Глава 24 КРЪВНОТО РОДСТВО В БИБЛИЯТА И

Глава 24

КРЪВНОТО РОДСТВО В БИБЛИЯТА И

ГЕНЕАЛОГИЧНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ НА

ЛОРЪНС ГАРДНЪР

Битие, 1: 27-28

Подобно на всяка хипотеза, и тази представлява отворена конструкция, която може да бъде допълвана и дооформяна. Самата тя ще повдига нови въпроси, ще се докосва до неизследвани и непознати територии и ще търси отговорите им по пътя на собственото си утвърждаване. Ще бъде разглеждана от различни гледни точки и в различни аспекти. Това ще определи бъдещето й – да бъде утвърдена или опровергана и отхвърлена. В този контекст за нас се оказа особено важно, че привършвайки работата си, попаднахме на книгата на английския учен-генеалог Л. Гарднър “Царството на Властелините на Пръстена”, която ни разкри един напълно нов и неизследван досега от нас аспект. Няма да крием нито смайването си, нито задоволството, което изпитахме, запознавайки се с това изследване. То не само е нов поглед към интересуващата ни тема, а най-вече предоставя сериозен аргумент в подкрепа на нашата хипотеза. Сметнахме за целесъобразно да проследим, как би изглеждала тя от позициите на генеалогията, тъй както това ни предлага споменатата книга.

Тръгвайки по следите на тайнствения Свещен Граал, Л.Гарднър едва ли е имал представа за трудностите и продължителността на пътя, който му предстои. Едва ли е допускал, че чашата с Христовата кръв, известна от християнската литература под названието Сангреал, ще го отведе не само далеч извън християнската митология, но до самите основи на цивилизацията – до келти, кимери (наричани от автора “скити”), до митанийци, хиксоси и касити, до египтяни и шумери.

Преди да достигне до общите династични линии на всичките тези и редица други древни народи, той започва с изследването на загадъчната символика, пряко свързана с Граала. За да осъзнае наскоро, че това съвсем не му е достатъчно, а е необходимо да осмисли един много по-широк кръг от символи.

Така, поемайки след Граала, Л.Гарднър неочаквано навлиза в Царството на Властелините на Пръстена. Защото символът на Свещения Граал – Розата-кръст е изобразявана с кръст, вписан в пръстен. Тук кръстът се олицетворява от Жезъла, наричан във Вавилон с думата “Власт”, а пръстенът символизира божествената правда, отмервана с помощта на Жезъла. Властелини са тези, които държат властта. Най-много размисли предизвиква обстоятелството, че и Пръстенът, и Розата-кръст като символи се оказват известни още у скити и шумери, през далечните IV-III хил.пр.Хр. За тях пръстенът изобразява змията, свита на кълбо и захапала опашката си – символ на пълнотата, единството и вечността. За божествената правда вече казахме. Точно пръстенът е символ на бог Ану и боговете Анунаки, а Розата-кръст – на богиня Анту от шумерската митология.

Проговорилите древни символи ни отвеждат от света на умозрителните конструкции към реалния свят. И както може да се предполага – към формата на общественото устройство и организацията му, станали водещия, отличителен белег за развитото общество на първите държавни образувания, надскочили тесните рамки на първобитно-общинния строй. Тъкмо затова пръстенът е символ на боговете Анунаки. Пак поради същата причина Властелините на Пръстена в келтската митология са владетелите Пендрагони, което ще рече – Върховни дракони. Дракони са наричани още най-първите владетели на Шумер и Египет, поради ритуалното им помазване със свещената мас на големия тропически гущер Мус-хус (или Месех), откъдето води началото си и еврейското Мешиах – Помазаните.

Днес дракон се приема за латинска дума, но образът на дракона води към неговия месопотамски прототип на гигантския гущер и затова е представян като огромен, силен и страшен змей. Дракон на гръцки означава змия и оттук се приема, че драконът има остро като змията зрение, вижда в тъмнината и невидимото и олицетворява мъдростта. Неслучайно едракон представлява минало време на глагола виждам ясно (деркестай). Дракони са не само самите царе на Месопотамия и Египет, но и цялото месианско престолонаследие. А те са мъдри и виждат ясно поради древния ритуал, свеждан до консумацията на менструален екстракт от Кралиците-дракони на богините Анунаки, известен под названието Звезден огън. Представян като “нектар с несравними качества” и сравняван с амброзията у античните гърци, по същество той представлява смес от менструална кръв и олющена маточна лигавица, богата на хормони и митохондриална ДНК, чието приемане водело до разширяване на възприятията и съзнанието. В този смисъл Звезден огън е може би едно от първите психостимулиращи и психозомиметични средства. Без да води до нежелани странични действия при предозирането му, то се е използвало ритуално от владетелите на първите ни известни държави, за по-добра концентрация на вниманието и мисловния процес, за да “виждат по-ясно” и преценяват по-далновидно, подобно на змия, змей (дракон) или бухал. Оттук Розата-кръст е наричана “Чашата с роса” или още “Чашата на водите” и в хералдиката символизира кръвта по майчина линия в месианското престолонаследие, пазена в потира (вазата-утроба) на Кралицата на Граала. Самият Граал олицетворява вечната кръв на престолонаследието. Месианското престолонаследие става известно като “династията на Граала”, а девиците на Граала са наричани де Лак (драконова кръв) или дел Ак (от водите).

