Книгата на д-р Светлозар Попов " Българското име в библейски времена"

След като ВАЛАН или ЮЛАНУ ни върнаха в месопотамската културна традиция, редно е да хвърлим бегъл поглед и в генеалогичните схеми на Л.Гарднър от това време. За владетеля на шумерския град Киш – Балих, синът на Етана (ок.3500 г.пр.Хр.) вече писахме. Ще допълним, че неговата майка Асуана (Аван) е Кралица-дракон от месианското престолонаследие, а последният цар на Киш от тази линия носи показателното име Барсал-нунна. Имената им напомнят названията на асите и българите барсили.

Интересна подробност е, че другият съпруг на Асуана е Енох – първородният син на братоубиеца Каин. Тук последният е представен като син на Ева и бог Енки, без да е син на Адам. От него, както е известно, тръгва самостоятелна династична линия, която не прекъсва, а продължава с Ябел – патриархът на асирийските царе Корсабад. Вече отбелязахме странния и будещ размисли факт за сходството в имената на потомците по линиите на Каин и Сет (и в двете линии има Енох, Матусала, Ламех и Малелеил, Ирад е заменен от Яред, а Каин – от Каинан). Това сходство, белязало родоначалията в Светото писание, иде сякаш да ни подскаже трудностите, пред които ще ни поставят и династичните листи на шумерските царе.

Изправяме се пред любопитния въпрос за идентичността на Енох – единственият библейски персонаж, за който се твърди, че е бил издигнат от Господ на небето и след като там бил запознат с устройството на света и природните закони, отново бил върнат на земята. За кой по-специално Енох става дума? За сина на Каин или за потомъка на Сет? Герои с името Енох се откриват и по двете линии. Библията като че ли се е произнесла по въпроса, насочвайки ни към втория. Предвид цялата неразбория, възникнала около отрицанието на Каин и неговото потомство и мълчаливото табу, наложено върху тях от християнската църква, както и на цензурирането на самата Библия, въпросът не е излишен. Защото, ако за Библията Енох е единственият посетил небето и завърнал се оттам, то сходен мотив предлага и шумерската митология. И тук той е свързан със споменатия Етана – царя на Киш.

Според писанията, достигнали до нас, той също се е възкачил на небето и след като се завърнал, “устроил цялата си страна”. Безспорно, мотивите са близки. В случая с Енох е налице и втора връзка между него и Етана. Както отбелязахме, това е Асуана – жена и на двамата герои. Което пък освен другото говори, че събитията са станали по едно и също време. И така, един и същ мотив, по едно и също време, отнесен към двама различни, но свързани помежду си герои чрез съпругата. Възниква въпросът, не става ли дума за едно и също събитие? А ако допускането ни е вярно, толкова по-правдоподобно става самото събитие, при цялата му на пръв поглед нереалност

В представените генеалогични схеми не откриваме познатите ни шумерски владетели от “Списъка на царете”, сред които и многократно споменавания Билга-меш. Затова пък попадаме на други любопитни имена. Като например, майката на Ной, именувана тук Биланос – име съвсем близко до нашенското Биляна. Египетската династична линия ни предлага показателните имена на фараона Хуни (2637-2613) и на принц Ангх-Хонсу – основателят на Двора на дракона (ок.2170 г.пр.Хр.) Те сочат името на хуните в една неочаквана за нас историческа среда. В линията на хиксоските царе откриваме Шеши, Якушер (Якобер) и Кхаян (Хиан), първият от които свързваме с нашенското шъши или съсел (мишка), намерило изява в българското календарно прозвище Шишман, Сурсувул, Сомор и пр. Второто име ни отпраща към света на митичните якши, патриарха Яков и името на бог Яхве. Третото – към българската владетелска титла кхан, кан или хан, но и към библейския Каин.

