Глава 12 НОЕВИЯТ ПОТОП. БЪЛГАРСКОТО ИМЕ

Глава 12

НОЕВИЯТ ПОТОП. БЪЛГАРСКОТО ИМЕ

НА ПРЕДЕЛА МЕЖДУ ДВЕ ЕПОХИ

И рече (Господ) Бог на Ноя: краят на всяка

Битие, 6:13,17,18

Анализирайки корена на българския етноним в Библията, ние го извлякохме от историята на Аврамовия род и културата на Двуречието. Връщайки се назад през хилядолетията, изследването ни достига до самата люлка на човешката цивилизация в Месопотамия. В древен Шумер открихме не само неговото присъствие, но и многобройните паралели между шумерската култура и известната ни далеч по-късно българска културна традиция. Мнозина изследователи спират работата си дотук, без да смеят да направят следващата стъпка. Други пък се опасяват от обществената реакция у нас и навън и разумно избират пътя на мълчанието и забравата, за да избегнат рисковете за скандал около името си. Това обаче не може да подмени истината, че най-древният епос на земята, носещ името на своя герой Гилгамеш, т.е. Билга-меш, в действителност носи българското име. За нас този факт е отправна позиция за бъдещи търсения.

По-горе вече се спряхме на образа на безстрашния и героичен цар на Урук (Унуг), чийто живот е влязъл като легенда в шумерската митология. Няма да се спираме подробно и на самия епос, станал обект на многобройни изследвания и анализи. Достатъчно е да отбележим, че тъкмо епосът на Гилгамеш е оня най-ранен прототип на легендата за всемирния потоп и Ноевия ковчег, който значително по-късно намира място в Светото писание. Събитие, поставено като водораздел между познаваемата и непознаваемата човешка история. Но тъй като Потопът се легитимира чрез епоса за героя, чието име съдържа българския етноним, можем да допуснем в качеството на работна хипотеза, че българското име, а може би и присъствие, достигат също времето на природната катастрофа. Което пък означава, че решим ли да търсим началото на българската история, редно е да започнем от потопа. От времето и мястото, когато и където той се е състоял. Определяйки неговите хронологични и топографски параметри – епохата и географията му, ще търсим там българското име.

За прагматично мислещия съвременен човек библейската притча за потопа не е нищо повече от една легенда. Не по този начин гледа на нея средновековното общество, приемало безкритично текстовете на Светото писание като проява на божието откровение. Затова пък епохата на Просвещението, налагайки своите нови и рационални принципи, дава думата на учените и изследователите, те да се произнесат и по отношение на легендата, и по отношение на Библията. Освободени от налаганите вековни догми, те поемат по запустелите друмища на миналото, търсейки истината, такава, каквато им я представя Светото писание, уверени в неговата правдивост. И резултатите не закъсняват.

В последното десетилетие на XVIII в. Уйлям Джоунс публикува изследванията си върху стари хиндуистки текстове, писани на санскрит, в които е открил легендата за потопа и за спасителния кораб на бог Ману.

В началото на 30-те години на XIX в. Чарлз Лайъл – бащата на геологията, изказва екстравагантната хипотеза, че разпръснатите скални блокове в нестратифицирана глина са били освободени от дрейфуващи, топящи се айсберги по времето на потопа. Хипотезата, макар и недостоверна, затвърждава легендата за потопа в качеството й на далечен спомен от реалното минало на земята.

През 1872 г., разчитайки плочките от царската библиотека на цар Ашурбанипал (668-627) в Ниневия, писани на акадски език, Джордж Смит попада на текст за Големия потоп, оценен от него като независима версия на библейския потоп. По-късно се установи, че става дума за три изключително близки версии, както и обстоятелството, че легендата за потопа е само част от епоса. Целият текст, известен днес като “Епос за Гилгамеш”, се състои от 12 плочки и на потопа е отредена само една от тях. Същественото различие от библейската версия е, че вместо за ковчег, в текста от Ниневия се говори за кораб, управляван от моряци, с което легендата придобива реални измерения.

През 1922 г. Чарлз Леонард Уули започва дванайсетгодишните си разкопки и разкриването на останките от митичния дотогава Ур Халдейски. Отворените царски гробници съдържат оръдия на труда и накити, недвусмислено свидетелстващи за високо развита култура. Откритата архитектура, включително с решения като арки, сводове и куполи няма друг аналог и отново е била преоткрита по-късно от римляните. Логично е тази култура да е съзрявала достатъчно продължително време, затова Уули продължава разкопките си в дълбочината на гробниците, търсейки нейните корени. Той достига до триметров слой от наноси, без следа от човешка дейност. Продължавайки упорито разкопките, експедицията на Уули попада на културни слоеве, разположени под наносния. Оказва се, че под наносите се намират цели затрупани постройки. Явно става въпрос за мащабно заливане. Следващите проучвания опровергават първоначалните изводи, че Уули е попаднал на следи от библейския потоп. Разкопките в близките на Ур северни могили не дават очаквания резултат и подобни наносни слоеве под тях не са открити. Получените резултати говорят за ограничен, местен разлив на реката и категорично отхвърлят идеята, че център на потопа е била Месопотамия.

Въпреки това, откритията на Д. Смит и авторитетът му на учен не са позволили вярата на хората в легендата за потопа да бъде разколебана. Надживяла хилядолетия, истината за световния катаклизъм и този път се изплъзва и не е установена Може само да се съжалява, че инерцията на мисълта продължава да владее умовете на хората и изследвачите все така свързват потопа с мястото, където разказите за него са намерили своето потвърждение. За това спомагат и някои косвени обстоятелства, като например това, че в т.нар. “Списък на царете“ времето на царуването им е разделено на две – преди и след потопа. Това делене подсъзнателно налага идеята, че царуването е било на едно и също място, т.е. в едно царство. Подвеждаща роля играе и “човекът от Шурупак” – оня предпотопен цар, който получил известието за божия гняв и заръката да си построи кораб, за да може да оцелее. След като градът му е локализиран “на бреговете на Ефрат“, място за съмнение не остава. Човечеството като цяло, в това число и ученият му елит, продължава все така да бъде в плен на догмата за месопотамския характер на потопа.

Намериха се изследователи, освободени от предразсъдъци, които потърсиха решението на загадката от позициите на съвременната наука, оставяйки настрана всичките заблуди на миналото. Едни от тях, обръщайки се към световната митология, достигат до извода, че “Големият брой на аналогиите, както и повсеместността на съобщенията за потопа (в общопланетарен план) дават основание да се предположи, че в основата им лежи някакво реално събитие, което действително е оставило спомен у човечеството”.¹

Други изследователи, изхождайки от тези позиции, потърсиха възможните механизми, довели до грандиозния катаклизъм. Намираме за необходимо да запознаем читателя с най-общите принципни съображения, изказани по въпроса от специалистите. Ето как коментира проблема българската изследователка М.Йорданова.² Повдигайки въпроса, откъде би могло да се вземе такова огромно количество вода, г-жа Йорданова разглежда следните няколко хипотези. На първо място, тя обръща внимание, че запасите вода в атмосферата в никакъв случай не са достатъчни, за да предизвикат наводнение с подобни мащаби, намерило отглас навред по света. Достатъчно вода има в ледниците на планетата и при разтапянето на всички тях, нивото на Световния океан би се покачило с около 66 м. Топенето им обаче е бавен и продължителен процес и в този смисъл не би могъл да предизвика потоп с характера на природен катаклизъм.

От друга страна, катастрофа с прилив на огромни маси вода би могла да бъде предизвикана от сблъсък на Земята с достатъчно масивно космическо тяло. За да се стигне до унищожаването на цял континент, подобно тяло би следвало да има радиус най-малко около 8-10 км. Такова явление е изключително рядко и би могло да се случи веднъж на приблизително половин до един милиард години, което показва недостоверността на подобна хипотеза.

