Глава 23 БИБЛИЯТА – БЪЛГАРСКАТА КНИГА

Глава 23

БИБЛИЯТА – БЪЛГАРСКАТА КНИГА

И БЪЛГАРСКАТА АЗБУКА

В началото беше Словото, и Словото

От Йоан Свето Евангелие, 1: 1,2,3,4

Така пропътувахме разстоянията между трите древни континента и се завърнахме назад във времето до епохата на Ноевия Потоп – онзи грандиозен природен катаклизъм, който като водораздел разсича човешката история на две. От него начева историята на човешката цивилизация, стигнала до наши дни. По целия този път ние откривахме дирите, които българското име е оставило след себе си. Навред то се оказваше надеждна пътеводна звезда. Тръгнало от Балканите още в оная далечна епоха и обиколило древния свят, то отново се завръща тук по времето на българския Авитохол.

До тук изследването ни привършва. Кръгът се затваря.

Вече можем да гледаме с повече яснота върху повдигнатия въпрос и да сме сигурни, че българският етноним не е нещо случайно нито на страниците на Библията, нито в нейното заглавие. И все пак остава нещо неясно. Как е влязло то именно като заглавие на сборника книги, свързани най-вече с историята на древния израелски народ? Загатнатите връзки и обсъжданите общи корени не са в състояние да дадат задоволителен отговор. Затова нека да се върнем към краткия си увод и по-точно към посочената в него връзка между името на величествения Вавилон и българския етноним.

Веднъж проследихме тази връзка с помощта на еврейския глагол ВАЛАЛ – “смесвам”, “разбърквам”, подобно на тюркското БУЛГАМАК, залегнало в най-популярната хипотеза за произхода на българския етноним. Втори път я установихме посредством латинското ПОПУЛУС – “народен”, “разпространен” – понятие, равнозначно на известното ни ВУЛГАРИС, с помощта на което отново достигаме до корена на българското име. Тогава посочихме, че самото заглавие “БИБЛИЯ” води началото си от гръцката дума “библия” - “книги”, т.е. сборник от книги, какъвто по същество представлява тя. Така стигаме до въпроса, как така българското име и гръцката дума “книги” имат един и същ корен?

Трябва да уточним, че говорейки за книги, става дума за писаното слово. Във връзка с това е необходимо да имаме представа за системата на писане, направила възможно записването на текста във форма, дала живот на понятието “книга”. Защото шумерското “кунукку” означава царски монограм, изработван върху глинена плочка и стои твърде далеч от представата за книга. Тя намира реализацията си в изобретения в Египет в началото на ІІІ хил.пр.Хр. папирус, превърнал се в основно средство за записване на текстове в най-дълбока древност.

Най-любопитното за нас е самата дума ПАПИРУС, доколкото коренът й се оказва еднакъв с латинското ПОПУЛУС, както и с наименованието на могъщия Вавилон (Бабилон), които ни отвеждат към българския етноним. Но те имат по-късен произход. Каква би могла да бъде тази връзка?

По отношение на латинското популус (разпространен, народен), връзката е очевидна. Папирусите служат за разпространение сред народа на волята на фараоните, мъдростта на боговете и техните земни наместници – жреците! Защо тогава египетското папирус да не е намерило прием в други езици, като латинския, именно в понятието за народ? По същия начин, както името на многолюдните българи – ВУЛГАРЕС е послужило за основа на прилагателното ВУЛГАРИС, което има същото значение като ПОПУЛУС.

По-голяма трудност намираме при изясняване връзката с името на Вавилон. По-правилно е да не коментираме названието на града, станал център и дал името си на една от най-могъщите някога империи, а да погледнем на проблема малко по-широко, обръщайки се и към други близки топоними от миналото в Близкия Изток. Например финикийският Библ (Бибъл) и карийският Библос.

