Глава 11 ЗЕМЯТА СЕНААРСКА И БЪЛГАРИТЕ

Глава 11

ЗЕМЯТА СЕНААРСКА И БЪЛГАРИТЕ

Битие, 11:2

Нееднократно сме посочвали имената на БАЛИХ (ПАЛИХ) - син на легендарния Етана - дванайсти цар на Киш (XXI в.пр.Хр), роден след като баща му донесъл от небето тревата на раждането и майка му пила от нея, за да зачене. Бихме посочили и божествената БАЛТИН - жената на Думузи, също и богиня БИЛУЛУ, погубена от могъщата Инана, превърнала я в кожен мях за вода. Има редица думи и понятия от шумерския език, съдържащи в основата си корена на българското име като ПАЛКУ - “царствен”, “мъдър” или “светлина”, МОЛО - “слънце”, БАЛАГ - “брадва”, ПАЛА - “покривало”.

Обръщайки се към Светото писание и родоначалието на човешкия род, тъй както е предадено то по линия на Сит, необходимо е да отделим особено внимание на имената на Енох и сина му Матусала, съответно шесто и седмо по реда си колена от Адам. Енох е оня единствен библейски персонаж, който приживе е възкачен на небето, за да бъде запознат с тайните на земния живот, а Матусала е човекът, с когото завърналият се на земята Енох споделил тези тайни. В случая интересно е обстоятелството, че Енох е един от възможните варианти на името Унуг (т.е. на Хун),¹ а както вече посочихме, някои средновековни арабски автори сочат Матусала за родоначалник на българите. В името му виждаме съставните Мату и сала, където по законите на лексиката Мату или Мат би могло да бъде Бат, т.е. известната българска владетелска титла. Сала ни отпраща към името на родоначалника на т.нар. бактрийци, т.е. на българите, тъй както е записано това в “Анонимния латински хронограф” от 354 г.²

За значимостта на имената Енох и Матусала можем да съдим по това, че ги откриваме освен в коляното на Сит, така и сред потомците на братоубиеца Каин. Тук Енох е син на Каин, а Матусала е негов потомък от четвърто коляно (както се твърди в Библията) - баща на Ламех, чиято жестокост и несправедливост са принудили Адам и Ева да потърсят подобрение на човешкия род и да създадат третия си син - Сит.³

Обръщайки се към текстовете на Светото писание и шумерската история, митология и език, придобиваме впечатление за присъствието на хунското и българското етническо име на територията на Двуречието още в най-дълбока древност и по-точно, в самата шумерска цивилизация. Естествено е да потърсим съществуват ли някакви исторически податки за българското и за хунското присъствие тук. Преди да се обърнем към старите хроники, да разгледаме въпроса за наличието на културни паралели между древните шумери и българи.

Безспорно, най-систематизирани и задълбочени проучвания в това отношение предлага изявеният изследовател на българското минало Петър Добрев. Проучвайки внимателно основите на българската държавна уредба, религиозните представи на старите българи, техните астрономически познания, системата им за отчитане на времето и дори именната система у дедите ни, той посочва редица удивителни паралели.

Един от тях е свързан с титулната система у българи и шумери. При дедите ни тя включва внушителния брой от над 40 държавни и военни титли и длъжности, свидетелство за нейното изключително развитие, плод на дългогодишен процес на натрупване. П.Добрев находчиво я съпоставя с титулните системи у славяни и тюрки, при които има само по два вида титли. Нещо повече, българската титулна система с нищо не е била повлияна от съответните системи на тюрки, римляни или византийци, а корените й неизменно водят към древните и културни кавказки и предноазиатски народи, достигайки назад във времето да самата люлка на човешката цивилизация - шумеро-акадската държавна уредба.

Така например, върховната титла в българската държава КАН намира прототипа си в шумерското ГАН. Пълният й запис КАНАС ЮВИГИ, със значение “пратеник на Юви”, т.е. “владетел, от Бога поставен”, води към българското ЙУВИ или ЙУЙ и към Слънцебога у шумерите ЙУ (У). Шумерски корени откриваме и сред обкръжаващите кана първенци: БОИЛА от шумерското БАЛА, БАГАИН - от БАГЕ, КАВХАН - от КАВУ, МИР - от МИХР, ЖУПАН - от ЗУПАН. Вътрешната област в шумерската държава е наричана УНУКУ и съответства на българското ЪНГЪЛ. Защитените от изкопи и насипи градове старите българи наричат КАН, докато защитените територии шумерите бележат с КАНАМ. Дворците и солидните постройки у българите са известни като ХОН, а при шумерите УНУ означава постройка или къща. Българската дума КЪЩА води началото си от шумерското КЕШД – съединявам, заграждам. Названието на царския монограм у шумерите – КУНУККУ стои в основата на съвременната българска дума КНИГА и длъжността КЪНИГАЧИИ у дедите ни. Отново шумерски корени откриваме и в длъжностите ШАРЪЧИИ (от ШАР – боя, рисувам, пиша), БИРЧИИ или БИРНИЦИ – от БИР (данък), ЗИДЧИИ (зидар) - от ЗИТ, СОКАЧИИ (трапезник) - от СУКУ (храна). Звездовидният царски знак (), открит върху печата на кан Тервел и при надписи от Мурфатлар със звуково съдържание Ж и символизиращ числото 7, откриваме и при шумерите, като единствената разлика е в звуковата стойност, която у шумерите води началото си от понятия като ШУН (звезда), ШЕН (светъл), ШУБ (свещен) - звукът Ш.⁴

