Глава 20 НА ИЗТОК КЪМ ЗЕМЯТА НОД

Глава 20

НА ИЗТОК КЪМ ЗЕМЯТА НОД

Битие, 4:13,14,16

Дотук говорихме за няколко преселения, като повечето от тях бяха в посока на изток, подобно на прокудения от бащината земя Каин. По-подробно се спряхме на миграциите на Дионис и Херакъл, на Народа на Бан и хухунорите на Лугал Загизи. Споменахме за именки, кушити и ебису, за тохари и бриги. Всички те, по знайни и незнайни пътища отвеждат към българското име, което срещахме под един твърде широк езиков спектър: БАЛУХИ, МЕЛУХИ, БАЛУХЯ, БЕЛУДЖИ, БАХЛИКИ или БАЛХИКИ, като БХИЛ и БАЛХИ. Техните корени достигат до балканските ПЕЛАСГО-ПЕЛАРГИ и ни отвеждат назад във времето до библейския Потоп.

Може би за мнозина миграциите на такива огромни разстояния от порядъка на хиляди километри, при това без транспортни средства в ония отдалечени времена, изглеждат практически невъзможни. Разглеждайки въпроса за масовите преселения в древността, И. Дяконов отбелязва две основни причини, които са били в състояние да ги предизвикат: катастрофалните суши от една страна и на второ място - подемът в производителността на труда с последващ демографски бум. И в двата случая е настъпвало разселване. “Не миграция, а точно разселване, разпръскване от центъра към периферията“ - пояснява той.¹

Няма да влизаме в терминологичен спор с големия изтоковед. Ще ни се обаче да отбележим, че дори и да говорим за разселване, не бива да забравяме, че в редица от случаите разстоянието между изходния пункт и крайната му точка е стотици и хиляди километри. Това е очевидно например с появата на първите конни индоевропейци в Централна и Източна Азия, наскоро след опитомяването на коня в степите на Северното Черноморие. По-надолу в изложението си ще се спрем и на други подобни примери.

Още по-сложна става описаната картина, отчитайки, че заселването най-често е ставало в земите, обитавани от друго племе или народ. Част от него е приемала съжителството с натрапилите се пришълци-завоеватели, а други поради настъпилото пренаселване е трябвало да напуснат бащината родина, формирайки вторичен процес на миграция. Така често пъти се е стигало до верижна реакция, в която са вземали участие по няколко най-различни народа. Такъв е случаят с т.нар. “семитска” миграция в Месопотамия през втората половина на III хил.пр.Хр. Това е миграция на бягащите от Потопа яфетинци, уседнали в Източна Африка, заедно с местни хамитски племена, увлекли със себе си и някои семитски народи. Такъв е случаят със савирското нашествие в Източна Европа, когато савирите са изтласкани от района на Турфан от аварите (жуан-жуаните). Те на свой ред са напуснали родината си, прогонени от народите от крайбрежието на Океана, а последните – от митичните грифони. Вижда се, че разселването на един народ може да доведе до миграцията на друг или пък до поредица от една след друга миграции на няколко народа. Така общата картина на събитията се усложнява и реконструкцията й от съвременната история е не само затруднена, но често пъти остава непълна, частична и неточна, както в цитирания случай с т.нар. семитска експанзия в Двуречието.

Според нас, наред с малките и изолирани преселения, съществуват някои по-мащабни и многокомпонентни, с елементи и на разселването, и на миграцията. Например Великото преселение на народите през IV в., забъркало истински етнически коктейл от размесени помежду си народи и довело в края на краищата до рухването на хилядолетната Римска империя. То съвсем не е нещо краткотрайно и едноактно, а продължава близо век. В него наред с хуните участват още десетки народи, имената на някои от които се появяват в историята за първи път тъкмо тогава. Само придвижването на хуните на запад представлява сложен исторически процес, с много междинни спирки до крайния им адрес в центъра на Европа: разделянето им на две части, изтласкването на северните хуни първоначално в Джунгария, след това в Седморечието, по Долното Поволжие, в Прикавказието, докато стигнат до Панония. Няма да се спираме на значението, което е изиграло хунското нашествие за готи, алани, за германските племена като цяло и появата на славяните на историческата сцена. Това има важно значение за собствената ни история, доколкото появата на Стара Велика България на кан Ирник е пряко следствие от рухването на хунската империя. Това е един пример на позната от историята преселническа вълна, отличаваща се с изключителна мащабност. Струва ни се, че по подобен начин са стояли нещата и в представените от нас случаи от библейската епоха.

Първата преселническа вълна, породена от потопа в Черно море, е поела от Балканите, покрай Северното Черноморие и през Кавказ, по посока към Месопотамия и долината на Нил. В нея участват балкански и причерноморски народи, от които по-късно водят началото си ПЕЛАСГИ, ХУНИ, КИМЕРИ и КАВКАЗЦИ, а може би също АРГОСЦИ, КАРИ, ИМЕНКИ и други индоевропейски народи. Тази преселническа вълна най-вероятно се е състояла в епохата на Балканския неолит, когато единственото одомашнено животно, годно да изпълнява транспортни функции, е говедото. И тъкмо това като че ли иска да ни подскаже легендата за бягащата Йо, превърната от ревнивата Хера в рогато говедо.

