Глава 8 МОЙСЕЙ – ПРОРОКЪТ НА ЙЕХОВА

Глава 8

МОЙСЕЙ – ПРОРОКЪТ НА ЙЕХОВА

Изход, 6: 16, 18, 20

Изход, 6: 2, 3

Историята добре познава множество примери за индийско културно влияние в древната Митани – страна, съществувала в периода ХVI-ХIII в.пр.Хр. Тя се е издигнала в мощен политически и културен център на кръстопътя на Двуречието с Хетското царство в Мала Азия и земите на Близкия Изток и Египет. По-горе посочихме появата на имената на индийските Индра, Варуна и Насатя в техния божествен пантеон. Името на възловия в повествованието ни град Харан съвпада с едно от многобройните прозвища на бог Шива. Изказахме предположението, че тази поява на индийски културни заемки на запад е свързана пряко с хиксоското нашествие. Самите хиксоси (йакшас, якшас) откриваме отново в индийска среда, представени в индийската митология като клас полубогове. Историята сочи, че хиксосите не са спрели пътя си в Северна Месопотамия, а са продължили, стигнали са до Египет и дори са го завладели и властвали над него близо век. Ето защо откриваме следи от индийска култура и тук. Свидетелство за това ни предоставят индийските пурани, където се говори за Махадева Кардама’Свара, известен още като Гупте’Свара, заминал за далечната река Кали (Нил), където се скрил в крайречната кал край град Копто (Гупто). Този град се е намирал близо до град Тебес (Тива) и в района му е била известна местност с името Кардамст’хали.¹

За читателя няма да е трудно да открие в този текст натрупващите се паралели в названията на индийските гупти и египетските копти; между индийското Тебес, отпращащо ни към съседен Тибет и египетското Тива; между Кардама и Кардамоновите планини в Индия и местността Кардамст’хали в района на Коптос и Тива, край Нил.

Още по-очебийни стават тези паралели, имайки пред вид значението на името Кардама – “сътворен от кал”, египетската легенда за произхода на човека от калта на реката Нил и фонетичната близост на Кардама с библейския родоначалник Адам, също произлязъл по Божията воля от кал (глина), както и с неговия индийски аналог Адама. Вече споменахме за помощниците на индийския бог на богатството Кубера – йакшите, появили се в египетските легенди с името йакшас (йаксас), идентифицирани от нас като хиксоси. Ще прибавим, че те имат широка популярност на доброжелателни, силни и външно прекрасни млади хора, потомци на самия Брахма или на неговия син Пуластя, наричани “другите хора” или “чистите хора”. Те пазят градината на Кубера на връх Кайласа в Хималаите, но славата и името им са достигнали далеч по чуждите земи и освен в индийската митология, те присъстват в египетската, също във виетнамската и в корейската митологии.²

Към всичко това добавихме наличието на подобни паралели, свидетелстващи за появата по долината на р. Нил на името на азиатските хунори. По-нататък в изложението ще се постараем да посочим и други сходства. Тук ще се спрем на поредица културни паралели между земите на Индия, от една страна, и на Палестина - от друга.

В Библията прави впечатление наличието на повече от 300 на брой еднакви или твърде близки названия на топоними, етноними и имена – родови, семейни, собствени, открити от Х. Керстен във Вехтия завет и в района на Кашмир, един от индийските щати днес. Това са названията Амал и Амал, Асир и Асирия, Атай и Атай, Ваал и Вал, Веера и Вера, Гева и Габба, Гадиил и Гади, Гуни и Гани, Гомер и Гомер, Агур и Агури, Амон и Амону, Амария и Амария, Харан и Харван, Бирша и Биршу, Ароер и Арор, Ветфегор и Бехатпур. “Жителите на Кашмир, - пише авторът, - се различават във всяко отношение от другите племена в Индия. Начинът им на живот, поведението им, моралът, характерът, облеклото, езикът, както и обичаите, традициите и привичките са типично еврейски.”

