Книгата на д-р Светлозар Попов " Българското име в библейски времена"

Глава 19

ГОГ ОТ ЗЕМЯТА МАГОГ

Книга на пророк Йезекииля, 38: 1-3

Учените шумеролози установиха, че притчата за големия Потоп, описан в Библията, представлява една по-късна редакция на шумерския епос за Гилгамеш (Билга-меш). Нещо повече, отдавна изследователите етнографи посочиха, че подобни легенди съществуват на много места по света. Те отбелязват близките паралели, които се наблюдават дори във второстепенни детайли на легендата у народи, живеещи днес на хиляди километри отдалечени един от друг. Посочихме близостта в имената на главното действащо лице: Ной, Нюй, Нау, Нуу, Нух. Океанолозите У. Райън, У. Питман и П. Димитров, обобщавайки данните от натрупалите се изследвания, изказват хипотезата, че това събитие е свързано с природния катаклизъм, превърнал басейна на сладководното някога Черноморско езеро в море. Оказва се, че записаното в Светото писание под формата на притча отразява изключителен по значението си факт от историята на човечеството. Става дума за събитие, запечатано толкова дълбоко в съзнанието на съвременниците, че следите му са достигнали през хилядолетията и до наши дни.

Този извод на свой ред повдига редица парещи въпроси. Безспорно, един от тях е въпросът за родоначалието. Защото, пак според притчата, човечеството след Потопа е възстановено от единствените оцелели - Ной, синовете му Сим, Хам и Иафет и техните безименни съпруги. А това означава, че всички по-сетнешни народи, включително и днес съществуващите, са техни потомци и имат общо родоначалие. Дори в по-късни текстове, с цел да се избегне противоречието, в което би изпаднало Светото писание с признанието за гибелта на Каиновото коляно при Потопа се твърди, че съпруга на Ной била Ноема - сестрата на Тувалкаин,¹ потомци шесто поколение по линия на прокудения Каин. Вече разгледахме имената на някои от тези най-ранни библейски герои (Гомер, Тамуза, Тогарма, Нимрод) и установихме, че като по правило те са представени за родоначалници на известни народи и са свързани с изключителни по значението си събития от историята на човечеството. Около тях неизменно се появява и българското име. Тъкмо това прави темата толкова привлекателна за нас.

Ще продължим с изследването и на някои други от тези библейски образи, надявайки се по този начин да придобием по-пълна представа за неизвестното ни минало. Да разгледаме по-внимателно образа на Гог от земята Магог - друг от синовете Иафетови и да потърсим народа, който води началото си от него, историческа му съдба, както и връзките му с българското име или етническо присъствие.

Според енциклопедията на братя Данчови, Магог е библейското название на народите, обитаващи североизточната част на Мала Азия, смятани от евреите за врагове на Бога. По-подробно имената на Гог и Магог са коментирани в енциклопедичния двутомник “Мифы народов мира”. Според автора на статията, това са войнствени антагонисти на “божия народ” в юдейската, христианската и ислямската традиция, които са дошли от север или от други покрайнини на света. Гог обикновено е името на предводителя и на народа, а Магог е неговата страна. В Библията Магог е син на Иафет, родоначалник-епоним на един северен по отношение на Ханаанската земя народ, свързван често с мидяните и кимерите. В “Книга на пророк Йезекил” Гог е княз на Рош, Мешех и Тувал в земята Магог, който предвожда войска от северни конници, заедно с други народи “в последните дни”, т.е. когато народът Израилев се завръща от пленничеството си във Вавилон. Тогава сам Йехова ще пристъпи срещу Гог, като предизвиква земетресение, поразило войската му и едновременно с това опожарява земята Магог. В по-късната юдейска традиция нашествието на Гог и Магог се свързва с пришествието на Месия и Страшния съд. В “Новия завет” за Гог и Магог се казва, че идат от “четирите краища на земята”, в неизброимо множество, обкръжават “стана на светите и града на възлюбените”, но ще бъдат унищожени от небесния огън.²

Коректността изисква да допълним с ислямските варианти на имената Гог и Магог, наричани тук Йаджудж и Маджудж. Обикновено те са представени като народи, обитаващи Далечния Изток, които разпространяват по земята нечестието. Според Корана, Зул-Карнайн, достигайки до мястото, където живеят тези народи, построил между две планини бент от желязо и така те били удържани, не могли да преодолеят препятствието и да продължат напред. Накрая, малко преди Страшния съд, те все пак успели да преминат бента и се втурнали от планините. Според преданията, това били огромни, високи и пълни хора. Преодолявайки бента, те щели да покорят цялата земя, да изпият всичката вода от Тигър, Ефрат и Тивериадското езеро и да избият всичките хора. Накрая щели да започнат да стрелят с лъковете си по небето и Аллах щял да ги погуби, изпращайки им червеи, които да задръстят ушите, носовете и гърлата им.³

Обобщавайки казаното, можем да заключим, че става въпрос за народ или народи, живеещи на север от Палестина и представяни за значителна военна сила и бъдещи агресори в земята израилтянска. Обсъждат се имената на кимери, миди, скити и парти, като в по-късни времена към тях се допълват и тези на руси и дори на татаро-монголи. Допуска се възможността името на Магог да е заимствано от акадското название на “страната Гугу” - мат Гугу. Херодот свързва Гог с царя на Лидия - Гугу. А защо да не е Гугаляна, едно от многобройните имена на шумерския Нергал - бога на подземното царство? Както се вижда, името е подходящо, както и названието Кута - градът, където той е царувал. Той също е персонаж от шумеро-акадската митология. Наличните сведения не водят до еднозначен отговор и едва ли това е правилният подход. Тогава? Нека се вгледаме в народите, свързвани според преданията с Гог и Магог.

Първото нещо, което веднага можем да съобразим, е да изключим от обсъжданите народи името на кимерите, като евентуални потомци на Магог. Те се водят потомци на Гомер - по-големият брат на Магог, както казахме в предишна глава от книгата. По същата логика можем да изключим и мидите. Както е известно, за родоначалник на мидите старите автори сочат Мадай - друг от Иафетовите синове. Да видим какво е положението при скитите.

