Глава 5 БЪЛГАРИ И ИЗРАИЛТЯНИ - КУЛТУРНИ ПАРАЛЕЛИ

Глава 5

БЪЛГАРИ И ИЗРАИЛТЯНИ - КУЛТУРНИ ПАРАЛЕЛИ

И заповядаха на синовете Вениаминови, като

Наличието на генеалогични податки относно библейските корени на дедите ни и удивителната близост между българския битов календар и календара от “Книга на Енох” поставят въпроса за вероятните културни връзки между българи и израилтяни в миналото. Подобен въпрос може да звучи до известна степен екстравагантно, но такова проучване е необходимо, за да подкрепим казаното дотук и да продължим напред.

Ще започнем от “Книга на Енох“, доколкото тя е открита сред кумрански свитъци, приписвани на загадъчните есеи. Те пък от своя страна познават и ползват слънчев календар, подобен на този на старите българи¹ и непознат за останалото население от Палестина.

Есеите привличат вниманието ни с още нещо. Направените археологически разкопки на селището им Кумран разкриват погребалните обичаи на това слабо известно на науката общество, считано за религиозна секта. Оказа се, че те са полагали мъртъвците си в гробове, ориентирани с главите на север, а краката – на юг.² Тази практика е чужда за останалото население в Палестина, но е използвана от други народи, включително и от дедите ни в миналото.³

Заслужава внимание опитът на К. Каменов да свърже есеите с българския народ ЕСЕГЕЛ,⁴ широко коментиран от средновековните арабски летописци. Авторът открива свидетелства, че народът ЕСЕГЕЛ се е заселил край Волга, идвайки тук от земите на ЕСЕИТЕ. Колкото до името ЕСЕГЕЛ, той находчиво го извежда от името на есеите и арабската наставка ГЕЛ, съответстваща на българското ГИ, равнозначно на предлога ОТ. Така името ЕСЕГИ би следвало да се превежда “от есе” или “от есей”, където есе и есей е формата за ед.ч. на думата есеи. В подкрепа на тезата си авторът акцентира върху близкото сходство в ученията на есеите, браманизма, будизма и орфизма.⁵

Допълнителен повод за размисъл върху етническия състав на Палестина ни предоставят сведенията за питомни стада свине и свинари по самия бряг на свещената река Йордан по Христово време, които откриваме в евангелие на Лука.⁶ Както е известно, консумацията на свинско месо е била забранена на израилевите синове още с Мойсеевите закони. По-късно го забранява и Коранът, така че е основателно да се запитаме за етническата принадлежност на описаните свинари.

Още един любопитен паралел ни предлагат културните традиции у есеи и българи. Става дума за хорото като народен танц, типично за българския фолклор. Съвременните проучвания го установяват и в религиозните ритуали на есеите, ползвал го е като практика и самият Исус.⁷ В същото време хорото, известно в античността като “танцът на Аполон”, има далеч по-дълбоки корени за района на Палестина и вероятно е било познато и използвано от редица местни народи тук.

Интересно свидетелство ни предоставя Библията с описаното в трета книга на “Царства” хоро, играно от силомските жени и моми на техния местен празник. След разрива в отношенията между потомците на Вениамин и останалите Израилеви колена, за да не бъде това коляно напълно заличено, старейшините посъветвали единствените останали живи 600 вениаминови бойци-младежи: “И заповядаха на синовете Вениаминови, като казаха: идете и се скрийте в лозята, и гледайте, кога излязат силомските моми да играят на хоро, излезте от лозята и си грабнете всеки жена от силомските моми, па си вървете в земята Вениаминова“.⁸

Ще поясним, че Силом е град на ефреемци, заемали съседните на вениаминовото коляно земи, който по това време е играл ролята на светски и религиозен център за израилевите племена. Ето защо буди недоумение съветът на старейшините, останалите без жени вениаминови младежи, над които тегне забраната да се женят повече за израилеви моми, да вземат тъкмо девойки от Силом. Явно, силомското население не е било етнически компактно и наред с ефреемци е имало и от старото местно население. Оказва се, че хорото, което сме привикнали да приемаме за типичен български народен танц, е присъствало и във фолклора на силомското население. Можем само да се питаме, доколко то е било донесено в Ханаан от ефреемовите синове или пък е по-древен местен танц?

Основание за това предположение ни предоставя отново Стария завет. Както научаваме, тук хората са играли хоро още по Мойсеево време. “И пророчицата Мириам, Ааронова сестра, взе тимпан в ръката си и подире й излязоха всички жени с тимпани и хора“.⁹ Следователно, хоро са играли жените, водени от пророчицата Мириам. Тя е представена за Ааронова сестра. Библията определя самия Аарон като брат на Мойсей. Някои съвременни библеисти обаче опровергават последното твърдение и виждат в афишираното братство опит за сближаване на двете религиозни доктрини и свещеническите съсловия на северните и южните израилеви племена. Те виждат в Аарон водача на култа към бика, присъщ за северняците, докато Мойсей се приема за водач на ортодоксалните левити от юга.¹⁰ От това следва, че и Мириам, и предвожданите от нея жени са принадлежали към някое от северните племена. Днес са налице свидетелства, че зад отделните израилеви колена се крият различни народи. Особено фрапиращи са различията между северните и южните племена, както ще се убедим по-късно. Може би известна ориентация по въпроса ще ни предложи самото име Мириам, доколкото неговата втора част от пълния запис – Мери-Амон като че ли се съгласува с данните за култа към бика, на базата на общите им корени със слабо познатата хиксоска култура. Нали и еврейският историк Йосиф Флавий смяташе хиксосите за свои предци.¹¹ Тази хипотеза ще изложим по-надолу, когато се спрем по-подробно на историята на загадъчните хиксоси. Във всеки случай, хорото съвсем не е било чуждо за населението от Палестина и Месопотамия и дори днес то може да се наблюдава при народните чествания и празненства на иракчаните.

Посочените дотук данни са твърде оскъдни, за да бъдат база за сериозни обобщения и изводи. Същевременно те са достатъчно красноречиви, без да ги абсолютизираме, но и без да ги пренебрегваме.

Търсейки културните паралели, можем да се насочим първоначално към сферата на етнографията. Общите обичаи у народите са ценно свидетелство за техните културни контакти и имат далеч по-голяма доказателствена стойност, отколкото религиозните сходства или пък паралелите в символиката, които могат да бъдат отдалечени във времето и пространството на значително разстояние от прототипа си. Пример за подобно сходство ни предлага “Битие“, където в гл. 24 откриваме притчата за избора на жена за Исаак. Изпратеният от Авраам слуга отива в Месопотамия, в града на брат му Нахор, за да избере тамошна девойка за снаха на господаря си. Стигнал Нахоровия град, слугата спрял с кервана си при кладенеца край града, където жените и момите отивали да наливат вода. “И аз дойдох сега при извора и рекох: Господи, Боже на господаря ми Авраама. Ако си насочил към сполука пътя, по който отивам, то ето, аз съм при извора (и дъщерите на градските жители излизат да наливат вода), и момата, която излезе да налива, и на която река: дай ми да пия малко от твоята стомна, и която ми каже, и ти пий, и за камилите ти ще извадя – тя да бъде жената, която Господ е отредил за сина на господаря ми”.¹²

Удивително е, как този древен разказ от първата половина на II хил. пр.Хр. за Близкия Изток напомня старовремския български обичай момците-ергени да напиват вода от стомната на своята избраница, като жест, разкриващ симпатиите и намеренията на момъка към момата, а подадената стомна вода се приема като знак на съгласие от нейна страна. Едва ли тази библейската притча може да бъде разглеждана като основа на нашенския обичай. Тогава? Какъв механизъм може да посочи причините за появата на описания народен обичай у дедите ни?