Както вече стана дума, говорейки за скитите край Северното Черноморие и Приазовието, Л.Гарднър извежда от техните среди легендарния народ Туада де Данан в Ирландия с твърдението, че неговото архаично име Туаде д’Ану означава “народът на Ану” или с други думи – на Анунаките. Също така той твърди, че родината на бог Ану съвсем не се е намирала в Месопотамия, а стотици километри на север. Колкото до родината на кимерите и произлезлите от тях шумери, това е отново Северното Черноморие и Приазовието. Затова не бива да се учудваме, когато точно тук откриваме цяла дузина реки като Дон, Днепър, Днестър, Десна, Дунав и пр., чиито имена имат за корен ДОН, производни на Данан. А много по-късно и народ с името АНТИ, по това на бог Ану и земя Анатолия – точно на срещуположния черноморски бряг.

Връщайки се към древния свят на шумерите, да си припомним, че тяхната митология и космогония започва с богиня Тиамат, наричана още майка Хубур. Река със същото име – Хубур, шумерите поставят на границата между света на живите и света на мъртвите. Река Хабур пък тече в Северна Месопотамия и е приток на Ефрат, успореден на р.Балих. Точно между поречията на тези две реки някога е живял народ с името БАЛХАРИС, за който предположихме, че е попаднал тук с вълната на нашествениците хиксоси, идвайки от древна Балхара (Средна Азия) или по-вероятно от страната Бахлика в Тарим или Болор-Балхика в Кашмир.

Съвременните историографи наричат ХАБИРИ племената, от които се предполага, че са произлезли израилтяните. Защо тогава, след като имената на народа балхарис и на река Балих са явно свързани, то и имената на р.Хабур и племената хабири също да не са свързани? Хабири – р.Хабур – р.Хубур – майка Хубур (Тиамат) - не сме ли изправени пред поредната главоблъсканица, предложена ни от митологията и историята на древна Месопотамия, пред най-дълбоките й корени и самото й начало? Връзката етноним (епоним) – хидроним е типична за старите българи.

И още нещо любопитно. Ставаше дума, че народите балхарис и хабири обитавали земи в непосредствена близост един до друг. От друга страна, вавилонците наричат хабирите с името суту,⁵ което ни отпраща към имената на кутии, утии и утигурите. Последните представляват единия от известните български клонове. Бива ли да се учудваме тогава на близостта между балхарис и хабирите и в Северна Сирия? Не случайно единият от надписите под българския герб в Хрониката на Констанцкия събор определя България като държава между Дамаск и Индия.

Народът балхарис идва от изток, от страната Бахлика (Балхика) в Тарим или Болор-Балхика в Кашмир и тук те носят името БАЛХИ, БАЛХИКИ, БОЛХИ или БОЛХИКИ. В съседна Индия пък и до днес живеят потомци на народа БХИЛ – ЛЪКОНОСЦИТЕ, за които се допуска, че са потомци на ЛЪКОНОСЦИТЕ от Двуречието, известни и под името “народа на Бан”. Техният владетел, завладял и превърнал Шумер в първата световна империя – Лугал Загизи, днес някои изследователи идентифицират като българския Зиези – родоначалникът на народа ВУЛГАРЕС, обитавал според “Анонимния латински хронограф” на изток Бактрия-Балхара или кашмирската Болор-Балхика. На юг, по поречието на Инд живеят съвременните БЕЛУДЖИ, които в миналото са носили имената БАЛУХИ и МЕЛУХИ. Всички тези народи са свързани по някакъв начин и имената им често се преплитат в античната и предантичната история на света. Най-древен от всички тях е народът на Бан, който ни отвежда към библейския Бенони (Вениамин) и към вениаминитите от клинописните таблички от Мари на цар Зимрилин. Отвежда ни и към името на шумерския цар Лугалбанда – бащата на БИЛГА-МЕШ и към жена му Нинсуна. Наричат я още Шала, което ни отпраща към Сала, родоначалникът на бактрите-балхари. Нинсуна свързваме и с Нинбанда – съпругата на Тувалкаин (цар на Ур), които имат за деца библейските Хам и Яфет. Самата Нинбанда е Кралица-дракон и в този смисъл – носителка на месианското престолонаследие на боговете Анунаки.

Твърде интересни имена предлага шумерската митология. Сред тях безспорно е това на споменатия Тувалкаин или Тобалкаин (царувал около 3200 г.пр.Хр.) В него долавяме и корена БАЛК, и нашенското Балкан, и кан, и Каин. Представят го за прочут ковач, но още и като Вулканът. Връзката с нашенския Балкан става разбираема, също връзката с етруския Велханс и късния римски бог на ковачите Вулкан, и с хуритската дума “хабалки” – място, прочуто с желязото (метала) и с ковачите си.

