Книгата на д-р Светлозар Попов " Българското име в библейски времена"

Още по-интересно става, потърсим ли отговора на въпроса за връзката между имената на Коледа и Болг в българската възрожденска летопис. Според историята на Спиридон йеросхимонах (1792 г.), Колад и Болг са баща и син – легендарни български крале. Първият е управлявал от 763 г.пр.Хр., а вторият до 588 г.пр.Хр., като между двамата е царувал крал с името Брен. И пак според монаха-летописец, познатият текст на популярната коледарска песен, в която се пее “Бог се роди, Коледо! Тази вечер, Коледо” в оригинал е била: “Болг се роди, Коладе, тази вечер, Коладе” и отразява народното веселие по случай раждането на престолонаследника Болг – синът на крал Колад. Пак според същата легенда, българите дължат името си тъкмо на този син Болг.

“Зографската история” пише за двамата братя Брем и Болг. Без да познава бащата от историята на Спиридон, неизвестният автор споменава Болг и неговия по-голям брат Брем. Имената на Коледа и Болг са познати и на поп Йовчо от Трявна и затова ги намираме сред именника на “славянски князе” в неговата “Летопис”. В приложения списък липсват коментари по въпроса, но и тук двамата са подредени един след друг, като отново Коледа предхожда името на Болг.

Вижда се, че в българската възрожденска летопис имената на Коледа (Колад) и на Болг са добре познати и са представени като баща и син, т.е. свързани в пряка родствена връзка. Свързани ги откриваме и в легендата за крал Артур. Как обаче е станало така, че и в келтската митология, и в българската възрожденска летопис тези имена са директно свързани, засега си остава загадка. Макар и неразгадана, тя също свидетелства за някогашните връзки на българи и келти, като носители на елементи от културата и традициите на Властелините на Пръстена.

За нас е повече от любопитно да потърсим, как Дядо Коледа (Татко Зима или Дядо Мраз) свързва дедите ни тъкмо с отдалечените на хиляди километри британци. Защото освен с близостта на времето, когато се чества култа и обвързването му със зимното слънцестоене, общи са и други от най-специфичните елементи на ритуала. Общ и за българите, и за британските келти е запаленият в домашното огнище дъбов Бъдник. И на двете места култът е свързан с култа към Вика – вещерството. Дедите ни са вярвали, че в нощта срещу Коледа навън обикалят вампири, таласъми, караконджоли и пр. свръхестествени същества. Затова при келтите той е прототип на Свещения крал – единият от двамата богове-магьосници, централни божества в традицията на Вика, който на 21 декември предава властта си на Краля на Дъба за следващите шест месеца. От Бъдника на Бъдни вечер дните започват да нарастват и празникът вещае бъдещето на разбуждащата се за нов живот природа. Не е за подценяване, че в символиката към култа определено място заема фигурата на кръга и поради това на Коледа у нас се играят хора, пекат се краваи, гевречета и погачи, плетат се сламени венчета и се чертаят магически кръгове за захранването на кокошките. Това напомня за древната традиция на Властелините на Пръстена.

Всичко казано не е достатъчно, за да постулираме връзката между българи и брити, защото днес култът към добродушния и щедър старец е разпространен из целия свят. Присвоен от христианската църква, култовият празник е провъзгласен за рождена дата на Исус Христос, а аспирации към него проявява и панславизмът, изхождайки от по-голямото му разпространение сред православните народи от Източна Европа. Ще се опитаме да отхвърлим наложилите се заблуди, че родина на Дядо Коледа е скованата от студ Лапландия или че това е рождената дата на Исус.

Оказва се, че християнството възприема Дядо Коледа твърде късно, едва през XVII в. В езическа Англия той е известен от времето на Хенрих II (1133-1189 г.). Това е приблизително по времето, когато култът, свързан с традицията на Свещения крал, е забранен в Англия от О.Кромуел. Още повече смут внася раздвояването на култа, тъй като той хем е свързан с раждането на младенеца Исус, хем води към св. Николай Чудотворец – ревностен християнски епископ на гр. Мира, живял през IV в. Да не говорим, че двата патрона се честват и в различно време.

Историческата справка сочи, че датата 25 декември влиза в християнската митология благодарение на император Константин Велики, когато той насрочва провеждането на тържествена литургия в чест на Исус Христос, без тя да има нещо общо с датата на раждането му. Напротив, изборът на датата е такъв, че да съвпадне с езическия празник на слънцето Сол Инвиктус, чийто поклонник бил императорът. По този начин св. Константин пръв свързва християнското Рождество Христово с езическия празник Юлану и със Свещения крал – Дядо Коледа. Именно това дава основание на учените да виждат в Коледа древен езически култ, свързан с латинските Календи, посветени също на зимното слънцестоене и раждането на новото слънце.