Отново “Битие” ни предоставят и друг пример за близки обичаи между древните израилтяни и българите. Става дума за описанието на раздялата между бягащия със семейството си Иаков и тъст му Лаван, настигнал бегълците при планината Галаад: “Сега нека аз и ти сключим съюз, и това да бъде свидетелство между мен и теб. И взе Иаков един камък и го постави за паметник. И рече Иаков на сродниците си: сберете камъни. Та сбраха камъни и направиха грамада и ядоха (и пиха) там, на грамадата. (И рече му Лаван: тая грамада е днес свидетел между мене и тебе). И нарече я Лаван Иегар-Сахадута; Иаков пък я нарече Галаад... И рече Лаван на Иакова: ето грамадата, ето паметникът, който поставих между мене и тебе; тая грамада е свидетел и тоя паметник е свидетел, че за зло нито аз ще премина към тебе зад тая грамада, нито ти ще преминеш към мене зад тая грамада и зад този паметник”.¹³

Издигането на каменна грамада е ритуал, познат и за българския бит. Не за добро обаче, а като проклятие тя влиза в литературата ни чрез “Грамада” на Иван Вазов. Идеята все пак е близка. Най-вероятно и при българи, и при евреи натрупаният на грамада камък е давал израз на положителните и отрицателните чувства. Затова освен като израз на свещен обет, израилтяните са ползвали камъка и като средство за обществено порицание, и за изпълнението на смъртна присъда.

Любопитен паралел откриваме в традиционното носене на червени пояси от мъжете на двата народа. За неговите древни корени у библейските израилтяни намираме данни в Книга на Исая, където четем: “Да бъдат греховете ви като багрено – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур – като вълна ще избеля”.¹⁴ За пояса, носен от българските воини в миналото, свидетелство откриваме в египетски папирус от VII век.¹⁵ Виждаме го и на илюстрациите на български воини по страниците на Манасиевата хроника. Същия червен пояс откриваме по-късно в носиите на катарите-богомили във френския Прованс¹⁶, а доскоро той беше атрибут от ежедневната българска носия. Мъжкият пояс е заменен при жените с колан. На главите си носят забрадки. Налице са паралели и в храненето на двата народа. Например, консумацията на месо само от ритуално заклани и обезкръвени животни, употребата предимно на олио като мазнина за пържене. Месарските сатъри имат характерната полукръгла форма, която откриваме в българската буква Ф – “фрът” – “секира”.¹⁷

Специално внимание заслужават някои сходства в календарните системи на двата народа.¹⁸ Като оставим настрана казаното за календара, описан в “ Книга на Енох “, този на есеите и българския битов календар, интересно е да разгледаме подредбата на дните в седмицата. Оказва се, че седмицата и при българи и при израилтяни започва с неделя и завършва със събота, т.е. има еднаква подредба. Основната разлика е в избора на почивния ден, който за българите е неделята, за което говори самото й название, докато за израилтяните е събота. В този смисъл и двата народа са имали свой почивен седмичен ден. Трудно ни е да определим, от кога датира той у старите българи. Имайки предвид празничната система, тъй както ни я представя Й.Вълчев (поредността на почивния празничен ден да съответства на поредността на месеца), тя в действителност е месечна, а не седмична, въпреки че всички празници се падат отново в неделни дни.¹⁹ Това обстоятелство маркира връзката с акадската празнична система, която е също месечна.²⁰ Следователно календарната система у дедите ни и изградената в съответствие с нея празнична система е далеч по-сложна и съвършена от чисто верската календарна система у израилтяните. Еднакво е названието на последния ден в седмицата и в двата календара: свещеният ШАБАТ на израилтяните при българите е СЪБОТА. То отново напомня акадската древност – СЕБЕТУ е митологизиран образ на Седморката, каквото в календарен план представлява седмицата.

Друга особеност, този път от именните системи на двата народа бие на очи, веднага щом човек се запознае малко по-подробно с имената на част от библейските герои. Става дума за типичното българско окончание ОВ, ЕВ в бащините и фамилните имена, наблюдавани и в една значителна част от имената у евреите в Светото писание. Освен имената на известните братя Иаков и Исав, това са също Ахав, Йоав, Йовав, Ярив, Шовав, Ахитув, Аминадав, Авинадав, Надав, Халев, Хелув, Харев, Цовев, Анув и пр. Налице са известни различия: първо, че тези окончания при израилтяните се наблюдават в собствените имена и второ, по-големият брой варианти, като наред с окончанията ОВ и ЕВ се срещат и имена на УВ, АВ и ИВ. Още по-многобройни стават примерите, решим ли да заменим крайното В с потъмненото му Ф. Сега към изброените примери можем да допълним имената на Цуф, Шааф, Евиасаф, Решеф и дори на Йосиф. Любопитно е да се проследи и начинът за съставяне на женски имена с помощта на окончанията АВА, като Шева или Азува. Ще се въздържим от излишни коментари, като не крием надеждите си темата да провокира вниманието на учените-езиковеди, за да намери подобаващото й се развитие.

Говорейки за собствени имена, ще посочим и наблюдаваната успоредица на древното библейско име Самуил (Шамаел) със старобългарското Шамбат. По същество това са съставни имена и Самуил е побългарената версия на еврейското Шама-Ел. Българското Шамбат пък е сбор от Шам и титлата Бат. Както се вижда, началните части и на двете имена – Шам (Шама) са еднакви. Сходство има и във вторите им части, доколкото ЕЛ и БАТ са близки по значението си - “господар”, “владетел” - и в двата езика. Следователно и смисловото съдържание на двете имена е едно и също – “Господарят на Шам“ или “Владетелят на Шам“.²¹ И в двата случая имената са свързани с названията на географски области, обитавани от двата народа в древността. Шам е старото название на Дамаск, но и на Северна Месопотамия, където са се придвижвали праотците Авраам, Нахор и баща им Тара. Шамо пък е старото име на пустинята Гоби, покрайнините на която са обитавани от хуно-българи. Затова не бива да се учудваме, че по-малкият Кубратов брат носи името Шамбат. Както и на създадената от него, но кратко просъществувала мистериозна държава Само.²²

Определен интерес представляват и някои непроучени досега паралели в религиозните вярвания на българи и израилтяни. За последните е известно, че Авраам стига до идеята си за единния Бог Творец още по времето, прекарано в Харан. Нещо повече, точно този единен Бог става причина за разрива в отношенията на Авраам не само с обикновените жители на Харан, но и със самите му роднини, горещи поклонници на култа към лунния Бог Син. Ето защо намираме за безкрайно интересно обстоятелството, че името му Йехова или Яхве става известно на поклонниците му израилтяни едва след бягството от Египет, когато Бог се явил на Мойсей в подножието на планината Ор.²³ Дотогава богът на синовете израилеви е бил наричан Бог Всемогъщи (Елохим).

Както може и да се очаква, думи и понятия с подобно звучене и религиозно значение се откриват и сред други древни народи от Предна Азия и дори на п-ов Индустан: шумери, еламити, египтяни, дравиди. В персийския и таджишкия език ЯФА или ЕФЕ, ЕХЬЕ означава “възкресение”. В кабардинския, арменския и древносирийския се срещат думите УАФЕ, АФЕ или ЙУВ със значението “небе”, “святост”, “свещена почит”, АВЕ - “бог” АВА – “небе” на келтски.²⁴ Подобен род думи предлага също гръцкият език, където срещаме ЕФИР – “небе”, ЕФИМЕРИЙ – “свещеник”, ЗЕФИР – “южен вятър” и дори в турския ЕФЕНДИ означава “господин”. В египетския пантеон откриваме божество с името ЯХ, когото египтяните са отъждествявали с бога ХОНСУ. ИХЕТ е името на египетската богиня на небето – небесната крава, родила слънцето, а ИХИ е богът на музиката в египетския пантеон.²⁵ В западносемитската митология особено място заема бог ЙЕВО, широко почитан във Финикия, а в Угарит е известен под името ЙАММУ.²⁶ Сред израилтяните в Ханаан той приема названието ЙЕХОВА и твърде рано се слива с образа на бог Ел (Илу). Първоначално култът му е приет от Юдиното коляно и едва по-късно става общоеврейски бог.