Интерес предизвиква и името на Ри-Бат (Рибхтах), библейският Рифат, не само като син на Гомер и внук на Яфет, но и с втората си част, в която откриваме българската владетелска титла “бат”.

Сега нека се върнем към казаното от Л.Гарднър за Сияйните от страната Елфеймия. “Сияйни” е прозвището на княжеската раса на Граала, прототипа на чиито представители – елфите, откриваме още в цивилизацията на Двуречието. Ел и Елохим, Елу, Лу, Елил и пр. са названията им в езиците на различни народи. В Прованс женските елфи са наричани алби. Тази келтска дума влиза в латинския речник, където албус означава бял, а албулус - белезникав. Това понятие става основа за възникването на редица топоними, етноними и владетелски имена, навред, където са мигрирали предшествениците на старите келти. Такива са например Кавказка Албания и античните албанци. А защо не и Балканска Албания? Такъв е най-старият град на Лациум – Алба Лонга, основан около 1152 г.пр.Хр. от Асканий – син на троянския герой Еней. Такива са още испанският Албасете и френският Алби, дал името си на бугрите в Прованс – “албигойци”, Албион на келтите брити. Ще прибавим р. Албис (Елба) и най-високата планина в Европа – Алпите. Тяхното име ни отпраща към безсмъртните духове от хунобългарската митология – множеството добри и лоши АЛПИ. Както и към имената на последния крал на скотите – Алпин (839-841), на хунобългарския кан Алип-би, приемник на известния Баламбер, Баламер или Булюмар, на кавказкия Шан Албан Рищав – цар на “хунското” царство Банджа или Барджил, идентифицирано с исторически съществувалата държава на кавказките българи Беленджер.

Връщайки се към елфите и техния архитип Ел със значението им Сияйни в келтския език, редно е да допълним, че пак тук бел означава огън или слънчев лъч. Този пример, както и случаят с латинските албус и албулус показват, че коментираната група понятия излиза извън конкретното значение на прилагателното сияйни и покрива значително по-широк кръг сродни понятия. Това съвсем не е без значение за нас, особено след като установихме, че по подобен начин стоят нещата и с българското име.

Тук ще припомним изследването върху българския етноним в книгата “Българската идея и демосферата”. В него се опитахме да обобщим познанията си върху думи, изградени на основата на българския етноним в най-различни езици, според географския им регион, времето и културата на появата им. И действително показахме, че една от приблизително двайсетте семантични групи, свързани с името ни, включва понятия, отразяващи представата за светлина, блясък, горене, светило и пр.

Така например, БАЛ на санскрит изразява силна светлина и блясък; БЛО на тибетски е също блясък; ПАЛ на шумерски – светлина. Думата БЪЛГ в памирските езици означава блясък; БЪЛК на талишки – блясък; БАЙЛУ на алтайски е звезда; БЛЪГЕР на убъхски – светъл; БЛОГАР и БЪЛГАЙР на келтски, съответно е светещ и светъл, ярък; БАЛГЕН в езика на бригите означава блестящ, сияещ, докато отново достигаме шумерския език, където ПАЛКУ е светъл. Изследвайки повече от сто думи в речника на тюркските езици с корените БАЛК, ПАЛТ, БАЛТ и БАЛКЪ, БУЛА и БУЛГА, Т.Танев ги разделя в четири групи, първата от които включва думи, свързани с представата за светлина и пламък, а четвъртата – за блясък и светкавица.⁶ БЛИЦ на немски е светкавично, ФУЛГУРАНТЕ на испански – светкавичен.

Разглеждайки варианта, когато началното Б е заменено с М, каквато трансформация в езикознанието е позната, попадаме в същата ситуация. На езика на народа нахчо (чеченците) МАЛХ означава слънце. МАЛК на дагестански има същото значение. Протоиндийското МОЛ означава светило, а МОЛО на шумерски е звезда, съзвездие, слънце.