До този извод стига в изследването си Л. Гарднър и продължава нататък. Корените на култа той открива сред германските заселници в Пенсилвания, където среща следния обичай: дивият и космат, покрит целия с кожи таласъм, наричан Белзникол или Пелцникол, се явява веднъж в годината пред хората, като им погажда различни номера. По-късно холандците от щата допълнили към ритуала древния обичай, всяка година в навечерието на 6 декември св. Николай да носи подаръци на послушните деца. Свързването на празника със зимния езически Юлетид става едва през 1927 г. Самото наименование “Дядо Коледа” се среща за пръв път в Англия през 1610 г.

В действителност, освен езически и предхристиянски, Коледа се оказва празник с още по-дълбоки корени от времето на император Константин. Колкото и да звучи невероятно, гръцката митология и по-точно легендата за Калидонския лов, ни изправя пред подобна картина. Тук разгневената богиня Артемида изпраща в Калидон страшен, див глиган, който да пакости на хората. Главният герой се нарича Мелеагър, а определено място в легендата играят майка му Алфея и горящата в огнището главня. Сега нека проследим какви паралели ни предлага тази легенда с легендата за крал Артур у бритите.

На първо място, имената и на богиня Артемида, и на крал Артур, имат не само обща езикова основа АРТ, но и водят началото си от една и съща представа - за мечката, съответно на гръцки и келтски език. Земята, откъдето идва британският крал е Каледония, а градът – център на събитията, в гръцката легенда носи името Калидон, т.е. двата топонима са с твърде близки, да не казваме идентични названия. Името на Мелеагър, според законите на лингвистиката, е сходно с българския етноним и на келтското Болг. Названията Калдболг и Каледвулх ни подсказват за връзката между легендарните български царе Колад и Болг, но в случая подкрепят и връзката между имената на родния Калидон и Мелеагър. (Пред същите размисли ни изправя и името на германския Белзникол или Пелцникол.) Страшният глиган, разорил околностите на Калидон от легендата, напомня глигана – символ на народа Фир Болг. Името на Алфея наподобява това на митичните елфи и подсказва произхода на Мелеагър от династията на Властелините на Пръстена. И накрая, горящата в огнището главня, белязала живота, т.е. бъдещето на героя Мелеагър, не напомня ли тя на келтския и българския Бъдник в коледното огнище?

Оказва се, че гръцка легенда от епоха, предшестваща тази на Троянската война, по неведоми пътища повтаря отделни елементи от британската легенда за крал Артур, откъдето ни отвежда и към представата за Дядо Коледа. Това заключение със сигурност изключва възможността последният да води началото си от християнската културна традиция или от късно засвидетелстваните в историята славяни от Източна Европа, макар те също да са възприели култа и да са негови носители в по-късно време.

В същото време легендата за Калидонския лов показва мястото, където би могъл да възникне митът за Дядо Коледа и още повече, връзката му с българското име. Това място са Балканите, заедно с близко лежащите Източно и Северно Черноморие. Точно тук за пръв път са се появили преселилите се в Западна Европа и на Британските острови народи Фир Болг и Туаде д’Ану. Сега връзката между Колад-болг у келтите, от една страна; на Калидон и Мелеагър в гръцката митология - от втора; и на Колад и Болг в българската възрожденска летопис - от трета, става логична и разбираема, колкото и неочаквана и несъстоятелна да изглежда на пръв поглед. Това все още не изчерпва въпроса за произхода на Дядо Коледа и Л.Гарднър продължава изследването си, търсейки корените му в още по-древна епоха.

В лицето на митичния Белзникол авторът съзира реминисценция на месопотамския Енкиду от популярния епос на Гилгамеш. Склонни сме да приемем това мнение и дори да го защитим с още допълнителни, макар и косвени аргументи. На първо място сред тях е, разбира се, връзката с героя Гилгамеш, чието име на шумерски Билга-меш ни отпраща към българския етноним. В същото време героят ни отпраща и към древния Кулаб, откъдето е майка му – божествената Нинсун. И така, Билга-меш от Кулаб!? Не ни ли напомня това за връзката между Колад и Болг от келтската митология, за Мелеагър от Калидон от гръцката митология, за Белзникол у германците и за българските Колад и Болг? Излишно е да казваме, че подобна връзка останалите славянски народи и християните въобще не познават. Докато ние, българите, и народът Фир Болг (или по-точно неговите потомци – ирландци и шотландци) я знаем, тачим и честваме всяка нова година, поколение след поколение. Народната памет я съхранява през хилядолетията, независимо от различните ни исторически съдби. Обстоятелството, че следи от нея откриваме и в древна Гърция, само показва, че тя е възникнала далеч преди преселването на келтите на Британските острови, когато са били един от народите, носещи общото име кимври или кимерийци. Това е народът, от който в нашите представи са произлезли и келтите, и шумерите, а най-вече и самите ние. Тъкмо нашата теза сочи общите корени на изброените народи, разкривайки причината те да бъдат носители на близка култура. А това в терминологията на Л.Гарднър е културата на Властелините на Пръстена.