Съгласно гръцката митология, тези два града носят наименованията си от Библида, забягнала на континента от родния Крит. Пак от митологията знаем, че баща й Милет бил прогонен оттук от деспотичния Минос и също забягнал в Мала Азия, основавайки едноименния град Милет. Дали Милет и децата му са критяни не знаем, но е добре известно, че градовете Милет и Библос са заемали крайбрежието на антична Кария, както и че Милет има за съпруга карийската принцеса Ейдотея.¹

Според Херодот карите са дошли на континента от островите, което ще рече и от Крит, където били подвластни на Минос. В далечното минало “те били най-значителният сред останалите народи”, но по-късно били изместени от дорийците и йонийците. В Крит били известни под името лелеги. Кар, Лидос и Мизос били трима братя – синове на Лелег. Затова карите са наричани още с името лелеги, което ще рече пеласги.² Пак от Херодот знаем, че някога част от карите са обитавали и Египет, където са известни с обичая да си “кълцат лицата с ножове”³ - обичай, познат по-късно като хунски. Още по-интересно е това, че Кар е представян по друга версия като син на Фороней и внук на цар Инах – бог на едноименната аргоска река, в чието име ние разпознахме може би най-ранната поява на хунското име. Дъщеря на Фороней е Ниоба – майката на Аргос и Пеласг, което потвърждава още веднъж роднинството между Кар и Пеласг, а негова сестра е легендарната Йо. Връщаме се повторно на всичко това единствено поради препратката, която името на Библида ни позволява към името на Пеласг. Защото Пеласг или Пеларг ни отпраща директно към българското име.

Още по-интересни препратки ни предлага и вторият град, кръстен по името на Библида – финикийският Бибъл. Той е на финикийското крайбрежие и е много древен, възникнал още през далечното трето хил.пр.Хр. Известен е най-вече като крупен морски търговско-занаятчийски център, търгувал с Египет, внасяйки от там платове и папируси.⁴ Т.е. Бибъл е бил прочут в древността преди всичко като средище за разпространението на ценния материал за писане извън пределите на Египет. Следователно, в този конкретен случай имаме основание да допуснем пряката връзка между името на Бибъл и названието на папируса, с който градът основно търгува.

Бихме могли да се запитаме, как така името на Библида носят едновременно карийски и финикийски градове? Случайно ли е това или е възможно някаква причина да обединява селищата с еднакви имена? Още повече, митологията също говори за общи моменти в тяхната генеза. Но решим ли да й се доверим, това означава да търсим допирни точки между кари и финикийци.

За жалост, историята не познава такава връзка. Карите, както отбелязахме, са едни от най-древните жители на островите, включително и на Крит. Те са обитавали и част от средиземноморското крайбрежие на Мала Азия, където по-късно създават своя едноименна държава. Били са известни като много добри мореплаватели. В древността кари обитавали и Египет. Според митологията, произходът им е балкански и по-точно корените им са сред коренното население на Пелопонес, носил в далечното минало името Апия, по това на Апис – братът на Кар. Пелопонес е наричан и Пеласгоида, по името на най-ранните жители тук – пеласгите (пеларги). Тук, в Лакония, някога се е намирал град с името Кария. Неслучайно Инах – дядото на Кар е представян за първия легендарен цар на пелопонеския Аргос,⁵ а баща му Фороней – за първия човек, заселил се на полуострова.⁶ Колкото до леля му Йо, тя е започнала своето странстване до Египет също от Пелопонес.

Финикийците, от своя страна, също са известни като добри мореплаватели, заселили финикийското крайбрежие още през V-IV хил. пр.Хр. Според легендите, те са дошли тук от Еритрейско море, идентифицирано от съвременните изследователи с Индийския океан. След всичко казано за Етиопия, включително и за етиопска Еритрея, по-вероятно става дума за еритрейското крайбрежие на Червено море - където се намира и съвременна Еритрея. И днес там откриваме названия на географски обекти, звучащи познато: градове Тертер, Дебре-Табор, Бурджи, Ими, Дила, Доло и пр. и планински върхове Тулу Волел и Муса-Ала. Ето защо, обобщавайки казаното, би могло да се мисли за финикийците като за народ с източноафрикански и по-точно с етиопски корени.