За многобройните топоними (гр. ЕФЕС, гр. ЯФА, държавата ЯМХАД и пр.), както и за примерите на етноними АХЕЙЦИ, АХИЯВА и пр. тук няма да говорим, въпреки че отчитането им става наложително, ако си поставим за цел едно по-пълно представяне и изследване на проблема. В случая е важно да покажем, че подобни думи не са били чужди и за езика на дедите ни. Така например, в каменен надпис от Мурфатлар срещаме думата ЕФЕ. На свой ред арабският хронист Ел Балхи ни е оставил едно странно твърдение: “Аз чух също българите да наричат Бога Създател с името ЕДФУ”. Някои съвременни автори са склонни да свържат ЕФЕ и ЕДФУ от двете съобщения и така проправят пътя към обсъжданите свещени понятия,²⁷ в това число и към Йехова. В същата посока ни отпраща и сирийското ЙУВ, явно свързано с популярното българско ЙУВИ, ИВИ или ЙУЙ, срещано записано повече от 150 пъти само на територията на т.нар. Първо българско царство. Поставеният от бога владетел на българите носи титлата ЮВИГИ, а в земите, обитавани някога от българи в Кавказ ЙУХ означава “ден”, ЙУЙ – “утро”, “изгрев”. В Памир – някогашна родина на българите, ЙУ-КАЛ означава “муска”, “амулет”, “клетва пред Бога”, ЙУ-РАП или ЙО-РАП – “молитва”, “призоваване на Бога”, а ЙУ е “Бог”.²⁸ Може би това дава ключа към загадъчното име на държавата на Авитохол в Седморечието – ЮЕ-ПАН, но и на Япония. И най-странното в това име е, че и двете му части ни отпращат към древен Шумер, защото ЙУ (Ю, У) шумерите наричат слънцето, а ПАН или БАН е името на града на българския Зиези. Същият, чийто народ шумерите са записали като “народа на Бан” или “Лъконосците”,²⁹ а неизвестният латински хронист – “ВУЛГАРЕС”.

Продължавайки наблюденията си върху религиозно-верските паралели между българи и израилтяни, не бива да пропускаме тези, към които насочва вниманието ни Д. Димитров. Първият паралел е свързан с отношението на особената почит към кучето (вълка), характерно за древните ни деди, но и за племето на Вениамин. Вероятно не е случайно, че самото наименование на вълка има еднакъв корен с българския етноним. Излишно е да говорим за това, какво значение се е отдавало в древните общества на култовото животно. Тъкмо поради тази причина считаме посочения паралел за твърде важен.

Вторият паралел се отнася за косата на библейския Самсон, вързана на плитки, която Д.Димитров оприличава на известната ни от историята прическа на старите българи – бръснатата глава с оставения небръснат кичур.³⁰ Според нас известна прилика наистина има, но в случая със Самсон става дума за “седем плетеници на главата”.³¹ Във всички случаи за нас казаното в Светото писание е интересно, доколкото подобна прическа съвсем не е типична за израилевия народ и никъде другаде в текста не се споменава. Както е известно, прическата в миналото е представлявала племенен белег и в този смисъл би могла да се разглежда като ценен ориентир. Затова намираме за интересно да отбележим племенната принадлежност на Самсон към Дановото коляно. Както и обстоятелството, че тя или някакво нейно подобие е била използвана от старите българи, хуни и други източни народи, но и от абантите на о. Евбея ³² и в Египет, свидетелство за което откриваме в образа на младия бог Хонсу.³³

Обобщавайки казаното за набелязаните паралели в сферата на религиозните представи на древните българи и израилтяни, можем без да се притесняваме да изкажем хипотезата за наличието на определена връзка между тях. Нещо повече, тази връзка ни отвежда независимо и по различни пътища към една и съща изходна точка. Това е древен Шумер – мястото, откъдето “народа на Бан”, т.е. народа на Лугал Загизи, т.е. българите на Зиези (според Д. Димитров) поема своя сложен и многовековен път през света като цивилизатор и откъдето тръгва семейството на Тара и Авраам, в търсене на Обетованата земя. Ако хипотезата ни е достоверна, би трябвало да очакваме сходства и в символиката, носена и почитана от двата народа. Затова ще продължим изследването си в тази посока.

Съзнателно ще избегнем непродуктивните опити за съпоставки между древните вярвания на българи и израилтяни и ще насочим вниманието си към техните религиозни пантеони. По повод централните персонажи в двата пантеона ЙУЙ (ИВИ, ЙУВИ) при българите и ЙЕХОВА (ЯХВЕ) при израилтяните вече отбелязахме някои паралели между имената, което е само външната страна на сходството. Най-важното е, че и в двата случая става дума за монотеистични религии, както и обстоятелството, че името Йехова отговаря на описаната закономерност да носи окончание на ОВА.

Можем да потърсим паралели между двата народа в сферата на тяхната символика. Като начало ще се спрем на свещената седмолъчна менора, която днес е герб на израелската държава. Интересното е, че тя съвсем не е била чужда и на старите българи. Нейни автентични прототипи, но не като предмети, а единствено като рисунки, се откриват на много места из старите български земи: върху каменна плоча от Челарево, в близост до Нови сад (Сърбия); върху надгробна плоча от Естергом (Унгария); в каменно калъпче, предназначено за леене на метални предмети със сакрална символика от Плиска. Особено впечатляващо в последния експонат е откриването на кръстовидната дамга на рода Дуло, което изключва възможността за спекулации относно българската й принадлежност.³⁴

По същия начин стои положението и с т.нар. “звезда на Давид“ – хексаедър, станал символ на еврейската народност по света. Подобно на седмолъчната менора, тя също маркира свещеното за българи, израилтяни, но и за шумерите число седем. Освен шестте края на всеки от лъчите й, звездата на Давид притежава и седма специална точка и това е нейният център. Тук е мястото да отбележим, че точно същата шестолъчка е била използвана и от далечните ни деди, живи примери за което намираме сред волжките българи. Наскоро бяха представени автентични снимки от Съдебната палата (Къзъ йорта) във Велики Болгар, в състава на вътрешната орнаментика на която шестолъчката заема почетно място.³⁵ На територията на Аспарухова България досега не ни е известно да са били открити подобни шестолъчки. Тук обаче е широко представен нейният прототип – т.нар. “звездовиден знак“ - *, използван от дедите ни за отбелязване на числото седем, за маркиране на известните ни седем небесни светила, но още използван и като “царски знак“. Затова не бива да се учудваме, когато го намираме да съпътства изображението на кан Тервел. По-късно го срещаме като седма буква от кирилицата, със съответното звуково съдържание и стилизираното му изписване като Ж. Далеч преди това откриваме същия знак в т.нар. прабългарска, руническа азбука. Колкото до сакралното значение на древния знак, достатъчно е да отбележим, че неговото название фиксира думата ЖИВОТ.³⁶

Известно сходство откриваме и при “Аз-а на българите”, използван като първа буква в глаголицата и прабългарската руническа азбука, който служи и като числов носител на единицата. Близък по форма знак се употребява в иврит за запис също на числото 1, ротиран под известен ъгъл и без да има звуково-буквена стойност.

Общ за българи и израилтяни е култът към числото 40. Потопът продължава 40 дни. Скитането на Мойсей с избягалия от Египет израелски народ е в течение на 40 години. На родилката еврейка се разрешава да се изкъпе едва на 40-тия ден след раждането. Същият народен обичай доскоро е практикуван и у нас. Панихидите се правят на 40-тия ден от погребението, да си припомним и светите Четиридесет мъченици на българската православна църква.

Вече споменахме за вълка и кучето като тотемни животни, характерни за израилтяни и за българи. Друго животно, помогнало на човека в тежък момент и в двете митологии е враната. В “Сказание за дъщерята на хана“ алпът гарга – Карга е натоварен лично от Тангра да отиде и разруши издигнатата от злия Албастий стена, която закривала слънцето и земята била скована от студ и мраз, а хората започнали да гинат.³⁷ Благородна роля играе гарванът и в еврейската митология, записана в Библията. Според “Битие“, за да пробва дали вече се е появила суша след потопа, първият път Ной пуснал от ковчега една врана.³⁸ А в “Царства” пророк Илия заповядва на враните да хранят Ахав. “И враните му донасяха хляб и месо сутрин, хляб и месо вечер; а пиеше от потока”.³⁹

Известна близост може да се допусне и в култа към сърната (еленчето) у българите (Авитохол, Газан и др.) и култа към Йехова, почитан от северните израилтянски племена под формата на поклон на бика. Имаме пред вид и че названието на бика и на сърната имат еднакъв корен – ТАВ, а следователно един и същ символ – слънчевият знак на кръста и една и съща буква – “тау“ (Т). Тази дълбока зависимост намира своето потвърждение в начина на изписване на букво-знака тав (тау). В азбуката на финикийците той има вида на слънчевия символ кръста (), докато в архаичната гръцка азбука горната част на кръста отпада и добива известната ни форма Т.