На трето място, евентуални причини за потоп, като пропадане на земната кора при силни земетресения, изригването на вулкани, наводненията от поройни валежи, разрушаването на езерни чаши, отприщването на големи реки, щормови вълни, гигантски вълни цунами и пр., биха имали ограничено действие, което изключва повсеместния характер на потопа.

Единствената възможност за предизвикването на всемирен потоп, по оценките на българската изследователка, би могло да бъде “...топенето на ледовете от последния етап на кватернерното заледяване – вюрмския, започнало преди 16-18000 години и предизвикало покачване на нивото на Световния океан най-малко със 100 метра...” От учените е установено, че процесът на топене не е бил равномерен и плавен, а се е засилвал или е прекъсвал, поради временно захлаждане на климата, когато по брега са се формирали тераси. По датировката на подводните тераси и шелфовата зона на континентите и по намерените следи от торф, кости на сухоземни животни, каменни сечива и др., се съди за времето на настъпване на всемирния потоп, довел до унищожаването на древните цивилизации. Допуска се, че върхът на ледниковия потоп е преминал именно във времето на зараждането на най-древните цивилизации на планетата в делтата на р.Нил и долината на Тигър и Ефрат – преди 5000-6000 години, когато нивото на световния океан е било дори с няколко метра (не повече от 6 м.) по-високо от съвременното”.³

Колкото и правдоподобни да изглеждат тези разсъждения, все пак да не забравяме, че те са най-общи и принципни постановки. Съвсем по друг начин звучат думите на тесните специалисти, зад всяка от които стои дългогодишен труд. Така стигаме до Уйлям Райън и Уолтър Питман. Тези двама американски учени-океанолози подхождат към мита за потопа от съвсем друга гледна точка. Обобщавайки последните данни от съвременните геоложки, археоложки и най-вече океаноложки изследвания, те формулират редица въпроси, оказали се изключително продуктивни за отговора на загадката за Големия потоп: “Какво би станало, ако се приеме, че човешката история е разделена на “преди“ и “след”, главно защото наводнението е било постоянно, а не временно?” (Според Библията, събитието е продължило само седмица). “Би ли могъл потоп, чиито води не се оттеглят, да прогони един народ от бившата му родина и да го принуди да потърси ново място за заселване?” “Какво би станало, ако човек, решен да провери тази хипотеза, не се ограничи в изследванията си само в Месопотамия, а погледне и отвъд нейните граници?“

Отговорите на тези въпроси откриваме в авторската книга на двамата изследователи. “Ноевият потоп” не само дава удовлетворителни отговори на поставените въпроси и на цялата загадка около потопа. “Ноевият потоп“ придава нов облик на древната човешка история. И тъкмо в това се състои най-голямото достойнство в хипотезата на двамата океанолози. Ето защо, тръгнали по следите на българското име и отправили поглед към епоса за Гилгамеш и легендата за потопа, не бихме могли да продължим напред в собствените си изследвания, ако не отдадем дължимото внимание на “Ноевия потоп” на У. Райън и У. Питман.

Океаноложката експедиция в Босфорския проток на кораба “Чейн“ през 1961 г. доказва наличието на канал, запълнен с наноси, на дъното на протока, вероятно пукнатина в земната кора, който продължава след Босфора до ръба на континенталния шелф. Тя потвърждава данните за две противоположни по посоката си водни движения в протока, разположени едно над друго. Два пъти по-сладководната и с по-ниско относително тегло вода в Черно море се оттича на юг към Средиземно море, вследствие на препълването му от вливащите се в него пълноводни реки. В обратната посока на това повърхностно течение, към Черно море се движи придънно течение, формирало се от топлите, солени води на Средиземно море. Това позволява да се допусне, че някога това течение е нахлуло към Черно море като порой с такава сила, че само си е пробило пътя през протока. Естествено, то е било благоприятствано от дълбоката пукнатина в земната кора на дъното на протока.

Нова океаноложка експедиция с участието на У. Райън през 1970 г. на борда на кораба “Гломар чалънджър” прави сензационното откритие, че някога, преди 5-7 милиона години, Средиземно море е било пресъхнало, превръщайки се в безводна пустиня. Най-впечатляващо е това, че по-късно тази пустиня е била набързо залята с вода. Целият този процес на постепенно пресъхване поради изпаряване на водата му може да се проследи върху лицето на скалните образувания в Сицилия: как морето се е превърнало в приливно-отливна долина, след това - в плитка лагуна, тя на свой ред – в езеро и накрая в торфено блато. По-късно то отново се е трансформирало в дълбоководно море, като целият този процес трае приблизително около половин милион години. Това е станало възможно благодарение на преградната стена, съществувала някога при Гибралтар, образувала се в резултат от дрейфа и сблъсъка между континенталните платформи на Африка и Европа. Щателните проучвания доказват, че тази стена, отделяща Средиземно море от Атлантика, вероятно се е срутила отведнъж и това е довело до наводняването му с води от океана.

Откритието за Средиземно море, пресъхнало и след това отново наводнило се в море показва, че подобно събитие е възможно не само теоретически, но и на практика. Разбира се, това се е случило много отдавна, когато човекът все още не е съществувал, за да може да го опише в митовете за потопа, достигнали и до нас. Епосът за Гилгамеш и Библията ясно свидетелстват, че описаният от тях потоп е станал не по-рано от появата на първите развити хора, запознати със земеделието. Историческата справка е убедила У.Райън, У. Питман и Джон Дюи, че това не би могло да стане преди последния ледников период, т.е. преди около 12 хиляди години, когато в Месопотамия започва отглеждането на зърнени храни. Разсъждавайки върху необходимите условия за възникването на потоп и върху свидетелствата за такъв, изследователите посочват наред с безводната обстановка и образуването на пустиня, още и наличието на дълбоко врязани реки, промяната във фауната и флората и най-вече хора-бегълци от потопа, мигрирали надалеч, за да оцелеят.

В същата 1970 г. сп. “Сайънс” публикува проучванията на Дейвид Рос и Егон Дегенс, извършени на кораба “Атлантис II” през 1969 г. в Черно море. Те са установили, че по време на последния ледников период морето е било сладководно езеро, след това отново се е превърнало в море и естествено, това е било съпътствано със смяна на обитателите му: риба, планктон, ракообразни, молюски и крайбрежна растителност. Соленоводните видове са заменени от сладководни, а пък те - отново от соленоводни. Така двамата изследователи са установили в Черно море условието за промяната във флората и фауната, формулирани от У.Райън. Езерото е било свързано със Средиземно море, където се е оттичало през тесен и недостатъчно дълбок излаз, който не позволявал навлизането на морска вода отвън. На свой ред, учени от Московския държавен университет и Института по океанология при БАН във Варна са установили навътре от брега, на разстояние между 10 и 100 мили, тинест слой с дебелина едва десетина сантиметра, лежащ върху бивш земен ландшафт, включващ речни корита, степни ливади и пустинен пясък. Открити са брегови утайки покрай външния ръб на континенталния шелф на 100 м. под сегашното морско равнище, което свидетелства, че бреговата ивица на езерото е била далеч по-навътре в морето от сегашната.