Любопитни паралели се откриват и в религиозните системи у шумери и българи. Върховен бог-гръмовержец е Дингир и съответно Тангра. Понятията АН и ЕН и при едните, и при другите са свързани с представата за небето и съответния му божествен носител. По подобен начин стои положението и с върховенството на Слънцето (ЙУ) в теологичните представи на шумерите и най-често срещаното понятие в религиозния пантеон на дедите ни – ЙУЙ, ЙУВИ или ИВИ, изобразявано като IYI. Ето защо не бива да ни учудва и близостта при обозначаването на жреците и духовните пастири в двата езика: КАЛУ (храмов жрец) и КАЛУ-ШАР (главен жрец) при шумерите и КОЛОБЪР при дедите ни, откъдето и съвременното КАЛУГЕР.⁵

Логично е близостта в религиозните представи между двата народа да има за основа сходствата в техните астрономически познания, а оттам и в системите им за отчитане на времето. На самия връх на мирозданието е поставено Слънцето. Затова и понятия като светило (ЦУ) у шумерите и светило, но и Бог (ЦУ) у българите са напълно идентични. Оттук в съвременния ни език думи като СВЕТИЛО, СВЕТЛИНА, ЗВЕЗДА, в корена на които откриваме древното българско и шумерско ЦУ. Както и шумерското ПАЛ – “горя”, “светлина”, “ден” – послужило за основа на българските думи ПАЛЯ, ПЛАМЪК и др. Обща за шумери и българи е почитта към Юпитер като към водещо светило - “пастир на звездите”, както и към седемте известни небесни светила, откъдето е култът към числото седем. Обща е представата за отчитането на времето в единици, наречени от шумерите КАСАУ, откъдето идва нашето ЧАС.⁶

Особено внимание заслужават и установените сходства в календарните представи, базирали се върху познанията им за движенията на едни и същи небесни светила, по една и съща небесна траектория с очертанията на окръжност, получена от мисленото свързване в небесното пространство на едни и същи дванайсет съзвездия. Всяко едно от тези съзвездия в основата на зодиака е служило за маркирането на изминатия от Слънцето път от съзвездие до съзвездие в рамките на един месец и от Юпитер – за приблизително една година. От тук и 12-месечния годишен цикъл, както и 12-годишния календарен цикъл за двата народа. И ако днес първият от двата цикъла е приет навсякъде и се е наложил като международен, а вторият е излязъл от употреба и вече забравен, то това в никакъв случай не е аргумент срещу съществената близост на българския календар спрямо шумерския, значително по-голяма в сравнение с всички останали подобни календари.

Свидетелство за значителните сходства са една немалка част от названията на животните – покровители на дванайсетте съзвездия у българи и шумери. Така например, на календарното прозвище ШУРУХУ (бик) у шумерите съответства българското ШЕГОР, със същото значение. На ЗИБАНУ (заек) - ДВАН, на ТЕХ (кон) - ТЕКОУ, на ИМ (кон) - ИМЕН, на ИМНИСАРА (кон) - ИМЕНШЕГОР, на УР-ГУЛА (Голям змей, дракон) - ВЕР (дракон, змей) и дори ГУЛА означава ГОЛЯМ. Известно сходство може да се търси и в понятието за календарна година ЛИМУ, което на български звучи като ЛЕТЪ. Любопитно и твърде показателно свидетелство представлява и откритият в Симеоновия сборник зодиак с начало, започващо от съзвездието Стрелец, което не само съвпада с това на шумерския календар, но е истинско изключение в сравнение с всички останали зодиакални календари.⁷

Както се вижда от казаното дотук, в езика на дедите ни се открива значителна част шумерски езикови податки в сферата на държавната уредба, теологията и познанието. Но за да бъдем достатъчно убедителни, ще допълним и сходствата в именните системи помежду им. Става дума за няколко десетки български собствени имена, при които откриваме шумерски прототипи, като: Ганчо, Беро, Геро, Кано, Калю, Храно, Кардам, Лило, Кубер, Мануш, Милю, Панчо, Радо, Стамен, Тачо, Балю, Сабин, Дако, Нено и пр.⁸