За нас е интересно да отбележим, че катарите, наричани още БУГРИ, т.е. българи, които са последователите на нашите богомили в Западна Европа, са познавали културата на Властелините на Пръстена. Катарите смятат, че са наследници на месианската династия и са принадлежали към расата на елфите, наричайки ги почтително “Сияйните”. Оказва се, че и това название има далеч по-дълбоки корени и достига до шумерската цивилизация, където EL, отнесено към човек-благородник или към божество, също означава “сияен”. Същият епитет - “Сияйния” може да се проследи в много още древни култури по света. Във Вавилон е ELLU; в Акад – LLU, в Уелс – ELLYL, в Ирландия – АILLIL, в Саксония – AELf, в Англия – ELf. В Прованс женският елф е наричан алби (ELBE, YLBE), откъдето местните катари носят името си албигойци, като поддръжници на алби-гените.

Значението на женското начало за кралската месианска традиция може да се проследи от строго спазваното правило, царят да е задължително женен, за да бъде помазан от жена си при неговото възшествие, която пък обезателно трябва да е от месианското престолонаследие, т.е. от династията на Граала и да изпълнява функциите на Кралица-дракон.

Редно е да допълним и казаното за думата валан в книгата на Л.Гарднър, превеждана днес от филолозите като чужденец. Авторът отново ни насочва към древната митология на Месопотамия. Според него тази дума маркира легендарните Повелители на Гората (WALLAN), най-ранните от които са били наричани Юлану и са носители на култа към зимното слънцестоене.

Вглеждайки се в хералдиката, а от там проследявайки древните легенди и предания, приказките и песните от фолклора на много народи, етнографските обичаи и традиции и достигайки самите дълбини на митологиите им, Л.Гарднър ни разкрива един вълшебен, приказен свят на феи и елфи благородници, на кръвожадни вампири и върколаци, на юначни принцове и красиви спящи принцеси – онеправдани, прогонени, омагьосани, безкрайно мили и чаровни, но сатанизирани от църквата някогашни величия и божества. Някога този ефимерен свят е бил реален и изпълнен с живот. И не само това. Той представлява основата, върху която се е развивало човешкото общество при неговото възникване като организирана социална система, в продължение на две, три или четири хилядолетия, до налагането на папската власт над властта на светските царе, крале и императори.

Изправяме се пред една изключително богата и пъстра картина на герои и героини, свързани помежду си със сложни връзки и отношения, отразяващи съществуването на цяла една култура. Колкото и да изглежда днес изкуствена и фантастична, някога тя е възникнала по силата на целесъобразността. Защото и Властелините на Пръстена и Свещеният Граал са традиции, които са имали задачата да предпазят и съхранят знанието и властта (държавността) в ръцете на посветените, наричани Месианско престолонаследие, династия на Граала, страната Елфеймия, Царството на Властелините на Пръстена и др. Вглеждайки се в династичните родове на владетелите в цяла поредица страни и културни народи, авторът открива в тях носителите на културата на Граала и Пръстена. И нещо повече – успява да проследи техните хронологични връзки, да очертае династичните линии в много страни и като ги проследява далеч назад във времето, да достигне до самото им начало. А то, подобно на символите на Пръстена и на Граала, ни отвежда отново до божествените Анунаки и шумерската цивилизация. И дори още по-надалеч.