През 1837 г. Луи Агаси докладва своята знаменита теория, според която по времето на последния ледников период повече от 2/7 от планетата е била покрита от масивна ледена шапка, включително и големи части от Централна и Северна Европа и Северна Азия. В следващите години Чарлз Макларън посочва, че водата, замръзнала в ледниковата шапка, вероятно е дошла под формата на снеговалежи, следствие на изпарения от океана, довели до снижение на нивото му с близо около 100 м. През 60-те години на отминалото столетие Иржи Кукла, ползвайки за отчитане на времето геомагнитните промени, успява да датира климатичните условия през ледниковата епоха за период от 1,5 милиона години. Оказва се, че климатът по времето на ледниковата епоха е бил изключително сух, а южно, в съседство на ледената шапка, територията на Евразия е била обхваната от обширни пустини и степни райони. Тази ситуация силно напомня за превърналото се в пустиня Средиземно море. Такива пустинни условия водят до значителни изпарения и загуба на вода във водоразделните зони на Дунав, Днепър, Днестър и Дон и като резултат - до спадането на равнището на Черно море под нивото на излаза му. Така У.Райън и У.Питман намират и необходимото условие за своята теория - скорошната датировка на засухата. Те не са пропуснали и явното съвпадение между времето на нахлуването на средиземноморските води в Черно море, датирано от Рос и Дегенс преди девет хиляди години и времето на засуха в Западна Чехословакия, определено от И. Кукла на осем хиляди години.

През 1993 г. международната океаноложка експедиция по руско-украинското черноморско крайбрежие на борда на кораба “Акванавт” доказа, че разширяването на Черно море е свързано с бързо нахлуване на морска вода и отхвърли тезата, че то е резултат на обилен речен вток, последица от топящата се ледникова шапка. Наред с това, изследвайки подводен каньон, бил някога устие на река, на 140 м. под морското равнище Райън и Питман откриват и пряко доказателство за свилото се в миналото сладководно черноморско езеро. В утайките от дъното на каньона са намерени кореноноги от речна вода и корени от растения - директни свидетелства за езерното минало на Черно море. Изследваните от Глен Джоунс от лабораторията “Маклийн” в Уудсхолския институт проби - имигранти (флора и фауна), взети от експедицията с помощта на най-съвършения “часовник” – мас-спектров ускорител, са обобщени в следните важни изводи. Първата поява на морски видове в черноморското езеро съвпада с началото на задушаването на Черно море от отровния сероводород. Това означава, че бързо излялата се солена вода просто е задушила езерото. Календарната възраст във всичките проби сочи все едно и също число - 7500 г. Това означава първо, че всичките имигранти-мекотели са проникнали тук наведнъж, за кратко време, а не в продължение на векове и хилядолетия при едно бавно втичане. И второ, че потопът в Черно море се е състоял в средата на шестото хилядолетие преди Христа, по времето, когато Балканите и Мала Азия са вече обитавани от достатъчно развито население, познаващо земеделието, скотовъдството и уседналия начин на живот. Тъкмо затова природната катастрофа, довела до прогонване от родината, оставя толкова трайни следи в паметта на хората и намира отражение в митологията. За да осигури бъдещето си при бягството, това население е трябвало да вземе със себе си не само познанията си, но и семената от културните растения и опитомените животни. И в това отношение древните текстове не са ни подвели, а отразяват отминала реалност.

През 1988 г. Рик Феърбанкс и Едуард Бард потвърждават тезата на Чарлз Макларън, че разрастването на ледената покривка е довела до спад на морското равнище с повече от 100-130 м. Те доказват, че разтапянето на ледената шапка, сковала земята през последния ледников период преди 25 хиляди години е станало на два тласъка: около 12500 и за втори път през 9400 г.пр.Хр. Първият тласък от топенето на ледената покривка на Северна Европа и Азия е довел до изпълването на реките и техния разлив в “големи езера”, в каквито са се превърнали Горен Днепър, Горна Волга и други пълноводни реки, както и до разрастването на Аралско и Каспийско морета. Вторият тласък в топенето не е довел до вливането на водите в Черно море. “Големите езера“ в южните съседни на ледената шапка райони са възникнали в областите, където ледената кора е била хлътнала под натиска на леда и периферната изпъкналост на същите области е насочила теченията на реки като Днепър, Днестър, Дон и Волга в западна и северна посока. Точно това е сложило началото на последното пресъхване на черноморското езеро. Около 10 хил. г.пр.Хр. равнището му вече е спаднало под нивото на излаза му в Средиземно море и под това на световния океан. Около 5600 г.пр.Хр., когато бреговата му линия е на 100 м. под нивото на босфорската преграда, е започнал приливът на солена вода през нея. Изследванията доказват, че коритото на протока се удълбочава по посока на Черно море, т.е. той е изровен в чист пясъчник и шисти. Изчисленията показват още, че нивото на водата в езерото се е покачвало с 15 см дневно, а хората, търсещи спасение в бягството, е трябвало да изминават приблизително около четвърт миля на денонощие.

Безспорно, сладководното черноморско езеро е играло ролята на оазис сред пустиня и като такова е привличало към бреговете си хора, животни и растения. Според “оазисната теория за произхода на земеделието” на Рафаел Пъмпели, условията около езерото би следвало да са съдействали за уседналия начин на живот на населението тук и за подмяната на събирателството с най-ранните форми на земеделието. Това обстоятелство маркира следващата стъпка в работната схема на У.Райън – търсенето на хората, обитавали Черноморското крайбрежие преди потопа. Кои са били тези хора? Датировките показват, че културата Винча и народът от Лепенския вир край Железни врата на Дунав са съвременници на потопа в Черно море. Учените от Запада използват данни от археологическите разкопки край Железни врата, без да имат достатъчно информация за археологическите проучвания по самото черноморско крайбрежие в съседна България.

През 1996 г. излиза от печат книгата на Дейвид Харис “Произход и разпространение на земеделието и скотовъдството в Евразия”, в която авторът защитава тезата, че земеделието е начевало като независимо само в два случая от историята на човечеството – в Близкия Изток и след това в Китай. Първоначално то е възникнало в т.нар. “оазиси на рифтовите долини” в западната част на Плодородния полумесец, в края на Х хил.пр.Хр. Уседналият начин на живот се е наложил около 12500 г.пр.Хр. и е бил пряко следствие от първия тласък от топенето на ледовете. Този период на затопляне е бил последван от краткотрайно завръщане на ледниковите условия, известно с името “По-младия сребърник”. Той е заел времето между 10500 - 9400 г.пр.Хр. и е довел до ново засушаване и захлаждане.

На свой ред Андрю Муър, изследвайки могилата Абу Хурейра на брега на Ефрат в Сирия говори за две последователно съществували селища. Първото е било обитавано от първобитни ловци и събирачи на храна, наричани от съвременната наука с името “натуфианци” и е представлявало сезонен лагер. По времето на “По-младия сребърник” то е било напуснато от своите обитатели, подобно на редица други натуфиански селища по това време. Заселниците на второто, “по-новото” селище са били вече земеделци. Откъде са дошли тези неолитни земеделци, не става ясно. Харис изключва възможността тези заселници да са дошли от района на черноморието, както и това, Черно море като оазис да е било люлка на земеделието. Данните обаче сочат, че по времето на засухата при “По-малкия сребърник” възникналите при първия тласък на топенето езера в Анадола са станали толкова солени, че водата им не би могла да бъде използвана от хора и животни. Единствени сладководни басейни са останали Черно и Каспийско морета. По-късните археологически проучвания на могилите Кармел, Ашикли, Чатал Хююк и пр. показват паралел в културата и бита на хората от Лепенския вир и анадолските земеделци. Датировката показва една и съща възраст на двете култури. Оказва се, че първите земеделци в света са обитатели на райони, близки до бреговете на Черно море.

По-късните изследвания посочват наличието на втора мини ледникова епоха в допълнение на “По-младия сребърник”, обхващала земята между 6200 - 5800 г.пр.Хр. и довела до нова миграция, този път на земеделско население от Анадола и Палестина. Това застудяване не се е отразило на климата в близост на Черно море, поради компенсирането му от разликите в нивата между Черно море и Анадолското плато.