Общо за евреи и кашмирци е консумацията само на ритуално заклани и обезкръвени животни – древна традиция и за българския бит. И кашмирците, подобно на евреите, не използват при готвене други мазнини, освен олио – обичай, срещан и до днес у българите. Месарските сатъри в Кашмир имали същата полукръгла форма, както у евреите. Същата форма имат и брадвите в съседните райони на Памир и Хиндукуш, откъдето иде и формата на българската буква “Ф” – фрът (брадва). Жените в Кашмир и еврейките носят забрадки, какъвто е обичаят и на българските жени. Общ е обичаят родилките да се къпят едва след 40-тия ден от раждането, което се е спазвало доскоро и у нас. Изобщо числото 40 има особено присъствие в Библията, което се наблюдава и при старите българи. Потопът е продължил 40 дни, Мойсей е водил бегълците от Египет 40 години, преди да уседнат в Обетованата земя. На 40-тия ден българите правят помен на починалия роднина. “Свети четиридесет мъченици” е почитан от българската православна църква празник. Смята се, че еврейските думи за маймуна “коф” и за паун “туки” имат индийски произход.³

Както се вижда, аргументите за връзки между израилтяни и кашмирци съвсем не са за пренебрегване. Още по-убедителни стават те, ако ги допълним с известното ни от местните кашмирски предания и топонимията на района, свързани с библейския цар Соломон. Според местните легенди, Кашмир някога е бил посещаван от мъдрия владетел. Известно е, че кашмирците-мюсюлмани наричат Кашмир с името Багх-и-Сулейман - “Градината на Соломон”. Тахт-и-Сулейман - “Тронът на Соломон” е малък храм в района около Сринагар.⁴

За присъствието в Кашмир на Мойсей Обединителя, водач на еврейските племена и пръв пророк на Йехова, говорят названията на няколко местности, известни като муким-и-муса – “мястото на Мойсей”. Една такава местност има в планината Нево (Ваал Неву, Нилтуп). Друга местност със същото име се намира край Аут Вату, окръг Хандвара. В Биждбихара, южно от Сринагар, на брега на реката се намира местност, наречена “Мойсееви бани”, където се открива магическия камък Ка-ка-ваал или Санг-и-Муса – “камъкът на Мойсей”. Втори подобен “камък на Мойсей” – Кохна-и-Муса е името на скалата, където се сливат реките Ихелум и Синдх, северно от Сринагар. Според преданието, тук Мойсей си почивал.

Интересни размисли по темата за присъствието на Мойсей в Кашмир ни предлага Х. Керстен, в търсене на неговия гроб. От Библията е известно, че “дори до днес никой не знае къде е погребан”. По мнението на автора, това обстоятелство е много странно, предвид подробното описание на мястото, където остарелият Мойсей е прекарал последните мигове от живота си. Няма никакво обяснение, нито оправдание, поради каква причина народът на Израел не е устроил подобаващото се достойно погребение на своя водач и го е оставил без гроб. Керстен е особено озадачен от обстоятелството, че в Палестина не се откриват никакви следи от мястото, където Мойсей е починал, а такива има в Кашмир. Според Второзаконие (34:1-7), предчувствайки смъртта си, Мойсей се възкачил на планината Нево, за да хвърли от там последен поглед върху обещаната от Бога и бленувана Обетована земя - там, където “текат реки от мляко и мед”. В текста изрично се посочват пет названия на географски обекти, които биха могли да бъдат достатъчно надежден ориентир при определяне мястото на гроба му. Тези обекти са Моавската равнина, планината Нево, връх Фасга и селищата Ветфегор и Галаат. Разгръщайки картата на Кашмир, авторът намира равнина с името Мову само на пет километра от планината Нево. Връх Фасга днес се нарича Пишнаг. Градчето Ветфегор също е променило името си, първоначално на Бехатпур, накрая на Бандипур. Библейският Галаад е придобил името Хасба или Хасбал. Така според Х. Керстен, Обетованата земя се оказва Кашмир и гробът на Мойсей е тук.⁵

Сега вече наистина не може да се мисли за нещо случайно, когато се говори за културни успоредици между библейските дадености и присъствието на еврейско население в Кашмир. Според Карстен тези паралели свидетелстват, че тъкмо тук трябва да се търсят отведените в робство десет израилеви колена след завладяването на царство Израил от Саргон II (столицата Самария е превзета в 722 г.пр.Хр.). За тяхната съдба историята не знае почти нищо, освен че са били отведени в Асирия. Това според автора е достатъчно основание за хипотезата му.⁶