При варианта, в който съгласната Л в корена на българското име е заменена с Р, нещата отново не се променят. БАРХ на кавказки е слънце; памирското БЪРК означава блясък, еврейското БАРАК – светкавица, картагенското БАРКА – също светкавица.

Не е за подценяване и фактът, че в митологиите и религиите на една значителна част от древните народи, божествата, свързани с природните феномени гръмотевицата и светкавицата носят имена, също изградени върху корена на българския етноним. Така например, божества на слънцето са семитските Бел (Бол), Баалшамем и Малакбел, древноарабският Малка (Малик), галският Беленус, уелският Бели, осетинският Билбале и сродният му Барг у кавказките аварци, лакци, лезгини и даргинци, а също и бог Молтек на мон-кхмерските народи. Свързани със слънцето са и мъдрите ВАЛАКХИЛИ от индийската митология и божественият Бхригу, предал божия огън на хората, подобно на Прометей, огненият Балсаг на осетинците. Божества на гърма и мълнията са общосемитският Балу, каситският Бурияш, келтският герой Мелт, чукотско-камчатският Билюкай, финоугорският Волгенче-юмо, раждащите се от мълниите ВЛЪХВИ у източните славяни, както и славянският Перун, балтийският Перкунас и хетският Пирва. Може би и самото най-ранно наименование на Тракия – Перке има подобна генеза, имайки предвид гръцкото ПИР – огън и искрящият при удар пирит.

Очевидно, коренът БЪЛГ с възможните му модификации служи за основа на думи, изразяващи представата за огън и горене, за белота и светлина, за слънце и звезди, за блясък и сияние в широк кръг езици. Катарите от Прованса са наричани “Чистите”. Но също и “Бугри”, т.е. българи – подробност, отбягнала от вниманието на Л.Гарднър. В езика на келтите БЛОГАР означава светеща или бръсната глава. Именно дедите ни се славят с обичая да бръснат главите си, а БЛОГАР също е дума, изградена върху корена на българския етноним. Отново при келтите БЕЛ означава огън или слънчев лъч.

Най-типичното за Белтановите празници са запалените огнени клади и ритуалите, свързани с тях. А в келтския език английското Белтайн звучи като Баулхини. Двойката начални гласни АУ подсказва, че тук става дума за трудно определим гласен звук, какъвто е безспорно нашенската гласна Ъ, която не съществува в западноевропейските езици, нито в латинския, нито в гръцкия. И пак тук зимният празник Инболк – празникът на светлината на факлите се свързва с огнената богиня Бригита.

Така стигаме до основния си извод.

Епитетът ЕЛ (Сияен) и многобройните му разновидности в различните езици е носител на качества, които могат да се сведат до представата за огън, светлина и блясък. В исторически и династичен план същият се използва за отбелязване принадлежността към месианското престолонаследие, известно и под името “Властелините на Пръстена”.

Българското име може да се представи като производно от това на ЕЛ. Освен сходно звучене, то има и същото значение. Ако към това допълним и обстоятелството, че се среща в езиците на келти, скити (кимери), сред семитските народи от Палестина и Месопотамия, както и при шумерите (съзнателно ще се въздържим от коментари за присъствието му по света в широкия смисъл на думата), то тогава разбираме, че името БЪЛГАРИ означава СИЯЙНИТЕ АРИИ. За разлика от останалите видове арийски народи, като ТОХАРИТЕ, чието име превеждаме като Конните арии. Следователно, тъкмо българите са онзи миропомазан, древен народ сред морето на многобройните арийски племена, който е бил носителят на владетелската династия, на гена и кръвта на месианското родоначалие.

В рамките на няколко века от европейското средновековие те създават поредица от държави с името България: Стара Велика България, Дунавска или Балканска България, Волжка България, Керамисийска България (или Битолска), Италианска България, а накрая и Черна България. Затова името им и държавността им не изчезват дори след векове и хилядолетия на упадък и забрава. Подобно на възкръсващата от пепелищата птица Феникс, независимо от усилията да бъдат заличени. Дунавска България възкръсва след петвековното османско иго. Не успява и опитът на Сталин и коминтерновци за дебългаризация на българите в Пиринска и Вардарска Македония. Подобно е заличаването на българите от бившата Волжка България, т.нар. булгарлък и преименуването им в татари само с един Сталинов декрет, след масовите депортации на кавказките балкарци и кримската българска общност и умишления геноцид чрез съзнателно предизвикания глад сред българското население в Поволжието. Да си припомним, че валоните в Белгия създават своята първа държава повече от две хилядолетия след като са заселили земите, обитавани днес от тях. Както и обстоятелството, че шотландците едва преди няколко години успяха да отвоюват своята автономия в рамките на Британското кралство.