Обобщавайки всичките тези изследвания и наблюдения, У. Райън и У. Питман стигат до заключението, че именно Черно море притежава всичките необходими условия, за да бъде определено за център на библейския потоп. Климатичните промени на планетата са го превърнали на първо време от море в затворено сладководно езеро, а след това са довели до положение, когато водите му са останали под нивото на световния океан и с това са предопределили настъпилия световен катаклизъм. По времето, когато Плодородният полумесец и Анадолското плато са били охладени и негостоприемно са прогонили хората, черноморието е запазило топлия си климат. Като сладководно езеро, богато водоснабдявано от многобройни и пълноводни, включително и големи реки, в рамките на хилядолетия то е било притегателен център за хората около него и е създавало условия за уседнал начин на живот, докато останалите езера са се превръщали в блата и солената им вода е станала негодна за консумация. Ето защо, плодородните почви по неговото крайбрежие са се превърнали в люлка на първата земеделска култура в света. Окончателно потвърждение на казаното дават учените-генетици, разкривайки, че най-ранната културна пшеница се открива в Анадола.

Следва да се установи съдбата на това земеделско население. Дали то е загинало при потопа? Или части от него са оцелели и са разпръснали неговата култура на други места по света? Познава ли науката подходящи кандидати за ролята на древните бегълци-земеделци?

Според У.Райън и У. Питман, културата Винча е възможен представител на това древно и културно население, предвид епохата и внезапната му поява тук, както и на липсата на каквато и да е приемственост с предхождащата местна култура. Друг кандидат за същата роля е населението, носител на културата, наречена “линейна лентова керамика” (LBK), появило се пак по същото време и заело една значителна част от Европа, между р. Днестър и р. Сена. Това население, освен че е познавало земеделието, навсякъде е наложило еднаква керамика, каменни сечива, тип на селищна планировка и постройки, погребални церемонии, търговия и икономика. То се е появило много набързо, като или е претопило завареното местно население, или го е ликвидирало, но тъй или иначе, следи от съвместното им съжителстване липсват.

Трета култура от средата на VI хил.пр.Хр., също земеделска, са данило-хварите от плодородните долини на Далмация и сродните им бутмирски племена около Сараево. По българското черноморско крайбрежие се появяват т.нар. хамангиански племена. Всички тези ненадейно появили се племена и народи, заселили Европа, са били носители на нова, по-висока култура и са станали причината за бързия й културен възход. Неслучайно средата на VI-то хил.пр.Хр. някои археолози наричат “златен век”. В Анадола и Плодородния полумесец втората мини ледникова епоха (6200-5800 г.) е привършила две столетия преди потопа и те отново са се превърнали в Обетована земя. Заселването на редица стари, изоставени селища и появата на нови, издигането на първите предпазни крепостни стени, свидетелство за набези и отбрана, настъпилите промени в рисуваната керамика – всичко това са свидетелства за появата на ново население, вероятно бегълци от потопа. Тъкмо по това време по границите на Северна Месопотамия се появява народът, наречен халаф. Времето на потопа съвпада с бурното икономическо и културно развитие на Египет. В Кавказ, пак тогава, се появява развито земеделие в готов вид. Наскоро след потопа в Южна Месопотамия се появяват т.нар. убаиди - първите земеделци тук. Дотогава територията на Двуречието е била незаселена, поради изключително оскъдните валежи и едва с появата на население, владеещо поливното земеделие, тя става обитаема. По-късно върху основите на убаидската култура разцъфтява първата цивилизация на земята – шумерската.

Такава е картината на миграцията вследствие потопа, която ни рисуват У.Райън и У. Питман. Черноморският басейн в продължение на хилядолетия е привличал с животворните си води населението от един обширен и запустял поради влошените климатични условия географски ареал. Струпаното по плодородните му и обилно напоявани брегове население вероятно е преминало критичното натрупване, за да достигне до усвояването на културното земеделие и уседналия начин на живот. И тъкмо това уседнало население, вкусило първите плодове на цивилизования живот, е трябвало да бяга. Естествено е при бягството да е взело със себе си достиженията на своето битие. Многобройното население вероятно формира мащабни преселнически вълни в различни посоки. И точно това като че ли е предопределило едноактното разпръскване на земеделието, появило се по едно и също време в Европа, Азия и дори Африка. Най-бързо то е разцъфтяло там, където условията са се оказали най-благоприятни. Но и самите бегълци са носили със себе си умения, с които са правили природата по-сговорчива към тях. Затова са съумели да заселят пустеещата и безлюдна дотогава Южна Месопотамия.

Търсейки пътища в подкрепа на хипотезата си, У.Райън и У. Питман излизат далеч извън тесните предели на океанологията. Освен към археологията, те се обръщат и към други науки, като лингвистиката и генетиката, но и към митологията, извличайки съответните аргументи от тях. Анализирайки многобройните теории за праезика и мястото на неговото възникване - Кавказ, Украйна, Армения или Анадола, те находчиво обръщат внимание на близостта на всички тях до Черно море. Изследванията на лингвисти и генетици свидетелстват за близки по вида си езиково и генетично родословни дървета с единен център – циркумпонтийското пространство, възникнали като резултат от някакво мащабно събитие с разпръскващ ефект. По мнението на двамата автори, семитите и убаидите са побягнали на юг, към Леванта, Месопотамия и Египет, картвелите са заселили недостъпния за водите Кавказ, представителите на LBK-културата заели огромна част от Европа, от Прикавказието чак до Атлантика, а тези, които поели на изток – тохарите, уседнали в Таримската долина.

До подобни изводи достигат Райън и Питман, обръщайки се и към митологията. Анализирайки известните версии за потопа и спасението на единствения праведен род, те стигат до заключението, че описаният потоп не би могъл да бъде речен. По правило, речните разливи настъпват изневиделица и не се предхождат от сигнали, които да подсказват наближаването им. В случая с легендата за потопа нещата са тъкмо обратно. Във всички варианти е налице предупреждение за приближаващото бедствие, което е достатъчно своевременно, за да може Ной, Зиусудра, Утнапищим или Атрахазис да се подготвят, да си построят кораб или ковчег и да го натоварят с всичко най-необходимо, което да им позволи не само да надживеят катастрофата, но и да си осигурят нормален живот след нея. Освен това, речните разливи са краткотрайни. Те наистина са в състояние да прогонят хората, но това е ставало в близката околност и наскоро след наводнението водите са се оттичали и хората са се завръщали по домовете си, независимо от нанесените щети. При положение че потопът е бил в Черно море, то тогава той действително е бил предхождан от видими сигнали за наближаващото бедствие, като покачване равнището на водата оттатък Босфора. Самият разлив, колкото и драматичен да е изглеждал като грохот и земни вибрации, все пак е предоставил необходимото време за бягство.

Налице са детайли в легендата за потопа, които досега не са намерили обяснението си и се оказват разбираеми и логични единствено в светлината на изказаната хипотеза. Така например, достигнал до “смъртоносното море”, Гилгамеш (Билга-меш) наема лодкар, който да го преведе на отсрещния бряг. Героят е истински изненадан от вида на средствата, с които лодката щяла да се придвижва. Напълно чужди на представите му, те се оказали “каменни неща”, предизвикали негодуванието му и ядосан той ги строшил. “Ти строши каменните неща, ти издърпа задържащите ги въжета“ – възкликнал уплашеният лодкар. “Тези каменни неща, о, Гилгамеш, са които ме отнасят отсреща, за да не докосвам водите на смъртта“ – пояснил той.