Втората вълна тръгва от страната Куш (Етиопия) и е предвождана от големия ловец Нимрод (син на Хуш, т.е. Куш), първенецът на Хам. Тя е инициирана от метисизирано хамитско население с примес от преселилите се тук около Потопа европеиди-яфетинци. Както неколкократно посочихме, пътят на тая преселническа вълна е белязан от народи, принадлежащи към тъмнокожите европеиди, като етиопци (абисинци), колхи, либийци, феаки, митанийци, мекх/л-балухи-белуджи, ведоиди, памиро-ферганци, кефеи, етиопо-кушити. Наред с Нимрод - предводител на преселническата вълна в първата половина от пътя й, основно действащо лице във втората част на вълната се оказва и шумерският Думузи/Зиези, сочен за родоначалник на хуни и българи. Основна двигателна сила е опитоменото в Куш (Етиопия) магаре. Част от БАЛУХИТЕ са заселили иранското крайбрежие и долината на Инд (БАЛУХИ-МЕЛУХИ-БЕЛУДЖИ), други части са достигнали до Имеон (БАХЛИКИ-БАЛХИКИ в Кашмир, БХИЛ в Индия, БАКТРИ и БАЛХИ в Памир и Хиндукуш) и са проникнали в Таримската котловина. Вероятно тука след тях са се заселили тохари, а по-късно земята им (страната БАХЛИКА) е станала изходен пункт в похода на конните арийци на юг.

Третата преселническа вълна, поела пътя си от централно-европейските и северно-черноморските степи е прекосила Южен Сибир и достигнала Алтай, Саяните и Тян-Шан, прониквайки в Тарим. Неин южен клон е минал през Балканите на изток, предвождан от героя Херакъл и достига до Индия. Този път основна транспортна сила е опитоменият кон, затова по пътя на вълната откриваме митичните народи от човеко-коне: кентаври и аримаспри. Това са първите конни индоевропейци. Достигнали Тарим, те срещат тук уседналите болхики (бахлики). По-късно нахлуват в Индия и като хиксоси достигат до Египет и Етиопия. Друга част от тях в Тарим продължават на изток, до ез. Байкал и Жълтата река (Хуан-хъ), внасяйки коня в тая част на света още през III хил.пр.Хр.

Описаната картина съвсем няма претенциите да е пълна и изчерпателна. Тя е все още в рамките на хипотезата, като се стреми да сложи някакъв ред в многобройните, разпокъсани и непълни данни от историята на човечеството. През далечното III хил.пр.Хр. то е представлявало твърде пъстра антропо-етнографска картина. Затова и съвременният й вид крие немалко изненади. Така например, наред с африканците, негроидно население се открива и в Азия, т.нар. ведоиди и австралоиди в Индия, Пакистан, Шри Ланка, Индокитай, Индонезия, Австралия, Южен Китай и Япония. Негроиди се срещат и в Европа: в Англия, Северна Италия, Швейцария, Украйна и около Волга. Монголоиди, освен в Азия, се откриват и в най-северните части на Европа – лапландците в Швеция и Финландия, а също и в Южна Африка: бушмени и хотентоти. Етиопската раса включва население с черна кожа и европеидно лице.²

Още по-любопитна е била тази картина в древността, когато червенокоси и зеленооки европеиди, потомци на причерноморските кимери, през IV или III хил.пр.Хр. са се появили далече на изток в Централна Азия (народите ДИ, ЖУНИ, УСУНИ) и дори още по на изток (народа И, АСИ). Днес те отдавна са асимилирани, но същият тип се е запазил и се открива в Шотландия, сред потомците на древните келти. В същото време русокоси и синеоки индоевропейци, освен прародината си Централна и Северна Европа, някога са обитавали и земи, далеч на изток. Такива са ариите и тохарите, но най-странни са т.нар. ДИН-ЛИНИ, озовали се още през III хил.пр.Хр. в близост до Саяновите планини и Алтай. Днес те се приемат за родоначалници на енисейските киргизи и на кипчаките-кумани, представяни тенденциозно и неправдоподобно като дива и кръвожадна монголоидна орда. По-важното е, че същите динлини днес от мнозина се приемат като един от основополагащите в етногенезата на тюрките народи.

Според “Джагфар тарихы”, русокоси и синеоки са били и легендарните именки, които след заселването си на Балканите и в Мала Азия, още преди Потопа са мигрирали на изток, към Централна Азия, Далечния Изток, та дори и на японските острови. Както вече отбелязахме, русокосо население откриваме и в състава на балканските траки, а и гръцката митология изобилства от подобни герои и дори богове. Откриваме ги и в Близкия Изток. Русокос е и библейският Давид.³

Обобщавайки казаното, можем с увереност да приемем, че откъслечните сведения от различни древни летописи, включително и от Библията, за ранни преселения на народи на изток, намират потвърждение и върху антроположката и етнографската карта на света. До III хил.пр.Хр. азиатският континент, включително и неговите най-отдалечени територии са били посещавани от светлолики индоевропеиди и тъмнокожи негроиди. Руси, червенокоси и тъмнокоси, брахикефали и долохокефали, част от това население е било асимилирано, но следите от присъствието му са просъществували до наши дни. И тъкмо те представляват необоримите аргументи за някогашните миграции в източна посока. Ето защо, след като сме открили българското име на Балканите и в Предна Азия и след като сме го свързали с миграционните вълни в източна посока, заедно с други известни ни древни народи, естествено е да го потърсим по пътя на тези вълни. И не само в Средна Азия и на индийския субконтинент, за което вече споменахме, но и в Централна Азия и Далечния Изток. А наред с това, да потърсим имената и на съпътстващите го в далечното минало народи, като хуни, кимери и пр. Такава е логиката, която ни подсказва старозаветната притча за прогонения на изток Каин и за източната страна Нод. Ако й се доверим, би следвало да допуснем, че тази некоментирана до сега миграционна вълна е предхождала преселението на конните арии, а вероятно и на бягащото от Потопа население, както Каин предхожда Ной.