Обобщавайки казаното дотук, ние се изправяме пред многобройна поредица от най-разнообразни паралели в обичаите, традициите, духовните и религиозните представи, в символиката, включително и в именните системи на библейските израилтяни и древните българи. На този етап изследването ни е само начално. Бъдещото му задълбочаване би могло да разкрие и други общи допирни точки между двата народа. Засега имаме достатъчно основания да предположим, че някога, в дълбока древност, между българи и израилтяни е съществувала връзка. При това многостранна и устойчива. Може би изключително в сферата на културата, резултат на неизвестни за историята контакти. А може би става дума за неподозирани кръвно-родствени връзки? Поне на такава идея навеждат данните от изследванията на интелектуалните качества на съвременните българи и евреи. Както и високата им резистентност към някои фармакологични средства – напр. аналгина и към алкохола. Защото тези примери говорят за близост в генните системи. Това обаче е изключително сложен въпрос, който не търпи прости отговори. Засега ще се задоволим със свидетелствата на културните паралели.


Глава 6
АВРААМ И БЪЛГАРИТЕ - СРЕЩАТА В ХАРАН

Тара взе сина си Аврама, внука си Лота,

син Аронов и снаха си Сара, жена на сина

му Аврама и излезе с тях от Ур Халдейски,

за да отидат в Ханаанската земя;

но, като дойдоха до Харан, останаха там.

Битие, 11:31

Битие, 12: 4,5

Първото нещо, което трябва да съобразим, е къде би могло да бъде мястото на една такава среща. Намираме за напълно естествено като отправна точка да ползваме познанията върху историята на израилевите синове, тъй като тя е добре известна. За съжаление, нещата с древната българска история съвсем не стоят по същия начин и нашите познания са ограничени. Все пак, през последните години науката извървя значителен път в тази посока и можем да се обърнем към тези сравнително по-нови данни.

Придържайки се строго към известното за праотеца Авраам и дванайсетте патриарси – синовете на Израил, ние със сигурност можем да кажем, че за времето между XVIII и XIII в.пр.Хр. родоначалниците и техните племена са претърпели една миграция, преминавайки за около столетие т.нар. “Плодороден полумесец“ от Ур Халдейски през Харан, усядайки за цели четири века в Египет. А това означава, че след като разполагаме със сигурни свидетелства за мястото на пребиваването на Израилевите синове за този период, някакви преки контакти с дедите ни по това време би трябвало да търсим на територията на посочения район: Месопотамия (Ур Халдейски и Харан), Близкия Изток или Египет. Българската историография не предлага нищо по въпроса за българско присъствие тук. Но са известни чужди източници, които дават основание за неговото обсъждане.

На първо място, става въпрос за “Именника на българските канове“. Добре известно е, че той е открит като вметка в “Елински и римски летописец“, точно в частта за Асирия. И ако тази вметка би могла да бъде плод на случайност или грешка, то текстът след изброяването на владетелите в Именника, в който те са наречени изрично “асирийски царе, управлявали след Навуходоносор”⁴⁰ изключва всякакво съмнение. Така неизвестният автор на “Елински и римски летописец“ представя българските канове за късни владетели на Асирия и с твърдението си поставя загадка, останала и до днес извън вниманието на историците.

Ние също не бихме обърнали внимание на това, ако не бяхме попаднали на втори източник, повдигащ същия въпрос. Имаме предвид хрониката на Констанцкия събор (1414-1418 г.), писана от О. Рихентал десетина години по-късно. Надписът на единия от двата представени български герба гласи: “Рекс халдеорум”, т.е. българският герб е определен като герб на халдейския цар. Под щитовете на латински език е записано: “Българският цар, който трябва да има за пълномощие и един представител на Ордата и владее също царството на халдеите“. А самата България е указана като: “... земя, намираща се някъде в Азия, източно от Дамаск, но западно от Индия“.⁴¹

За вероятно българско присъствие в Предна Азия говори и Дмитрий Хометиан - византийски автор от XII в., във вметката си към едно от кратките гръцки жития на св. Климент Охридски. Според него при похода си на Изток Александър Велики разселил българите, живеещи в областта на Бурса към Северния океан и към Мъртво море.⁴²

Доколко в случая става дума за Мъртво море в Палестина, не можем да сме сигурни. В някои стари хроники със същото име са наричали езерото Урмия.⁴³ Но дори Д. Хометиан да говори за него, то също се намира в района на Предна Азия, т.е. “между Дамаск на запад и Индия на изток“.

Така се оказва, че в чуждестранната книжнина съществуват поне три източника – руски, немски и византийски, указващи присъствието на българи в Двуречието и Предна Азия. Те само загатват темата и в този смисъл сведенията, които ни предоставят, са крайно оскъдни и недостатъчни за по-сериозни заключения. Нещо повече, те са от значително по-късен период, отдалечен на хиляди години от описаните в Библията събития, за да приемем твърденията им безрезервно. И въпреки всичко, след като не сме в състояние аргументирано да ги отхвърлим, бихме могли поне да ги имаме предвид като отправна точка в една хипотеза.

Посочените податки намират подкрепа и развитие в съдържанието на самото българско име. Става въпрос за най-популярната хипотеза за произхода му, тази на Томашек-Вамбери-Немет, извеждаща го от тюркския глагол БУЛГА, БУЛГАМАК, със значенията му “смесвам“, “размесвам“, “разбърквам”. Спестявайки си възникналата дискусия около хипотезата във връзка с негативното значение, придавано на посочените понятия, струва си да припомним, че представата за смесване, размесване и разбъркване намира израз в немалко на брой думи от различни езици, в чийто корен откриваме основата БЪЛ или някоя от многобройните й разновидности, получени в резултат на характерните трансформации на началното Б в П, В или М и на гласната Ъ в друга гласна. Посочихме, че думи като муле (лат.), мулат (исп.), мелез (ар.-тур.) и меланж (фр.) дават израз на същата представа като тюркското булга или булгамак. За нас е интересно, че и еврейското валал носи същото значение – “смесвам”. А това вече ни дава основание да гледаме на понятието и свързаната с него хипотеза значително по-сериозно, абстрахирайки се от негативните нюанси, натрупали се през вековете. Интересни размисли буди и обстоятелството, че коренът БЪЛ откриваме и в по-древните езици - латински и иврит. А това показва, че обсъжданото понятие съвсем няма тюркски произход. Оказва се, че корените му са далеч по-дълбоко и че не е чуждо и за семитските езици.

Не по-малко интересна е още една страна на повдигнатия въпрос. По мнението на лингвистите, еврейското валал стои в основата и на самото име Вавилон.⁴⁴ Според преданието, то достига до нас най-вече благодарение на прочутата кула и размесването на езиците, на които разговарят хората. Но тогава “българи” и “вавилонци” би означавало едно и също нещо - “смесените”, “размесените”. Да си припомним хипотезата на С. Младенов, който извежда българското име директно от името на древния Вавилон. Може би тъкмо поради това силуетът на непостроената кула се появи в текста за Навуходоносор и наследилите го български царе от Именника, хвърляйки мост помежду им.

Единственият начин, по който е възможно да продължим изследването си, е като проследим пътя на Авраамовите преселници по посока към Обетованата земя. Да видим как Библията представя събитията. Авраам произхождал от знатно и заможно семейство, живяло в Ур Халдейски. Баща му Тара разполагал с многобройни стада и бил известен търговец. Притежавали прекрасна къща, в която стаите стигали дори за прислугата и робите. Въпреки благосъстоянието си, Тара и семейството му напуснали родния град и се заселили в далечен Харан – град, разположен на един от притоците на Горен Ефрат. По това време Харан представлявал международно пазарище, защото се намирал на единствения търговски път, свързващ Месопотамия и Египет. Тук семейството намерило добър прием и се устроило добре. Точно тук Авраам стигнал до идеята за единния Бог Творец, а религиозната нетърпимост го принудила след смъртта на баща си да напусне Харан. Той се разделил с брат си Нахор и останалите от рода и заедно с жена си Сара и племенника си Лот, начело на керван от прислуга, роби и стада се отправили да търсят Обетованата земя. След дълги скитания през Палестина и Египет те уседнали за вечни времена в благословения Ханаан.