Бихме могли дотук да приключим с търсенията си на общи допирни точки и паралели между развиваните от нас тези и намереното по страниците на “Царството на Властелините на Пръстена”. Имаме достатъчно основания да твърдим, че тези на пръв поглед напълно различаващи се четива разкриват една и съща историческа реалност. Те не само че не си противоречат, но се допълват помежду си подобно двете страни на монетата. И в този смисъл се подкрепят взаимно. Налице е още нещо общо между тях, на което особено много държим - пътят на разпространение на т.нар. култура на Властелините на Пръстена във времето и пространството.

Става дума за това, че Л.Гарднър успява да проследи движението на уникалната култура през хилядолетията, от самото зараждане на цивилизацията до края на европейското средновековие, като отделни линии от генеалогичните му схеми продължават до епохата на буржоазните революции. Изключително достойнство на изследването е това, че авторът не го затваря в рамките на определена цивилизация, колкото велика и продължителна да е била тя. Напротив, той обръща най-голямо внимание именно на преминаването на културата от едно към друго общество, проследявайки и локалните й прояви и прехода от един регион към друг. Така се създава една цялостна и завършена картина на света, подвластен на културата на Властелините на Пръстена.

По-горе се спряхме на това движение и не намираме за уместно да се връщаме отново на него. Ще ни се обаче да съпоставим преходите, описани от Л. Гарднър, с придвижването и разпространението на българското име и присъствие по света, тъй както сме го представили по страниците на настоящата книга.

И така, културата на Властелините на Пръстена се заражда около 3500 г.пр.Хр. на Балканите и по-точно, според автора, в трансилванско-карпатския регион. В нашето изследване също извеждаме най-ранното българско присъствие именно от Балканите, но в широкия ареал на целия неолитен и енеолитен балкански комплекс, останал непознат за Л. Гарднър.

Основно място за възникването на тази култура ученият отрежда на северно-черноморските скити. Ние коментирахме кимерите като най-древният известен етнос, живял някога по тези места. По-горе вече поправихме автора, че говорейки за скити, той в действителност има предвид тъкмо нашите кимери, доколкото скитите са етнос, появил се на историческата сцена хилядолетия по-късно.

Според Л. Гарднър, първата държава, създадена от скитите и подвластна на културата на Властелините на Пръстена в лицето на династията на Анунаките, е древен Шумер. Това твърдение ние също издигаме като хипотеза, с уточнението че става въпрос за именките, от които произлизат кимери и шумери Нещо повече, ние посочихме в шумерския език думи и имена, които са изградени върху българския и хунския етноним. Няколко столетия по-късно авторът открива културата на Властелините на Пръстена в първата египетска държава, а ние посочваме там появата на хунското име и древната българска култура. Елементи от културата на Властелините на Пръстена той намира и в индийските Веди, за разлика от нашата позиция за присъствие на българското име не само в Индия, но и в Средна и Централна Азия. Сходство във възгледите си откриваме и относно хиксосите, и относно митанийците като по-късни носители на хиксоската и хунорската култура, а още по-късно и относно келтите. Всички те са носители на месианското престолонаследие. В същото време, заровим ли се в многобройните, но разпръснати следи, оставени от тях, винаги попадаме и на българския етноним, срещан под една или друга форма.

Коментирайки съответствието между възгледите на двете изследвания, ние няма по какъв друг начин да го определим, освен като удивително. Не само защото те взаимно се допълват и подкрепят, но и поради обстоятелството, че те разчупват поредица от догми в световната историография и предлагат нов поглед върху еволюцията на човешката цивилизация и мястото на българското име в този процес. Особено достойнство виждаме в начина, по който нашето етническо име е представено в изследването на Л.Гарднър – коректно и ненатрапчиво, без целенасочени търсения на автора относно ролята и значението на българския етноним, което изключва всякаква тенденциозност.