В генеалогичните схеми на Л.Гарднър нееднократно намираме присъствието на българския етноним, в който съзираме Сияйните от Царството на Властелините на Пръстена. Ако всичко това не е резултат на случайност, би следвало да намерим и други следи, подсказващи за българско присъствие в културата на Граала.

В качеството на следа бихме могли да посочим трицвета: бяло – зелено – червено. Това са основните цветове от българския национален флаг, но също и на уелското национално знаме – червен дракон на зелен и бял фон. Същият крилат змей при хунобългарите носи името Елбеген. Забележете, и българи, и уелсци са го заимствали по техни собствени твърдения от едно и също място – от ираноезичните масагети (сармати), което допълнително свързва двата етноса. А ето как същият трицвет се появява в стих на Уилям Алингам:

“Ние сме добрите хора, сбираме се за разтуха;

Зелен жакет, червена шапка, бяло перо от бухал.”

Както вече бе отбелязано, катарите, т.е. “Чистите” от Лангедок са познавали добре културата, наречена от Л. Гарднър “култура на Властелините на Пръстена”. Същите са наричани още и “бугри” – название, конкретно фиксиращо българското етническо име и отпращащо ни към богомилството. Това също следва да се има предвид, когато търсим допирните точки и връзките между двата етноса. Както и обстоятелството, че точно тук, в Прованс, през III-II в.пр.Хр. са уседнали т. нар. волки - народ, родствен на уелсците, болгите, белгите, но и с нас – българите.

Най-характерното за тази култура е култът към пръстена. Една от проявите му е танцът в кръг, т.е. в пръстен. Приписван на бог Аполон и музите, но с корени в древноегипетската общност на изцелителите, още преди времето на Мойсей, хорото днес се приема като типичен за определени народи танц, сред които безспорно сме и ние, българите. Познавали са го и са го играли есеите, сектата на назореите, а оттам и самият Исус с неговите апостоли. Подобни танци при келтите в Британия са били играни около майското дърво като ритуал, типичен за огнения празник Белтайн, наричан от местното население и Баулхини, т.е. Бългини. В Библията хоро е описано при прехода на израилтяните от Червено море към пустинята Сур, при изхода им от Египет: ”И пророчицата Мариам, Аароновата сестра взе тимпан в ръката си и подире й излязоха всички жени с тимпани и хора“.⁷ Описано е и в книга “Съдии Израилеви” (21:21), малко по-късно, по времето на Финеес – внукът на споменатия Аарон, когато израилевите колена избиват всичките вениаминци с изключение на 600 укрепили се бойци. След като израилтянските старейшини решават да съхранят коляното на непокорните вениаминци, те ги подучват да си откраднат жени от хорото на силомските моми.

Следователно танцът в кръг или хорото има древни корени и е ритуал, носител на културата на Властелините на Пръстена. Като такъв той е проникнал дълбоко във фолклора на значителен брой народи, сред които са келтите. При старите българи обаче той достига своя апогей на развитие, имайки предвид въвеждането на неравномерните музикални ритми и хороподобни стъпки, останали чужди за мнозинството практикуващи го народи. У нас той се е съхранил непокътнат, независимо от приемането на христианската религия преди столетия. Най-показателно е това, че неравномерни тактове и стъпки се откриват днес сред шотландци, уелсци и бретонци, както и сред южните френски провинции Лангедок и Оверн.⁸ Все територии, обитавани от келтите – на Британските острови и във Франция, където някога са живели старите болги, валийци, валонци и волки. Там и днес се долавят българските неравноделни народни ритми. А някога е процъфтявала българската ерес на бугри, албигойци и катари.