Като начало да тръгнем по дирите на прокудения братоубиец и да потърсим неговата нова родина - загадъчната земя Нод. Така ще се запознаем с може би най-ранната човешка миграция на света, за която хората са запазили спомен, макар и само загатната в Библията. Ще се опитаме да проследим съдбата на Каин и неговите потомци – онези източни народи, чийто родоначалник е той. Не знаем нищо по-определено за библейската страна Нод, където той се е заселил, освен че тя се е намирала на изток от земята на Адама, идентифицирана от нас по крайбрежието на съвременното българско черноморие. Затова не сме в състояние да я локализираме точно върху географската карта на света. По-назад в повествованието си я потърсихме в Месопотамия, подобно на някои други изследователи. Струва ни се, обаче, че това не е правилното решение. Не само защото посоката не отговаря на търсената, а най-вече поради обстоятелството, че Двуречието в Библията е точно определено и наречено “Сенаарска земя”. Ето защо, въпросът със загадъчната страна Нод и понастоящем остава открит.

Според нас, търсенията трябва да продължат в указаната посока на изток. Там, където в митологиите на източните народи се появяват първите каганати и хаганати, първите канове и ханове – титли, чието звучене напомня за името на Адамовия първенец. Тяхната поява става много по-късно, в съвсем друга историческа епоха, докато Каин е прогонен и напуска бащината земя още във времето преди Потопа.

Позовавайки се на казаното в Библията, в летописа на Джагфар и легендата за Прометей и бягащата Йо от гръцката митология, изказахме хипотезата, че е много вероятно такава миграция да е исторически факт. И то тъкмо от земите на балканското черноморие, в посока на изток. Проследявайки пътя на гонената от стършела Йо, изказахме мнението, че този миграционен поток е минал през земите на Северното Черноморие, пресякъл е Кавказ, в Закавказието се е разделил на два клона, продължили самостоятелно пътя си към Двуречието и към долината на Нил. Много е вероятно в този поток да е участвал и оня клон от самарците, забягнали в Египет още преди Потопа, част от който по-късно, по твърденията на “Джагфар тарихы” се е завърнал в Прикавказието и Северното Черноморие под името агачири (хората от дърветата) и са дали първото име (Ра) на река Волга. За именките е отбелязан и друг маршрут. Те също са напуснали своя Самар (Балканите) заедно с индоевропейците, но първо се заселват в Мала Азия и едва по-късно се озовават в Централна Азия и Далечния Изток. По-горе отбелязахме, че корена на името им откриваме в названията на кимери и шумери, както и на една значителна част от източните народи, в етногенезата на които европеидните именки са взели участие и са положили основите на историческото им съществуване, претопявайки се в тях, но оставайки името си чак до наши дни. Склонни сме да допуснем, че именно тези именки, поели на изток, имат отношение към народа на библейския Каин. Следите им откриваме и в най-източните, и в най-южните области на Китай, дори в Индокитай. След като знаем това, дали не е възможно да открием някакви следи и от самия Каин?

Какво знаем още за Каин, предвид оскъдната информация, която ни предлага Стария завет? Знаем на първо място, че е първородният син на Адам и Ева и независимо, че потомството му не е обект на задълбочени коментари, то във всички случаи е просъществувало, подобно на потомството на Сит, а не е изчезнало. Следователно, Каин трябва да се приема като родоначалник-демиург. Второ, известно е, че е убил брат си и е бил прогонен от Господ. Трето, Каин е представян като земеделец и следователно и той, и народът му са водили уседнал начин на живот. Затова още със заселването си в земята Нод Каин съградил град, нарекъл го на името на сина си Енох.⁴ В други версии е представян за ковач. В семитските езици името му е свързано с ковашкия занаят, по-точно с първите ковачи на мед. На арабски qain, на арамейски qainaua означава “ковач”. От тук и името “кенейци” на Мадиамовите потомци в значението му “принадлежащ към ковачите на мед”.⁵ Четвърто, твърди се, че Бог обещава да го пази и затова му сложил знак, за да се отличава и никой да не посяга срещу него.⁶ И пето, Сит заклел потомците си да не се сродяват с Каиновото семе.⁷

Особено интересно ни се струва обстоятелството, че било пряко, било посредством потомъка си Тувалкаин, той е свързван освен със земеделието, но и с първите ковачи. Интересът ни е продиктуван от по-горе защитаваната теза, че металургията възниква за пръв път на Балканите по време на енеолитната епоха. Ето защо, в това твърдение съзираме следа, свързваща Каин с балканския регион, който приемаме за земята на Адама.

От друга страна, проклятието на Сит, с което той забранява на потомците си да се смесват с Каиновите си братовчеди, би могло да ни подсказва невъзможността за преки контакти между двете колена. Това от една страна се съгласува с твърдението, че Каин е бил прогонен, от друга би следвало да означава, че е прогонен толкова надалеч, та контактите с родината му са били напълно прекъснати. Обстоятелството, че съгражда град на името на сина си в земята Нод тълкуваме, че и синът, и цялото му потомство са го последвали по пътя на изток или просто са били родени тук. Факт е, че и в двете колена (на Каин и на Сит) се повтарят едни и същи имена (Енох, Ирад, Малелеил, Матусала, Ламех). Това говори, че вероятно двамата Адамови синове са представени като родоначалници на едни и същи народи. Само че тези народи са разделени и са съществували на две съвсем различни места. Едните са останали в Европа, по долината на Нил и Предна Азия, докато другите са се заселили далече на изток. Всичко това е станало преди Потопа.

Особено любопитство буди твърдението, че Господ, наказвайки Каин, същевременно обещал да запази живота му, като за целта го белязал със знак, за да бъде отличаван от другите. Това иде да ни увери, че Каин и потомците му не са изчезнали от историческата сцена, описвана в Библията. Същевременно се повдига и въпросът за знака. Светото писание е твърде лаконично по темата и не казва нищо определено. И все пак, мащабните археологически проучвания като че ли ни предлагат някаква идея.