Основание да прекрачи отвъд шумерската епоха, Л.Гарднър намира в обстоятелството, че открива седалището на бог Ану не в Шумер, а значително по на север, в района на Каспийско море. Особено внимание отделя и на откритата от британския асиролог сър Хенри Ролинсън “скитска” писменост, при изследванията му върху старовавилонски и асирийски текстове. Част от тези текстове се оказват неизвестен, несемитски език, значително по-древен от известните дотогава писмености. По характера си това писмо представлява клинопис и неговата поява в предшумерските култури Урук и Джамдат Наср става неочаквано, което говори за проникването му тук в готов вид. Дотогава в Месопотамия е ползвано примитивното пиктографско (картинно, рисувателно) писмо и липсата на преход между двата типа писменост свидетелства, че по-усъвършенстваното клинописно писмо е било внесено от друго място. Неговата родина, макар и век по-късно, все пак беше открита - на Балканите. Става въпрос за разкритата археологическа култура под развалините на селището Търтария в Трансилвания. От една страна, тя е неочаквано древна - по-ранна и от шумерската, от друга - неочаквано висока по степента си на развитие за времето, когато е датирана. Тя наподобява шумерската по своите селища и архитектура, и бронзовата епоха - според откритите тук медни брадви и сечива, нещо напълно изключвано до неотдавна от историците. Изглежда, че Хезиод е бил прав, когато е твърдял, че бронзът е открит тъкмо от скитите. Не само ранната мед, но и ранното балканско злато подсказва, че именно Балканите са прародината на онова население, което е положило основите на археологическите култури Урук и Джемдат Наср, като предвестници на шумерите. Неслучайно балканското злато се смята за най-древното злато в света – датирано през V хил.пр.Хр., докато първото злато в Шумер е значително по-късно – около 3500 г.пр.Хр.

Споменатата писменост от Търтария е не само сходна по характера си с тази от Урук и Джемдат Наср. Налице са очевидни сходства и между редица клинописни символи. Така например, знаците кръгчета и полукръгчета, смятани за толкова типични за шумерския клинопис, се откриват и в Трансилвания. Знакът, с който се изписва името на шумерския бог Енки (дълга, права линия, пресечена от няколко по-къси успоредни помежду си черти) също е открит тук. Общ и за двете места е характерният знак “свещник”. Общо е и правилото, знаците да бъдат разделяни по групи от вертикални и хоризонтални линии.

Развивайки тезата си за древната миграция на население от Балканите, Трансилвания, Северното Черноморие и Прикавказието на юг към Месопотамия, Л.Гарднър отбелязва и още някои любопитни аргументи. Например, че името на свещения шумерски град Ур - градът на бог Ану, произлиза от скитската дума УР - господар. На шумерски тя означава дракон. А това ни подсеща за първите шумерски владетели, наричани с прозвището “дракон”. Или пък странното название “Шумайре”, с което скитите са наричали военните си вождове, кореспондиращо директно с наименованието Шумер.

Обобщавайки изтъкнатите аргументи, авторът достига до изводите, че балканското население от Търтария в много отношения е предшественик на зараждащата се шумерска култура, че скитската писменост пристига в древен Шумер едновременно с културата на златото несъмнено от Трансилвания.

Стигнал веднъж до тези заключения, авторът продължава изследването си, опитвайки се да хвърли допълнителна светлина върху историята на скитите. Родината им е заемала земите на днешна Унгария, Румъния и Украйна. Точно тук, през IV или III хил.пр.Хр. е станало първото опитомяване на коня. Затова и скитите са били пионерите, възползвали се от възможностите на това ново транспортно средство. Именно то предопределя разселването им по света през следващите векове и хилядолетия, като достигат на изток Сибир, Монголия, Тибет и Китай и на юг – Мала Азия, Сирия и Месопотамия.

Особено показателни в това отношение са погребалните могили (кургани), открити в Алтай, със скелети на индоевропейско население, идентифицирано като скитско. Труповете са до голяма степен запазени. Телата на мъжете са покрити с татуировки, изобразяващи животни. Най-любопитни са изображенията на лемури, доколкото днес те са ендемични за о. Мадагаскар и Коморските острови. Това са били едри хора – мъжете са надминавали два метра, а жените – около метър и осемдесет. Имали са светла кожа, кестенява коса и светли очи. Носели са облекла от кожа и вълна, а на главите си - шапки от т.нар. фригийски тип. Тези татуирани с лемури гиганти, светлолики, подобни на истински божества, за разлика от местното население на Балканите и Предна Азия, са представлявали населението на митичната Лемурия, заемала територията на Източна Европа, Сибир и Далечния Изток, чак до Северна Америка, според Л.Гарднър. Именно това население е проникнало в земите на скитите, източно от Унгария и по Северното Черноморие, преди миграцията на фригийския клон в Тракия и Мала Азия. Затова върху паметника на най-известния цар на Фригия – Мидас, при извора на р. Сангарий, близо до днешна Анкара, са били изобразени девет големи символа Роза-кръст, заключава ученият.

След като се запознахме накратко с т.нар. от автора култура на Граала или на Властелините на Пръстена и посочихме нейните корени на Балканите, редно е да проследим казаното от Л.Гарднър относно основните династични линии, да потърсим техния ход и връзки, както и да се спрем на някои от основните фигури – исторически и митични персонажи, естествено започвайки от известните шумерски богове Анунаки.