Пръв привърженик на скитската теория е еврейският историк от I в. Йосиф Флавий: “Тези, които сега се казват от гърците галати, едно време се казвали гомари, основани от Гомара. От Магога си води името колонията на магогарите, а от тях онези, които се казват скити”.⁴ Защитник на същата теза се оказва и Доротей.⁵ Не попадаме ли обаче в противоречие, след като знаем, че старите асиро-вавилонци наричат скитите АШГУЗАИ - име, близко до библейския Аскеназ, най-големият син на Гомера ⁶ и брат на Тогарма. Най-първите исторически податки за царството на скитите Ишкуза откриваме в асирийските клинописи от 70-те години на VII в.пр.Хр.⁷ Като че ли Библията дава по-правдива интерпретация, отколкото Йосиф Флавий и последователите му, доколкото скитите по северното крайбрежие на Черно и Азовско морета представляват метисна форма между нахлулите през VIII в.пр.Хр. тук ираноезични саки и древните местни кимери. Тъкмо затова Гомер е сочен за баща на Аскеназ. Тогава, съществува ли някакво разумно обяснение за връзката на скитите с Гог и Магог?

До такова правдоподобно обяснение може да се стигне, когато вложим в съдържанието на понятието “скити” това, което са разбирали античните гърци. А тяхната представа е за група варварски народи (т.е. такива, които не говорят гръцки език), водещи скитнически начин на живот на територията на Северното Черноморие. Гръцките, а по-късно и византийските хронисти са определяли за скити всички тукашни племена и народи наред с гетите, споменаваните на няколко пъти агатирси, по-късните готи и накрая дори и българите. Затова в историята си Спиридон (1793), позовавайки се на Георги Кедрин, нарежда сред потомците на Магог масагети, готи и скити.⁸ Това твърдение ни дава ключа към повдигнатия въпрос, като потърсим общото между изброените народи.

За скитите вече посочихме един от основните им отличителни белези -обитават района на Северното Черноморие. Същото можем да кажем и за готите. В историята те за пръв път се появяват тъкмо тук, макар понастоящем да се твърди, че родината им е остров Гота и Южна Швеция, откъдето през III в. заселват Черноморието.

Как стои въпросът с масагетите? Защото те не са причерноморски народ, а Херодот и Страбон ги локализират в района на Закаспието и Приаралието. Не допуска ли противоречие Г.Кедрин в твърдението си за общото родоначалие на готи, масагети и скити?

От позициите на съвременното историческо знание, въпросът не изглежда безнадеждно сложен и неразрешим. Днес историците обикновено отричат самостоятелното и независимо съществуване на масагетите и ги обвързват със съседните саки, с големите юечжи от китайските хроники или направо с известните ни от нашите земи и Северното Черноморие гети, приемани днес за вид траки. Самото наименование масагети, както личи, има съставен характер и някои изследователи виждат в него превода на “великите гети”.⁹ За гетите знаем, че са се намирали в Североизточните Балкани и северночерноморските степи.

Разглеждайки изказаната хипотеза, попадаме на следните няколко аргумента, в които тя намира известна поддръжка. На първо място това е обстоятелството, че сред гетските племена се откриват и други, като миргетите и тирагетите,¹⁰ или пък набедените за сармати яцигети, появили се по долен Дунав в средата на I в.,¹¹ чиито имена носят същия съставен характер, подобно на масагетите. Още по-отчетлива е тази тенденция при названието Сармизегетуза на столицата на Дакия, тъй като даките са близки родственици на гетите. И забележете! Имената на гети и даки откриваме заедно не само тук, по долен Дунав, но и в Прикаспието. Непосредствено до масагетите, там обитава и народът дахя.

Сега вече твърдението на Г. Кедрин не звучи така произволно. В името на масагетите той вероятно е влагал по-широкото значение на гети, отнасящо се за тази част от тях, които са отишли на изток и заселили Прикаспието. Подобно на готите, те също обитават земите на северното Причерноморие и също са наричани с името скити. Оттук и заблудата за общия им произход, както пише и Йосиф Флавий, че от библейския Магог водят началото си скитите, имайки пред вид не скитите като цяло и не ашгузаите-аскенази, а само някои от северно-черноморските народи, каквито са готите и гетите.

Не бива да ни учудва и мнението на св.Августин (IV в.), извел от родоначалието на Гог и Магог произхода на гети и масагети, свързвайки в единство тези два народа.¹² Подобни сведения дава и св.Йероним (IVв.), съставителят на църковната история. Той също маркира връзката между гети и готи, ¹³ подобно на Г.Кедрин.

На свой ред не закъсняват твърденията и за връзката на Гог с готите. Така например, св. Амброзий лаконично отбелязва: ”Гог е Гот”,¹⁴ който израз откриваме и в книга IX Comentarior in Erehiel, S.Doktor.¹⁵ На същата позиция е летописецът Йордан (VI в.), който сам отбелязва готския си произход.¹⁶

Обобщавайки казаното за Магог, установяваме, че с неговото име се свързва произходът на някои от народите в Северното Черноморие. Най-вече това се отнася за гетите и готите, но не са рядко и случаите, когато се говори общо за скити, влагайки в името им съдържанието на народ от Северното Черноморие. Но това е народ, който не води към Гомер, а към брат му Магог.