Накрая да посочим и опитите, които П. Добрев предложи за преводи на старобългарски текстове, открити по земите ни, с помощта на шумерски думи. Така например, той открива корена на българската дума КЮПЕ (ризница) в шумерските думи КУБА (метал) и КЮПТУ (предмет, отлят от метал); на ХОУМСХИ – в ХУМЗЮ (отливка), на ТОУЛСХИ – в ТУЛЗЮ (шлем) и ТУЛ (покривам).⁹

Нека сега надникнем и в шумерската митология и да потърсим такива сюжети и персонажи, които хвърлят мост към старата българска митология, доколкото я познаваме от “Сказание за дъщерята на хана“ – най-древният известен ни български епос, записан в далечната 882 г. от Микаил Бащу Ибн Шамс Тебир.

Както в почти всички митологии, според представите на древните шумери и българи хората са създадени от боговете. Шумерите обясняват мотива за това с желанието на боговете някой да ги отмени от тежкия изтощителен труд по осигуряване на насъщния. Сходни представи за създаването на човека изповядват и дедите ни. По волята на Тангра първите хора са родени от алпите Барис и Яребица. Но злият алп Шурале решил да се възползва от хората и да ги превърне в роби, които да му се подчиняват и работят, а той да властва безконтролно над тях. Първите хора, според шумерите, били направени от глина, замесена с кръвта на богове. При българите се твърди, че първите хора били родени, но тъй като били недъгави, Шурале се заел да ги оправи, ползвайки смес от земя с мед. И в двете митологии първите хора са недъгави, затова се наложила божията намеса. При шумерите боговете ги дарили с “диханието на живота”, а според “Сказанието” Тангра накарал огнения ковач алпа Хурса да вдъхне у хората “светлината на Огъня”.¹⁰

Явно е сходството в имената между споменатия алп Хурса и богинята-майка у шумерите Нинхурсаг. Известно е, че представката “Нин” в шумерския език придава значението “владетел” на съответния герой и е често срещана в шумерската митология. Следователно името Хурса (Хурсаг) се оказва познато в митологиите на българи и шумери, макар че става въпрос за напълно различни по функциите си божества.

Друг мотив, сходен за двете митологии, е относителното равноправие на жената в шумерското и в българското общество. За разлика от световната практика на жената да се гледа като на зависим придатък към мъжа-господар, то при българи и при шумери тя има правото на избор в личния си живот, а не рядко разполага със сила и власт, по-големи от мнозина мъже. Нека си припомним усилията на слънце-бога УТУ в стремежа му да убеди всемогъщата Инана да се омъжи за бога-пастир Думузи, като пренебрегне избраника си – земеделеца Енкимду. Както и злата участ, отредила Инана за съпруга си, за да се откупи с него, като я замести в подземното царство на мъртвите.¹¹ Да си припомним и лютата борба между Иджик и алп-бий Самар, станала облог за тяхната женитба.¹² Известен е широко разпространеният обичай на сватбените игри-състезания у хунобългарите, наблюдаван и у много от подвластните им народи, оставил дълбоки следи във фолклора им.¹³

Особено отношение на уважение към враната откриваме в двете митологии – според “Сказанието” тя е спасител на хората, а при шумерите е вестител за края на потопа.

Познато звучат шумерското име на бог Гибил и акадското название на всепречистващия огън – Гиру. Те напомнят българските думи ГИБЕЛ и ГОРЯ.

До тук установихме някои твърде многозначителни паралели в езика, държавната уредба, бита, познанията и митологиите на изчезналите шумери и старите българи. Всички те обаче все още не доказват наличието на пряка връзка помежду им. Тъкмо поради това ще потърсим дали съществуват и някакви исторически податки за възможната среща на хуни, българи и шумери. След като знаем, че шумерите са обитавали единствено Двуречието в един далечен и не много продължителен период от време, в рамките между IV и III хил.пр.Хр., то следва да си отговорим на въпроса, били ли са някога българите и хуните в тази част на света?

Повдигайки този нетрадиционен за нашата история въпрос, трябва веднага да кажем за наличието на данни в това отношение. Разглеждани досега като анахронизми и небивалици, без науката да им обърне внимание, дошло е вече времето, когато на тях трябва да се погледне рационално. Става въпрос, примерно, за текстовете, отбелязани около единия от двата български герба в “Хрониката” от Констанцкия събор (1414-1418 г.), записани няколко години по-късно от секретаря на събора - Ото Рихентал. Отгоре над герба откриваме объркващия надпис: “Рекс халдеорум“, т.е. “Цар на халдейците“. Започваме веднага да се питаме, за какви халдейци може да става дума при отбелязването на българския герб? Та нали халдейците обитават Месопотамия и ги отъждествяват с вавилонците? За каква българска държава може да се говори тук? Отдолу под герба четем: “...България, която се намира на изток от Дамаск и на запад от Индия“! Кратко и ясно. Представянето на българския владетел като “цар на халдеите“ се потвърждава.. Авторът точно фиксира географското месторазположение на българската държава на територията на Двуречието, Иранските планини и Средна Азия, чак до поречието на Инд. Територия, където и до днес имената на провинции като Белуджистан, Бахлика и Балх сочат имената на народите, обитавали ги в древността. Пак тук историците локализират страната Мелуха - търговски партньор на самия Шумер. Не знаем какво точно е имал предвид О. Рихентал, говорейки за страната България в Предна Азия, в една съвсем друга епоха. Най-важното в случая е повдигането на подобен въпрос и търсенето на отговора му.