Династията на Анунаките води началото си от Богинята-майка Тиамат, почитана като Кралица-дракон и известна още с името Майка Хубур. Нейни внуци са Великият баща на Небето и Земята – бог Ану, известен като първият Властелин на Пръстените, и двете му сестри и Кралици-дракони – Анту (на Небето) и Ки (на Земята). Син на Ану и Анту е бог Енки – Господарят на Земята и Водите, а Ки ражда на Ану бог Енлил (Елил или Ел Елион) - Господар на Въздуха и Земята. Библейският Адам е син на Енки и богиня Нинхурсаг (негова полусестра) и е първият Жрец-крал на шумерския град Киш около 3800 г.пр.Хр. Друг син на Нинхурсаг, този път от другия брат – Енлил, е Нинурта, отъждествяван от някои изследователи с библейския Нимврод. Бог Ишкур (Адад, Баал-Хадад) е син на Енлил и баща на бог Думузи от майка Нинсуна (Шала). Ева е също дъщеря на Ану и Нинхурсаг и сестра на Адам.

Според Л.Гарднър, след Адам, цар на Киш става библейският Каин, представен като син на Ева и бог Енки. Колкото до двойката Адам и Ева, те са родители на убития Авел и на Сит (Сет). Около три столетия след царуването на Адам, цар на Киш става Етана (ок. 3500 г.пр.Хр.), следван от сина си Балих, чийто правнук, също цар на Киш, носи интересното име Барсал-нуна, а след него линията на Етана прекъсва. Асуана - съпругата на Етана, от която е и Балих, е същевременно съпруга и на Енох – синът на Каин. Шесто коляно по тази линия на Енох е Тубал-каин (Тобалкаин Вулканът) - крал на Ур, около 3200 г.пр.Хр. От него нататък династията на Граала продължава в Египет. По линията на Сет, както е добре известно, пето поколение е популярният Енох, а негов правнук е библейският Ной. След Ной линията на Сет продължава единствено със сина му Сем (Сим). Представяните като негови братя според Библията Хам и Яфет не са синове на Ной и жена му Емзара, а са синове на споменатия Тубал-каин и жена му Нинбанда, която е Кралица-дракон.

По линията на Хам следват Куш (Хуш), Нимврод и Боетос, който поставя началото на втората династия на Египет. Яфет пък е родоначалник на Гомер – шумерски господар на Магог, Ри-Баат (Рибхтах) и дъщеря му Бития, която се омъжва за Боетос и от този брак следват не само втората, но и всички следващи до осемнайсетата египетски династии, при които е налице матрилинеарно престолонаследие в империята. Синът им Ранеб е фараон за периода 2852-2813 г.пр.Хр. Третата династия е придобила световна известност с уникалната пирамида на фараона Джосер (2668-2649) и в нея откриваме фараон с показателното име Хуни (2637-2613). Четвъртата династия на Египет става нарицателна за величествените и неподражаеми пирамиди на фараоните Кхуфу (Хеопс) - Голямата пирамида в Гиза, на Хефрен и Менхотеп – създали съответно Втората и Третата пирамиди в Гиза.

Фараоните от Петата династия стават същевременно и господари на Едом от управлението на Сахур (2491-2477). В края на Старото царство, по времето на т.нар. Първи междинен период, месианското родоначалие се предава от принц Анкхф-Хонсу (ок. 2170 г.пр.Хр.), наречен Основател на Двора на Дракона, а по-късно, по времето на Дванайсетата династия, в епохата вече на Средното царство, месианската линия преминава в рода на известния ни от Библията Тара. Аврам и неговата полусестра и жена Сара (Принцеса Дракон) са деца от двете му жени, едната от които е с фараоново потекло. Исав - първородният внук на Авраам и Сара, има от Васемата (една от многобройните му жени, с месианско родословие) двама сина (или внука) - Нахат и Шама, и двамата станали царе на Едом. Месианската линия на първия продължава в Скития, а на втория - в Асирия, крайморските земи на Вавилония, в династията Касити на Велика Месопотамия и хиксоските царе на Египет. Малко по-късно хиксоската линия основава новото царство Митани, около средата на XVI в.пр.Хр., а близо век по-късно тя се слива с линията на скитските царе. Дълго време преди да даде своите скитски царе, линията на Нахат, още от средата на XVIII в.пр.Хр. дава владетелите на Тепе Гуара в Северна Месопотамия. Около 1361г.пр.Хр. двете линии се сливат, в резултат на сватбата между принц Ниул и принцеса Скота (Меритатен) - внучка на фараон Аменхотеп IV и митанийската му съпруга Нефертити. Техният син Гадхеал Глас става родоначалник на скотските гали около началото на XIIIв.пр.Хр. Около 1250 г.пр.Хр. при неговия внук месианската линия се разцепва на две линии, начело с братята Ебер Скот (Партолон I), от когото започва линията на Мил Испански и Тайт. Няколко поколения по-сетне тази линия също се разделя на две нови линии (около 1100 г.), като дава началото на племето на кралете-феи Туаде д’Ану и на народа на първосвещениците Фир Болг.