Това е само първият извод, до който ни доведе изследването за родоначалието на Магог. Той на свой ред повдига и втори въпрос. Случайна ли е сочената между готи и гети връзка или става дума за наистина родствени народи, особено предвид очевидната близост на двата етнонима. Отговорът, твърде категоричен, откриваме пак у старите автори. А те единодушно свидетелстват: ”Готите … са гети “.¹⁷

Така например, Павел Орозий (V в.) отбелязва: “Онези гети, които сега се казват готи.”¹⁸ Прокопий Кесарийски, говорейки за варварските нападения над Византия, пояснява: “Най-големите и най-прочутите бяха готите, вандалите, визиготите и гепидите. По-преди те биваха наричани сармати и меланхлени, а някои ги наричаха гети”.¹⁹ Готският хронист Йордан не само че на няколко места в съчинението си отбелязва равенството между гети и готи, но и дава твърде показателно заглавие на съчинението си: ”За произхода и делата на гетите” (De origine actibucque Getorum).²⁰ Касиодор, готски държавник и хронист, говорейки за готския крал Витигес отбелязва, че той нарича готския народ “geticus populus”, т.е. гетски.²¹ Филосторгий - гръцки писател от IV в., коментирайки преминаването на Дунава от готите, пише: “Те дойдоха от средата на Скития на север от Дунава. По-преди се наричаха ГЕТИ, обаче сега са известни повече под името ГОТИ”.²² Клаудий Клаудиян (IV в.) твърди, че готският крал Аларих е нахлул в Италия с гети и за готи не споменава нищо. Нещо повече, тези гети той поставя редом до сармати, даки, масагети, алани и гелони ²³ - все стари народи от района на Северното Черноморие, което косвено свидетелства, че говорейки за гетите, той действително е имал предвид именно тях и че не може да става дума за някаква грешка. Анализирайки работите на Тацит, Страбон и Птоломей, Ганчо Ценов достига до заключението, че и за тях готите не са германци.²⁴ Това е, както се разбира, единодушното мнение на старите автори.

Противното становище е изказано за пръв път от Павел Дякон едва през VIII в.,²⁵ т.е. значително по-късно, когато готите вече са напуснали историческата сцена и германските племена развиват самоосъзнаването си като народ. За това говори развихрилата се дискусия по темата в следващите няколко века, достигнала своя връх през XIX в. В края на краищата, лъжата надделява. Както често става в историята! По целесъобразност. Гласовете на Якоб Грим (1868 г.),²⁶ Сен-Мартин (1825 г.) ²⁷ и Вилхелм Крафт (1854 г.) ²⁸ остават нечути. Немските и шведските учени-фалшификатори провъзгласяват триумфално поредната историческа неистина: готи и гети не са един, а два народа! Готите са германски народ, а гетите - тракийски. Новият XX в. осъмва с подменената истина. Германия е поела пътя на националното си единение и всички средства са позволени.

С това направихме втората стъпка в изследването си по темата на тази глава. След като посочихме библейския Магог за родоначалник на една част от северно-черноморските скити и по-точно на готи и гети, установихме, че става дума за един и същ народ. Недоумение буди вниманието, отделено им от Библията, при тяхната късна поява на историческата сцена. За гетите това става през VI в.пр.Хр., докато за готите - едва през III в., когато името им за пръв път е писмено засвидетелствано. Дори да приемем твърдението, че най-рано това става в Готландия (Южна Швеция) през I в.пр.Хр., то е отново след появата на гетите. Всичко това ни изправя пред неудобния въпрос, защо след като скитите-ашгузаи, нахлули в земите на кимерите през VIII в.пр.Хр. са представяни за потомци на Иафетовия внук Аскеназ, то по-късните готи и гети се извеждат от Магог - сина на Иафет? Явно, библейският текст иде да ни покаже, че в случая става дума за някакъв по-древен народ. Той би трябвало да е известен на историята. Така стигаме до следващия, трети по реда си въпрос в разсъжденията, посветени на Магог.

Възникналият проблем няма да е лек за решаване, след като древните хронисти този път не ни предлагат никакви свидетелства. Необходимо е да прегледаме всичко известно досега за готи и гети, за да успеем да попаднем поне на една следа, по която да се придвижим напред. Такава подходяща следа ни предоставя отново готският историк Йордан, категорично поставил равенството между готи и гети. Става дума за това, че търсейки прародината на дунавско-черноморските гети/готи, той я сочи в Скандинавия, откъдето те са се придвижили и са заселили земите на долен Дунав.

Както е известно, именно споменаването на Скандинавия става първоначалната причина за дискусиите около родината на готите и гетите и набеждаването на първите за германско племе. Всички знаят добре, къде се намира на географската карта Скандинавия и това предполага само едно решение на въпроса. Така ли стоят нещата в действителност? Загадката Скандинавия вече познаваме от българската история. Знаем верния отговор, колкото и неочакван на първо време да ни се струваше той.

Проблемът Скандинавия възниква за всеки внимателен и непредубеден читател на Паисиевата или на Зографската истории, още на първите страници от текстовете им. Скандавия или Скандинавия е името на страната, представяна като родина на българите преди преселването им в земите на северното Черноморие.²⁹ Мимолетно споменато, това име никъде не е пояснено и оставя у изследователите неприятния привкус на нещо нагласено. Изследвайки историческите податки от възрожденските ни летописци и някои по-стари средновековни свидетелства, както и широко разпространената и наложила се сред волжките българи легенда за Александър Велики като създател на българската държава и на столицата Велики Булгар, вниманието ни бе привлечено от темата за неясните, но забележими връзки между великия завоевател и българите. Проследявайки възможното място на срещата, като такова приехме крайната спирка от похода на Александър – т.нар. Бактрия. Отчитайки практиката да бъдат наричани с името му почти всички новосъздадени от завоевателя градове-крепости (около 70 на брой), напълно естествено е Бактрия - страната, носеща името на символичния му баща Бакх (Дионис) и станала втора родина на Александър, също да бъде преименувана. Местното население обаче не би го изговаряло подобно на балканските македонци и гърци. В персийско-арабско-тюркските езици то е звучало като Искандер. Индусите са го произнасяли като Сканда. Затова при тях откриваме легендарния военачалник на армията на боговете с името Сканда, появило се наскоро след похода на Александър до Индия. Оттогава Сканда навлиза в индийската именна система: в пантеона на митологичните герои, в индийския царски двор, в топонимията на Средна и Централна Азия и на полуостров Индостан.³⁰ И не само в речника на древните индуси. В гръцкия и латинския език се появяват думи като скандал и скандирам. А това само иде да покаже истинските мащаби на влиянието, което е имал знаменитият военачалник в тогавашния културен свят, който той покорява и обединява. В Индия Александър е митологизиран и провъзгласен за предводител на божествената армия, в Египет е обявен за син на Амон. Половин хилядолетие по-късно, в Рим Северите честват неговия култ, а след още толкова време ислямът го тачи като мюсюлмански пророк. Защо тогава Бактрия да не е била наричана с неговото име, при неговата действително огромна популярност? Бактрия или пък някаква по-голяма част от азиатските завоевания на Александър?