Доколко една единствена податка е възможно да засвидетелства българското присъствие по Двуречието? Оказва се, че разполагаме и с втора подобна податка - авторитетният и всепризнат като извор “Именник на българските канове”. Известно е, че той е открит в “Елински и римски летописец”, като вметка в текста за древна Асирия. Тук авторът изрично подчертава: “Преди споменатите асирийски царе (разбирай български), царува както беше казано, цар Навуходоносор”. Доколко това твърдение е чисто авторово или пък е дело на старите български летописци от зората на българската държава тук, на Балканите, не знаем. Тъй или иначе, не виждаме логика това да е само голословна забележка. Още повече, че подобно на Хрониката, то също е открито в чуждестранната книжнина и изключва евентуални спекулации от заинтересовани среди в самата България.

И така, в старата книжнина съществуват две податки, отпращащи към неизвестно досега българско присъствие в Месопотамия. В действителност има е и трети източник, който предоставя подобни данни и на който сме се спирали по-рано. Това е “Житие на Климент Охридски“, писано от Димитри Хометиан (XIII в.), в което между другото се казва: “...Те (българите) били изселени в старо време от военната сила на Александър (Македонски) от разположения край Бруса Олимп към Северния океан и Мъртвото море...” Този текст става значим в светлината на уточненията, които ни предоставя друг изследвач на българската древност - Д. Табаков. Бруса е град, разположен в подножието на планината Олимп в Мала Азия, на територията на бивша Витиния. Северният океан е Каспийско море, смятано някога за залив на Северния океан. Колкото до Мъртво море, то е идентифицирано с ез. Урмия, наречено така поради високата му соленост и липсата на живот в него. Следователно, според съобщението на византийския хронист, българите са били разселени в район между ез. Урмия и Каспийско море, в съседство със Северна Месопотамия. А това е вече трети източник, указващ българското присъствие във или около Двуречието.

От особена важност е времето, когато са писани тези свидетелства - това е след XIII в., което ги прави дискусионни. В “Хрониката” на О. Рихентал не е коментирано за кога се отнася информацията и човек остава с убеждението, че отразява неговото съвремие (XV в.). Авторът на “Елински и римски летописец“ твърди, че изброените в списъка български канове са царували след Навуходоносор (VI в.пр.Хр.). Данните от “Житието” явно се отнасят за Александър Велики - IV в.пр.Хр. Общото за трите податки е, че те третират епохи далеч по-късни от времето на шумерите и в този смисъл не бихме могли да ги използваме, за да докажем възможността за пряка връзка между българи и шумери.

Назад във времето, в епохата на митанийската държава (XVI - XIII в.пр.Хр.) ни връща съобщението на Ал-Хамидани, който говори в “Иклил” за народа БАЛХАРИС, обитавал някога земите на днешна Северна Сирия, в състава на някогашната Митани. Вече писахме по този въпрос и изказахме предположението, че този народ представлява преселници от индийските БАХЛИКИ или средноазиатските БАЛХИ, заселили се тук по време на хиксоското нашествие през XVIII в.пр.Хр.¹⁴ Все пак, това е само една хипотеза и коректността изисква да отбележим, че колкото и правдоподобна да ни се струва, тя не е доказана и не би могла да бъде използвана при обсъжданата теза. Освен това Митани също е съществувала значително по-късно от Шумер и директна връзка във времето помежду им няма.

Към коментираните току-що податки за българско присъствие в Месопотамия можем да допълним и пети средновековен източник, също чуждестранен, който поставя тук не българите, а вечните им спътници – хуните. Става дума за откъс от “Хроника” на Константин Манаси, в българския й препис от Иван-Александровото време. Разглеждайки древната история на Египет, авторът е записал: “А пък тогавашния цар Сесострий на Египет... не бе доволен само над Египет да владее... борци и храбреци мъже, помощници приел (от хунския народ и дар на всеки род дарил), обходи цялата земя, най-вече Азия... на хуни прочее дари земята асирийска, а парти назова хуните, това ще рече скити “.¹⁵

И така, според византийския хронист излиза, че още при управлението на фараона Сесострий (Сенусерт) III, т.е. през далечния XIX в.пр.Хр., на територията на бъдещата асирийска държава са обитавали хуни. Следователно, освен податките за българско присъствие в Двуречието, налице е и такава, отнасяща се до вечните им спътници – хуните, между които някои поставят знака на равенството, а други предпочитат да говорят за хунобългари, за вх’ндур-булгар или огхондор-блкар. Разбира се, всички посочени източници са твърде по-нови и отдалечени с хилядолетия от шумерската епоха, но след като веднъж сме открили присъствието на българското име в имената на исторически и митични герои, както и в различни думи и понятия от шумерския език, струва си да продължим и задълбочим изследването си.