Първоначално тези три народа обитават Скития, но през следващите векове един по един мигрират на Британските острови и заселват Ирландия – народът Туаде д’Ану в началото на VIII в.пр.Хр., а Фир Болг - столетие по-късно. Още по-късно от народа Туаде д’Ану се отделя линията на пиктите, които се разселват в Каледония и Пиктавия (Анжу, Франция), а след това в Уелс и Корнуел. Техни съседи в Каледония стават родствениците им от династията на Мил Испански. Тук на островите са известни още не една и две династии, принадлежали към месианското родоначалие. Например, династията на Пендрагоните, просъществувала от 10 г. до 664 г. Към нея принадлежи и популярният от митологията крал Артур – син на осемнайсетия Пендрагон на Британия (Утер Пендрагон), чието собствено име е Аедан мак Габран и чийто престол той унаследил в 574 г. Любопитна е и една друга линия от династията на Граала, която тръгва от египетските фараони, включва юдейския цар Давид, минава през Исус и Мария Магдалена и завършва в Европа с династията на френските Меровинги (448-751).

Естествено, проследявайки матрилинеарния принцип на унаследяване, за нашите цели не е необходимо задълбочено разглеждане на въпроса и представянето на пълния набор династични линии. Затова ще обобщим казаното дотук, подчертавайки само основните части в състава на месианското престолонаследие. То започва с династията на боговете Анунаки в Месопотамия и заема период от над 1500 години – от 3500 до 1960 г. пр.Хр. Следва египетската линия (2800-1335 г.пр.Хр.) и тази на скитските царе в Северното Черноморие, с начало от около 1360 г.пр.Хр., която накрая преминава в келтската линия на брити, ирландци и шотландци. В Централна Европа линията продължава с т.нар. Упири - термин, изграден върху скитската дума упер - надзорник, пазител и от която християнската църква е създала злокобните вампири на Средновековието. Цялата тази верига от свързани помежду си династии, носители на традицията на Властелините на Пръстена, завършва с Обществото на Дракона, създадено през 1408 г. от унгарския крал Зигмунд фон Люксембург, което е далечно продължение на Двора на Дракона на жреца-принц Анкх-Хонсу от 2170 г.пр.Хр. и превърнат във фараонова институция от царица Собекнефру (1785-1782). Най-голяма популярност сред членовете на това Общество безспорно има неговият влашки княжески двор в лицето на княз Влад II (1390-1447), носил прозвището “Дракул” и на неговия син и наследник – Влад III (род. около 1431 г. и загинал 1476 г.), “Дракула” – един герой тачен като строг, безкомпромисен, но справедлив владетел и спасител на народа от турския гнет. Това обаче не пречи на църковната пропаганда да създаде от доблестния и героичен княз фалшивата легенда за дракула-кръвопиец.

С тази последна влашка линия наследниците на Властелините на Пръстена не изчезват. На много места по света месианското престолонаследие продължава и до днес. Сред най-популярните фигури от съвремието ни бе покойната принцеса Даяна – съпругата на британския престолонаследник принц Чарлз. Допълним ли към всичко това и мястото на самото зараждане на културата на Властелините на Пръстена – Долен Дунав и Северното Черноморие, станало около 3800 г.пр.Хр., ние се изправяме отново пред символа на тази хилядолетна традиция – Пръстена. Възникнала в земите на скитите и обиколила териториите на Месопотамия и Египет, тя се завръща в Скития. И отново поела на път, само че сега на запад, тя се завръща в люлката на своето зараждане - Влахия.

Когато говорим за културата на Властелините на Пръстена, както ни я представя Л.Гарднър, внимание заслужава устойчивостта и дълголетието на тази култура. Досега тя е просъществувала близо шест хилядолетия и е достигнала до нас, независимо от налагането на републиканската форма на управление на обществото през последните столетия. Най-силно впечатление прави обстоятелството, че именно тази култура се явява носител на ценности, наложили се като неизменни за обществото и задължителни за неговото развитие и просъществуване. Става дума за появата на властта и държавната организация като необходими и непреходни характеристики на развиващото се и вече диференцирано общество, зародили се и белязали не само възникването, но и целия му исторически път. Препредавана от едно на друго място по света, тази традиция се е превърнала в модел и двигател за развитието на обществото, издигайки се в център на зараждащата се държавност като форма на обществена организация. Именно това е предопределило дълготрайността на културата на Властелините на Пръстена и на неотмиращата традиция.