Така стигнахме до убеждението, че Скандавия или Скандинавия - родината на старите българи според историята на Паисий и т.нар. Зографска история, не е някаква грешка и съвсем не фиксира едноименния европейски полуостров, а древна Бактрия. Това е единственото смислено решение на загадката “Скандинавия”, оставена от българските възрожденски летописци. За историята ни това означава твърде много.

В аналогична ситуация ни поставя и записаното от Йордан за родината на готите-гети. Той я нарича Скандзия, но дали има предвид днешна Скандинавия? Знаел ли е готският историк, за коя страна става дума или подобно на нашите летописци е взел данните наготово и добросъвестно ги е препредал? Какво би станало, ако се възползваме от посоченото по-горе решение и го приложим към историята на гетите/готите? Ако предположението ни е достоверно, това би ни придвижило напред и ще хвърли нова светлина върху историята им.

Докато още сме на темата за Скандинавия и мислите за грешките и фалшификациите в германската история, нека направим малко отклонение. Да потърсим причината, довела до налагане името Скандинавия на най-северозападните части на европейския континент.

Както е добре известно, това название включва трите скандинавски държави, от които само Дания е разположена на континента, а Швеция и Норвегия заемат Скандинавския полуостров. Самата Дания заема по-голямата част от п-ов Ютландия, именуван така по името на старите си жители . местните юти. За ютите се твърди, че са германско племе, взело участие заедно с англите, саксите и фризите в завоюването на Британия през V-VI в. Мястото на нашествениците било заето от нахлулите тук датчани (дани). Логично е да очакваме името Скандинавия да се е наложило, прониквайки именно от Дания, доколкото останалите две страни в културно отношение са значително по-изостанали и излизат на историческата сцена едва в края на VIII в. Следователно, това име е донесено тук с някое от племената-пришълци. Както вече споменахме, преди появата на датчаните, обитатели тук са били юти, англи, но и херули, хауди и още някои по-малко известни племена. Техните имена се появяват в началото на първото хилядолетие.³¹ Преди това обитатели на Ютландия са кимврите и тевтоните и тогава полуостровът е носел името на първите- Кимерийски херсонес.

Вглеждайки се в имената на изброените племена, това на ютите веднага привлича вниманието по близкото си звучене с готите. Някогашните гети са станали готи. Оказва се, че във фонетичен план разстоянието готи-юти не е по-голямо от това между готи и гети.

Да видим накратко, какво е казано за ютите. Те са представяни за германско племе, подобно на готите, заселило след II в.пр.Хр. полуострова, на който дават името си - Ютландия. Името им, безспорно, звучи близко до това на готите. За готите установихме, че според всички стари и автентични свидетелства са гети, а не са никакви германци и следователно принадлежат към голямата трако-скитска етническа група. За самите гети/готи се твърди, че са заселили Северното Черноморие, идвайки от страната Скандинавия (Скандзия). Накрая, там където са се установили ютите, се появява същото име като на родината на гетите/готите - Скандинавия. Не означава ли всичко това, че и ютите, подобно на готите, са родственици на гетите и водят началото си от тях? Ние сме склонни да приемем тази възможност. А с това и възможността, всички те да идват от Скандинавия. По-точно казано, от Скандзия-Скандавия, както са записали Хилендарският монах и Йордан. Тази Скандавия идентифицираме със средноазиатска Бактрия или със завоюваната от Александър Велики Предна Азия.

Обобщавайки изминатия досега път, стигаме до поредния въпрос: кой или кои народи, обитавали някога Скандавия, съставят ядрото на изселниците по Северното Черноморие?

Както вече стана ясно, два са народите, за които съществуват писмени свидетелства, че са заселили Източна Европа, идвайки от страната Скандавия (Скандинавия). Това са българите и гетите/готите, по твърденията съответно на Паисий Хилендарски и на Йордан. Миграцията би трябвало да се е случила след похода на Александър Велики, щом Бактрия е вече известна с неговото име. Биха ли могли тези преселници да бъдат известните ни гети/готи? Едва ли. Защото те обитават земите на Долен Дунав и Северното Черноморие поне два-три века преди времето на Александър. Кой тогава е народът, дошъл от Скандавия след средата на IV в.пр.Хр., в чието лице Йордан е припознал гетите/готите? И то такъв, който да се е намирал в известен контакт и със самите българи.

Възможно е това да са коментираните масагети. Вече споменахме основните хипотези, които свързват масагетите със саки, юечжи или пък с гетите. Не е изключено тези хипотези да имат в основата си единно начало. И масагетите, като близки родственици на саките, да бъдат идентични с китайските юечжи и в същото време да представляват източен клон на мизийските гети.По въпроса за връзката между масагети и гети Г.Вернадски отбелязва: ”Възможно ли е някои клонове на масагетите да се смятат за източен клон на траките, примесени с ирански елемент? Самото име “масагети” изглежда важно от тази гледна точка, тъй като едно от племената на Балканите е известно като гети”.³² Подобна възможност съвсем не бива да се изключва, доколкото разстоянието между гети и масагети в чисто географски план не представлява особено препятствие, още повече за един конен народ като тях.