Да си припомним унгарската легенда за раждането на братята Хунор и Мадяр в Персия (Евилатската земя), наскоро след смесването на езиците във Вавилон, от което следва, че хуните произлизат от Вавилон.¹⁶

На това място ще се върнем към казаното в главата за българското родоначалие, което големият брой изследователи и летописци извеждат от коляното на Гомер (Камари) - първородният син на Яфет. Това звучи още по-актуално предвид свидетелствата, които ни предоставя сборникът средновековни волжко-български летописи “Джагфар тарихы”. В първия летопис, “Гази Барадж тарихы“, е представена следната картина: “Камирците са клон от индоевропейците, ... наречени така по името на своята прамайка Камир-Аби“. По-нататък се описва съдбата им, след като от родния Идел заселили Индия. В Индия те се разделили и една част от тях се завърнала в Идел, на р.Самар, в планината Самар. Тази област била наречена Туран, откъдето завърналите се станали известни с името туранци.

След време туранците също се разделили, като една част се заселила на ново място, давайки му старото име Самар. По името на мястото в района на планината Каф (Кавказ) тези туранци приели името самарци, наричани още аси или армани, а останалите станали известни като масгути. Преселниците от Идел, достигнали най на запад, били наречени българи. На новото място българите нарекли огромна планина в чест на Тара с името на страната си Самар. Някои от тези самарци се отклонили от напътствията на Тара и замърсили водата с нечистотии и тъй като тя била смятана за свещена, защото отразявала Тара, обиденият бог се разгневил и решил да ги накаже, като потопи под водата цялата страна Самар. Все пак проявил милост, като предупредил със страшен глас за своето решение. От гласа му се разтресла цялата земя, та чак листата на дърветата попадали по земята. Мнозина от изплашените самарци побягнали на запад, като достигнали Египет. Те станали известни с името агачири, т.е. “хората от дърветата”, във връзка с преданието за попадалите листа от дърветата и страшния глас, довели до бягството им в Египет.

Сред останалите в Самар хора се намирал един род, който строго се придържал към божиите напътствия и традициите си и не бил осквернил водата. Тара (Тангра) пожалил праведниците и им изпратил спасителен кораб, след което наводнил цял Самар. След като всички хора загинали, по волята на Тангра водата се оттекла и корабът останал на върха на планината Самар, а спасилият се род, нарекъл се Нау (Нов), се спуснал надолу от планината. С времето хората се намножили и някои от потомците на Нау смъкнали заседналия на планината кораб в подножието й. Срещу тях възроптали останалите самарци и ги осъдили на изгнание. Изгнаниците се качили на кораба, преплували Сакланско (Черно) море и достигнали Джалда (Крим). Тези преселници били наречени “кимерци”, от видоизмененото название на “камирците”.¹⁷

Доколкото е възможно, да си изясним картината, представена в летописа от XIII в. Първоначално родина на българите била страната Идел (“Седем племена”), като те били водещото племе на това обединение. Идел, според твърденията в летописа на Джагфар, заемала поречието на Волга от мястото, където в нея се влива р. Кама, до устието й при Каспийско море. Още преди потопа иделците се изселили в Индия. По-късно част от преселниците се завърнали в родните земи (Идел или Стар Туран) и се нарекли туранци. Последвало ново разделяне и тези, които останали тук, били наречени масагети, а оттеглилите се на запад – аси или армани. По пътя някои останали в подножието на Източен Кавказ, на територията на днешен Азърбайджан, били подчинени от масагетите и наречени коли. Най на запад от преселниците аси-туранци достигнали българите. В Закавказието, и по-точно около планината Арарат те създали страната си Самар. Тук те били сполетени от потопа, но някои успели да се спасят, като предварително забягнали в Египет. Това били агачирите, които по-късно се заселили по Долна Волга, давайки й името Ра (от това на египетския бог Ра). Още по-късно били представени като хуните-акацири, а накрая, изтласкани от Северното Черноморие на север от сарагурите, станали известни с името си “древляне”, производно от “хора от дърветата”, представяни днес от панславистите за славяни.