От друга страна, името “финикийци” е дадено на населението по Бибълското крайбрежие от египтяните, наричащи ги с прозвището “фенеху”, което означава “тъмен”, явно акцентирайки върху тъмния цвят на кожата им. И в това няма нищо чудно, след като по подобен начин “тенеху” те наричали и западните мургави и тъмнокоси либийци.⁷ Спираме се на това твърдение, защото то красноречиво подсказва африканския, негроиден произход на финикийците и се съгласува с изказаното предположение за етиопската им родина.

На трето място би следвало да си припомним легендата за прикования Прометей и рогатата бегълка Йо., за богатото й потомство, населило долината на Нил, сред което личат имената на братята Египт, Данай, Кефей и Финей. Първият е родоначалник на египтяните, Кефей – на кефените, т.е. на персите, Данай – на легендарните данаиди, известни още като данаи, данайци или дануни. Тези данаи, танаи или джанаи водят името си от това на гр. Танис (египетски Джанет), преименованата столица на някогашните хиксоси – гр. Аварис, разположен в делтата на Нил. Също като финикийците-фенеху, те са мургави и тъмнокоси. И пак като тях са отлични мореплаватели, защото подгонени от войските на фараона, те предприели рисковано пътешествие, забягвайки през морето в Елада и по-точно при пеласгите в Пелопонес. Според “Молещите за защита” на Есхил, данаидите твърдели, че имат древен балкански произход, че дедите им са се озовали в Египет, тръгвайки от Балканите и че са потомци на познатата ни вече Йо,⁸ както е в легендата за Прометей. Любопитно е да допълним, че по-нататък следите им се откриват освен в гостолюбивия Пелопонес, също и в югозападна Мала Азия – там, където срещаме имената на кари и финикийци и на едноименните Библос и Бибъл.

Да се върнем към имената на четиримата братя – Египт, Данай, Кефей и Финей. Ако се вгледаме в една географска карта, ще установим, че народът на първия - египтяните - заемат долното течение на Нил. Съвременните потомци на етиопския цар Кефей, останали в родната Етиопия, вероятно обитават съвременната провинция Кефа в Западна Етиопия. Колкото за потомците на Данай, би следвало да очакваме те да заемат някакво междинно местоположение. Действително, северно от провинция Кефа откриваме езерото Тана, а на изток от него, в близост до самото етиопско крайбрежие – планинския хребет Данакли, обитаван от едноименния народ ДАНАКЛИ, известни още и с името АФАР. За потомци на Финей няма следи.

И така, Тана и танаиди, дануни, данайци, данаиди и Данакли, данакли (афари), тенеху, фенеху и финикийци, но и Финей. Названията са очевидно близки. Общото за изброените народи е, че всички те са тъмнокожи. Наред с това – отлични мореплаватели. И финикийците-фенеху, дошли от крайбрежието на Данакли и уседнали по източното средиземноморие, и танаидите-данайци, забягнали от делтата на Нил в Пелопонес и намерили подслон и защита от местните пеласги. Общо е балканското им родословие като потомци на Йо. От своя страна, тя също е свързана с пеласгите – други известни мореплаватели на древността. Толкова известни, че името им е влязло в гръцкия език за обозначаване на понятието “море” (пелагос). След като танаидите-данайци твърдят, че са роднини на пеласгите-пеларги, то същото би следвало да очакваме и за финикийците. Всички те са по-близки или по-далечни потомци на заселилите се по долината на Нил балкански пеласги, които по-късно на няколко самостоятелни вълни са се завръщали отново на Балканите - вече метисизирани, с тъмна кожа. Тяхната историческа съдба е почти идентична с тази на родствените им кари, с които делят и произход, и родина, и съдбата на емигранти по поречието на Нил, и славата на морски народи, а след това и възвращенци на Балканите. Много по-късно финикийците са станали господари на средиземноморието и създатели на редица морски колонии, начело с величествения и трагичен Картаген. Милет Карийски има същата славна съдба на главен център за колонизацията на черноморското крайбрежие. Може би тъкмо затова името на финикийския Картаген ни напомня за карите. Сега вече разбираме защо Библида е дала името си на градове и в Кария, и във Финикия, откъде води произхода си египетската дума папирус.