Разбира се, налице са и редица разминавания, без те да обезсмислят и омаловажават предлаганите изводи и заключения. Напротив, в изказаната хипотеза на Л. Гарднър може би за пръв път откриваме механизма на разпространението и опазването на българското име през хилядолетията. Защото то не само съществува като форма и съдържание в знаменитото му изследване, но най-вече, защото дава логично и правдоподобно обяснение за придвижването му по света и появата му в най-различни и дори неочаквани от нас географски области, отдалечени понякога на хиляди километри разстояние. Изяснява се появата и тържеството му в различни човешки общества и цивилизации, но винаги носител на една определена култура. Тъкмо това явление на разпространение на българското име и култура по света и способността на тази култура да приобщава към себе си местните племена и народи, дарявайки им по-развитите си форми на обществено производство (поливно земеделие, развито животновъдство и занаяти), начин на живот (уседнала градска култура и държавна власт), норми на поведение (нравствени и правни), език, писменост и научни познания и накрая – религиозна система с култове, обредни практики, обичаи и традиции, ние дефинирахме с понятието “демосфера на българската народност”.

Именно тази култура е дала матрицата, алгоритъма в еволюцията на човечеството, такова, каквото то е понастоящем, доколкото българската демосфера е заела огромни пространства не само в Европа, но и в Азия, а следи от нейни огнища и днес могат да се открият в Африка и Океания. Някои изследователи са склонни да ги виждат и на американския континент. Най-важната подкрепа, която намираме в изследването на Л. Гарднър си остава това, че механизмът на динстичното предаване на месианската култура не изисква като задължително условие директна етническа връзка в резултат на мащабни миграции на един народ от едно място на друго, за да пренесе и предаде той културата си. Механизмът на династичното предаване, описан от Л. Гарднър, допуска пренасянето на културата да се реализира и единствено чрез династичния брак с една единствена представителка на т.нар. “раса на Сияйните”. Това е принцесата-Дракон, в чиито възможности, правомощия и задължения е било да приобщи съпруга си към династията на Граала, след като го помаже при неговата коронация. Разбира се, определена роля на носители на месианската култура са играли и придружаващите от свитата на принцесата. С акта на помазването принцът става не само владетел, но и пълноправен член на расата на Сияйните и като такъв – носител на тяхното име. Една от разновидностите на това име, оцеляла и достигнала до наши дни е нашият етноним - БЪЛГАРИ.

Възможно е с времето не само владетелят, а и целият му народ, след налагането в бита му на елементи от културата на Сияйните, да е приемал тяхното име. Така на много места по света са възникнали народи с един и същ или близък етноним и култури, без задължително между тях да е съществувала пряка етническа връзка. Връзката, както вече казахме, придобива кръвно-родствен характер единствено чрез символичния династичен брак. Той осигурява на поколението от този брак реално приобщаване към алби-гените, династията на Граала или Властелините на Пръстена! Но също и към расата на елфите, т.е. – на Сияйните, което ще рече – на БЪЛГАРИТЕ! На БАЛХИТЕ и БУЛИНГИТЕ! На БУЛГАРИТЕ и БАЛКАРЦИТЕ! На БОЛГИТЕ и ВОЛКИТЕ! На БЕЛГИТЕ и БЕЛУДЖИТЕ! На народите БАЛУХА (МЕЛУХА) и БАЛУХЯ! На БУРДЖАНИТЕ и БУЛЕНЗИИТЕ! На народа БАЛХАРИС и народа БХИЛ! На ВЛАХИТЕ и ВАЛАКИТЕ! Да не забравяме ПРИКИТЕ, БРИГИТЕ и ФРИГИТЕ! Народа БХРИГУ и БРАМИНИТЕ! И още, и още.

Тепърва предстои науката да отговаря на въпросите за връзките между всичките тези народи. Къде става дума за сходства единствено в названията? Или са носители на обща култура? В много от случаите се знаят или най-малкото се предполагат и кръвно-родствени, т.е. генетични връзки. Тогава е прието да се говори за етнически родствени народи. Подобно на българите от петте колена на Кубратовите синове, разпръснали се по Дунава и Волга, на територията на Украйна, в Италия и Македония. Макар че днес не всички носят собственото си българско име, важното е, че ги има. Родовата памет, фолклорът, митологията и древните писмена проговарят и постепенно повдигат булото на обвитата в забрава истина за българското име. Тъй както сториха това древните шумерски клинописи и страниците на Светото писание. Тъй както го е представил, дори без сам да подозира, авторът на “Царството на Властелините на Пръстена”. Нашата задача е целенасочено да го търсим и да го сочим винаги, когато го открием - макар на най-непредвидимото място по света. Да изследваме всеки конкретен случай и да търсим мястото му в сложната мозайка от факти и хипотези. Само така може да бъде открита истината за българското име и историята ни като народ.