Още по-убедителна става тази връзка между гети и масагети, обръщайки се към китайските летописи. Както стана ясно, съвременните историци смятат китайските юечжи за масагетска народност. И едните, и другите са се появили по едно и също време (VI-V в.пр.Хр.), на едни и същи места. Най-впечатляващо е китайското название на юечжите, записвани като ГЕТ-ТИ или ГОАТ-СИ.³³ Точно поради това сме склонни да приемем и твърдението на “Джагфар тарихы”, че срещата на отправилите се на запад хунобългари с масагетите (масгути) е станала още по на изток – в Седморечието. Тук, според легендата, спасеният от елена Газан намира не само своя нов живот, но и своята нова родина. Тук той се жени за принцесата на масагетите и заема престола на благородния й баща. От тогава и прозвището “баджанаци”,³⁴ с което хунобългарите нарекли масагетите, достигнало до нас в неговата гръцка транскрипция като печенеги. Струва си да обърнем внимание на етнонима МАСГУТИ, както българите са записвали името на масагетите, защото окончанието ГУТИ отразява дословно самоназванието на готите - “гути”.³⁵

На тези събития ще се върнем отново малко по-късно в повествованието, когато коментираме завръщането на българската диаспора към Европа и Балканите. Тук ни се ще да отбележим малко известните връзки между масагети и хунобългари, отбелязани в работите на редица средновековни автори, като Евагрий Схоластик (VI в.), Прокопий Кесарийски (VI в.), Зонара (XII в.), а преди тях от Темистий и Клаудиан (IV в.).³⁶ Можем само да съжаляваме, че никой от изброените хронисти не е счел за необходимо да поясни основанията за твърденията си.

Не по-малко любопитна за нас е връзката между българи (хунобългари) и гети. Макар и не категорично, тя се загатва в работата на Авзоний (IV в.). Далеч по-интересно е написаното от П.Добрев относно етнонима БУЛЕНЗИИ върху картата на югоизточна Европа от географията на Птоломей (II в.).³⁷ В това БУЛЕНЗИИ изследователят вижда разновидност на българското име и според него картата представлява най-ранното свидетелство за присъствието на българите по Северното Черноморие. Като допълнение към това К.Каменов отбелязва, че името БУЛЕНЗИИ силно се доближава и напомня името Булейзин или Белейзис, Гебелейзис, т.е. на Залмоксис - най-популярното божество в пантеона на гетите.³⁸ Чие присъствие засвидетелства картата тогава? На българите или на гетите? Липсата на убедителни аргументи в подкрепа на първата дава предимство на втората хипотеза. Все пак надяваме се, че такива ще се намерят. Да не забравяме, че името БУЛЕНЗИИ се схожда с това на БУЛИНГИТЕ - едно от названията, в което съвременните изследователи разчитат българския етноним в Индия.³⁹ Това, от своя страна, би актуализирало въпроса за връзката между гети и българи. Засега той остава открит.

След като веднъж сме приели, че българите идват от Скандавия, а след това, че българи и масагети са родствени народи, то логично е, масагетите също да идват от Скандавия. Изказаните твърдения не представляват доказателство за идентичността между двата народа. Подобни случаи историята добре познава при автори, писали за събития, на които не са били съвременници, особено когато между определени народи са съществували по-тесни връзки в рамките на известен период. Как тогава да открием народа, дошъл от Скандавия или Скандинавия и записан от Йордан с името гети?

Вече се ориентирахме към масагетите. Те и тяхната земя обаче не са влезли в завоеванията на Александър. В същото време отделни племена и народи от най-южните покрайнини на тяхната общност не са останали безучастни към разигралите се събития. Един от тези народи са известните още от времето на Херодот УТИИ, взели участие в похода на Ксеркс срещу Елада (480 г.пр.Хр.), заедно със съседните им пакти, мюките и париканите, както и т.нар. каспии.⁴⁰ Два века по-късно пак тук ги описва и Ератостен (ок. 285 г.пр.Хр.), като този път към съседите им са се присъединили и алани. Плиний Стари свързва УТИТЕ с аланската група АОРСИ, считана от историка Пулибенк за част от ЮЕЧЖИТЕ-МАСАГЕТИ. През II в.пр.Хр. те са изтласкани от местоживелищата си от нахлулите в земите им хуни и през I в. Плиний Стари (23-79 г.) поставя утии, алани и каспии западно от Каспийско море. Утиите са дали наименованието на провинция Ути в Кавказка Албания (дн. Азербайджан) на територията, оградена от реките Тертер, Кочан и Кура. По това време Кавказка Албания е представлявала конфедерация, включваща 26 племена, едно от които са утите. Те са били известни на старите автори и са описани от Страбон (УТИ), Плиний Млади (ОТЕНЕ), гръцки хронисти (УИТИОН), Баладхури (УДХ), а днес руснаците ги записват като УДИ или УДИНИ.

По мнението на Д.Табаков, през VI в. утите дават “управляващата орда на Хуно-Българската държава на УТИГУРИТЕ (УТИ-ГУР). Утигур (Ути-гур) като име на българска държава се появява по време на царуването на византийския император Юстиниан I (527-565 г.), а преди него УТИ е познато като топоним в Закавказието”.⁴¹ Тази връзка между азиатските, а по-късно и кавказки утии и българите-утигури днес се подкрепя и от други български изследователи. След като отбелязва очевидното сходство между двата етнонима, П.Добрев обръща внимание и на някои общи или близки думи, специфични за езиците на българите и кавказките утии. Става въпрос за думи като КАВХАН, БОИЛА и БАГАИН. В Кавказ последните се произнасят като кавхан боъла, боълу и бахоин, багин и носят значенията на човек с високо обществено признание и положение, и съответно на борец или защитник.⁴² Т.е. става въпрос за думи, свързани с йерархията в държавата и обществото. Тъкмо това прави посочените примери толкова подходящи свидетелства за дълбоките и древни връзки между българи и ути, които явно са имали твърде близко държавно устройство.

Така стигаме до най-неочакваното си заключение. Тръгнали по дирите на античните готи (гути) и гети (масагети) и на неразгаданата Скандинавия, попадаме на следите на азиатските утии. Те пък ни отвеждат към кавказките утии и българите утигури. Така в изследването, посветено на Гог и Магог се появява българското име и присъствие. То постепенно заема центъра на проучването ни. Би трябвало да се чувстваме удовлетворени, ако един друг парлив въпрос не продължава да ни притеснява. Как един библейски родоначалник може да бъде свързан с народи като изброените, съществували не по-рано от I хил.пр.Хр.? Логиката изключва възможността за директна връзка. Тогава единствената възможност е някакъв непряк път. Трябва да очакваме наличието на народ с далеч по-дълбоки корени, който от една страна да е свързан с всичките народи, които са обект на проучването до тук, а от друга страна - да достига в древността до Магог.