Става дума за оная керамична фигурка на детска главичка, намерена сред многобройните експонати от разкопките на енеолитната селищна могила край с.Голямо Делчево, Варненско, която илюстрира обичая “деформация на черепа”.⁸ Той е известен днес в литературата като “хунски обичай”, но е практикуван и от други източни народи, включително и от древните българи. От кога и поради какви причини се е появил този обичай, науката досега не е отговорила. Знае се, че е много древен, от III-II хил.пр.Хр., когато хуните са се появили в Централна Азия. Находката е датирана от IV хил.пр.Хр. и следователно е по-ранна от най-ранните следи от този обичай на древния Изток. Тя не е нещо изолирано, а само илюстрира нагледно една характерна още за балканския неолит практика на местното население.⁹ Не е ли това един сериозен аргумент за балканските корени на този странен обичай, след като за пръв път той се среща именно тук? Науката и досега е безсилна да даде смислен отговор за неговата същност, предназначение и генеза.

За маркирането на човека и то отново на главата, т.е. на място открито и лесно видимо за предназначението, представено в Библията, историята разполага с още един пример. Говорим за описания от Херодот обичай на карите в Египет да нарязват лицата си с нож, за да се отличават от останалите народи. Вече се спряхме на тази практика. Отбелязахме и нейните балкански корени, тъй като легендарният Кар е внук на Инах - бог на едноименната аргоска река, в чието име разпознаваме форма на хунското име (Инах - Енох - Унуг - Хун). Същият обичай е описан от средновековните хронисти отново като хунски.

Оказва се, че разполагаме с два странни обичая, бележещи трайни следи върху главата на човека. За втория обичай се твърди, че е изпълняван тъкмо в качеството на отличителен белег. Корените и на двата идват от Балканите и можем да предположим, че достигат назад във времето епохата на Потопа. Същите обичаи след хилядолетия се свързват с хуните в Централна Азия. Дали това е плод на случайност? Особено след като веднъж сме допуснали, че тяхната най-ранна родина е тъкмо на Балканите, както и родината на Адам и Ева според нас.

Връщайки се към Библията, можем да се запитаме, дали не са свързани тези обичаи с божия знак, поставен на Каин да го пази при опасност. Логически предположението е издържано.

Следи от мита за Каин откриваме и в древната акадска митология, в образа на чудовището Кингу. Богинята-майка Тиамат създала чудовищата и драконите, за да отмъсти на новите по-млади божества за убийството на съпруга си Апсу. След като загубила съпруга си, тя взела за мъж чудовището Кингу и дори му поверила свещените МЕ - таблиците на съдбата. Но бог Мардук погубил Кингу и от размесената с кръвта му глина създал първите хора на земята..¹⁰

Както се вижда, освен сходството в имената, тук срещаме и мотива с убийството, което е датирано също преди Потопа. Първите хора според акадците били създадени от кръвта на Кингу. В този смисъл той също е родоначалник, подобно на Каин. Тук ще се противопоставим на наложилото се мнение, че акадите са първите семитски заселници в Месопотамия. Според откривателя на т.нар. акадски език и клинописно писмо Х. Ролинсън те са скитски, имайки предвид древното балкано-причерноморско население, свързано с т.нар. “балканска неолитна култура”.¹¹ Следователно митът от акадската митология най-вероятно има балкански, а не месопотамски произход. Ако това е вярно, то откриването му в древен Акад с нищо не противоречи на хипотезата ни.

Ще продължим изследването си, като се обърнем към местната балканска митология и най-вече към митологията на древните траки, елини и пеласги, нищо че понастоящем тя е представяна като гръцка. И тук ще потърсим подходяща генеалогична линия, в която да открием образа на Каин. Отново използваме за ориентири името, епохата (преди Потопа) и мотива за родоубийството.

Най-ранните сведения, които ни дава гръцката митология, са свързани с легендарния Пеласг. За него знаем, че е представян за син на самата Гея – най-древното божество, появила се непосредствено след първородния Хаос. Като епоним той явно фиксира хора, а не божества, и в този смисъл подобно на Адам се явява представител на първата генерация хора. Ако се вгледаме в неговата генеалогична линия, ще видим, че един от синовете му е безсърдечният Ликаон, нагостил Зевс със собствения си внук Аркад (епоним, дал името на древна Аркадия). В резултат на това гръмовержецът го превърнал в див вълк, откъдето и името Ликаон - “ликос” на гр. ез. означава вълк. Като наказание Зевс изпратил Потопа.¹²

Както се вижда, този “гръцки” мит се отнася за времето преди Потопа, което за нас е от особено значение. Ако се вгледаме в името на Ликаон, в неговата втора част ще открием сходство с името на Каин. Налице е и родоубийството. Ето ги трите опорни точки, които търсим. Наред с това в него откриваме нов елемент - култа към вълка.В подкрепа на тези свидетелства можем да посочим примери с други имена от митологията и топонимията на древните Балкани, които ни отпращат към вълка. Освен Ликаон и сина му Ликий, тук има и други имена, свързани с представата за вълка: двама герои с името Лик, още двама Ликург, Ликомед, Ликимий - все царе на тракийски селища и народи.

Интерес представляват Вълчата планина (Ликеон)??? в Аркадия и древна Лакония - една от гръцките малки държави в Пелопонес. Изхождайки от обстоятелството, че най-древните обитатели на Пелопонес са били именно пеласгите, струва си да се вгледаме в названията и на останалите държавици там: Аркадия, Арголида, Месения, Елида, Ахая. За Аркадия вече споменахме, че носи името на Аркад, погубен от дядо си Ликаон. Арголида е страната на Аргос, представян най-често за брат на Пеласг. Месения носи името на съпругата на пеласга Поликаон.¹³ Елида и Ахая фиксират имената на древните елини и ахейци.

Почти всички от изброените примери са на територията на Пелопонес - древна Пеласгоида. Страната на пеласгите изобилства с имена на митични персонажи и топоними, които ни отпращат към името на Каин и към култа към вълка.