Какви са историческите проекции на тези събития.. Днес все повече изследователи допускат, че Тара, Авраам и семейството му са напуснали родния Ур по времето на управлението на могъщия вавилонски цар Хамурапи, независимо от споровете около датирането му – 1955-1913 г., 1792-1714 или 1728-1686 г.пр.Хр. Хамурапи бил най-изтъкнатият от всички владетели на Старовавилонското царство, разпростряло се върху териториите на Шумер и Акад. Той присъединил към Вавилон много нови земи, включително цяла Асирия и града-държава Мари, без да достигне и наложи властта си върху принадлежащия й дотогава Харан. Освен завоевател, Хамурапи бил изявен държавник, законодател и религиозен реформатор. За нуждите на империята той наложил като единствено легитимен култа към бог Мардук и с жестоки преследвания забранил всички останали многобройни култове на местните племена и народи. Точно по това време в Ур основен бил култът към бога на Луната, а Тара и семейството му били негови поклонници. За това говори и самото име Тара, което на всички семитски езици означава “луна” (на шумерски “звезда”). Именно тази религиозна реформа, религиозният фанатизъм и нетърпимост според някои автори е вероятната причина за бягството на Тара и рода му от Ур.⁴⁵

Като проследява тази първа стъпка по пътя на Авраам и семейството му към Обетованата земя, К.Мутафчиев концентрира изцяло вниманието си върху Харан и обитаващите го хуритски племена. Известно е, че градът е разположен на притока на Горен Ефрат, познат с името Нар БАЛИХ (БАЛИХ, БЕЛИХ). Откривайки в “Иклил” на Ал Хамидани народ с името БАЛХАРИС, обитавал същия район през II хил.пр.Хр., който народ идентифицира като българи, той изказва предположението, че именно в Харан е станала първата среща между бъдещите израилтяни и древните българи.⁴⁶ В подкрепа на казаното А. Стаматов привежда като допълнителен аргумент сравнително често срещаното име Болхос в списъците на Първи и Втори римски легиони в Долна Панония, комплектувани с войници от източните провинции – по горните течения на реките Тигър и Ефрат.⁴⁷ Ще допълним, че лични имена, изградени върху българския етноним, в тези региони се откриват и по-късно, като арабските книжовници ел-Балхи, Абу Балихли, Ал Балхис и Абулгази.

Безспорно, хипотезата на К.Мутафчиев е смела, интригуваща и заслужава внимание. Във вида в който ни се предлага, позовавайки се на названията на една река и един непознат народ, съзвучни с етническото ни име, тя не е защитима и представлява повече едно прозрение-догадка, отколкото аргументирано предположение. Ние почти нищо не знаем за това племе балхарис, за да го обвързваме с местните хурити и още повече с българите. Да не говорим, че в друго свое произведение авторът говори за същия народ, откривайки го около век по-късно в състава на митанийската държава,⁴⁸ от което следва, че не е известно доколко по времето на краткия престой на Авраам в Харан народът балхарис е обитавал по тези места. По подобен начин стоят нещата и с названието на р.Балих, тъй като е невъзможно точното му датиране. Да не забравяме, че най-ранните текстове от Библията са написани близо хилядолетие след описаните събития. За да бъде разглеждана хипотезата на К.Мутафчиев, тя трябва да бъде изчистена от вътрешните противоречия и прецизирана.

От библейския текст научихме за бягството на много жители на гр. Ур, в това число и на рода на Тара и Аврам в Харан, в резултат от религиозната реформа на Хамурапи и забраната на култа към бога на Луната. Тук бегълците и вярата им намират радушен прием и в скоро време Харан се издига като втори център на култа към лунния Бог Син.

Приблизително по същото време, когато родът на Тара усяда в Харан, тук, а по-сетне и на територията на Сирия и Палестина, се появяват загадъчните хиксоси. Колкото и да са ограничени познанията ни за този наистина малко известен народ, фактът, че те покоряват и могъщия Египет е повече от красноречив за военната сила, която представляват. А тази военна сила хиксосите дължат на обстоятелството, че са били конен народ. Те вероятно са първият конен народ в Близкия Изток и точно това е причината за военните им успехи. Именно благодарение на тях египтяните за пръв път се запознават с коня, конската кола и бронираната бойна колесница, с ползването на коня за военни и стопански нужди.

За нас най-същественото е това, че днес немалко съвременни изследователи свързват миграцията на Аврам ⁴⁹ и потомците му към Ханаан и Египет точно с придвижването на хиксосите от Северна Месопотамия на югозапад по посока на Сирия, Палестина и Египет.⁵⁰ Ето защо, струва си да се запознаем малко по-отблизо с този слабо известен народ.

Естествено е, колкото по-ограничени са познанията за хиксосите, толкова повече предположения и хипотези да се изказват за тях. Официалната историография ги представя за семитско племе и ги свързва с нашествениците аморити. Според други мнения те са смесица от аморити и хурити. Обикновено придвижването им на юг се представя като резултат от нахлуването в Месопотамия на несемитски, северни народи.

Така ли стоят в действителност нещата? Като аргумент за семитския или смесения им произход се сочат имената на известните им владетели. Срещу него може да се противопостави далеч по-силен контрааргумент: и аморитите, и хуритите по това време все още не познават коня. Докато хиксосите, както вече отбелязахме, са били конен народ. Следователно хиксосите не е възможно да са семити или хурити.

Но доколко са семитски известните имена на хиксоските владетели Анатер, Хиан и Якобер?⁵¹ Защото името на първия ни отпраща към шумерските богове Ану и Анту, дали родоначалието на т.нар. Анунаки и името на древна Анатолия. Следователно в никакъв случай не би могло да се твърди, че е семитско име. Друг въпрос е, че името на шумерския Ану е било заимствано от придошлите по-късно тук семити и широко е навлязло в именната система на семитските народи. Второто име ни напомня хунорската титла “хан“ или “кхан“. Силно дискусионен е и въпросът за произхода на името Якобер. Действително, съдейки по имената на библейския Иаков-Израил и на самия бог Иехова (Яхве), съвременните библеисти приемат, че и Якобер е семитско име. Но ако Аврам е бил съвременник на хиксоското нашествие в Египет, а самото хиксоско управление тук е продължило само около век, то Яков е живял приблизително 250 г. след дядо си Авраам. А колкото до името на Иехова, то се появява още по-късно - едва по Мойсеево време, т.е. след още четири века. В този смисъл хиксоският фараон Якобер би трябвало да е живял далеч преди времето на Иаков и преди появата на Иахве. Ако проследим хронологичната връзка между трите имена, тя има посоката от хиксоския фараон към патриарха Иаков и бог Иахве, от което следва, че името Якобер не е еврейско, а хиксоско.

Оказва се, че две от най-тачените имена сред еврейската народност - това на бащата на патриарсите и на самия еврейски бог имат за прототип името на хиксоски владетел, а не обратното, както обикновено се мисли. Това би следвало да говори за отношението към самите хиксоси. Нека да си припомним твърдението на еврейския хронист Йосиф Флавий, който говори за хиксосите като за свои прадеди. Явно той е имал предвид еврейския народ като цяло.

Да се вгледаме по-внимателно и в названието на селището, станало място на срещата между нашествениците хиксоси и рода на Тара и Аврам. Защото Харан се оказва съвременното наименование на стария град Кари (Караи, грц.).⁵² Последното ни напомня за древните кари по средиземноморието и югоизточната част на Мала Азия. Същите кари, които по свидетелството на Херодот имат странния обичай да нарязват лицата си с нож, срещан единствено и при хуните. Досега никой не е търсил връзка между кари и хуни. Както и никой не е говорил за кари в Северна Месопотамия и по-специално в Харан. Въпросите обаче не са за подминаване, защото набелязаната връзка не се изчерпва само с общия за кари и хуни обичай. Митологията предлага и втора, генеалогична връзка: Кар – родоначалникът на карите е внук на бог Инах. Името на последния ни отвежда към това на Енох, чийто шумерски вариант е Унуг. Унуг от своя страна кореспондира с името на българите-унугури, записвани още и като хунугури или по-точно като хуни. Така наред с етнографските, генеалогичните данни също повдигат хипотезата за връзки между хуни и кари. Точно в района на Кари-Харан откриваме и народа балхарис. А самият град е разположен на реката Балих.