Особено внимание заслужава мнението на Х. Керстен, че образът на библейския Мойсей е заимстван от този на индийския Рама – легендарен цар от Слънчевата династия в индийската митология. Според индийския епос “Рамаяна”, Рама също е изтъкнат водач на народа си, който е повел и заселил в “обетованата земя” – о-в Цейлон, след като го е завладял със сила. Рама също е велик законодател и ненадминат магьосник-чудотворец, достигнал до бленувания остров по сухоземен мост, след като водата се отдръпнала по време на океанския отлив. А самото завладяване на Цейлон той постига с помощта на огнен дъжд, който изсипал върху местния цар и войските му. Затова е рисуван, подобно на Мойсей, с излизащи от главата му светлинни лъчи. Накрая и двамата герои са обявени от народите си за богоравни, но в същото време си остават смъртни.

Тези съвпадения между образите на Рама и Мойсей дават основание на автора да търси връзка помежду им, като посоката на влияние е от индийския герой към еврейския, изхождайки от времето, когато са живели. Делят ги близо две хилядолетия. Х. Керстен сочи някои явни сходства и в техните учения. Идеята за “световен, невидим, единствен Бог, Творец на всичко, Отец на любовта и добротата, на милостивостта, човечността и верността е съществувала далеч преди това във ведите и нордическите еди”. В този смисъл монотеизмът, приписван като достижение на евреите, съвсем не е тяхно дело, а идея, заимствана от индусите арийци. Същото може да се каже и за основните принципни норми и закони за обществен живот, станали известни в библейската терминология като “Десетте Божи заповеди”. Техният прототип се открива в законодателството на народите от Двуречието, а преди това – в индийските “Ригведа”.⁷

Случайно или не, известен намек за коментираната връзка долавяме в родословието на Мойсей, който по бащина линия води произхода си от коляното на Леви, а майка му - също от левиевото коляно, носи показателното име Иохаведа. Името на прадядо му Леви е твърде близко до това на индийския Лава – единият от синовете на Рама. Името на майка му ни отвежда към две от най-типичните начала в индийското културно-историческо наследство – учението йога и свещените веди.

Кой е Мойсей и какво представлява той за историята на израелския народ е добре известно и ние няма да се спираме подробно на посоченото в Библията. Достатъчно е да цитираме това, което казва Керстен, колкото и лаконично да е то: “Известната ни еврейска история започва оттам, когато еврейските племена под ръководството на Мойсей бягат от Египет, за да се заселят в друга страна, като нов, самостоятелен народ”.⁸ Мойсей става пръв пророк на Йахве и основател на неговата религия и в същото време е законодател, религиозен наставник и политически вожд на еврейските племена, фактор при консолидирането им в единен народ, техен водач при бягството им от Египет в търсенето на Обетованата земя.

Докоснали се веднъж до образа на Мойсей, необходимо е да надникнем и в йеховизма като учение, присъщо на библейските израилтяни, наложено от него самия. Защото Бог – Ел-Шадай, богът на Авраам и Йаков, за пръв път открива името си Йехова именно на Мойсей. До тогава никой друг от известните ни израилеви водачи и родоначалници не е налагал на народа си така упорито, цялостно и ревностно волята божия, както това прави Мойсей. Ако искаме да бъдем точни, трябва да кажем, че Мойсей и йеховизмът се появяват тъкмо в края на четиривековното пребиваване на израилтяните в Египет и през четиридесетгодишния период на скитничество в търсене на Обетованата земя. Самото това обстоятелство подсказва къде следва да се търсят корените на йеховизма – най-вече в Египет, но също и сред местните ханаански племена, като родствените мадиамци и кенитите-амаликитци, без да забравяме родната култура от Двуречието, а също и източното влияние на нашествениците хиксоси.