Обобщавайки всичко казано за Пеласг и неговото родословие, за вълчия култ и събитията в древната пелопонеска земя, ние приемаме тезата, че именно тук е била страната на библейския Каин. Същата, която историята познава като родина на пеласгите - един от най-древните неолитни народи цивилизатори.

Отглас от тези събития откриваме и в римската митология. Да си припомним мита за основателите на Рим - братята Рем и Ромул. И в тази легенда Ремул погубва брат си Рем, подобно на библейския братоубиец.¹⁴ Те също са отгледани от вълчица. Този паралел е интересен, защото на латинския език “куче” е КАНИС, което свързваме с името Каин.

Култът към вълка или кучето, типичен за индоевропейските народи, отбелязва допълнителни паралели. Ако тюрките днес се възприемат като азиатски народ, то предците им, както се твърди в “Джагфар тарихы”, носят в себе си европейски - яфетически дух.¹⁵ И не само дух, след като са потомци на Боян Имен и имат антропологичните особености на европеиди. Относно култа към вълка (кучето), да си припомним, че той се среща също у древните ни деди, както и при други народи, за които допускаме общи етнически корени или по-далечни кръвно-родствени връзки с българите. Това са “народът БХИЛ”, “народът на БХРИГУ”, БРАХМАНИТЕ, БРИГИТЕ и по-общо траките, “Народа на БАН” и “коляното на Вениамин”, както и известните от китайската история народи ДИ и ЖУНИ.¹⁶ По този въпрос проф. И.Маразов пише: “Трябва да кажем, че у индоевропейците вълкът е един от хипостасите на дракона”.¹⁷ Т.е. култът към вълка е тъждествен с култа към дракона у редица азиатски народи.

Съпоставяйки родословията според Библията и “Джагфар тарихы”, установяваме редица връзки по отделните части на веригата. По отношение на Каин, това е култът към вълка (кучето), който наблюдаваме при Тюрк, но свързваме и с Каин, изхождайки от името и нрава му. Връзката на библейския герой с този култ по косвен път подсказва европейския му произход, който не се коментира в Библията и по инерция се приема за близко източен. Връзката на Каин с култа към кучето е важно свидетелство за нашата хипотеза, тъй като това е един от най-древните култове. Освен това то е най-рано одомашненото животно. В района на Балканите това е станало през епохата на мезолита (9000-7000 г.пр.Хр.).¹⁸

И така, следите на библейския Каин откриваме в няколко митологии, свързани с Балканите. Светото писание го посочва в райската градина Едем - място, локализирано от нас по северните и западните зони на Черноморското езеро. След като говорим за балканския произход на предците на хуни и българи, няма нищо по-логично да срещнем образа на Каин и в техните митологии. Да си припомним за алпа Куян от хунобългарската митология, познат най-вече от епоса “Сказание за дъщерята на хана”. Сходствата не се отнасят единствено до имената на двамата герои. В “Сказанието” алп Куян е описан като хитър и безцеремонен крадец и измамник, макар че не е братоубиец като Каин или убиец като Ликаон. Събитията, за които става дума са свързани с времето около Потопа

Да се върнем към библейското родословие, към Адам и тримата му сина Каин, Авел и Сит, като към тях прибавим и Енох, първородният син на Каин. Можем да съпоставим тези персонажи с преданията за разселването на хунобългарите – Боян Имен и синовете му Лаиш, Жи Учек, Тюрк и малкия Иджик. Вече обърнахме внимание на сходството в имената на Адам и Аудан, както наричат още Боян Имен. Името на библейския Енох ни отпраща към шумерския Унуг, а от там - към унугурите-хунугури, т.е. към хуните, откъдето връзката с Иджик, родоначалника на хуните.

Имената на останалите герои се различават. И все пак, аналогичен е техният брой и роднинските взаимовръзки. Има сходство и в техните съдби. Първият и третият син от двете генеалогични линии стават родоначалници, докато средните - Авел и Жи Учек не оставят следа. Различията между Енох и Иджик са несъществени. Любопитен паралел откриваме между Каин и Тюрк. Според легендата, съдбата на Тюрк е силно преплетена с култа към вълка. Като невръстно дете той е спасен и отгледан от вълчица. По-късно, вече като негова съпруга, от нея той има десет сина.¹⁹ Затова за тюрките вълкът е тотемно животно и те стриктно се придържат към древния вълчи култ. А и името на легендарния им родоначалник Ашина означава вълк.

Следи от мита за Каин се откриват и на друго място в Азия. За това говорят преданията за свещената планина Канченджанга, намираща се в хималайското княжество Сикким. От нейните ледове, според легендата, бог Ташетинг създал първия мъж и първата жена в света. Те имали много деца, но най-красив бил най-малкият от синовете им. Това озлобило по-големите му братя и един ден те го погубили. Тогава нещастните родители прогонили децата си от Канченджанга и така се стигнало до разселването на народите в Хималаите. Легендата свързва в едно името на Каин, мотивът с братоубийството и последвалото го прогонване.

Тук има и друга легенда за разселването, според която първите хора тук решили да построят кула до небесата, като за строителството й използвали грахови зърна. Когато кулата била почти готова, някой си, ядосан на нещо, ударил силно по основите й и кулата рухнала. Оцелелите след сгромолясването й хора се разбягали на всички посоки и така се разпръснали навред из Хималаите.²⁰

В тези две хималайски легенди откриваме следните интересни за нас твърдения. На първо място, това е името на митичната планина, представяна за мястото, където са били създадени първите хора и откъдето започнало разселването на народите. Защото името Канченджанга кореспондира с това на библейския Каин. От друга страна, тези две легенди напомнят за две от основните библейски притчи - за прокудения братоубиец и за Вавилонската кула. А това ни кара да мислим, че сме попаднали на пореден случай, където се долавят елементи от притчата за Каин.