Какви са тогава хиксосите? Излишно е да казваме, че еднозначен отговор на този въпрос историографията не предлага. Затова нека се вгледаме в известното за хиксосите, колкото и оскъдно да е то. Първото нещо, което привлича вниманието, освен коневъдството е, че те въвеждат в Египет летоброенето по годините управление на съответния фараон - датиране, използвано и от дедите ни, както се вижда от “Именника на българските канове“. Списъкът на египетските фараони от това време, подобно на Именника, включва освен името на владетеля, също годините му на царуване и годината, от която започва то. Пак поради същата причина в Списъка след нашествието на хиксосите се появяват имената на фараони, които напомнят именната система у дедите ни и използваните от тях календарни прозвища. Сред тях Й.Вълчев посочва името на царица Нефрусебек, на четирима Себекхотеп и двама Себекмсаф, общото между които – “себек”, т.е. Шебек е календарно прозвище на годината Маймуна. Следват имената на Аменхотеп IV Ехнатон, където видоизмененото Етх е прозвището на годината Куче; на Рамзес II Меямун, т.е. Маймуна; на четиримата Шешонк (Шъши-Мишка); на двамата Такелот ( Таг, Так – Кон); на Шабака и Шабатака – отново Шебек; на Тахарка и Тахос, от Тах, Тох - Петел, но възможно и Таг - Кон; на Птоломей III Евергет и Птоломей VIII Евергет Фиксон (Вер-Змей).⁵³

Установената от Й.Вълчев зависимост е впечатляваща и най-вече служи за мост, който свързва държавните традиции на българи и египтяни в тия отдалечени епохи. Заслужава внимание фактът, че появата на първата азбучна писменост в Египет е дело отново на хиксосите.⁵⁴ Излиза, че хиксосите дължат завоевателните си успехи не единствено на военното предимство, което им предоставя коня. Те са не само войнствен, но и високо културен народ, разполагащ със собствена писменост, при това по-съвършена от египетската. Народ, за който държавната уредба и традиция не са чужди. Затова хиксосите не само са завладели империята на фараоните, но властват над нея повече от столетие, а следите от традициите и културата им са надживели цели хилядолетия. Явно, неслучайно името им е било превеждано от египетски като “царе на народите“⁵⁵ или “царе на пастирите“.⁵⁶ На тях човечеството дължи най-ранния прототип на азбучната писменост, приемана по погрешка като “финикийско писмо”. Свидетелство за това откриваме в записаната от географа Брусе легенда за азбуката на митичния народ ЙАКШАС (ЙАКСАС), възникнала в Египет с посредничеството на новопоявил се тук народ. Подробности за този народ не са отбелязани, но името му е толкова близко до това на известните ни хиксоси, че търсенето на връзката между тях се налага само. Не само названията хикси и якси са близки. Известно е, че и едните, и другите не са местно египетско население, а са заселници от далечни земи. Близки са и названията, които им дават други народи: хиксосите са “ека’асит”, т.е. “царе на народите”, а якшите – “царе на пастирите”. И двата народа са свързвани с появата на най-ранната азбучна писменост в света. При това на едно и също място – Египет, родината на йероглифното писмо. Всички тези паралели според нас са достатъчно значими, за да повдигнем въз основа на тях хипотезата, че якшите от легендата, записана от Брусе, са идентични с исторически засвидетелстваните хиксоси. Тази хипотеза намираме за продуктивна, тъй като ни позволява да разширим оскъдните си познания за този почти непознат за историята народ. Става дума за това, че легендата представя якшите като потомци на праотеца Кубера. Тази подробност ни насочва към индийската митология: към бог Кубера и неговото обкръжение от полубоговете-якши.⁵⁷

Тази следа е особено ценна, тъй като определя мястото, откъдето якшите, т.е. хиксосите са дошли в Египет. Можем да приемем, че хиксосите, известни в Северна Месопотамия, Закавказието и Египет са дошли от далечна Индия. Доколко обаче те са били местно за полуострова население? Ако са индуси, защо митологията ги описва не като народ, а като клас полубогове? Това обстоятелство подсказва, че и тук, подобно на Египет, те не са местни, а преселници. Нека си припомним, че хиксосите са един от най-древните конни народи, внесли коня в Северна Месопотамия, Палестина и Египет, че тяхното идване в Египет се появява календарна система и календарни прозвища, напомнящи тия у хунобългарите.

На този етап по-важното е да обърнем внимание на близкото преплитане на имената на българи и якши в Тарим и на територията на п-ов Индостан, и в Северна Месопотамия. Интересно е едно аналогично наблюдение, макар в съвсем друга епоха и друг географски район. Става дума за това, че сред българското население в областта на Булгардаг в Мала Азия е било разпространено собственото име Якша. Например вождът на българите тук през първата половина на ХIII в. е Якша кан. Друг местен владетел, Якша II, срещаме тук столетие по-късно. Трети Якша откриваме сред васалите на султан Мурадовата армия при боевете за Търново.⁵⁸

Една по-пълна справка върху географския атлас показва, че подобен род топоними се срещат групирани само на няколко места по света и че най-много такива откриваме около ез. Балхаш, по-общо казано в Средна Азия. Град Аксу е разположен на едноименната река, която се влива в ез. Балхаш. В същия район тече още една река Аксу. На територията на Казахстан се открива истинско разнообразие от топоними върху този корен: гр. Аксай, Аксу, Аксу-Аюлъ, Аксуат и Аксуек. В съседна Киргизия има курорт Аксу, планински масив Акшийрак в Киргизки Тян Шан. В Северна Бактрия тече р. Яксарт. Както може да се очаква, в съседна Индия не липсват подобни имена. Тук Акша е син на Раван, а Акшобхя е един от будите. Якшанга е названието на древно музикално-танцово представление. Град със същото име откриваме в Средното Поволжие, в земите на някогашна Волжка България. В Татарската република има гр. Аксубаево, а на север, на р. Печора се намира гр. Якша. Друга територия с изобилието на подобни топоними се намира в съвременна Турция - областта Коня. Тя е известна с българско етническо присъствие в края на средновековието. Тук откриваме градовете Акшерих, Аксеки, Аксарай. Тези паралели повдигат въпроса за връзките между нашите деди и легендарните якши, в чието лице разпознаваме хиксосите от античната история, както и за българското участие в разигралите се събития в Предна Азия, Близкия Изток и Египет преди близо 4 000 години.

Ако към всичко това допълним, че столицата на хиксосите, изградена в делтата на Нил, носи името Аварис, нещата като че ли придобиват по-познат и определен вид. Защото Аварис ни отпраща към нещо познато - хуните-авари и към хуно-българите изобщо. Тогава и конят, и календарът, и именната система, и азбуката, и градският живот, и държавната уредба стават разбираеми. Доколко обаче идентифицирането на хиксосите като хунори е защитима хипотеза, макар да е изказвана от някои съвременни български историци?⁵⁹

Историографията отново се оказва неподготвена за подобна версия, въпреки че и този път тя предоставя някои сведения по въпроса. Става дума за хрониката на Константин Манаси (XII в.), в която откриваме твърдението, че египетският фараон Сенусерт III (XIX в.пр.Хр.), известен още като Сесострис – големият завоевател и реформатор на Египет “...събрал войска, като наел помощници от хунския народ”. А по-надолу казва: “На хуните прочее дари земята асирийска, а парти назова хуните, това ще рече скити.”⁶⁰

Досега този текст остава извън вниманието на историците, третиран като случаен анахронизъм. Вярно е и нещо друго: косвени аргументи, осветяващи темата съществуват, стига да си направим труда да ги потърсим. Такова свидетелство виждаме в лицето на град с името Хун по Долен Ефрат от тия ранни времена.⁶¹ Струва си да се замислим и върху названията на други древни топоними, като Хана или Ханигалбат (Митани), Ханаан (Палестина) или египетския град КаХУН (ЛаХУН, ИлаХУН).

Особено плодотворна се оказва митологията. В стара унгарска легенда за произхода на маджари и хуни се казва, че Менрот – бащата на Хунор и Маджар, след смесването на езиците се преселил от Вавилон в Евилатската земя (Персия).⁶² След “Манасиевата хроника” тази легенда е вторият източник, свързващ хунското име с Месопотамия.