Че Черно море е море на смъртта, днес е добре известно, предвид огромната концентрация на сероводород в дълбините му, достигаща на моменти ниво по-малко от 100 м. от повърхността му. Дали това са имали предвид в легендата, никой не може да каже със сигурност. Сигурно е обаче, че “морето е мъртво” тъкмо в резултат на потопа и следователно точно от неговото време, което не изключва, че древните хора са знаели тази му особеност. Черно море и то водите около Босфора са могли да си заслужат прозвището “водите на смъртта” и поради втора причина. Самият потоп, т.е. вливането на водите от Босфорските височини, не ще и дума, е представлявало внушително зрелище. И спомените за него не са били заличени поколения наред от народната памет. Така страшният катаклизъм е влязъл в митологията на първата цивилизация - епоса за “Билга-меш”, а оттам и в Библията.

Още по-голям интерес представлява въпросът за “каменните неща” в епоса на Гилгамеш. Липсата на каквато и да е яснота досега не е позволила на изследователите да определят за какво по-точно става дума, но в контекста на казаното за черноморския потоп посочената загадка намира обяснението си. Да си припомним за дълбоководното, движещо се в обратна посока течение в Босфорския проток – от Средиземно към Черно море. Добре известно е, че от самото начало на гръцката колонизация на Черно море - от VIII в.пр.Хр. насам, до времето на първите параходи, за да се придвижват в Босфора по посока към Черно море, старите моряци са спускали дълбоко във водата кошници пълни с камъни, възползвайки се именно от това придънно течение.

Освен легендата за потопа, странни сцени, отпращащи ни към него, предлагат и други древни текстове. Известен е текст на иврит, където е представена следната картина: “ревящите води на дълбините се надигнаха и Техом, тяхната царица, заплашваше да залее Божието творение”. Господ обаче я покорил и я заточил да живее сред пясъчните дюни, “като й въздаде божествено предопределение, което Техом не можеше да наруши, колкото и яростни да бяха солените й вълни, защото тя бе затворена зад портите, а резето бе спуснато”.

Няма що, интересна сцена с морски вълни, затворени зад порти и заплашващи да залеят “Божието творение”. Какво е имал предвид анонимният древен автор, едва ли някога ще научим. Алюзията със сценария на черноморския потоп, по начина, по който е представен от У.Райън и У.Питман, е внушаваща и поради това не може да бъде подмината.

Особено внимание обръщат двамата автори и на приказката за потопа от остров Самотраки, достигнала до нас благодарение на Диодор Сицилийски. Според него, някога Черно море било езеро, което пълноводните реки препълнили и водите му бурно започнали да се изливат през естествената стена на Босфора и Дарданелите. Този потоп залял значителни части от Мала Азия и от територията на самия остров, превръщайки ги в море. Затова, завършва хронистът, случвало се рибари да улавят в мрежите си капители от колони на постройки от потъналите градове.

Знаменателно, нали? Равнищата на водата в черноморското езеро и Средиземно море се оказват различни и под собственото си налягане водата си пробива път, като свързва двете морета и предизвиква обилен излив - потоп с наводняването на обитаваното крайбрежие и превръщането му в море. Точно това описва хипотезата на Райън и Питман! Само че в обратната посока. Не Черно, а Средиземно море се е препълнило и преляло в Черно. Това е подробност, която хилядолетия след голямата катастрофа хората е възможно да забравят и смесвайки различни събития, да я формулират съгласно известните им реалности, като например, повърхностното течение през Босфора по посока от Черно към Средиземно море. А колкото до заливането на обширни територии от Мала Азия, може би това съобщение отразява самото формиране на съвременния басейн на Мраморно море.

С прегледа на податките от митологията У.Райън и У.Питман завършват изложението на хипотезата си за черноморския характер на библейския потоп. Както се вижда, постарахме се да я представим достатъчно пълно, за да убедим читателя в нейната аргументираност и правдоподобност. Това е необходимо като важна отправна точка към собствената ни работа. Работата по издирване на българския етноним борави с материя, която не подлежи на пряка практическа проверка и прецизното датиране на конкретни проби, както е в океанологията. Смятаме, че тъкмо миграцията на забягналото от наводнените брегове на черноморското езеро население съвпада със собствените ни търсения.

Повдигайки въпроса за миграцията на население от превърналото се в море черноморско езеро и навлизайки в дебрите на митологията, ще ни се да допълним и разширим аргументите, изказани от Райън и Питман, доколкото това е по възможностите ни. За разлика от мнозина, ние гледаме напълно сериозно на сведенията от митологията, а и най-големите скептици трябва да признаят, че в редица случаи именно тези данни са единственият извор на знания.

Обобщавайки един значителен по мащабите си материал, А.Горбовски достига в проучванията си до два основни извода относно съобщенията за потопа. Първият извод се отнася за повсеместността на митовете за всемирния Потоп. Легендата се среща не само в Библията и клинописните текстове от Месопотамия - асирийски, вавилонски, акадски и шумерски. Тя се открива буквално по всички кътчета на земята: в Индия и Китай, сред европейските народи, в Северна, Централна и Южна Америка и дори в Аляска, в Австралия и Нова Зеландия, Полинезия и Микронезия.⁴

На това място коректността изисква да отбележим, че ако за А.Горбовски повсеместността на митовете за Потопа е свидетелство за неговата реалност, то други изследователи виждат в нея тъкмо обратното. Така например, А.Кондратов търси обяснението за тази особеност в светогледа, и по-специално в натурфилософията на древния човек, намирайки в универсалността на сведенията отпечатъка на някакъв общ механизъм за създаването на митове, изградени върху природните стихии и по-специално – на водната стихия. Поради тази причина, този вид легенди, по негово мнение, не могат да служат като доказателство за достоверността на митовете за световния потоп.⁵

А.Горбовски говори и за втора особеност, съпътстваща легендите за потопа. Това е големият брой аналогии между митовете у различните народи, включително и такива, отдалечени на хиляди километри един от друг. Ето как ни ги представя самият автор.

На първо място, впечатление прави наличието на предвестници на катастрофата, срещани почти във всички легенди. И във вавилонския епос, и при ацтеките, и в Библията, при индийците и при народите в Тихия океан и Бирма, човеколюбивият бог предупреждава някой избран от него човек за предстоящото бедствие, като го поучава какво да прави, за да спаси себе си и човешкия род от гибел.

Като втори паралел А Горбовски сочи наличието на двама спасили се - винаги мъж и жена - брачна двойка, станала продължител на човешкия род и родоначалник на хората от епохата след Потопа: Девкалион и Пира у гърците, Дюейвен и Дюейвич в Уелс, Бит и Бирен при ирландците, Ной и жена му (Ноема, според някои) в Библията, но същото е положението и при баски, ацтеки, бразилските и североамериканските индианци.

Третото съвпадение авторът намира в идеята, предупредените да вземат със себе си различни животни, при това също по двойки. Така постъпват и библейският Ной, и индийският Ману, и мексиканският Ната и шумерският Ксисутрос, а също и Троу в Борнео и Етси при канадските индианци.

Спасилите се винаги слизат на върха на някаква планина, след като водите на Потопа започват да се оттеглят. А краят на Потопа се ознаменува от появата на небесна дъга на небосклона. Тази небесна дъга се открива освен в Библията, също и при шумери, полинезийци и американци.

За още по-любопитни и значими намираме някои дребни на пръв поглед и второстепенни аналогии, като например това, спасилите се да пускат периодично птици, на три пъти, като последният път птицата се прибира на спасителния кораб с маслинено (зелено) клонче в човката. Това е преценявано като сигнал за края на бедствието. Любопитно е и предпочитанието специално към враната и гълъба, проявявано и в “Епоса за Гилга-меш”, и в Библията, и от американските индианци.