Л.Гарднър си поставя за цел да разкрие целия този механизъм и неговите прояви в историческата реалност, в жизнения път на човечеството. Той се е справил с това напълно успешно. Ако има място за някакви критики, те са свързани с ограничените рамки, в които обсъжда тази историческа реалност. Тук не става въпрос за формална критика. За нас това е изключително интересно именно в контекста на темата, която разработваме. Има ли място в схемата на Властелините на Пръстена българското име, наред с това на шумери, египтяни, скити, келти и още много други народи? Ако има, да установим къде е то. И доколко е възможно да се съгласуват двете хипотези - тази на Л.Гарднър и повдигнатата от нас. Затова нека потърсим допирните точки помежду им и да посочим взаимната подкрепа на всяка една от тях с другата. Че това е възможно, подсказва появата на българското име в “Царството на Властелините на Пръстена”.

Както става ясно и от текста, и от приложените в книгата генеалогични схеми, една от линиите на месианското престолонаследие се заема от народа Фир Болг. Първоначално той се появява в Скития около 1100 г. пр.Хр., след разцепването на коляното на принц Тайт от династията на скитските гали на Гадхеал Глас. Това става след царуването на Нимхедх, когато скитите се разделят на две части, едната от които е Фир Болг, а другата е народът на Туаде д’Ану - названия, дошли от самата зора на човешката цивилизация. Да си припомним, че БИЛГА на шумерски език означава родоначалник или прародител и това недвусмислено говори за истинското значение на името Фир Болг. На езика на галите Фир означава народ. Тогава Фир Болг би означавало Народ на родоначалника (прародителя) или Народ на родоначалниците (прародителите). В същото време, според Л.Гарднър, името Туаде д’Ану означава народа на Ану, т.е. на шумерските Анунаки. Но ако това е така и едното от названията на разделилите се скити има шумерски корени, защо тогава и другото коляно да не е носило име със същите корени?

Колкото до тълкуването, което Л.Гарднър дава на думата Болг, извеждайки я от понятието торба, струва ни се, че макар да не е за пренебрегване, то вложеният в него смисъл е твърде повърхностен. Наистина, Кожената торба, носена с ремък през рамото, старите гали са наричали ВУЛГИЯ или БЕЛИХ – думи, които по звученето си са твърде близки до думата БОЛГ. Тъкмо поради носенето на подобни торби богомилите в Босна, а по-късно и самите босненци са били наричани “торбеши”, подобно превода на Л.Гарднър на названието на Фир Болг. Причината за това съвсем не се е свеждала до мита за носената в торбата пръст родна земя, а фактът, че торбата е представлявала единственото имущество на бродещите проповедници на богомилите, обикновено живеещи и като отшелници. Подкрепа на казаното намираме и в твърдението на автора за народа на Фир Болг като племе на първосвещеници, т.е. именно на духовни жреци и проповедници от рода на друидите. А приказките за безцелното им бродене и събирането на торф придобиват смисъл и стойност единствено чрез древната източна традиция на скитащите проповедници. В същото време бихме задали въпроса, кое е било водещото начало и кое следствието в интересуващата ни двойка понятия? Народът ли е получил названието си от това на торбата или обратното. Отговорът става логичен и разбираем, разкривайки корените му в шумерския език. След като БИЛГА означава прародител и родоначалник и преведохме името на народа Фир Болг като народа на родоначалниците, то естествено е акцентът да пада върху представата за народа, а названието на торбата е производно. Елементарната логика води до заключението, че първично е шумерското понятие за родоначалник - билга, станало основа за възникването на името Фир Болг, на народа, появил се след отделянето му от този на скитите. Това е бил народ на жреци и в техия бит торбата е заемала особено място и е представлявала специфичен белег. Затова векове по-късно, вече в условията на Британските острови, тя е била наречена с името на народа, който я е носил. Така в келтския език се появяват думите вулгия и белих. Тези наименования на торбата отново ни отвеждат към шумерската митология, където Билулу е богинята, превърната от могъщата Инана в кожена торба.¹ Очевидно е сходството между названията.