Името на тези бегълци агачири откриваме в това на Мескиагашер – сина на бог Уту и пръв цар от първата династия на град Урук, което ще рече, че освен към Египет, те са забягнали вероятно и към Шумер. От това пък следва важният извод, че не Шумер е бил център на потопа, тъй както се приема сега, след като тук откриваме името на забягналите от Самар агачири. Сред засегнатите от потопа оцелял единствено родът на Нау (Ной). Част от потомците му самарци преминали Черно море и уседнали в Крим, където получили името “кимерци”.

Колкото изкуствен и неправдоподобен да ни се струва този разказ, той ни сочи следните няколко твърдения. Първо, че камирци (или кимери) и самарци (или шумери) са преки родственици. Второ, че българите са един от основополагащите ги народи. Трето, че първоначалната им родина е Долното Поволжие и земите между Прикаспието и Северното Черноморие, включително и Източните Балкани, откъдето част от тях са се спуснали на юг, достигайки Месопотамия. Проследявайки описания по-горе маршрут обаче се прокрадва и друга версия за прародината Идел на индоевропейците. Става дума за един по-източен планински район, по-близък до Индия и Иран и съответстващ донякъде на съвременен Туран, по на север. Четвъртата група данни са свързани с времето на описаните събития, случили се преди потопа. Това ще рече, че иделци, туранци, самарци, масагети, аси и българи са родствени народи, но и са обособени като самостоятелни още във времето преди потопа. След него се появяват забягналите в земите на северното Причерноморие кимери, известните на историята кимерийци. Тези твърдения в качеството на хипотези повдигнахме в книгата си “Авитохол и Ирник. Начало на българската държавност“, а сега откриваме в летописите на волжките българи.

Тук има още редица интересни данни, за които съвременната наука не знае нищо. Доколко те са достоверни? Наивната форма на представянето им, вътрешната им противоречивост и непоследователност ги правят твърде уязвими, за да им се доверим безкритично. От друга страна, би следвало да правим разлика между случаите, когато едни данни са единствени и когато допълват и подкрепят други натрупали се свидетелства. Кога наред с интересуващите ни въпроси хвърлят светлина и върху такива извън темата ни. А тази светлина позволява да разберем и научим неща, останали досега загадка за науката, като например присъствието на думата БИЛГА в шумерския език и значението “родоначалник”, “праотец”, което тя носи. В този смисъл казаното в летописа на Гази Барадж не е за пренебрегване.

Истинско предизвикателство в това отношение представлява подземният култов кладенец край с. Гърло, Брезнишко. Приема се, че това е пантеон, посветен на човеколюбивия шумерски бог Енки – господарят на водата и на божествената сила МЕ, управлявал земните дела и хората, заедно с брат си Енлил. Този археологически обект е датиран от значително по-късна епоха (късен бронз – ХIV-ХIII в.пр.Хр.),¹⁸ но категорични изводи е прибързано да се правят. Открит е кладенец-близнак на този, близо до Херсон на Кримския п-ов, с идентична архитектура и размери. Вторият кладенец е датиран през V-IV в.пр.Хр., т.е. цяло хилядолетие по-късно от прототипа си при с.Гърло. Тази устойчивост на един външен и чужд култ за региона на Балканите и Северното Черноморие е показателна. А наименованието “Асклепион” на втория обект го отнася към културната традиция на местното тракийско население.

За подобна културна връзка между двата древни центъра на култура (Месопотамия и Северното Черноморие, включително и Балканите) вече говорихме, но тук искаме да посочим още един паралел. Става дума за сходството между акадското “шабату” (сибиту) и тракийското “зибитидес”, което не е само фонетично. При евреи и българи това е календарно понятие – шабат и събота, свързано с култа към числото седем и календарното понятие “седмица”. Тракийската дума се използва със значение на царска титла - “сияйния”. Сходството има по-дълбоки корени, тъй като всички тези понятия имат култов характер и са свързани с определени чествания. Подобни паралели повдигат въпроса за преминалите миграционни вълни и посоката им на придвижване. Според археоложката Д. Митова-Джонова, движението е било в посока от Близкия изток, през Егейския регион към Балканите. Не е изключена, според нас, и обратната посока на придвижване – от Балканите към Предна Азия, било през Босфора, през Егейските острови или Кавказ. Както е известно, подобни миграционни вълни и в двете посоки е имало многократно.

Вече сме разглеждали хипотезата, че кимерите (известни още и като цимбри) и шумерите са северният и южният клон на един и същ народ. До тази идея ни водят имената на двата народа и по-точно общата наставка “мер” и корените “ким” и “шум”, разглеждани като алтернативна двойка понятия, свързани с противоположните представи за зима, студ и север и съответно за лято, слънце и юг. Примери в това отношение сме представили достатъчно и тук няма да се връщаме на тях. Ще ни се все пак да припомним, че съществуват езици, където нещата са представени в тяхната пълнота и потвърждават предположението ни, като предоставят примери и в двете посоки, при това свързани в единна система.