Не по-малко впечатляващ като съвпадение ни се струва и епизодът с печенето на жертвено животно в чест на боговете, непосредствено след Потопа, по миризмата на което господарите на небето узнават, че на земята са останали живи хора.⁶

Към тези аналогии бихме могли да допълним още. За спасението си предупреденият човек е използвал по заръка на Господ ковчег или кораб. Този човек обикновено не е случаен, а праведник – човек несъгрешил пред Господа, а самият Потоп е изпратен като наказание от боговете заради хорските прегрешения.

Накрая ще обърнем внимание и на звучащите близко помежду си имена на спасилия се праведник. Това е Ной в Библията, Нау (Нов) според “Джагфар тарихы”,⁷ Нюй-Ва в китайската митология,⁸ Нух у мюсюлманите,⁹ Нуу в Полинезия,¹⁰ Ната на мексиканските ацтеки.¹¹ Факт, който намираме за показателен. Наред с изброените по-горе паралели, той се превръща в свидетелство за това, че става дума за един общ модел на мита, независимо от неговото географско разпространение.

Как да си обясним създалата се ситуация? Унитарният модел и още повече аналогиите в неговите детайли, включително и в името на спасения праведник, веднага отхвърля версията, че митът е възникнал на базата на най-общи мотиви, като преклонение на древния човек пред водната стихия, както допуска А.Кондратов. Напротив, този модел дава предимство на тезата за реалния характер на мита. Нещо повече, унитарният модел представлява доказателство за единния произход на мита, обстоятелство, което може да бъде обяснено по един-единствен начин. Потопът е станал не по цялата земя, а на едно определено място и мълвата за него е намерила разпространение навред по света. Това обяснение става вероятно, само ако природният катаклизъм е бил наистина огромен по мащаб и драматичен по характер. И наред с това, да е довел до прогонването на една значителна част от местното население, което е било принудено да търси убежище за нов живот в различни посоки и на значителни разстояния от епицентъра на събитието. Само наличието на тези обстоятелства позволява правдоподобно обяснение на положението, открито в митологията. Същите обстоятелства изказват в хипотезата си за черноморския потоп и двамата океанолози. Те също виждат в Потопа мощен миграционен фактор, довел до разпръскването на културно причерноморско-балканско население, а с него и на високата му култура по света. В този смисъл, данните от митологията и по-специално наличието на многобройни паралели в легендите за Потопа у различните народи се превръщат в поредния сериозен аргумент в подкрепа на тяхната хипотеза.

На това място ще отбележим нещо твърде любопитно, свързано с датировката на събитието. Райън и Питман съобщават, че данните от датирането на пробите планктон, изследвани по мас-спектроскопския метод са както следва: 7500, 7580, 7510, 7470 години. Отнесено към 1950 г., това определя възрастта на пробите съответно от 5550, 5630, 5660 и 5520 г.пр.Хр.¹² Спираме се подробно на тези датировки, тъй като те удивително съвпадат с началото на значителна част от приетите календари (ери), в които “сътворението на света” се сочи около 5500 г.пр.Хр. Можем да се замислим за съвпадението между датирането на Потопа и данните за “сътворението”, макар че според Библията това са различни събития, случили се по различно време.

Обръщайки се към хипотезата на Райън и Питман, смятаме да я използваме в качеството й на начална позиция, която ни дава изходното време, мястото на действие, както и механизма, отключил последващите събития, които влизат в нашата тема на проучване. От своя страна, бихме се радвали, ако работата ни се окаже естествено продължение на смелата хипотеза. Доколко очакванията ни ще се оправдаят, това ще прецени читателят. Тъй или иначе, ние ги разглеждаме в дълбоко единство и се надяваме двете хипотези да се допълват и подкрепят една друга.

Ще цитираме думите на двамата американски океанолози в самия край на книгата им: “Докато не бъдат открити останките на неолитно селище под тинята на сегашния черноморски шелф, не може да има археологическо потвърждение, че сега залетите от морето земи, някога са били обитавани.“ Така те на свой ред изразяват убеждението си във взаимната изгода от допълващите се изследвания на океанолози и археолози. Тези техни думи са стимул към точно такива проучвания в следващите години. Своеобразен връх на тези усилия представляват организираните през последните години експедиции на проф. Бълард по черноморското крайбрежие на Турция, България и Румъния.

С интерес ще следим тяхната работа, още повече, че екипът от българска страна ще бъде ръководен от нашия съгражданин – проф. Петко Димитров. Той е най-горещият привърженик у нас на хипотезата за черноморския произход на библейския потоп, стигайки до нея самостоятелно и независимо от американските си колеги, по-рано от тях. Ще си позволим да допълним към казаното от У.Райън и У.Питман и мнението на българския океанолог.

Според П. Димитров, едно от основните доказателства за потопа и пряко негово следствие е формирането на геокатастрофически органогенни утайки в дълбоководната черноморска котловина и възникването на сероводородното заразяване – специфично, уникално за Черно море явление. Колкото до рязкото (катастрофално) повишаване на равнището му, важно свидетелство представляват запазените реликтови утайки от старите брегови линии. В условията на постепенно повишаване на морското ниво, подводният брегови склон се разрушава под въздействие на ерозията на водата и на вълните и това води до унищожаване на реликтовите утайки.

Тези аргументи на П. Димитров съвсем не са единствени, но ние се спираме на тях поради две основни причини. Първо, защото ги намираме за оригинални и допълващи казаното от американските му колеги. И второ, защото те са публикувани в послеслова му към българското издание на книгата им “Ноевият потоп”. Колкото до желанието ни да засвидетелстваме неизчерпаемия ентусиазъм на проф. П.Димитров по темата, представяме снимка на т.нар. от него “Чиния на Ной” от личната му колекция. Експонатът е изваден от дъното на морето на дълбочина повече от 100 м., с помощта на спускаемия подводен апарат “Аргус” през 1985 г.

Трябва да отбележим, че придвижването на малоазиатско население по време на мини-ледниковата епоха през VIII-VII хил.пр.Хр. към Балканите и заселването му тук е добре известно на съвременната наука. Известният изтоковед И. Дяконов¹³ изказва мнението, че жестокото засушаване през VIII хил.пр.Хр. е прогонило населението от пред-цивилизацията на Чатал-Хююк и една значителна част от него се е заселила на Балканите. Точно това население е станало причина за бързото развитие на земеделието и скотовъдството тук. Резултатът е мощно нарастване на прираста на населението - главният фактор, довел до процеса на многоетапно разселване на индоевропейците.

Още по-категорична по въпроса е нашата изтъкната палеоархеоложка Х. Тодорова: “Липсва предисторията на неолитните явления, което е логично, тъй като неолитът у нас е възприет сравнително късно и в завършен вид от неговите най-ранни азиатски центрове. От своя страна, с усвояването на произвеждащата икономика... на Балканския полуостров се оформя един нов, могъщ неолитен център.”¹⁴

В края на настоящата глава ни се ще да вземем отношение по още един въпрос, повдигнат във втория послеслов към “Ноевия потоп” – “Библейският потоп, Черно море и археологията“. Негов автор е историкът Иван Иванов, бивш директор на Историческия музей във Варна и за жалост, вече покойник.

Изказвайки съображенията си по отношение на потопа в Черно море, И.Иванов обръща внимание на обстоятелството, че в паметта на старите българи не се откриват следи от спомен за потоп, което се обяснява с това, че Балканите стават обетована земя за българите повече от шест хилядолетия след грандиозния катаклизъм. Тази забележка на пръв поглед е напълно справедлива и достоверна. Наистина, в известните ни народни приказки, предания и песни подобен мотив не се среща или поне на нас не ни е известен. Но трябва да отбележим, че понастоящем не разполагаме с достатъчно задълбочени изследвания за българската митология.