Основание за становището, че първично е името на народа намираме в това, че корените на народа Фир Болг откриваме не в Ирландия - там където е най-вече известен, а в Скития, откъдето е мигрирал на запад. През VII в.пр.Хр. болгите заселват Ирландия с името, носено от тях още в прародината им. И не само я заселват, но успяват да се наложат като водещ народ – въвели царската власт и предприели първото административно деление на острова на пет провинции.² Тези факти свидетелстват само за едно: за времето си народът Фир Болг е носител на висока култура и тъкмо поради тази причина е успял да надделее над местните племена, като оставя дълбоки следи в ирландската митология.

В действителност названието Болг е нещо много повече от народ на първосвещеници и бродещи проповедници-калушари. То надскача и обективната представа за родоначалието и родоначалниците. В езика на древните бриги думата БАЛГЕН означава “сияен” и се е използвала като “определение за властващия, илюстриращо неговата власт и сила в държавата.” В случая е важно и тълкуването, което ни предлага Д. Димитров: “Връзката се дължи на основната за индоевропейската религиозна система асоциация на властта и силата на земния владетел с блясъка и светлината на Слънцето, висше божество в индоевропейския пантеон”.³

В езиците на много народи коренът на българския етноним личи в представата за физически блясък и светлина, като многобройните примери позволяват да бъде обособена самостоятелна група от подобни думи в различните езици. В значителна част от тези и други подобни примери те са носители и на една друга представа, свързана с личностните качества на властника. Но най-близко до темата за Сияйните, Свещения Граал и традицията на Властелините на Пръстена стои бригийското Балген. Това е особено важно за нас, като имаме пред вид мястото, което Л. Гарднър отрежда на фригите-бриги - в самото начало на тази традиция. Следователно, най-древната и автентична дума за отбелязване на царствената титла “Сияен” е “Балген”, кореспондираща по един категоричен начин с българския етноним.

И така, болгите са не само народ от първосвещеници и на родоначалници. Те може би са най-древният народ, носител на традицията на Сияйните – това са вероятно първите елфи. А може би това е народ, господствал над света дълго преди появата и на елфите, и на албите, и на целия пантеон на семитските народи, където изобилства от богове като Ел, Илу, Елу, Елил, Ел Шадай и Елохим – народ, белязал с името си расата на Сияйните.

Срещнахме българския етноним сред скитите и произлезлите от тях гали, известни още и като келти. Преди да продължим издирването му в книгата, нужно е да въведем едно уточнение за това, кой народ Л.Гарднър нарича с името скити. Добре известно е, че скитите са родствени племена, принадлежащи към североиранската езикова група на индоевропейското семейство. Етнически са родствени на саките, масагетите и сарматите (савроматите) и за историята стават известни покрай нашествието си в земите на кимерите по Северното Черноморие през VII в.пр.Хр. - т.е. точно по времето, когато народът Фир Болг заселва Ирландия. Според античните гръцки хронисти, най-древното население тук са тъкмо кимерите. Точно поради тази причина, навсякъде, където авторът говори за Скития и скити, в действителност става дума за кимери. И това засяга целия близо трихилядолетен период, за който той говори – от 3800 г. до VII в.пр.Хр.

Сега да продължим с българския етноним в келтската история и митология и на първо място, с издирванията си в “Царството на Властелините на Пръстена”. В представените генеалогични схеми в линията на Ебер Скот (Партолон I) и Мил Испански, около средата на III в.пр.Хр. намираме крал с името Муйрадах Болграх. Тук ясно личи коренът Болг, който свързваме с имената на болги, белги и българи. Наставката “рах” напомня окончанието рух в името на българския кан Аспарух и за латинското рекс, но ни отпраща и далеч назад във времето на първите египетски фараони, носили титлата “бата рекс”. Можем да прибавим името на Телерик, на савирската царица Боарикс – вдовицата на княз Балак, готските Теодорих и Аларих. Тези примери свързват в едно държавните традиции у българи, готи или гети, римляни и египтяни. Около столетие по-късно откриваме крал с интересното име Гартнайт Болг (165-169) - този път крал на Каледония, от династията на пиксите, клон на Туаде д’Ану. Тези два примера засвидетелстват присъствието на българския етноним и извън линията на Фир Болг, при това в две различни линии: на Ебер Скот и на Туаде д’Ану. Отчитайки този факт, можем да заключим, че българското име не е чуждо и за трите линии от месианското престолонаследие на Британските острови. Следователно, името Болг е общо за британските гали и не е задължително да е свързано с коляното на Фир Болг и с торбите на скитащите проповедници.