Отличителна особеност на българознанието от последното десетилетие е неговото бурно развитие и вниманието, което то буди сред широката българска общественост. На бял свят излязоха премълчавани и обвити в забравата извори на българската история, а многобройните “анахронизми” проговориха и придобиха истинската си стойност на безценни свидетелства. Появиха се много нови идеи, зародиха се смели хипотези. Оформи се мнението за дълбоки и разнопосочни корени в българската етногенеза, достигащи до самата зора на цивилизацията. Заговори се за древни връзки не само с хуни, но също и с културите на древна Индия, Средна Азия и Месопотамия. Ние многократно се спирахме на разнообразни допирни точки с цивилизованите шумери. Говорейки за Билга-меш и центъра УНУГ (Урук), обърнахме внимание на името му, напомнящо за това на българите-УНУГУРИ. Обърнахме внимание и на съседните на Шумер племена КУТИИ и ГУТИИ, чиито названия ни отпращат към съпътстващите централната българска орда на уногундурите българи - кутригури и утигури. Не закъсняха и по-задълбочените изследвания по темата. И сега, когато търсим общите корени на готи, гути, гети, юти и утии, би било проява на късогледство, ако не забележим и не включим в работата си споменатите гутии и кутии. Още повече, след като разполагаме с едно изключително изследване на д-р Лили Райчева по въпроса: “Писмени сведения за движението на племената кутии и техните наследници кутригурите”.

Най-рано името на кутиите (гутии) се появява по шумерско време, в средата на III хил.пр.Хр. във връзка със завоевателните походи на шумери, а след това и на акади в посока към Северна Месопотамия. Първоначално кутийските племена са заемали териториите на областите Арапхе и Уруатри, но в следващите векове ги виждаме да разширяват ареала си на заселване по посока на земите южно, източно и западно от ез.Урмия и към ез.Ван. Смята се, че имат някаква родствена връзка с каспиите и полускитските племена мардви и сагарити. През III хил.пр.Хр. кутиите са представяни за етническа група племена, обитаващи север-северозапад от лулибеите (лулимеи). Хилядолетие по-късно в името “кутии” са включени различни племена на север и североизток от Вавилония, различаващи се от населението в Урарту, Манна, от шубарейците (хурити) и лулибеите. Името им продължава да се среща и през I хил.пр.Хр., като става сборно и включва населението на Урарту и Манна, като от тях през IX в.пр.Хр. се отделят ираноезичните мидяни.

На историческата сцена кутиите излизат в пълен ръст в края на XXIII в.пр.Хр., когато разбиват акадската войска на цар Нарам-Суен (Нарамсин) - внукът на Саргон Велики и налагат властта си над Акадската държава и цялото Двуречие в продължение на 91 г. (2202-2109 г.пр.Хр.)

В езиково отношение кутийският език показва родство с хуритския и близост с еламската група езици, говорени от еламити, касити, лулибеи. Невъзможността за пояснения върху имената на кутийските царе с помощта на хуритския, шумерския, семитските, индоевропейските, еламския или на авестийския езици свидетелства, че става дума за един самобитен език.

Завладяването на Акад от кутиите е прието от населението като освобождение от гнета на робовладелската върхушка, но скоро то е разочаровано от въвеждането на двойни налози. Кутийските завоеватели не налагат свое управление на страната, а назначават наместници в лицето на местната акадска аристокрация, които да администрират, да събират данъци и да ръководят целия стопански, обществен и духовен живот. Земята остава във властта на местните едри земевладелци и жреческото съсловие. Постепенно местните династии в покореното Двуречие възвръщат позициите си. С времето, първенството сред градовете в Двуречието се поема от Лагаш и управлението на енси Гудеа (кутийски наместник) се превръща в истински “златен век” за града. Кутийската племенна върхушка не променя управлението, само поема върховната власт над Двуречието, упражнявайки я от своя център в Арапхе (днешен Киркук) и на практика възприема начина на живот на предшестващите шумерски и акадски царе.

Особен интерес за историята представлява т.нар. ”Шумерски списък на кутийските царе” – официален документ за кутийската власт над Месопотамия, съставен вероятно наскоро след края на господството им. По същество той е част от “Списък на царете на Шумер”, като по този начин лансира идеята за непрекъснатостта на царската власт в Двуречието. Не намираме за необходимо да поместваме самия списък, но ще отбележим някои от посочените от Л. Райчева особености в него.

В своята цялост списъкът включва имената на 20 царе, като след всяко име е записано времето на царуването му. В самото начало е отбелязано: “Племената на кутиите нямат царе.” Този текст в едни от преписите се чете: “у племената Кутии царят няма име” или “царят нямаше име”, но са известни и ръкописи с други текстове. Прави впечатление кратковременното управление на кутийските царе: 1,2,3,6 или 7 години, както и регулярност в тяхното управление, особено подчертана в първата половина на списъка, където то обикновено продължава 6 години. “Ако се приеме, че кутийските царе се избират от военно-племенните вождове за определен срок от време, то всичко в списъка намира своето обяснение. Тогава и приписката от началото на списъка “Племето на кутиите няма царе” намира също своето обяснение. Защото владетелите на кутиите са избирани за определен срок от време, т.е. те са племенни вождове, станали за определен срок царе.” В списъка на кутийските царе не е отбелязана родова връзка между отделните владетели, за разлика от шумерските и акадските царе, където са посочени цели династии да властват по наследство. При кутиите вождовете на племената стават царе, без да предават по наследство властта си. Царският шумерски списък на кутийските царе, както и другите шумерски царски списъци са моделът, по който е построен и българският владетелски списък - “Именника на българските канове”, находчиво отбелязва авторката.⁴³

Това е най-важният извод, който анализът на списъка на кутийските владетели, съставен през последните столетия на далечното III хил.пр.Хр. позволява. Може би именно тази връзка между Списъка и Именника е целял да подчертае неизвестният съставител на последния, отпращайки ни към името на известния вавилонски цар Навухудоносор, макар той да е живял хилядолетия по-късно от кутийските си предшественици.