През 1997 г. у нас бе публикуван за пръв път най-старият известен български епос – “Сказание за дъщерята на хана”, съставен във Волжка България през далечната 882 г. по далеч по-древен устен вариант. Заехме се да потърсим, дали съществуват следи от легенди за потоп или друго подобно природно бедствие по страниците на епоса. Още в първата глава, в осма песен - “Как Гали наказа алп Куян” се разказва за това, как алпът на крадците и разбойниците Куян, с цел да забогатее, продава кораба на някакъв праведник, с който кораб той спасил целия си род от страшния потоп. Корабът с бегълците достигнал един остров, където хората намерили спасението си. След като потопът свършил и водата се оттеглила, оказало се, че островът е в действителност връх на планината Субаш. След това всичко се успокоило, природата възкръснала за нов живот, праведникът и родът му слезли в равнината, а корабът останал като страж на върха. Именно този свещен кораб алчният Куян решил да продаде. Той наел цял керван хора да го смъкнат от върха и да го докарат до морския бряг.¹⁵ А това бил брегът на Сакланско, т.е. Черно море.¹⁶

И така: спасен по волята Божия “прочут и велик” праведник (името не се съобщава) - свещен кораб – потоп (но и огън) - спасителен планински връх - спасен, оцелял род, поел пътя на нов живот! Както можем да се убедим, схемата на събитията в “Сказанието” почти напълно преповтаря библейската версия, с тази разлика, че подобно на голямата част месопотамски варианти на легендата и тук се говори за кораб, а не за ковчег. И забележете! Корабът бил спуснат не другаде, а във водите на Черно море!

Подобна и като че ли малко по-пълна е версията за потопа в другия излязъл от забравата писмен източник на волжките българи - “Джагфар тарихы”. Говорейки за “каф-българите”, т.е. българите в Кавказ, следа от които е оставило името на р. Булгар-чай в днешен Азербайджан, авторът Гази Барадж пояснява: “Най-голям разцвет държавата на каф-булгарите достигнала при управлението на цар Камир - Батир. След неговата смърт някои от самарците (каф-българите в Самар) замърсили водата, забравяйки, че тя е свещена, тъй като отразява бог Тара (Тангра). Разгневеното божество решило да потопи във вода земята Самар, но предупредило хората със страшен глас, от който изпопадали листата на дърветата. Част от изплашените самарци забягнали още по на запад и се нарекли в чест на знамението “агачири” – хората от дърветата, поради изпокършените клони и изпопадалите листа на дърветата. Те достигнали до Мисра (Египет), където останали да живеят немалко време. Сред останалите имало един род самарци, неоскърбили водата. Всевишният го пожалил и му дарил кораб, с който да се спаси. След това наводнил цял Самар. Когато водата се оттеглила по волята на Тангра, корабът останал на върха на планината Самар, а спасилият се народ се нарекъл “Нау”, т.е. “Нов”.¹⁷

Както може да се види, този сравнително кратък откъс ни предоставя следните интересни твърдения: 1. Българите били част от самарците, които пък били част от камирците, а те били индоевропейци. 2. Преди потопа българите обитавали Кавказ и то най-западната му част. 3. С неверието си те (българите) обидили Тангра и той решил да ги накаже, като ги унищожи с наводнение. 4. Преди това обаче той ги предупредил, при това с толкова силен глас, че чак листата на дърветата изпопадали. 5. Хората, които приели предупреждението насериозно и побягнали към Египет, били наречени с името “агачири” или “хора от дърветата”. 6. След бягството им Тангра наводнил цял Самар и всички хора се удавили, с изключение на един праведен род. 7. За да ги спаси, Тангра им подарил кораб, специално направен за тази цел. 8. Корабът с праведния род намерил спасение на върха на планината Самар. 9. Спасените приели името Нау, което означава “нов” и напомня името на Ной. 10. Планината Самар се намирала в непосредствена близост до Черно море.

Информацията в летописа на Гази Барадж се оказва значително по-пълна от тази в “Сказанието” и ни предоставя податки, свидетелстващи за нейната автентичност, тъй като можем да ги свържем с известни днес факти. Например, индоевропейската природа на българи, кимери и шумери. Мястото - западен Кавказ, в близост до Черно море, където българите-самарци са дочакали гигантската катастрофа. Напълно непознатата за науката история на агачирите. Твърдението на Райън и Питман, че хората са разполагали със сигнали, предвестници на потопа и с възможността да избягат своевременно и това, че някои са се възползвали от тези сигнали.

На голяма част от тези въпроси ще се върнем отново по-нататък. Тук обаче искаме да заострим вниманието върху две неща. Подкрепата, която летописът на Гази Барадж оказва на откъса за потопа в “Сказанието” и участието на самарците-българи в него. Другото е името на праведния род. Защото Нау не само означава и звучи като Нов, но и като името на библейския Ной, та дори и на китайския му вариант Ню-Гуа. Значението на това име кореспондира напълно с латинското НОВУС и с английското НЮ – нов. Той принадлежи към каф-българите, следователно според летописа на Гази-Барадж Ной е българин. Тук ще припомним твърдението на Ал-Масуди, че българите произлизат от Матусала, т.е. от дядото на Ной. Според летописа на Гази-Барадж българите са народ, съществувал преди потопа.

Не ни е известно фолклорът на дунавските българи да отразява мотива за Потопа. Но за него не е чуждо името на Ной. Познати са народни приказки от Брезнишко, Асеновградско, Петричко и Прилепско, в които се говори, че змията спасила от потапяне гемията на Дядо Ной, като запушила дупката в корпуса й, направена от мишка. Разказва се как Ной предложил за награда на тримата майстори на гемията да се оженят за единствената му дъщеря и т.н.¹⁸ Интересното е, че в тези приказки не става дума за ковчег, а за гемия, както е в летописите на волжките българи. И тук мишката е злият образ, а змията е благодетелка, което напомня за култа на дедите ни към нея. Вниманието ни привлича фактът, че има варианти на една от приказките, където Ной се отъждествява със св.Никола и това може да се окаже интересна следа, която сега няма да обсъждаме.

Вгледаме ли се малко по-внимателно в собствените имена на героите от “Сказанието” и летописа на Джагфар, от една страна, и в Библията от друга, ще установим, че този паралел не е единствен. Името на алпа-разбойник Куян ни напомня за братоубиеца Каин. А името на първия владетел на именките - Боян Имен, наричан още Аудан - за името на първия човек Адам.

Самите именки ни напомнят за легендарната планина Имеон, сочена за родина на хунобългарите. Имеон е обект на оживени дискусии, но най-неочакваното решение ни предлага Е.Живков, идентифицирайки я с нашата Стара планина, позовавайки се на старото й тракийско наименование Аймон.¹⁹ Далечен отглас на това Аймон долавяме в името на нос Емона (днес Емине) - най-източната част на планината.

Можем на това място да потърсим и други следи, останали по античната балканска земя от библейските родоначалници, което би представлявало сериозно свидетелство в хипотезата за черноморския Потоп. Логично е да се обърнем към т.нар. “гръцка” митология, не само като основна, известна ни митология на балканските народи, но най-вече поради нейния сборен и компилативен характер, заимствала широко и присвоила митологията на още по-древните траки. Същите, чието родословие мнозина автори извеждат от праисторическите пеласги - потомците на митичния Пеласг.