Рижите гали, дошли от Северното Черноморие, са етнически кимерийци (кимери). Неслучайно първата поява на народа Фир Болг става именно тук. Редно е да си припомним писаното от Прокопий Кесарийски за хуните в Приазовието и Северното Черноморие, наричани в стари времена кимерийци. И за двамата братя Утигур и Кутригур, поделили властта си над хуните, които нарекли с имената си – утигури и кутригури. Днес в историческата наука те са известни като български племена. Твърдението на Прокопий означава: първо, че българите утигури и кутригури принадлежат към хуните, т.е. че влизат в състава на огромната Хунска империя; второ, че някога, много отдавна, те са били кимери. Следователно, някога българите също са били кимери. Това твърдение доскоро се приемаше за анахронизъм и не му се отдаваше значение. В контекста на “Царството на Властелините на Пръстена” то придобива смисъла на сериозно съобщение и би следвало да се взема под внимание, предвид многобройните свидетелства за яфетическия произход на българите по линия на първородния Гомер. Летописите на волжките българи свидетелстват за същото, извеждайки родоначалието на хунобългарите от европеидните именки. Връщайки се към казаното за родството между кимери и шумери, можем да кажем, че някога, преди раздялата си, те са били наричани с общото име именки.

Продължавайки търсенето на имена на владетели и топоними, изградени върху корена на българския етноним, можем да допълним с тези на Мелгуин от Гвинед – местен крал, провъзгласен за Пендрагон на бритите през втората половина на I в.и на няколко крале на скотите, с името Малкъм. Не по-малък интерес представляват и топоними като Фалкирк или Белах Габрайн – селища в Шотландия. Можем да допълним с названия, за които вече говорихме, но тук е добре отново да ги споменем. Имената на празниците Баулхини (Белтайн) и Имболк или това на вълшебния меч Каладболг или Каледвулх допълват картината. Може да се гледа на българското име като нещо закономерно присъстващо и неотделимо от историята и митологията на галите. Многократната му поява тук е сериозен аргумент, че не става дума за нещо случайно. За да бъдем още по-убедителни, да се вгледаме по-внимателно в келтската именна система и да потърсим още някои допълнителни паралели с познати български имена.

Интерес в това отношение буди името на крал Аедан (около 559 г.), отпращащо ни към имената на хунобългарския Аудан (Атила) от “Сказание за дъщерята на хана” и същевременно име на родоначалника Боян. То кореспондира с имената на германо-скандинавския Один (Вотан), на японския Оджин и на библейския Адам.

Да не забравяме и последния крал на скотите Алпин (839-841). На първо място, името му ни отпраща към безсмъртните духове – алпите от хунобългарската митология. На второ – към името на страшния кан Алип-би, прогонил готите и завладял Балканите, който при Одрин разбил византийските войски, убил предвождащия ги император Валент и с това спечелил прозвището си “кан Дере”.⁴ Оттук и българското име Алипи. Отпраща ни и към най-високата планинска верига в Европа – Алпите и към династията на алби-гените, за която пише Л.Гарднър.

Струва си да отдадем дължимото внимание на въпроса за взаимната връзка между имената Балдуин и Бодуен и оттам представянето на един и същ владетел за Балдуин (у нас) и за Бодуен ( в Западна Европа). Дали това почива на някаква езикова зависимост? Защото първият вариант на името е изключително близък до старото българско балтавар. От друга страна се оказва особено популярно за Фландрия, където то е носено от поредица графове, от двама императори на Латинската империя и един крал на Ерусалим, включително и от доскоро живелия крал на Белгия. Л.Гарднър ни показва, че българската форма на името Балдуин съвсем не е нещо произволно, а е засвидетелствана сред най-ранните представители на линията в Булон. Така през 1033 г. граф на Булон става Baldwin, докато в Ланс и Брабан, само след две поколения то става на Baudonin и Бодуен. Отделен интерес представлява името на град Булон, записвано и до днес като Boulogne. Същата езикова зависимост откриваме при записа на Булонския лес край Париж, както и на италианския град Болоня.

Посоченият пример представя пътя на трансформация от името Булон към българския етноним. Булон обаче е от същия корен като ВАЛАН на Л.Гарднър, който според него е отличителен белег на Повелителите на Гората и отвежда към месопотамското ЮЛАНУ. Според лингвистите, старофренското Wallon води началото си от латинското Wallo (чужденец) и има същото значение – чужденец или уелсец. С него е свързано и староанглийското Wealh със същото значение. Всичките тези думи отпращат към германското Walkhar и водят до племенното име на древните волки (Volcae). За волките нееднократно сме отбелязвали, че са родствени на болгите и белгите, на валонците и на валийците-уелсци, а според представите ни - на българите.

Не по-малко интересно е обстоятелството, че тръгвайки от корена вало или валон, достигаме до етнонима волки. Това ни напомня за ситуацията с името Булон, където след звука L стои записан звукът