Например, в келтския език зима и лято звучат съответно като гимхред и самхрад. Боговете на Северното и Южното морета в китайската митология носят имената Ху и Шу.¹⁹ Подобно е положението и с понятията самар и кумир, първото ползвано от старите индоевропейци, а второто - заимствано от акадски. Те изразяват нещо, което човек почита и пред което изразява почитта си към боговете. Самар обаче е високата и красива планина, из-зад която се появява слънцето, т.е. отново коренът “сам”, “шам” е свързан по някакъв начин със слънцето. За разлика от това, кумирът е изкуствен идол за преклонение и молитва.

Същата връзка откриваме и по отношение родоначалието на българите. Както отбелязахме, те водят произхода си от оня индоевропейски клон, наречен камирци, по името на тяхната прамайка Камир-Аби. Това е според “Гази Барадж тарихы”, докато според “Сказание за дъщерята на хана”, хуни и българи имат за майка алп-бий Самар.

Подкрепа за връзката между шумери и кимери виждаме в името Ламги Мари Цимри Лим, т.е. на великия цар на Мари - градът-държава, разположен в Северна Месопотамия.²⁰ Това е точно земята между териториите, обитавани някога от шумери и кимери, в което Цимри силно напомня названието на цимбрите – кимери. Подкрепа виждаме и в името на легендарния град Зимбир – един от петте най-ранни градове в Шумер, съществувал още преди потопа, основан от божествения Енлил и управляван от самия слънцебог Уту.²¹ Тук ще припомним стария волжко-български град със същото име Симбир, разположен на високия бряг на р. Волга, известен като планината на алпа Карга.²² Образът на добрия помощник и спасител – враната-гарга е поредният свързващ щрих между митологиите на Месопотамия и на хуно-българите.

Ключа към загадката хуно-българи в Шумер ни предлага археологията. Изследванията на Л. Уейдъл върху шумерски клинописни текстове установиха името на племето или народа хунори, често записвано с допълнителна представка ХУ (могъщ) – ХУХУНОРИ. С това присъствието на хунорите в Шумер е като че ли веднъж и завинаги доказано и споровете стават излишни. Нещо повече, появата на хунорите тук е свързана неразделно с основателя на третата династия на град Урук (Унуг) – прославеният ЛУГАЛ ЗАГИЗИ. Вече се спряхме на неговото дело и тук искаме само да подчертаем ролята на Зиези за свързването на българи и хуни още в най-дълбока древност. Да припомним казаното от Л.Уейдъл относно идентичността между хухунорите и ведическия народ ХАИХИЯ/ХЕИХЕЯ с продължението, предоставено ни от Д. Димитров.

Става дума за езиковото доказателство за идентичността на името на ЗИЕЗИ и названието на народа ХЕИХЕЯ, според правилата на индийската лингвистика. Както сочи авторът, звукът Х позволява поредица от трансформации в индийския език, както следва: Х-ХС-КХС-С-З. Подлагайки на тази поредица трансформации названието на народа ХАИХИЯ получаваме: ХСАИХСИЯ - КХСАКХСИЯ- САИСИЯ и накрая - ЗАИЗИЯ, което ни води директно към името на българския Зиези. С това Д. Димитров не само подкрепя тезата на Л. Уейдъл за идентичността на шумерите ХУХУНОРИ и ведийците ХАИХИЯ, но дава нов тласък при издирването на българските етнически корени на територията на древен Шумер и Индия. Развивайки изследването си върху “Народа на Бан“, известен още с името “Лъконосците“ или “Народа на Лъка”, на индийска територия той открива народ със същото име. Другото име на този народ е БХИЛ (санскрит БИЛЛА - ЛЪК). Ето какво пише по този повод Д. Димитров: “Народът БХИЛ населява и днес части от Централна и Северозападна Индия, приблизително между 20-тия и 25-тия паралел и между 73-тия и 76-тия меридиан, т.е. между днешните области Тар Палкар и Малани на изток, Бачхилкхан, Балагат и областта около Мудра (древна Мадара/Матхура) на изток и между Бахалпур и Раджастан на север до Поона на юг. Имената, които посочваме, са само част от десетките имена по тези територии на Индия, които са твърде близки до добре познатите български имена. Древното произношение Палкар е било Балгар, а на Малани е било Балани. Някога тези земи са влизали в древната империя Магадха (първоначално Балгадха), управлявана от династията БАЛГХАРА.”²³

Ще допълним аргументите си, връщайки се към изследването на П. Голийски върху българското присъствие във ведическата литература. Както ни убеждава авторът, появата на БАЛХИТЕ, т.е. на българите в Бактрия е станало сравнително късно, едва през първите столетия след раждането на Христа. Ведическият народ БАЛХИКА (БАХЛИКА), познат ни от “Махабхарата“ и “Атхарваведа“, е обитавал по-източни територии – Северна Индия (областта на Кашмир) цели две хилядолетия по-рано, още в епохата на Кришна (1950-1400 г.пр.Хр.).²⁴ Както изглежда, тези БАЛХИКА (БАХЛИКА) са идентични с народа БХИЛ – ЛЪКОНОСЦИТЕ, за които пише Д. Димитров, според времето и мястото им на поява в Индия.