За разглеждания въпрос представлява интерес известното ни от китайската митология. Там срещаме образа на КАНХУЙ, по-популярен като ГУН-ГУН. Той е описан като участник в един от най-яростните двубои в китайската митология и главен виновник за световния катаклизъм, предизвикан от “разбиването на небесната опора и накланянето на небосклона”. За него се твърди, че е бил прогонен. Представен е като чудовище с човешко лице и пурпурно червени коси. Тази подробност ни отвежда към червенокосите европеиди, обитатели на Изтока. И в китайската митология откриваме герой, който по име, по време и по делата си е аналог на библейския Каин. Подобно по звучене е името на неговия син - Кан-Хуей, чието популярно име е Хоу-Ту.²¹

Намираме следи от Каин и в митологията на полинезийските народи - в мита за Потопа. В хавайска легенда се твърди, че някога на мястото на Полинезия е имало голяма земя, наречена “Слънчевият сплит на Кане” (Кане е велик полинезийски бог, известен на другите острови като Тане).²² Той е един от върховните богове тук, заедно с Тангароа, Ронго и Ту. Обикновено Кане (Тане) е представян като антипод на Тангароа и е бог на горите, на диворастящите житни растения и горските животни. Смятан е за въплъщение на слънцето и светлината, с него се свързват легендите за “жива вода”. Представян е за бог-творец – създател на земята, слънцето, луната и звездите, както и на живите същества и на първите хора. А причина за отделянето на небето от земята била борбата между боговете Кане и Атеа.²³

Естествено, на първо място прави впечатление самото име Кане. Веднага трябва да уточним, че става въпрос за епохата преди Потопа. Както и това, че подобно на Каин, Кане е творец и създател на хората. Тук има и още нещо интересно - той е плътно свързан с бог Тангароа, в чието име не е трудно да разпознаем името на българския Тангра. А борбата между Кане и Атеа ни напомня за свадата между Каин и Авел. Вниманието ни привлича съответствието в имената Каин и Кане, Ной и Нуу в легендата, на Тангра и Тангароа.

Откриването на следите на библейската притча в далечна Полинезия свидетелства за истинските мащаби на популярността на Каин и потомците му. По-пълна представа за тези мащаби ни дава цялостната следа, която е оставило след себе си името Каин. За нея съдим от разпространението на думи и понятия в езиците на множество народи по целия свят, съставени върху корена КАН на неговото име и свързани с представите за персонализирана власт и насилствена смърт. Към първата група думи и понятия можем да отнесем титлата КАН, КХАН, ХАН (монг.) или ШАН (кит.), КАНАС и производното му КНЯЗ, КАНЦЛЕР (нем.), КИНГ (англ.), нашенското прилагателно КАНСКИ (вик до Бога), латинското КАНДИДАТ (който иска да бъде избран или назначен на длъжност). Като по-отдалечени и периферни на първоначалния смисъл, но които биха могли да бъдат поставени в същата група, са думи като гръцкото КАНОН (правило, закон), френското КАНОНАДА (продължителна артилерийска стрелба), персийското КАНАРА (стръмна и непоклатима скала, зъбер), а може би и арабското КАНТАР (уред за мерене, т.е. за оценка и преценка). Изследвайки корена КАН(А), В. Иванова отбелязва, че като съществително то има значенията: 1) твърда основа, трон; 2) господар, владетел, основател. Например старейшините в Египет са били наричани КАНО. Господарят на персийския град Нишапур е носил титлата КАНА ВАР - “Велик Син”. Като глагол думата КАНА изразява представата за: 1) основавам, създавам и 2) спечелвам, извоювам. В българския език такива думи са глъголът КАНЯ и старият обичай КАНИСКА (почитане и угощение на кръстниците). Тук спадат и думи, които са свързани с представата за основа: КАНАВА, КАНАВАЦА; КАНАТА като ритуален съд и, разбира се, върховната титла КАН. Тази титла по мнението на авторката произлиза от КА-АН със значение “Двойник на АН (Небето)”, т.е. “Двойник на Небесния император”.²⁴

Към втората група понятия можем да причислим египетската дума КАНОПА, както са били наричани четирите ритуални съда за полагане вътрешностите на балсамираните покойници в древен Египет. Същата дума КАНОПА по-късно в Етрурия е използвана за обозначаването на урната с пепелта на мъртвеца.²⁵ Американците си имат своя КАНИБАЛ (човекоядец) - понятие с испански произход. Да допълним и зареденото с отрицателен смисъл италианско КАНАЛИЯ (негодник). Тук би следвало да добавим и гръцкото КАНДИЛО (съд с масло и фитил за палене на ритуален огън на гроб, в черква или пред икона), от което водят произхода си латинските КАНДЕЛА (свещ), КАНДЕЛАБЪР (свещник с няколко рамена). Не можем да изключим от същата група и думата КАНЦЕР - злокачествен тумор.

След като разгледахме митовете и легендите, свързани с Каин, можем да направим някои обобщения за събитията, които те отразяват. Балканският вариант с людоеда Ликаон подсказва за края на канибализма и дивачеството. Обща е идеята за ново начало: разделяне на Адамовия род и неговото разселване, заселването на ново място, строеж на нов град, появата на първите хора, първи прояви на регулиране на обществените отношения - налагане на норми на поведение и обществен ред. Наложеното наказание от бога свързваме с появата на царската власт. Към всичко това можем да допълним представата за Каин като първи земеделец, първи металург и градостроител.

Особено интересна е идеята за равенството на библейския герой с гръцкия Ликаон. От него произтича тъждеството между техните родители. А това означава да приемем идентичността между първия човек от Библията - Адам и митологичния Пеласг - патронимът, зад който откриваме древните балкански пеласги (пеларги). Както вече писахме, в тяхното име виждаме най-ранната поява на българския етноним. Този извод се подкрепя от името Аудан на българския родоначалник Боян Имен, което ни отвежда към библейския Адам.