В Египет откриваме лунния бог-юноша с името Хонсу. Любопитно се оказва не само името му, но и външният образ на бога, представян с бръсната глава и къдрица, спускаща се отстрани на главата – прическа, наподобяваща бръснатите глави на дедите ни до заселването им отсам Дунава. Съзнателно ще си спестим връзката на Хонсу и египетските Тот, Себек и Ях. Все пак да не забравяме, че Тот е създателят на интелектуалния живот в Египет – бог на мъдростта, писмеността, смятането, господарят на времето, на чуждите земи и бедуините (!?). Себек е бог на водата и плодородието, а странното име на бог Ях ни отпраща към това на бъдещия бог Яхве (Иехова). Ще споменем връзката Хонсу – Тот – Хермес – Велханс – Вулкан, последните две имена от която ни напомнят по звученето си за древния културен Балх и българското име. Както и това, че същият Хермес има за майка плеядата Майя. Народът ни нарича съзвездието Плеяди с името Власци, насочващо ни по веригата ВЛАСЦИ-ВЛАСИ-ВЛАХИ-БАЛХИ отново към българското име. При славяните Плеядите са свързани с техния Велес или Волос, отпращащ ни към индийското “вала“ (коса) и легендата за мъдрите благородни валакхили. От друга страна, Майя има празник на 1 май, когато келтите празнуват деня Баулхини (Белтайн), който за сетен път отпраща към етническото ни име. А сред същите келти откриваме и народ с името Болг (фир Болг), заселил се на островите, идвайки от Бактрия, т.е. от познатия ни Балх. Празничният ритуал изисква паленето на клади, чиито огнени езици хората прескачат. Звучащото на английски име Белтайн (Балтин) подсеща за сирийско-палестинската богиня Балтин, известна с отмъщението си, подпалвайки Харан (Кари) и превръщайки го в огромна огнена клада.⁶³

Обърнали се веднъж към бога-младенец Хонсу, не бива да подминаваме без внимание и баща му – богът на въздушната стихия Амон. Връзката между двата божествени персонажа не се изчерпва единствено с приказките за тяхното родство. Те и двамата са представители на религиозния пантеон в Тива, т.е. на основния административен и културен център в Египет. И както може и да се очаква, появата им и още повече популяризацията им са дело на един по-напреднал етап от развитието на египетската цивилизация, някъде от времето на края на Средното царство и може би имат отношение към възникването на т.нар. Втори преходен период. Пак от това време насетне името на Амон навлиза в именната система на египтяните, но не само на тях, а и на съседните народи от Палестина и Арабския п-ов. Само в споменатата XII династия са царували четири фараона с името Аменемхет, а по-късно, в XVIII династия откриваме и четири фараона с името Аменхотеп. За отбелязване е, че тъкмо в същата XII династия царуват и три фараона с името Сесострис (Сенусерт), името на единия от които бе свързано с хуните в Манасиевата хроника. Името Сесострис (Сесос - Зиус/Зеос; три - дра) бихме могли да разглеждаме като форма на шумерското Зиусудра, а оттам, свързано и с българския Зиези. Да не забравяме, че светилищата на Амон и Хонсу са издигнати в комплекса Карнак в Тива. Освен в Египет, името Амон откриваме и сред израилевите потомци и сродници, като наред с юдейския цар Амон намираме и далеч по-популярния от Библията Амон - син на Лот и родоначалник на амонитяните. През XIV – XIII в.пр.Хр. те са създали свое царство, чиято столица Рабат - Амон е съхранила името си през хилядолетията и понастоящем, леко променена в Аман е столица на Йордания. Наред с амонитяните, историята познава и амонийците, представяни от Херодот за смесица от египетски и етиопски колонисти.⁶⁴ На север, по границата между Турция и Сирия, откриваме планинския хребет Аманус, а на юг, в най-южните части на Арабския п-ов се намират държавите Йемен и Оман.

Амон и Имаон наричат планината, от която са тръгнали българите на Булгариос в съобщенията на средновековните сирийски летописци Григорий Бар Хебраеус и Михаил Сирийски.⁶⁵ Този пример е показателен с това, че Амон и Имаон са две форми при записването на едно и също име. Както вече сме подчертавали, названия с АМАН или АМЕН изобилстват и в японската митология. Имаон ни отпраща към Имеон, към родоначалника на хуно-българите Боян Имен и към древните ИМЕНКИ - народът, от който водят началото си самите хуно-българи. Ще припомним за връзката на това име с понятието ИМЕ (НАМЕ) в индоевропейските езици, както и с представата за магарето (ИМ, ИМЕРУ) и коня в древността (ИМЕН, ИМЕШИГОР и пр.)

Изправени сме пред наистина странна картина: два отдалечени на хиляди километри един от друг района на света – Централна Азия и Далечния Изток от една страна, и Египет и Близкия Изток от друга, предлагат богат избор на имена, изградени върху корена АМЕН/ИМЕН. И на двете места това име е свързано с името на отхвърляните днес хуни. Случайно ли е това? Защото приемем ли, че многообразието на тези връзки е показател за тяхната обективност, то следва да очакваме, че определено значение те би следвало да имат и за българската история. Тъй както се оказва, че имат отношение към миналото на народа Израилев. В контекста на настоящата разработка е важно да съобразим, че навлизането на култовете на божествените родственици Амон и Хонсу в египетската митология става в една епоха, съизмерима с хиксоското нашествие. А също с житието на Аврам, бягството му от Ур Халдейски в Харан (Кари), а оттам към Обетованата земя Ханаан. И накрая, с появата на народа БАЛХАРИС по Среден Ефрат и на българското име в Библията.

Няма да навлизаме надълбоко в дебрите на митологията. Надяваме се, че не грешим, като обръщаме внимание и на тази страна на проблема. Целта ни беше да посочим, че тръгвайки от Харан и преминавайки през митологиите на египтяни, гърци, римляни и келти, се завръщаме отново в града, дал само временен прием на Аврам и станал повратна точка в живота му. Тя се оказва решаваща за възникването на израилевия народ. Навред в митологиите на тези толкова различни помежду си народи се появява хунското или българското име.

С казаното дотук се изчерпват познанията ни относно загадъчния народ, известен с името хиксоси. За да отговорим на въпроса, на каква култура са били носители хиксосите, ще трябва да се обърнем отново към историята, като се стремим да обхванем в по-широк план събитията, разиграли се в Северна Месопотамия, в това число и в района на Харан. Тук, в земите на хуритите, през XVIII в.пр.Хр. откриваме държавата Ямхад, с център Алепо. Трудно е да се твърди нещо по-определено за тази слабо позната за науката държава, но все пак времето и мястото, където възниква, позволява тя да бъде свързана с хиксоското нашествие. Не са без значение нейното и на столицата й наименования, защото Ямхад ни отпраща към корена ЯФА (ЕФЕ) и еврейския Яхве, а Алепо – към хунското АЛП. През XVI в.пр.Хр. на нейно място се появява могъщата държава Митани. Населението й се състои предимно от хурити и семити, а официалните езици са хуритски и акадски. В същото време се оказва, че в езика на митанийците се открива значителен слой индийски езикови заемки. Царете на Митани носят индоирански имена и се предполага, че династията им води произхода си от иранските планини. Впечатляващо е и друго: в религиозния пантеон на митанийците се откриват индийски божества като Индра, Варуна и Насатя.⁶⁶ Названието на Харан – бившият Кари – се оказва едно от имената на вездесъщия индийски бог Шива,⁶⁷ което отново ни отпраща на изток към Индия. А в египетската митология – споменатия вече Кубера, но и Кардама – две имена, познати в Северна Индия, също и у нас.

В тази посока трябва да се разглежда и самото название Митани на могъщата някога империя, повдигнала доста въпросителни пред историческата наука. Името й напомня за известния от индийската митология Матинара, чието друго име е Барата. Според “Махабхарата” Барата е син на Хаихия. Подобно на народа ТУГХРА, ТАХХАС или ТАККАС, също представян за син на Хаихия. Пак от там научаваме, че ТУГХРА са наричани и с името БАГЛИКАС – “хората от БАЛКХ”. За нас най-важното е това, че зад посочените ТУГХРА се крият известните на историята ТОХАРИ, а прозвището БАГЛИКАС определя мястото, от където идват (страната Балхика или Бахлика).⁶⁸ Така в обкръжението на ведическия народ хаихия откриваме познатите ни тохари, при това с писмено свидетелство за връзката им с легендарната страна Балхика, вероятно на територията на Тарим. В същата среда откриваме и името на Матинара. Затова не бива да ни учудва появата на народа БАЛХАРИС в Митанийската империя наскоро след хиксоското нашествие.

Любопитно е и другото име на империята Митани – Хана или Ханигал-бат, което ни напомня за хунската титла хан (кан) и дискутираното хунско присъствие. Същото се отнася и за названието Ханаан на Обетованата земя Палестина. Да не пропускаме, че в съседното на Митани Хетско царство, възникнало приблизително по същото време и също прославено с коневъдството си, откриваме божества като Хунзишали и Ханахана, а в Египет, редом до Хонсу се нареждат Хентихети и Хентиаменти.