Името на хуните се оказва познато за самите шумери и изплува от хилядолетията в клинописните паметници на най-ранната човешка цивилизация! Подобно на имената БИЛГА-МЕШ и митичният БАЛИХ. В същото време се изясни, че народът, известен в Шумер с названието ХУХУНОРИ или “ЛЪКОНОСЦИТЕ“, в древна Индия носи българското име и е познат като БХИЛ.

Но и това не изчерпва известното ни за българското присъствие в Месопотамия. Ако се върнем към казаното в главата за изгубеното коляно, ще си припомним, че в Северна Месопотамия, в района на днешна Северна Сирия откриваме следите на вениамините, които идентифицирахме като потомци на “Народа на Бан”. По мнението на Д. Димитров, техният предводител Загизи съответства на българския Зиези от “Анонимния латински хронограф”. Ако това е така, следва че “Народа на Бан“ и вениамините са етнически родствени с българите.

Изключително интересно в това отношение е изследването на Л. Райчева, която открива корените на българите-барсили отново тук, в Двуречието. Като се позовава на направеното разчитане на 23 от плочките с шумерски клинопис от открития архив на древния град-държава Ебла (Ибла), тя намира града-държава Барсилла или А Барсал,²⁵ съществувал от средата на III хил.пр.Хр. до средата на II хил.пр.Хр. в Северен Шумер. Същите текстове маркират и името на град Дулу, за който се предполага, че се е намирал на устието на р. Балих, известна от библейския Харан – първото пристанище на Аврам в пътя му към обетования Ханаан. Не по-малък интерес представлява и едно друго изследване на Л. Райчева върху писмените свидетелства от III-II хил.пр.Хр. за кутийските племена от Северна Месопотамия. От една страна, авторката свързва кутиите с гамерите-кимерийци. От друга, което е по-важно за нас, е връзката на кутиите с техните далеч по-късни потомци – българите кутригури.²⁶

Появата на думата БИЛГА и името Билга-меш в шумерския език и история явно не е случайно, при наличието на многобройните паралели между нашите деди и отдавна изчезналите шумери. Затова ще се вгледаме по-внимателно в имената и на други владетели от първата династия на Урук (Уруг). Особено интересно е това на Лабашер,²⁷ което напомня за българския цар Лабас, както Паисий е записал името на Симеон Велики в своята “История”. Свързваме го и с името на шумерския град Лагаш, чийто герб е открит върху каменна икона в с.Пещера, Пернишко през 1853 г. (преди древният град да стане известен на науката).

Внимание заслужава и последният представител на династията - Лугалкидул. Пояснихме, че началното ЛУГАЛ означава на шумерски език “цар”, “върховен владетел”. По-интересна е втората част от името - КИДУЛ, в която се долавя сходство с названието на известните хуни-кидарити на Приск, записвани в арменските хроники като Чдар-Булгар. Д. Табаков пише: “Името Кидар/Чдар/Чадар е име на династия и при етимологирането му показва пълно съответствие с името на династията Тци/Доло/Дуоло, споменато в китайските източници със значението “син на Доло/Дуоло”. Така той прокарва мост между хуните-кидарити и българската канска династия Дуло. Присъствието на рода Дуло в шумерска среда не бива да ни изненадва, след като д-р Л. Райчева откри град с името Дулу от това време, в близост до устието на библейската р. Белих.

Ще завършим с антропологическите проучвания, които са също обнадеждаващи. Беше установено, че и шумерите, подобно на кимерите (кимерийците) и на нас, българите, са принадлежали към т.нар. брахикефали, характерна особеност за балкано-кавказкия ²⁸ и памиро-ферганския расов тип.²⁹ Излишно е да казваме, че подобни разкрития силно подкрепят хипотезата ни за родство между българи, кимери и шумери. При това, забележете: отнася се не само за населението от Югоизточна Европа, но и това от Средна Азия, т.е. все в земите, обитавани от дедите ни в продължение на хилядолетия. Този последен аргумент е особено ценен за нас, поради високата си доказателствена стойност и перспективите, които предоставя пред изследването ни.

Сега идеята, че не само българското име, но и самите ни деди са обитавали някога земята Сенаар, не звучи голословно. Можем сериозно да се запитаме, била ли е някога родината на Авраам и Тара и българска земя? Редно е именно българските изследователи да потърсят отговора на този въпрос.