Правят впечатление някои от имената в Списъка, като например това на Курум, отпращащо ни към Крум, срещано сред имената на българските владетели. Названието Хабилкин напомня кавказкото Хабалки (място, богато на желязо), българското Балкан, но и името на библейския Тобалкаин. Внимание заслужават и някои имена, в които не е трудно да се доловят титли от древното българско минало. Такива са Ибате (Бат И), където се разчита титлата БАТ и Тирикан, напомнящо титлите КАН и ТАРХ(К)АН.

И така, опитът ни да потърсим общите корени на гети, готи (гути), ути и утигури ни отведе към гутиите-кутии и историята на Двуречието от III хил.пр.Хр. Най-удивителното е това, че както утигурите ни отпращат към древната българска история, така и гутиите ни насочват към нея, само че в една напълно непозната за нас древност.

Каква е връзката между изброените народи и древните гутии, историята ревниво пази в тайна. Нека проследим, как ни я представя д-р Л. Райчева. Разгромени от войските на въстаналия наместник на Урук - Утехегал, мразени от народите на възстановеното Царство на Шумер и Акад, през следващите векове кутиите са жестоко преследвани, избивани и пленявани в робство. Единственият им изход за оцеляване остава бягството: “Най-напред около бреговете на езерото Урмия и езерото Ван, при сродни тям племена в Арменското плато и по-далеч на север между източните брегове на Каспийско море, планината Урал и Хималаите в областта ГУР, някои от кутийските племена ще се срещнат много по-късно с огурските племена, като влизат най-напред във военно-племенни обединения с тях. Ще се свързват все по-трайно в обединение, което в началото на новото хилядолетие след Христа ще стане известно като КУТИГУРИ (КУТРИГУРИ). Но дотогава има още много време”.⁴⁴

На това място бихме допълнили следното. Оказва се, че прогонените кутийски племена забягват в северна и североизточна посока и заселват точно мястото, където по-късно откриваме известните ни вече масагети и споменатите утии. Вероятно това е отговорът на загадката относно библейската връзка между изследваните от нас народи. В подкрепа на извода ни са и данните от антропологическите проучвания. И гетите,⁴⁵ и тохарите-масагети,⁴⁶ и готите са светлолики индоевропейци. Подобни са и “светлокожите” (НАМРУ) гутии.⁴⁷ Открит остава само един последен въпрос. Известно е, че и готите, и гетите, и масагетите са били многолюдни народи. Бихме ли могли да кажем същото и за гутиите? И как се е стигнало до появата на това многобройно потомство? Ако едните са живели през III хил., а другите през I хил.пр.Хр., историята би следвало да познава техни родственици, живели през II хил. Това не само е логично, но и в известен смисъл необходимо условие, за да бъде хипотезата достоверна. Нека проверим как стоят нещата.

На първо място ще отбележим известните от шумерските източници скитнически племена хапиру или хабири, обитавали Ливанските планини наскоро след хиксоското нашествие. И най-любопитното, че вавилонците са ги наричали “суту”⁴⁸ и са описани в района от Сирийските степи до Месопотамия. Тези суту обаче биха могли да бъдат и куту, т.е. кути, имайки пред вид замяната на палаталния звук “К” със “С” в някои езици. За връзката между хабирите и народа балхарис като народи, обитавали Междуречието на съседните реки Балих и Хабур, писахме по-горе.

Изключително ценни в това отношение са работите на руските изследователи Н. Мар и Н. Державин. Изследвайки готската тема от позициите на езикознанието, Н. Мар развенчава митовете за северния произход на готите и за връзката им с германската племенна общност. Той доказва, че племенното име на готите е тотемистично свързано с готите не на германска, а на предгерманска основа. С името си готите са свързани с архаичните жители на Кавказ, но и с по-младите народности, включително и с грузинците. Племенното име на готите има за свой двойник името ГОГ (ГУГ), запазено в Кавказ с окончанието АР за множествено число: арменското ГУГ-АРК, гръцкото ГОГ-АРЕН. Това са библейските ГОГИ и МАГОГИ на предасирийските текстове. Това са ГУГАРИ, ГОГАРИ, т.е. ГУГИ или ГОГИ - етническа среда в етногенезата на грузинците - най-ранният етап от зараждането на картите (картвелите) и техния първи национален герой - Горг или Гург, известен в персийската му разновидност Горгазан.⁴⁹

Според Р.Мар и Н.Державин, готите имат местен северно-черноморско-прикавказки произход и са свързани етнически с автохтонното кавказко население. Тук обаче на преден план изпъква местната разновидност на името им ГУГ (ГОГ), откъдето водят названието си по-късните грузинци.

Независимо от критиката, на която са били подложени тези възгледи, ние ги намираме правдоподобни в тяхната първа част и особено след като по-горе разкрихме цялата спекулативност на германската “готска теория”. Същевременно, възгледите на академиците Мар и Державин намираме и за перспективни. Ето защо, полезно е да се вгледаме малко по-задълбочено в състава на многобройните народности, влезли в състава на съвременните грузинци, както и на по-ранното автохтонно кавказко-причерноморско население, за да потърсим и открием такива народности, които биха могли да хвърлят мост през хилядолетията и да свържат ГЕТИТЕ-ГОТИ-ГУТИ и УТИИТЕ-УТИГУРИ с древните ГУТИИ-КУТИИ. Нека хвърлим поглед върху географската карта на съвременна Грузия.

Няма да ни се наложи да търсим дълго, за да видим името на народа КАХЕТИ и едноименната историческа област в най-източната част на грузинската държава, до самите граници със съседните Азърбайджан и Дагестан. Любопитното в това име е, че коренът ХЕТИ ни напомня името на причерноморските ГЕТИ, поради възможността за взаимна заменяемост между съгласните Г и Х в редица диалекти и езици. Още по-внимателно трябва да подходим към находката си, съобразим ли географската близост между областта Кахети и кавказките УТИИ-УДИНИ, заселили двете страни на азербайджанско дагестанската граница.