Идеята за безимения Бог, “този, за който не трябва да се говори”, “Нук пу Нук” се среща в Египет далеч преди появата на Мойсей. Пак от тук е заимстван обичаят с обрязването, както и култа към змията, откъдето се предполага, че идва и самото име на жреческото коляно на Леви. То е близко до думата “змия” на иврит, но и до арабското “лаха” – “змия” и напомня за библейското чудовище Левиатан. За отбелязване е, че този чужд за някогашен Ханаан култ е бил наложен тук от заселилите се израилтяни. Да припомним и религиозната реформа на фараона Ехнатон, с която той налага монотеистичния култ към бога на слънцето Атон, от който те биха могли да заимстват идеята за монотеизма. Явно, неслучайно облеклото за богослужение на левитите представлява копие на това, което носят жреците в Хелиополис и Тива, включително и изобразените върху него херувими. Същото може да се каже и относно воала, с който Мойсей закрива лицето си, както и появата на рога върху главата му, в знак на святост. Самото име Мойсей, според мнозина изследователи има египетски, а не израелски произход и днес дори се приема, че той е етнически египтянин.

От друга страна, не бива да забравяме месопотамския произход на израилтянското родословие. От тук е вероятно епизодът със спасеното в кошница новородено, извадено от реката, както гласи легендата за Мойсей, подобно на тази за Саргон I Велики. По наше мнение, за месопотамския произход говори и самото му име. Повечето изследователи извеждат значението на Мойсей от еврейското masah (измъквам, изтеглям) или от коптското mose (дете), свързвайки го с неговото му спасение. Ние сме склонни да видим нещата по различен начин, като свържем името му със староеврейския корен mssh, дал основата на думата мешиах – помазан. Тя води към древната традиция на Драконите, разпространена широко сред най-ранните цивилизации, включително и в Египет, но произлизаща от Месопотамия. Според тази традиция, при възшествието си царете трябвало да бъдат помазвани със свещената благовонна мас на големия тропически гущер Мус-хус (Mus-hus) или Месех (Messeh).

Всичко това убедително разкрива наличието на значително влияние от Египет и Месопотамия при изграждане образа на Мойсей и на разкрилия му се бог Йехова. Обективността налага да признаем, че този образ включва и заемки от местните ханаански племена. Определено място сред тях има племето на мадиамците – потомците на библейския Мадиам, един от синовете на родоначалника Авраам и втората му жена Хетура.

Според Светото писание, още при първоначалното си бягство от Египет Мойсей намира прием тъкмо сред тях и дори се жени за дъщерята на мадиамски свещеник. По-късно, след т.н. изход на израилевия народ от Египет, той води съплеменниците си из мадиамските земи цели 40 години. Пак тук, на планината Ор, Господ му се открива с името Йехова. Не е чудно, че значителна част от божиите черти носят примитивния характер на скитащия бедуински вожд. Той върви пред народа си, ръководи войската му, обитава шатра, а понякога е толкова невъздържан в гнева си, че безмилостно избива стотици свои поданици. Държи на всяко първородено – дете или животинче, грижи се за чистотата на бита и нравите. Поради всичко това някои съвременни изследователи приемат, че първоначално Йехова е бил мадиамски бог на войната и едва по-късно Мойсей го налага като единствен бог на последвалите го израилтяни. За целта той е използвал подкрепата на едноплеменниците си от Левиевото коляно, към което самият той принадлежи, поради което изборът му на жреческо съсловие пада върху тях.⁹

Израилтянският бог Йехова представлява събирателен, компилативен образ, изграден под влиянието на египетски, месопотамски, ханаански и източни духовни представи. Обстоятелството, че името Йехова или Йахве става известно едва по Мойсеево време дава основание да се мисли, че изграждането му като цялостен образ няма да е предхождало неговата епоха. Загадка остава самото му название. Не знаем със сигурност дали то е семитско и въобще израилтянско. Доводите, че като име на израилтянски бог то трябва да е еврейско или свързването му с името на родоначалника Яков намираме за неубедителни. Действително имената Йехова-Йахве и Яков са близки, но това все още не е доказателство за семитския произход на божието име. Познати са и други близки по звучене имена, които не са израилтянски. Например името на фараона-хиксос Якобер, както и споменатите надписи “Яков-хер” върху скарабеите в Египет от хиксоско време.¹⁰ Тези примери недвусмислено ни насочват към хиксоското присъствие и хиксоския културен кръг, включително и към хиксоската именна система. Съпоставяйки политическия статус на двата народа и времето им на поява в историята трябва да признаем, че приоритет имат хиксосите. Налага се изводът, че както хиксосите предхождат израилтяните, така и имената на Йаков и Йехова са заимствани от хиксоската именна система.