По-подробно на Пеласг и пеласгите ще се спрем малко по-късно в работата си. Затова тук само ще споменем, че те са засега най-древното известно с името си балканско население, преди траки, елини и ахейци, а може би и родоначалници на всички тях. Те са живели още по времето на каменно-медната епоха (халколит, енеолит), т.е. още през V хил.пр.Хр. и са едни от първите металурзи, опознали медта и среброто. Те са създателите на най-първите градове в Пелопонес: Лариса, Аргос, Месена и др. Тяхното име, особено във варианта ПЕЛАРГИ,²⁰ напомня българския етноним. За целите на обсъжданата тема, налага се да видим съвсем накратко тяхното най-близко родословие, тъй както ни го предлага митологията. Преди това нека се върнем за момент на споменатите чисто фонетични връзки между библейския Адам и хунобългарския Аудан.

Нека си припомним, че Адам има първороден син Каин, а Аудан (Боян Имен) - Тюрк.²¹ Искаме да обърнем внимание върху наличието на връзка и между току-що споменатите синове. Става дума за присъщия у индоевропейските народи култ към вълка (кучето), доловим в образите на двамата герои. Защото КАНИС на латински означава куче. А да не забравяме и легендата за вълчицата, отгледала братята Рем и Ромул от римската митология. Както и отгледания от вълчица Тюрк, от която по-късно, в качеството й на негова съпруга, той имал десет сина.²² Т.е. оказва се, че определен вид връзки съществуват както между бащите (Адам и Аудан), така и между техните синове (Каин и Тюрк).

Сега отново да се обърнем към образа на интересуващия ни Пеласг и да си припомним, че той води началото си от най-древните слоеве на митологията, представян ту за син на самата Гея, ту за потомък на бог Инах – едни от най-древните митични персонажи.²³ Да си припомним и мита за Потопа, предизвикан от Зевс, заради канибализма на Ликаон – синът на Пеласг, превърнат от разгневения гръмовержец в скитащ вълк.²⁴ Явно, неслучайно вълк на гръцки е ЛИКОС. По-любопитното в случая е нещо друго. Това, че в името на Ликаон откриваме отзвук и от името на библейския Каин. А за това, коя е родината на прогонения подобно на Каин Ликаон, няма нужда да ходим по-надалече от земята на баща му Пеласг – Пелопонес. В подкрепа на това бихме посочили названията на намиращата се тук Вълча планина – Ликеон. И на известната ни Лакония – родината на по-късните спартанци. Пак в Пелопонес откриваме и друг митичен персонаж с име, близко до това на Ликаон и библейския Каин – Поликаон. А и той, като син на Лелег, е също етнически пеласг.

Така стигаме до важния извод, че сме попаднали на непознати и неподозирани досега паралели между посочените родоначалници на човешкия род, според Библията, хунобългарската и гръцката митологии. Но достигаме и до следното още по-ценно заключение: данните от митологията сочат, че родината на Каин, а следователно и на неговите родители – Адам и Ева, се е намирала на Балканите, и по-специално, говорейки за Каин, това е била територията на днешен Пелопонес. Което означава, че най-древната земя, посочена в Светото писание фиксира именно Балканите – позиция, която ние вече защитихме, намирайки тук и следите на райската градина, наричана Едем. По този начин допълнихме с още един аргумент свидетелствата в подкрепа на Райън и Питман и тяхната хипотеза за черноморския Потоп.

Тези паралели намираме за удивителни и те би следвало да провокират бъдещи по-задълбочени изследвания върху епоса и сборника от летописи на волжките българи, надменно пренебрегвани от някои съвременни историци. Най-удивителното, което ни предлага “Сказанието”, става разбираемо едва в контекста на съвременната геология и климатология, от чиито позиции е изградена хипотезата на Райън и Питман. Защото далеч преди описанието на Гигантския потоп, “Сказанието” ни предлага и друга една картина от най-древната предистория на човечеството – картината на живота на земята в края на ледниковата епоха. Това са куплети 47 и 48, в които се говори, как злите алпи, за да унищожат хората, издигнали висока стена, с цел да преградят и спрат пътя на слънчевите лъчи към земята. Тя била цялата скована от студ и лед, и хората, за да оцелеят, се принудили да живеят в пещери. Ето и самият текст:

47. Соорудили дивы на острове Чулман Стена на острова Чулман

Высокую стену из камней, тез алпи вдигнаха – зандан.

Закрывшую от людей Не могат слънчеви лъчи

Живителные лучи Солнца. Да зърнат хорските очи.
48. Наступил везде мрак и холод. Скова земята студ и лед.

Земля покрылась льдом и перестала родит И живи трупове безчет

А люды стали копать пещеры - копаят пещери-зандан,

Но смерть настигла их и там. Но стига ги смъртта и там.

Колкото и да е изненадващо, свидетелства в подкрепа на хипотезата на Райън и Питман ни предоставя и самата Библия. Както може да се проследи още в глава втора на Битие, непосредствено след създаването на човека, Господ насажда райска градина в Едем, след което там поставя и човека. Нека проследим сега до какви изводи ни отвежда казаното в Светото писание.

Тази земя Едем, както сами се досещате, няма нищо общо със Сенаарската земя, т.е. с Шумер, където потомците на Ной намират убежище. За да бъде райска градина, тя явно е била достатъчно плодородна и благодатна за обитателите си и тъкмо с това се е различавала от останалата земя. Можем да се запитаме, не е ли това плодородният черноморски оазис от хипотезата на Райън и Питман? Нещо повече, тази земя като че ли е единствената, обитавана от хората при появата им. Не ни ли изправя пред същата ситуация и мини-ледниковата епоха от края на VII хил.пр.Хр., прогонила хората от Анадола и Плодородния полумесец и предоставила им за живот едно единствено място - сладководното черноморско езеро?

Научаваме от Библията, че земята Едем се е напоявала от река, която се е разклонявала на четири големи реки. Но това явно не се съвместява с месопотамската действителност. Тук реките са две. Четири са обаче големите реки по северното черноморие: Дунав, Днепър, Днестър и Дон, събирали водите от ледниците и осигурявали просъществуването на сладководното езеро по времето на големите геологични и климатични катаклизми на планетата. Дали някога преди потопа, когато коритата им са продължавали със стотици километри до вливането им в езерото, те са се сливали в едно устие, можем само да предполагаме. Това океанологията би могла да открие. Превърналото се в обетована земя за хора и животни крайбрежие на черноморското езеро - това ли е библейският Едем? Райската картина, описана в Библията, ни припомня думите на Райън и Питман. Според нас тя дава утвърдителен отговор на въпроса. Но кои точно брегове съответстват на Едем? Изхождайки от описанието, че това е плодна градина, напоявана от четири реки, склонни сме да допуснем, че става въпрос за северните и западните брегове на черноморския басейн. Ако към това допълним обстоятелството, че след прогонването на Адам и Ева от рая повече за Едем никъде в Библията не се говори, можем да предположим, че тази земя е изчезнала. Така отново стигаме до потъналата в Черно море ниска северна и западна крайбрежна ивица, където се вливат четирите големи реки.

Говорейки за Големия потоп и неговото повсеместно отражение в митологиите на древните народи, по-подробно се спряхме на четири варианта: библейски, шумерски, гръцки и хунобългарски. Както се видя, с изключение на библейския, в останалите варианти Всемирният потоп се свързва по един или друг начин с българското име. Шумерската легенда за потопа е неразривно свързана с образа на БИЛГА-МЕШ. Гръцката легенда води към Ликаон и името на ПЕЛАСГИТЕ-ПЕЛАРГИ. За хунобългарското предание главни действащи лица са САМАРЦИТЕ-БОЛГАРИ. Ще припомним, че “Сказанието” е единственият известен източник, в който е описана епохата, предхождаща потопа и по-специално, една от двете “опашки” на последната ледникова епоха - “По-младият сребърник”. Това придава допълнителна тежест и достоверност на хунобългарския епос. И така, виждаме българското име вплетено в събитията около Потопа – този грандиозен природен катаклизъм, станал водораздел в развитието на човешката цивилизация.