След като се запознахме с образа на Каин в древността, да потърсим новата му родина - далечната източна земя Нод. Къде би могла да се намира тя, след като знаем балканския произход на библейската притча и появата на образа му в полинезийската митология. Нека използваме това като отправна позиция за локализиране на новата му родина. Тогава митичната страна Нод би следвало да се намира някъде по мислената права, свързваща двата района на разпространение на мита за Каин. Затова, да потърсим следи от Каиновото име в топонимията и етнонимията около тази мислена линия и да проследим тяхното количествено разпределение.

Да видим как стоят нещата върху географската карта, като проследим имената на народи и географски понятия, изградени върху сродните основи КАН, ГАН, ШАН, ЧАН. Установяваме, че разпределението на етноними и топоними, изградени върху корена КАН се концентрират в един сравнително широк географски ареал на територията на Азия, в чийто център попадат п-ов Индостан, Хималаите и Тибет, с прилежащата им околност. Отдалечавайки се от този център, честотата на обектите намалява, обхващайки териториите на Китай, Сибир и Средна Азия и достигайки Корея, Япония и Индокитай.

От Хималаите извират величествената р. Ганг и р. Гандак. Тук се откриват планинският масив Канченджанга и гр. Гангток - столицата на княжество Сикким, както и град с името Чандигарх. Северната част на Тибет наричат Чангтан, а успоредно на Хималайската планинска верига се простира планинската система Гандисишан. Китайските хронисти записват тибетците с името КЯНИ (ЦЯНИ),²⁶ а днес в Тибет живее народът КАНАУРИ. В непосредствена близост, между планински склонове и пустини, се намира загадъчният Кансу (Гансу), заграден от възвишенията на НанШан, БейШан и МинШан. Северната граница на най-високото в света плато е Кунлун, дал името на най-популярната в китайската митология планина. Северно от Кунлун, под мъртвите днес пясъци на Такламакан са открити руини от каменните градове на древните им обитатели-европеиди, а още по на север се издига величественият Кан Тенгри на Небесната планина - Тян-Шан. В Индия се откриват градовете Канпур, Канчипурам и народите КАНДХИ,²⁷ известни още и с показателното име КХОНДИ, а на юг т.нар. КАННАРА²⁸ - и едните и другите говорещи дравидски езици. Пак тук откриваме народа КАНИЯН, а най-южният град на полуострова носи името Канниякумари. Можем да прибавим и имена от териториите на бивша колониална Индия - днешните Бангладеш, Шри Ланка и Пакистан: градовете Чандпур, Канди, областта Гандхара, по името на древния народ ГАНДХАРИ и още по-древното Чандху-Даро - паметник на Харапската цивилизация.

В Китай наред с Кансу се откриват градовете Кандан, Кантон, Чанде, Чанчжи, Чанчжоу, Чанчун, Чанша, Чанъан (старото име на Сиан - столицата на провинция Шенси), Шанхай, Шантоу и Шанхайгуан, провинция Шанси, полуостров Шандун, река Ганцзян, а старото име на прословутата Янцзи е Чанцзян. Не са изключение подобни топоними и в Корея и Япония, съответно: гр. Канге, залив Канхваман и планината Чанбайшан в Корея, и префектурата Канагава, р. Канадзава и токийската равнина Канто на о.Хонсю. Южен Сибир ни предлага имената на р. Кан (Красноярска област), Кантегирския хребет в Саяните и селището Кангаласи в Якутия. Не са малко и примерите в Средна Азия: Кандахар в Афганистан, Канибадам и Кансай в Таджикистан, Канимех в Узбекистан, езерото Чани в Новосибирска област. Не е необходимо да сочим още примери, но такива се откриват и в Бирма, и по островите. Да не забравяме древния Кангюй, съществувал между III в. пр.Хр. и IV в. сл.Хр. по поречието на река Канга (днешна Сърдаря), както и по-късните КЕНДЕР-КАНГЛИ от XI-XII в. в Приаралието и преселници в Източна Европа.

Споменахме древните египетски ритуални съдове КАНОПА, ще прибавим и едноименния град в устието на свещения Нил. Оказва се, че на територията на Африка съществуват още два известни центъра на разпространение на етноними и топоними с корена КАН. Единият от тях е в съседния на Египет Судан, където в централната му част през Средновековието е съществувала държавата Канем-Борну (IX-XX в.).²⁹ Вторият център е северна Нигерия, където до XIX в. съществува градът държава Кано,³⁰ а и до днес в североизточната част на държавата, както и в райони на съседните Нигер и Чад живеят народи, носещи названията КАНУРИ и КАНЕМБУ и говорещи езика КАНУРИ-ТУБУ.³¹ Най-удивително в случая е това, че тези три центъра в Египет, Судан и Нигерия са свързани с една обща връзка - народът хауса, потомците на познатите ни от древността хиксоси, увлекли в похода си от Тарим към Египет и родоначалника Авраам.

Посочените примери убедително илюстрират, къде по света се срещат най-често етноними и топоними, изградени върху основата, произлязла от името на братоубиеца Каин. Както вече отбелязахме, те са най-разпространени в един обширен район на Азия, с център Тибет, Хималаите и Индостан. В останалата част на света подобни примери не липсват, но те не са така компактни и многобройни. Описаната локализация съответства на ония някогашни земи, управлявани от канове, ханове и шанове – титли, добре познати и за българското минало.