Към същия извод ни насочва и самото название на хиксосите. В записа му йаксас, якшас или якши ясно личи коренът ЯК – същият, върху който са изградени имената Яков, Йахве (Йехова), Якобел и Якобер. Така в името на Мойсеевия господ Йехова (Йахве) съзираме това на древния културен и обожествен източен народ. Тази на пръв поглед странна хипотеза звучи логично в контекста на казаното за индийското културно влияние в Предна Азия, Близкия Изток и Египет, като резултат от хиксоското нашествие тук.

В образа на библейския Мойсей, в учението му и в името на наложения от него бог Йехова (Йахве) – обединител на синовете израилеви, както и в името на родоначалника Йаков сме склонни да виждаме влиянието на Изтока и по-точно на индийските веди. Главен носител на това влияние откриваме в лицето на хиксосите-йакши-якса.

Както казахме, в общата вълна на нашествениците попадаме на племе с името балхарис. То кореспондира с името на балхите от Средна Азия, с тамошните Балх и Балхара, с които днес все повече изследователи свързват българското присъствие в древността. Но хронологичната връзка налага извеждането на преден план на болхиките-бахлики от Тарим и Кашмир, известни на историята още от III-II хил.пр.Хр., а не болхите-балхари от БАЛХ.

Във вълната на хиксоското нашествие откриваме следи и от хунското име и присъствие, като появата на хунобългарския календар и календарна система, именната система и календарни прозвища сред властващите фараони от няколко династии. Затова ще потърсим и други аргументи, с помощта на които да придобием по-пълна представа за събитията, разиграли се тук през ХVIII-ХVII в.пр.Хр. и евентуалното българско участие в тях. При ограничените исторически свидетелства, съществува единствено косвен път, като проследим дали маршрутът на нашествието минава през земи, за които се предполага, че някога са били обитавани от дедите ни. Надяваме се такова проучване да бъде полезно не само за нашето изследване.

Няма да се спираме подробно на основните тези за етническия произход на българите. Значителна част от тях сочат азиатските корени в българското родоначалие. Най-популярна понастоящем е тезата на П. Добрев относно принадлежността на българите към източноирански, припамирски етнокултурен кръг. Трябва да признаем заслугите на автора в тази посока и разкритията му, изградени върху сериозни исторически, етнографски и езикови аргументи. Можем само да съжаляваме, че като абсолютизира тезата си, той я противопоставя остро на възгледите на Д. Съсълов и неговите съмишленици, за които прародината на българите е отвъд Памир – в Таримската котловина. По-точно, става дума за цялото полузатворено пространство между Тян-Шан и Кунлун, Тибет и Хималаите, както и за присъствието на българите в хунската държава на Мотун и Атила, особено за връзките им с хуните. В този контекст е особено любопитно, докъде ще ни доведе собственото ни проучване, изградено върху маршрута на хиксосите-нашественици.

По-горе посочихме примери, които ни отвеждат към българския етноним в най-крайната, западната част от хиксоската вълна. Тръгвайки от Северна Месопотамия през Близкия Изток към Египет, изредихме названията на племето балхарис и река Балих (Белих), на селището Билха в Палестина и на езерото Балах в Синай. Наред с тях ще припомним имената на библейските герои Билган и Билхан, Вилга и Вилгай, на Пилха и Савската царица Балкис. Интересно, докъде би ни отвела веригата от подобни имена, само че в обратната на хиксоското придвижване посока. Преди да сме потърсили отговора на този въпрос, ще разгледаме накратко аргументите на двамата изтъкнати изследователи.

В книгата си “История на българската държавност” Петър Добрев започва да гради тезата си, обръщайки се към “Анонимния латински хронограф” (354 г.). В единия от двата известни на науката преписа списъкът на Симовите потомци-родоначалници завършва с паметната за нас отметка “Ziezi ex quo vulgares” (Зиези, от който са българите). Безспорно, това е една от най-ранните срещи с българския етноним в европейската история. Като подлага списъка на анализ, авторът установява определена зависимост в последователността на изброените семитски народи и тяхното географско местоположение, подредени в посока от запад на изток. Имайки предвид последното място на българите в списъка, той ги локализира източно от бактрийците, в Средна Азия – в района на Припамирието.