Споменавайки името на волките, не бихме могли да подминем с мълчание и явната фонетична прилика на етнонима с представата за вълка в много европейски езици, срещано като волф, уолф, волк, вълк, фаркаш. В царството на Властелините на Пръстена вълкът също има своето определено място. Тук той служи за тотемно животно на висшата друидска каста, известна под имената Вере или Повелителите на Гората и отвежда към по-старите представи за Валан и месопотамското Юлану. Колкото до присъствието на вълка като тотемно животно у дедите ни, то се подсказва от фонетичното сходство с тяхното име, но и от връзката между волки, болги, белги и българи, в качеството им на народи, свързани с общ произход – потомци на древните кимери, разпръснали се по света от земите на Северното Черноморие. Неслучайно тъкмо тук се появява за пръв път около 1100 г.пр.Хр. и известният ни по-късно в Ирландия народ Фир Болг.

Изреждайки народите, където вълкът (кучето) е тотемно животно, трябва да отбележим, че старите българи са имали култ към свещеното куче и с това те са се нареждали до народа БХИЛ в Индия, до БРИГИТЕ (ФРИГИ), до народа на израилевия Вениамин, отъждествяван от нас с “Народа на Бан” и накрая до ПЕЛАСГИТЕ, при които според легендата синът на Пелазг – Ликаон бил превърнат от разгневения Зевс във вълк, след което божественият гръмовержец изпратил за наказание на хората от земята убийствения потоп. Още по-интересни перспективи предлага свързването на епохата на събитието (преди Потопа) с мита за канибализма на Ликаон и превръщането му във вълк, както и самото му име, изградено върху основата КАОН.

И така, свещеното куче или вълкът се оказва тотемното животно, свързващо в едно дедите ни с келти, кимери, перси, индийските бхил, бригите, народа на Бан и пеласгите – все народи, за чиито връзки с българите в далечното минало вече писахме. Този култ същевременно се оказва поредната свързваща брънка между културата на древните българи и тази на Властелините на Пръстена, тъй както ни я представя и Л.Гарднър.

Поредния нов паралел ни предлага името на 18-ия Пендрагон на Британия – кралят на скотите Аедан мак Габран. Както споменахме по-горе, собственото име на крал Аедан от Белах Габрайн напомня името на Аудан, идентифициран с Бича Божи Атила от “Летописа на Гази Барадж” и “Сказание за дъщерята на хана”. В хунобългарската митология името Аудан, освен като собствено име на Атила, се среща и като второ име на прародителя Боян. В скандинавската митология то е влязло под формата Один, а в японската – като Оджин. Най-архаичен е образът на библейския Адам – синът на бог Енки и богиня Нинхурсаг, представян в Библията като първия човек на земята, създаден от самия Господ Бог. Това име за пореден път свързва в едно миналото на хунобългарите с това на скотите-келти и културата на Властелините на Пръстена, като ги отпраща към библейската древност и шумерската култура. В случая с Аедан интерес представлява и името на неговото родно селище – Белах Габрайн, където в първата му част Белах не е трудно да се съзре корена на българския етноним, а във втората Габрайн – названието на българския топоним Габрово.

Интересно е обстоятелството, че крал Аедан е баща на известния от легендите крал Артур в келтската митология, роден според историческата справка в 559 г. и възкачил се на трона на британските крале през 574 г. Твърдението, че той иде от северните части на Британския остров не би следвало да ни учудва, след като баща му е бил крал на скотите в Шотландия. Истинска загадка обаче представлява вълшебният му меч, с помощта на който той налага властта си над Британия. Защото ако днес най-популярното му име е Ескалибур, сред уелсците същият е именован Каледвулх и напомня за вълшебния меч на героя Фергус от ирландската митология – Каладболг. Тук показателно е, че първите части от наименованията на двата вълшебни меча у уелсци и ирландци, съответно – Калед и Калад, напомнят за името на страната, откъдето е дошъл крал Артур – Каледония, старото име на съвременна Шотландия. Вторите части – болг и вулх ни отпращат към името на народа Фир Болг и към това на валахите-влахи, т.е. към названия, смятани от нас за разновидности на българското име. Така келтската митология ни предлага свързани в едно имената на Коледа и Болг. И ако второто ни напомня българския етноним, то първото ни подсеща за популярния от приказките и легендите Дядо Коледа.