Говорим ли за папирус, трябва да имаме предвид още нещо. В думите Вавилон (Бабилон), Библ (Бибъл), библион (библия) или популус прави впечатление, че като представка на корена БИЛ-ВИЛ-БЪЛ-ПУЛ, идентичен с този на българския етноним, откриваме частицата БА-ВА-БИ-ПО. Тя маскира корена, а с това и връзката на подобен род думи с името ни. Ето защо, намираме за необходимо да хвърлим допълнителна светлина върху коментираната езикова особеност, като разгледаме някои други подобни примери.

Същата особеност откриваме в северокавказката дума ХАБАЛКИ със значение “място, прочуто с желязо”, производна на БАЛКИЛ/Н – “желязо”, “стомана”, с древен хуритски произход.⁹ Откриваме я и в още по-древното шумерско ХУХУНОРИ – “могъщите хунори”.¹⁰ В по-късни времена срещаме ламаисткото понятие ХУБИЛГАН, с което се означава новото превъплъщение на известен светец или учител на човечеството, наред със специална практика за неговото разпознаване (тук “ху” положително значи “висок”, “висш”, “високоиздигнат”) – според тълкуването на Р.Панайотов.¹¹ Същата зависимост откриваме и в названието Мачин – “Великите Чин” или “Великите Цин”, използвано от индуси и перси за китайците.¹² Наблюдаваме я при титлите КАН и ХАКАН у българи и хазари. Може би по подобен начин стои положението с турското БАБАИТ, което може да се разглежда като производно на известното почтително обръщение БАЙ и представката БА.

Както се вижда в тези примери, представката ХА (ХУ) има значението на “прочут”, “висш”, “могъщ” и представлява определение, изразяващо превъзходна степен на основното понятие. Знаейки тази езикова особеност и коментираните примери като папирус, библион и пр., склонни сме да допуснем, че и в нашия случай нещата стоят по подобен начин. Тогава папирус би следвало да означава “място, прочуто (или богато) на Cyperus papyrus”, фиксирайки растението, от чиито стъбла се получава материалът, ползван за писане от египтяните. Нека обозначим условно този тип думи, изградени върху корена на българското име, към който е поставена и представка, като думи от втори тип, за разлика от примерите, където той е самостоятелен и без представка.

Сега разбираме механизма на появата на представката ПА-ПО-БА-БИ-ХА-Ху в обсъжданите думи от втори тип. Ясно е, че техният корен е идентичен с корена на българския етноним. Затова при думи като ХАБАЛКИ, ХУБИЛГАН, ПАПИРУС и БАБИЛОН сме склонни да виждаме думи, които ни отвеждан към него.

Ще ни се да посочим и друг пример, освен тези с египетското папирус и гръцкото библион (библия), където представата за писменост или материал, ползван при писането, носи корен близък до българското име. Във връзка с това ще споменем известния ПЕРГАМЕНТ, носещ названието си по едноименния град Пергама в малоазийска Мизия. Смята се, че град Пергама възниква през XII в.пр.Хр., т.е. наскоро след Троянската война и според легендата е основан от Пергам – син на Неоптолем и внук на Ахил. Като материал пергаментът се изготвя от овчи кожи и се е наложил в писмената традиция значително по-късно от папируса, около III – II в.пр.Хр.