Може би някому този подход ще се стори рискован и научно неиздържан. Попадението ни обаче като че ли повдига завесата пред загадката с езика на древните хати, оказал се родствен на абхазко-адигското езиково семейство, въпреки разликата във времето от три хиляди години помежду им.⁵⁰ Да не забравяме, че към същото езиково семейство принадлежи и грузинският език, основни диалекти в който са картли и кахетинския езици. ⁵¹

С това нещата като че ли придобиват единна логическа линия. Кавказките КАХЕТИ имат име, близко до това на ГЕТИТЕ и в същото време езикът им има явно родство с този на отдавна изчезналите ХАТИ. Последните са известни на историята като най-ранното население в Централна Мала Азия, станало основа в етногенезата на високо културните ХЕТИ. За произхода на хетите се обсъждат три хипотези - малоазйска, балканска и кавказка, но както се вижда, и трите маркират района около черноморския басейн. Те са възникнали като народност в края на III хил.пр.Хр. и спадат към кавказкия антропологичен тип, което хвърля допълнителна светлина върху хипотезата ни, наред с кавказкия език на протохетите-хати. Хатите са най-старото население на Кападокия, известна още и като Кумания. Така стигаме до името на куманите (също руси като гети и готи) и до онази “една трета част от куманите (кападокийските), наречени българи”.⁵²

В допълнение можем да се обърнем и към митологията, да си припомним мита за Язон и Златното руно в царството на колхидския цар Еет. Колхида означава Кавказ. И днес в Кавказка Сванетия се чества обичая Мелия-Телепия: жертвоприношението на бик или овца, чиято кожа се окачва на свещения дъб. Оказва се, че корените на култа към овчето руно в качеството му на божество покровител има хатски произход и е известен в Северна Анатолия още преди епохата на хетското царство.⁵³ А това означава, че култът към руното е общ за района на Кавказ и Северна Анатолия - там, където откриваме авхати и хати, кахети и хети, но и ути, и утигури - потомци на гутиите-кутии. В самото начало на II хил.пр.Хр. хетите са започнали да създават свои политически обединения и това е положило началото на прочутото Хетско царство, просъществувало между XVIII и XII в.пр.Хр.⁵⁴ Името на хетите се появява и далеч на изток. В ранните пурани на “Атхарваведа” хетите се споменават сред известните народи в Северна Индия ⁵⁵ и това намираме за знаменателен факт в контекста на казаното за връзката им с автохтонното кавказко население и с причерноморските гети. Защото и тук, в Северна Индия, те се появяват като съседи, този път на масагетите.

Сполучлив заключителен акорд в изследването ни поставя една легенда за произхода на скитите, достигнала до нас благодарение на Херодот. Пръв в пустата скитска земя се родил някой си Таргитай - син на Зевс и дъщерята на Бористена. Този Таргитай имал трима сина - родоначалниците на различните части от скитския народ. Най-големият му син се наричал Липоксай. От него произлизали скитите АУХАТИ (АВХАТИ).⁵⁶ Така за пореден път, сега с помощта на митологията, вниманието ни е привлечено от етноним, изграден върху разновидност от познатия ни корен - ХАТИ. И тези АУХАТИ са скитски народ, обитавал земите на Северното Черноморие.

Интересен за нас е въпросът за връзките гети-готи- българи. Именно на тях посвещава голяма част от проучванията си видният наш историк Г. Ценов. Тук няма да разглеждаме подробно тезите на мюнхенския професор, с които любознателният читател може да се запознае, благодарение на фототипното издание на тази ценна книга през 2002 г. Ще допълним казаното там с данните за легендарния готски владетел Булг от друго негово изследване. Начело на изтласканите от Балканите вестготи, той преселва народа си от Адриатическото крайбрежие на Дурацо (Драч, Дурахион) на запад, в Южна Франция, Пиринеите и Североизточна Испания. По тяхно име областта се нарича Готия, но става по-известна с името си Септимания (от “септимани” - “седмобожници”).⁵⁷

За княжество Септимания се твърди, че през VIII-IХ в. след редица превратности се превърнало в еврейско княжество, управлявано от еврейски царе. Отбелязва се, че първият от тях носел името Еймери, но е записван и като Теодорих или Тиери. Това са типично готски имена. Неговият син и наследник е прочутият Вилхелм Гелонски, чието първо име е форма на българския етноним (ВИЛХ-БИЛГ-БЪЛГ) и напомня за легендарния Булг. С него свързваме и името на съвременния град Балагер на испанска територия.

Подобно съобщение за връзки между българи и готи не е единствено. В арменската география от VII в. “Ашхарацуйц” има два пасажа, в които се говори за “германските българи” в Загурия, на запад от Сарматия и за “готи” в земите на славяните в Тракия, като с това име са назовани Аспаруховите българи.⁵⁸ Тук ще припомним казаното от Й.Вълчев за “българско влияние” върху готите, като има предвид календарните прозвища, използвани от готските крале.⁵⁹ Към това ще прибавим и сходството в окончанията РИК, РИХ, РУХ в имената на редица български и готски владетели: Телерик, Боарикс, Аспарух и Херманарих, Атанарик, Аларих, Ардарик, Теодорих и пр.

Вижда се, че северно, източно и южно на черноморския басейн откриваме в различни исторически епохи различни народи, носили твърде близки по звученето си имена: ГЕТИ, ГОТИ (ГУТИ), ГАТИ, ХАТИ, АУХАТИ, ХЕТИ, КАХЕТИ, МАСАГЕТИ. В близка орбита около тях са УТИИ, УТИ, УДИ, ЮТИ, но всички те водят към древните ГУТИИ и КУТИИ - завоевателите на Шумер и Акад. Между тези народи се установяват различен род връзки: езикови, исторически, географски, етнически, антропологични. Голямата част от тях водят по видими и невидими пътища към името на библейския родоначалник Магог. Допуснахме, че всички тези народи водят началото си от неговото коляно. Сред тях откриваме присъствието и на българите УТИГУРИ и КУТРИГУРИ. Така за пореден път библейските текстове ни отвеждат към дълбините на българското минало. Гомер, Нимрод, Тамуза, Тогарма, а сега и Магог. Всички те маркират по някакъв начин българското присъствие по широките друмища на историята.