Тъй или иначе, най-важно си остава свидетелството, предоставено ни в “Иклил” от Ал-Хамидани. Според този документ, в състава на митанийската държава е влизал народ с името БАЛХАРИС, заселил пространството между двата притока на Горен Ефрат – Белих и Хабур. Митанийците обаче, в това число и народът балхарис, не са местно за Месопотамия население. Както сочат техните имена, богове и език, те идват на конете си от североизток, от района на Северна Индия, обитаван през III-II хил.пр.Хр. от народа БАЛХИКА или БОЛХИКА. И не само оттам, защото в съседство се намира културният БАЛХ с многобройните БАЛХИ или БУЛХИ. А това означава, че народът БАЛХАРИС не е нито непознат, нито случайно озовал се в Месопотамия и в летописа на Ал-Хамидани. Това са известните ни БАЛХИКИ и БАЛХИ от района на Тарим, Кашмир, Пенджаб, Памир и Хиндукуш. Вероятно същият народ, който по поречието на Инд носи името БАЛУХИ или БЕЛУДЖИ, а заселената от него област и до днес носи името БЕЛУДЖИСТАН (БАЛУХИСТАН). Той влиза по страниците на “Махабхарата“ с името БОЛХИКИ и далеч по-късно като БУЛИНГИ воюва с индийския Ашока. Части от него достига бреговете на Атлантика и като БОЛГИ са уседнали на Британските острови, а на всеки 1 май честват своя БАУЛХИНИ. А други, още по-късно, под водачеството на БУЛГАРИС, наречени БОЛГАРИ, се заселват с разрешението на император Маврикий (582-602 г.) в Мизия и Дакия.

Сега вече става разбираемо, кой е народът балхарис и откъде идва той в Месопотамия. Става ясен и произходът на името на р. Балих, както и този на хуритската дума ХАБАЛГИ, означаваща желязо, стомана. Виждаме, че българското име съвсем не е непознато за тази част на света. Затова названието БАЛКИАРИ, т.е. българи, по мнението на П.Цонев, би следвало да означава “прославно-железни воини”.⁶⁹

Народът балхарис е заселил Горен Ефрат – междуречието на реките Балих и Хабур. Балих (Белих) е същата библейска река Нар Балих, на която е бил разположен град Харан. Най-вероятно името си тя дължи на уседналия в околностите й народ балхарис, което не бива да ни учудва, познавайки традициите на древните българи да свързват името си с реките, около които обитават. Познавайки тази традиция, да се вгледаме в названието и на другата река, до чиито брегове достигат българските обиталища.

Погледнем ли на името Хабур от този ъгъл, лесно е да се подсетим за скитниците ХАБИРИ – племената, идентифицирани днес като еврейски.⁷⁰ От това следва, че ХАБИРИ и БАЛХАРИС са или един и същ народ, или два съседни народа, като първите са обитавали около р. Хабур, а вторите – около Балих. Да се запознаем малко по-подробно с известното ни за хабирите, както и да потърсим някакви възможни допирни точки между тях и дедите ни.

Многобройните глинени плочки, изпъстрени с името “хабиру” не дават богата информация за самия народ. Все пак можем да кажем, че в Палестина те са засвидетелствани през XV в.пр.Хр. Водели са скитнически, войнствен живот. Смята се, че са обитавали части от Сирийските степи до Ефрат и Месопотамската равнина, откъдето са заселили Ливанските планини. Т.е. първоначално са се намирали по териториите, през които са минали хиксосите по пътя си на юг, където откриваме държавата Ямхад, а по-късно и Митани.

Тази информация е много обща, за да ни върши работа, но е известно още нещо, което може да ни послужи като ориентир. Става дума за прозвището “главорези“, както са ги наричали съседните им народи.⁷¹ В това прозвище не е трудно да се съзре култа към отрязаната глава у келти и хуно-българи. Срещаме го в лицето на жестокия и страшен келтски бог Кром Круах (Кървавата глава),⁷² в действията на Кримхилда (Гудрун) – коварната детеубийца от германо-скандинавските саги, в историческите свидетелства за българския кан Крум и печенезкия княз Круй,⁷³ вдигнали победната наздравица с чаши от черепите на победените си противници. Можем само да гадаем, доколко сходството в имената Кром, Крум, Круй, Кримхилда са въпрос на случайност. Важното е, че и чашата от черепа на Никифор, и конникът със закачената на седлото му отрязана глава, изобразен върху стомна от съкровището в Наги сен Миклош, и дастана “Отсечената глава“ (“Кисекбаш китаби“) на волжките българи говорят, че някога дедите ни също са били “главорези”, подобно на народа хабиру. Накрая, името хабири и това на р. Хабур напомнят за водача на хиксосите Кубера, за бог Кубера от индийската митология, със свитата му от полубоговете якши. Напомнят ни и за българските владетели от VII в. Кубрат и Кубер. Но това е значително по-късно след митичния Кубера. Преди това неговото име срещаме в топонимията на циркумпонтийското пространство, където един до друг съжителстват великите кабири от о. Самотраки и съседните острови, кавказките ибери, Ибър – Хеброс (старото име на р. Марица) и фригийската Кибела..

По своя бит, култура и традиции хиксосите се доближават до конните хунорски народи. В същото време нашествениците са носители на индийска култура и езикови заемки, които могат да бъдат проследени навред по пътя им от п-ов Индостан до поречието на р. Нил – легендарната р. Кали на индийците. Наред с това по пътя на хиксосите се откриват хунското и българското имена. Името на самите хиксоси срещаме в египетската и в индийската митологии, записани като якси (яксас) или якши (якшас). Откриваме го в името на древния етиопски град Аксум, в лицето на съвременния народ ХАУСА. Части от този народ населяват територии в Судан и на запад през Чад, в Централно-Азиатската република и Нигер, Нигерия и Камерун, на Гвинейския залив. Навсякъде този народ е бил носител на държавност, като е създал царството Аксум, империята Гао (Сонгай) и средновековната държава Канем-Борну.

За нас най-важно е да проследим откъде са тръгнали якшите (хиксосите) на запад. Казахме, че идват от Индия, но дали тя не е само една от териториите, през които са преминали? Следи от якшите отриваме и във виетнамската, и в корейската митологии, но тези култури са далеч по-късни и нямат значими допирни точки с хунорите от епохата, за която говорим. Хиксоското нашествие в Предна Азия е хронологически свързано със събитията от арийското нашествие на п-в Индостан, довели до мащабни социални, икономически и политически сътресения в целия регион. Ето защо можем да приемем идването на хиксосите в Предна Азия и Египет като следствие от настъплението на ариите на полуострова. А те от своя страна, както става ясно напоследък, са започнали своя път от долината Тарим, затворена между Тян Шан от север и Кунлун от юг. Точно тук, където днес е припозната страната на древните тохари и където някога се е намирала още по-древната Балхика (Бахлика) – страната на балхиките или болхиките от индийските и китайските хроники, както посочва П. Голийски. И досега там един от главните за района градове носи името Аксу, напомнящо за якшите-хиксоси и за етиопския Аксум.

В заключение ще изложим накратко хипотезата си.

Реформата на Хамурапи прогонва рода на Аврам от Ур и той се заселва в Харан. По същото време тук нахлуват източните конни народи от Средна и Централна Азия. Това са хуните, известни по тия земи още от III хил.пр.Хр. и вечните им съседи и спътници, а може би и родственици - балхите (българите). Достигайки Харан, те подчиняват хуритите и семитите от областта. Местното население приема властта им, а мнозина ги последват в техния път на юг. Навред със себе си завоевателите носят своята култура - опитомения кон, календара, азбучната писменост, металургичните си познания и вярата си в единия бог ЕДФУ-ЕФЕ-ИВИ-ЙУВИ-ЙУЙ. Затова и през следващите години по пътя, откъдето минават нашествениците, се появяват хора, божества, селища и държави с названия близки до българското етническо име - Билган, р. Балих, ез. Балах, Балкис (Савската царица); с името на хуните - Хонсу, Хунзишали и Аварис; с наименованието на Бог Едфу – гр. Едфу в Египет, Ефес, Яфа, Ямхад, Ях. Името на народа балхарис остава свързано с територията по Горен Ефрат. Там, където възниква държавата Митани, а в Ханаан вероятно същият народ става известен под името хабири.

Аврам последва вълната нашественици по пътя на юг. Народът му приема вярата в единия Бог, наречен Яхве (Йехова). Затова и народът, нарекъл се “израилски” води произхода си от коляното на Яков. А сред потомците му в продължение на векове личат имена като Билган и Билхан, Билшан, Билха, Пилха, Вилга и Вилгай.