На второ място г-н Добрев се позовава на историята на Агатий Миринейски, който представя българските племена кутригури, утигури, ултизури и вуругунди като преселили се в Източна Европа от района на планината Имай в Азия, идентифицирана от него с Памир и Хиндукуш. Пак тук, при Имеон, помества българите и арменската география “Ашхарацуйц” (VII в.), наричайки ги с името БУЛХИ. От хрониката на Теофилакт Симоката научаваме за Бакат – града на оногурите в Сугдайна, т.е. в Согдиана, в близост до съвременна Бухара.

Изследвайки старите арабски хроники, П. Добрев стига до извода, че някога в Средна Азия са съществували две области, където се открива българското име. Първата област се е намирала по течението на р. Зеравшан в днешен Таджикистан и е представена от Ибн-ал Асир (1024 г.) с името БУЛГАР, а от Ибн-Хадкал (Х в.) като БУРГАР. Тук са открити монети от III-IV в. с надписа “БЛГАР”, освен това и до днес средното течение на р. Зеравшан носи името ПАЛГАР или ФАЛГАР – видоизменен вариант на българския етноним. Втората област представлява планински терен на запад от Таджех (Таджикистан) и областта Булгар и била наречена БАЛХАРА. Тя съвпадала със столичната област на древна Бактрия – величествения Балх.

В подкрепа на тезата си П.Добрев привежда и съобщението на Ал-Бируни (Х в.), според когото най-почетното звание на индийските царе била титлата Балхара, поради произхода на някои индийски династии от областта Балхара (Балх). Подобна е ситуацията и с последната иранска династия – на Пахлавите. Интересна подкрепа на тезата си сочи авторът в индийските пурани, в които има твърдение, че династията на индийските Кардамити води произхода си от древен Балх. Многобройни са свидетелствата в “Махабхарата” за народа с името БАЛХИКА или БОЛХИКА, в чието име той допуска българското присъствие. Отново с Балх-Балхара идентифицира П. Добрев и страната БОЛО от китайските летописи, а присъствието ни в индийската история открива в името на БУЛИНГИТЕ, срещу които обединителят Ашока води най-кръвопролитните си боеве.

Особено ценно свидетелство г-н Добрев вижда в съобщението на Михаил Сирийски за тримата братя от Вътрешна Скития, които превели народа си от клисурите на Имеон до р. Дон за 65 дни. Тук братята се разделили и единият от тях, с името Болгорос (Булгариос), се заселил на запад, по Долен Дунав. По неговото име и народът му бил наречен БОЛГАРИ или БЪЛГАРИ. Останалите двама братя поели на изток и заселили Долна Волга, а техните народи носели името ПУГУРИ.

Не по-малко стойностен е един друг аргумент, посочен от П. Добрев, този път от келтската история. Става дума за народа БОЛГ, появил се на Британските острови около III в.пр.Хр. Келтските легенди разказват, че той дошъл от изток, от земите на древна Парфия или Бактрия. В лицето на този народ БОЛГ, както и на БЕЛГИТЕ отсам Ла Манша, П. Добрев вижда клон от многобройния, разпръснал се по света български род.¹¹

Обобщавайки всички тези свидетелства, П. Добрев стига до важното за историята ни заключение, че най-ранната родина на българите е областта на Памир и Хиндукуш, наречена Балхара, по името на главния град Балх. Тя е съществувала още през далечния V в.пр.Хр. Според г-н Добрев, с това въпросът за българската прародина е решен веднъж за винаги. Дали обаче е така?

Излишно е да казваме, колко ценни са всичките събрани от него свидетелства за историята ни, пръснати в латински, византийски, индийски, арабски, арменски, сирийски, келтски летописи. Можем само да съжаляваме, че П. Добрев остава чужд за китайските извори, въпреки работите на такива китаеведи като Де Гроот и Н. Бичурин и най-вече на Д. Съсълов, още от първата половина на ХХ в. Обясняваме си това с категоричното му отхвърляне на всякакви възможни връзки между българи и хуни в древността. Това е насила наложена у нас теза от панславистката доктрина след 1944 г., която цели заличаване на истинските корени на българския произход и култура, фалшифициране на българската история. Трудно е да преценим мотивите за позицията на г-н Добрев, изразена в книгата му “Сказание за Атиловите хуни”.