Кое е любопитното в случая за нас? На първо място това, че коренът ПЕРГ (БЕРГ) на името Пергама (Бергама) съответства на този на българския етноним. От друга страна, Пергама е град в малоазйска Мизия и следователно населението му има балкански произход, идентифицирано от съвременните автори като мизи, траки или гети. Трето, от митологията е известно, че произхода си Пергам води от богоравния Ахил. Спираме се мимоходом на тази подробност, поради свидетелствата на различни средновековни хронисти (Йоан Малала – VI в., Йоан Цецас – XII в., Константин Хармониак – XIV в.), според които героят от Троянската война предвождал войска от “българи-мирмидонци”. ¹³

Доколко можем да се доверим на тези твърдения, ще оставим читателите сами да направят своя избор. Досега те рядко са ставали обект на коментари и още по-рядко на сериозно отношение или някакви анализи. Ето защо, следва да обърнем подобаващо се внимание на мнението, изказано от Д.Табаков, свързвайки Ахил и неговите мирмидонци с причерноморските гети, на които отделихме самостоятелна глава. Заключението си г-н Табаков гради най-вече върху легендите, които отпращат Ахил северно от делтата на Дунав, на територията на по-сетнешна Бесарабия и о. Певки – отколешни гетски земи. Колкото до нас, бихме могли да допълним, че самият герой е описан като русокос, подобно на гетите. Синът му Неоптолем при раждането си и в младежка възраст е носил името ПИР, което ще рече “червенокос”, напомняйки външния облик на причерноморските кимери (кимерийци) – същите, които Прокопий (VI в.) представя като утигури и кутригури, т.е. като българи.

Вече се спряхме на тази тема и тук няма да я обсъждаме повече. Достатъчно е, че сме открили и трети пример, при който писмената традиция ни отпраща към българското име. И ако названието на папируса само хвърля известна светлина върху генезата на гръцката дума библион (книга), откъдето и названието Библия, както и топоними като Бибъл, Библос и Вавилон и загатва за някаква връзка между представата за писменост и името БЪЛГАРИ, то съответствието, което откриваме в случая с пергамента ни убеждава, че темата заслужава целенасочени търсения.

Коренът на българското име се чете в названието на първия по рода си сборник гръцки митове “ФУЛГЕНЦИЯ”, съставен на границата на V-VI в.¹⁴ Коренът ФУЛГ почти напълно покрива нашето БЪЛГ. Този пример, независимо от слабата си популярност, като че ли ни вдъхва най-висока степен на увереност, че сме попаднали на вярна следа. Защото Фулгенция, подобно на Библия, е гръцка дума. Във ФУЛГЕНЦИЯ коренът ФУЛГ отпраща директно към “Вулгата” и към вулгарес - българското име. “Библия” принадлежи към втория тип думи, където коренът се предхожда от представка. В двата случая значението е едно и също – “книги”. Щом двете думи имат еднакви значения, то това би могло да се обясни единствено с общия им корен, докато представката не изменя значението. В подкрепа на казаното ще посочим аналогичния пример от латинския език с думите ПОПУЛУС и ВУЛГАРИС. Те напълно отговарят на наблюдаваната зависимост и също имат еднакво значение – “разпространен”, “народен”, “обикновен”.

Така вече разполагаме с цял набор от думи (папирус, библион, пергамент, фулгенция) от различни древни езици (египетски, гръцки, латински), изградени върху корена на българското име и свързани по някакъв начин с представата за писменост и книги. Т.е. изправени сме пред една неизвестна досега за нас закономерност, при която коренът на българския етноним формира самостоятелна езикова група, свързана този път с писмеността. В книгата “Българската идея и демосферата” посочваме близо двайсет семантични групи, изградени на неговата основа, но тази е останала скрита. Сега работата върху Библията помогна да бъде диференцирана и тази поредна група. Как да си обясним нейната поява? Да се обърнем към българската писменост към поредицата въпросителни, пред които тя ни изправя.