Изобилие от имена и понятия, изградени върху групата езикови корени КАН, ГАН, ЧАН, ШАН ни предлага и митологията на споменатите географски райони: Индостан и съседните му области, Китай и Японските острови, Полинезия и някои части на Африка, където го открихме в множество топоними и етноними. На п-ов Индостан е известна богиня с името Каннахи у дравидите;³² легендарна планина Канпрапхук у ахомите от Северна Индия;³³ Канва е името на един от певците-брахмани в “Ригведа”.³⁴ Канса е царят злодей на гр. Матхура, дал заповед за избиването на всички новородени момчета в областта поради предсказанието, че властта ще му бъде отнета от току-що родилия се Кришна.³⁵

Подобни имена откриваме и в съседен Иран: вълшебната крепост Кангха (Кангдиз) и възникналият на нейно място град Кангавар.³⁶ Канбар е митологичен персонаж от Средна Азия.³⁷ Ще споменем и корейската митология, където злият дракон, носещ засуха, носи името Канчхори.³⁸

Имената Канакамуни³⁹ и Канон (Кандезон-босацу) намираме в митологията на японските будисти.⁴⁰ На японските острови в митологията на айните (ебису) наричат Канна мосири легендарния горен свят, обитаван от хората. Техният върховен бог Пасе камуй има прозвището “кандо кара камуй” – “божествен създател на света и владетел на небето”.⁴¹

Особено интересна ни се вижда възможността полинезийския Тангароа да бъде записван и като Каналоа. Тази трансформация на началното Т в К и обратното може да хвърли мост между посочената двойка персонажи, а също да подскаже връзката между имената на българския Тангра и библейския Каин. Видима е такава връзка и между названията “кахуна” и “тохунга” на жреците в Полинезия, които напомнят хунското име и по този начин сочат първите носители на култа към Тангароа (Каналоа) в тази отдалечена част на света.⁴² Това е може би причината, поради която у японските айни се откриват толкова културни паралели с полинезийците. Да припомним, че митичните аватари на японската богиня Канон се наричат “хондзи”, което ни отпраща към хунското присъствие тук. Връзката между името на библейския Каин и това на реално обитавалите сибирските простори хуни е посочена в самата Библия. Защото Каин има син Енох, т.е Унуг или Хун.

Накрая ще посочим примери и от митологията на Африка. Тук откриваме бог на име Канзи ⁴³ и антилопата кана.⁴⁴ Особено показателен е героят Кано - синът на Баво, родоначалника на народа хауса,⁴⁵ който народ мнозина изследователи днес приемат за потомък на хиксосите. Да не пропускаме и птичето наименование КАНЯ на египетската Изида.

В търсене на древната земя Нод, вниманието ни е привлечено от названието на най-южния индийски щат - Тамилнаду, което в превод означава “земята на тамилите”. Втората част от това название - НАДУ - означава “земя”⁴⁶ или “щат”,⁴⁷ близко по звучене до Нод.

Стигнали веднъж до Южна Индия, да си припомним, че това е родината на древните дравиди - народът, положил основите на величествената Харапска цивилизация. Сред съвременните народи, говорещи дравидски език, са кандхите, каннарите и канияните, чиито имена напомнят библейския Каин. Най-южният пристанищен град на п-ов Индостан носи името Канниякумари, което наред с името на Каин може би фиксира и това на камири и кимери, записано като кумари. Последното название ни връща още по-назад във времето, преди харапската цивилизация, в епохата на легендарния континент Кумаринаду, наричан още Лемурия или Гондвана. Върху този континент, потъвал постепенно в периода 30000 - 2700 г.пр.Хр., се е намирала митичната планина Меру, останки от която е съвременният о-в Цейлон. От свещената планина е извирала реката Кумари.⁴⁸

Можем да обобщим, че разказът за греха на Каин в Библията отразява най-ранната миграционна вълна, за която се пояснява единствено, че е била на изток, в земята Нод. Вероятно се отнася за времето преди Потопа. Предполагаме, че тази земя Нод е заемала п-ов Индостан и територията на изчезналия континент Кумаринаду. Според хипотезата ни тук някъде се е заселил прокуденият Каин. Сборникът “Джагфар тарихы” също говори за най-ранната миграция преди Потопа до Индия.⁴⁹ Тя е свързана с камирците, за което косвено свидетелство виждаме в названието Кумаринаду.

На територията на потъналия континент Кумаринаду, според известното от “Махабхарата” и “Рамаяна”, се е намирало царството на Пандавите. Един от синовете на цар Панду носи името Арджуна – в превод от индийски “бял”, “светъл”. Това ни отпраща към имената на редица народи с подобно звучене и етимология, включително към АРДЖАНИТЕ – т.нар. СРЕБЪРНИ БЪЛГАРИ, т.е. волжките ни братя. Името на Арджуна по различни пътища ни отвежда към българското име и присъствие. Както посочва Д. Димитров, в списъка на царете-герои, превърнати в небесни звезди - Накшатри, срещу името на Арджуна е написано БХАЛГУНИ.

Обсъждайки въпроса за библейската земя Нод и следите от българско присъствие тук, ще се спрем и на Кардамовите планини – най-южните възвишения на п-ов Индостан. Те носят името на цар Кардама и династията на Кардамитите. Освен титла на Маха Дева, същото име носи и царят на Балхара – Прайпати Кардама. Неговият син Ила, преселвайки се в земите на Северна Индия, слага началото династията на индийските царе, която носи името Кардамити и титлата Балхара.⁵⁰ Ще припомним, че Кардам е името на един от владетелите на Първото Българско царство – от 777 до 802 г.

Известно е, че Тамилнаду е родината на мъдреците сидхи. Единият от тях Боганатар, родом тамил, носи още името БОЛГАР и става известен в Китай с името БО-ЯН.⁵¹ Това напомня за родоначалника на хунобългарите Боян Имен, за народа на библейския Вениамин, за народа на Бан и неговия владетел Лугал Загизи - българския Зиези.