Защо Константин приема точно името Кирил и то само 50 дни преди да почине в Рим? Как така става, че едновременно се появява глаголица и кирилица? Поради каква причина един и същ човек (Кирил) съставя за един и същ народ, само в рамките на няколко години, две сериозно различаващи се азбуки? Не е ли истинска загадка обстоятелството, че Кирил – човек представян за духовник и дясна ръка на Константинополския патриарх Фотий, приема иночество броени дни преди смъртта си и то в католическия Рим? И уж са византийски пратеници, а цял враждебен Рим се вдига да посрещне братята просветители с най-високи почести. Уж са гърци, а създават славянска азбука. Азбуката уж е славянска, а е приета единствено в България. Глаголицата и кирилицата са единствените азбуки, които съдържат букви, специфични за българския език, като например неподражаемия за гърци, славяни и европейци звук Ъ. Непозната за гърците е буквата Б (те нямат такъв звук), с която начева българското име. Специфична за азбуката ни е буквата Ж – символ на дадената от Господ царска власт и на свещеното число 7. Със своите шест свободни краища, насочени в различните посоки на света и общата пресечна точка в средата, този знак ни отпраща към древния символ на бог Митра, към трилистника – кралският символ на Бурбоните и към по-късната Давидова звезда у евреите. Възможно ли е азбуката да е била завършена през втората половина на 862 г. и след това, само за няколко месеца, цялата църковна книжнина да бъде преведена и записана на нея? Въпроси повдигат и посланическите мисии на братята.

Да тръгнем от житията на солунските просветители. И двамата братя получават високо образование. Константин-Кирил (826-869 г.) учи в Цариград, в Магнаурската школа. Двайсетгодишен, той придобива титлата “философ” и става библиотекар в църквата “Св.София”, а на 24 години му е гласувано доверието за опонент в диспута с иконобореца патриарх Анис. Пет години по-късно, през 855 г., Константин е изпратен на първата си мисия в чужбина - в Арабския халифат. Той има за учител императорския секретар и по-късен патриарх (858 г.) Фотий, който му става покровител и благодетел. Методий (815-885 г.) първоначално се отдава на военното поприще, а по-късно е назначен за управител на едно “славянско княжество”, за да “изучи” и “обикне” славяните като народ. След десетгодишна служба той напуска светския живот и се покалугерява в манастира Полихрон, в планината Олимп край Мраморно море.¹⁵

Българската историография казва твърде малко за първата задгранична мисия на Св.Константин при сарацините. Нови данни по въпроса дава Д.Табаков с работата си “Хуно-българската църковна писменост” (втора глава от книгата му “Хоризонтът на познанията”). Авторът обръща специално внимание на обстоятелството, че по време на мисията на Фотий и Константин столица на Арабския халифат не е Багдад, както обикновено се мисли, а град Самара, в Северна Месопотамия, на левия бряг на р. Тигър. Градът е издигнат за център на халифата от халиф Мутасим (833-842) в 836 г. и остава такъв до 892 г. За свой дворец халифът избрал сградата и земите на сирийски християнски манастир. Съдбата на богатата манастирска библиотека остава неизвестна. Известна е обаче сумата, заплатена на монасите за имота и това е достатъчно да ни подскаже, че заемането му от халифа не е било насилствено и следователно книгите от библиотеката не са били унищожени, а са били запазени.¹⁶

Дали младият Константин е имал възможност да се запознае със свещените книги, докато е бил в Самара, изворите мълчат. Наскоро след завръщането си от мисията той е съставил глаголицата, на което ще се спрем по-късно. Д. Табаков пояснява за каква среща със “самаранин” става дума в пространното житие на Св.Кирил, при пребиваването му в Херсон, пет години по-късно. И какви “книги самаранские” са изучавали двамата братя, имайки предвид споменатите Евангелие и Псалтир.¹⁷ Тази среща с неизвестния самаранин и самаранските християнски книги в Херсон е станала 24-25 години след изнасянето на християнската библиотека от манастира в Самара, обръща находчиво вниманието ни Д.Табаков. Така свидетелствата за по-късните дела на братята просветители хвърлят светлина върху посланическата мисия на Константин при сарацините. Съставянето на глаголицата в този ранен от житието му период не бива да ни учудва. Напротив, логиката на събитията налага заключението, че мисията в Самара е пряко свързана със създаването на глаголицата.