Да се запознаем сега с тезата на Д. Съсълов по въпроса за прародината на българите в неговия капитален труд “Пътят на България”. Позовавайки се на изследванията на холандския изследовател на китайската история Де Гроот, авторът пространно ни запознава с хунското присъствие в Централна Азия, с хунската история, култура, политически живот, бит. Акцентът пада върху възхода на хунската държава при Мотун и последвалите събития през следващите няколко века. След това той пристъпва към издирване на следите от българско участие в състава на империята и ги открива във водещото западната орда племе ПО-ЛЕ (ПО-ЛИ). За пръв път това племе се появява в китайските летописи по повод китайското нападение срещу западното крило на хунската държава през 127 г.пр.Хр.

За втори път българското име става обект на коментари във връзка със събитията около разпадането на хунската империя на източна и на западна част и неуспешния опит на Цит-Ки да създаде нова хунска държава, който завършва с гибелта на вожда около 40 г.пр.Хр. Мястото, където се е разиграла кървавата фатална схватка и до днес носи отпечатъка на българското участие – нарича се Болганди (Болгарди) курган, т.е. Българското гробище.

Освен в споменатите събития, Д. Съсълов прави опити да разчете българския етноним и в названията на редица географски обекти от района на Централна Азия. Повод за това той намира в особеностите на китайското йероглифно писмо и по-точно в многозначното разчитане на един йероглиф. Така например, възможно е името по-ле да бъде записвано и като Бу-джун. Същото Бу като в Бу-джун откриваме и в записа Бу-луй, разчетено от Де Гроот още като Булур, Болор, стигайки до формата Бол-хор. По-ле би могло до се запише и като Бор – твърди Д. Съсълов, откъдето ез. По-ле от летописите може да се отъждестви с известното ни ез. Баркул (Боркул). Той привлича вниманието и върху названието на вливащата се в езерото река – По-ли-хо(у). Южно от ез. Боркул авторът открива голяма планинска верига Боркул даг с най-висок връх Боркул и проход Боркул дабан.

Ето и някои други топоними, свързани с названието Пе-ле от този район. Западно от Бор-кул е ез. Баграш-кул. Следват планинската верига Борокхатан даг и селището Бугур, а още по на запад, към Аксу, се намира споменатият Болганди курган. Северно от Боркул тече р. Булгун – приток на р. Урунгу, пресичаща почти през средата Алтай. Северно от р. Или и гр. Куча се простира планинската верига Борохоро, а самата р. Или се влива в ез. Балхаш. На северозапад р. Боротола се влива в ез. Еби-нор, записвано още като Бу-ър-ха-ци, т.е. Българско езеро. Същото име - “Българско езеро” е носело и езерото Лобнор. То се свързва с Баграшкул посредством река, носеща днес познатото за българската реч название – Кончедаря, т.е. Конска река. Приложената справка на топоними, свързани с българското име бихме могли да допълним с някои примери от съвременната карта на района. Североизточно и северозападно от ез. Баграшкул се издигат съответно хребетите Борто-Ула и Боро-хотан. На север от Борто-Ула, в източната част на Тян-Шан започват най-западните покрайнини на “Пясъчното море” - Гоби, наричани днес Бортен-Гоби. А монголското име на р. Урунгу и днес е Булган-гол.

Не по-маловажно според Д. Съсълов е появата на българското име на запад, в европейските хроники от това време. В достигналото до нас съобщение на Мар Абаса, благодарение историята на Мойсей Хоренски, се говори за “смут в земята на българите” в Кавказ и за изселването на част от тези българи, наречени с името “вх’ндур-булгар” на арменска територия. Тази земя в Кавказката планина, наречена в съобщението “българска”, е била заселена от българско население според Д. Съсълов още през III-II в.пр.Хр. А това е било възможно единствено по времето на Мотун.¹²

Това е, в най-общи линии, мнението на Д. Съсълов относно българското присъствие в Централна Азия. Българите са обитавали района още преди времето на хунското могъщество, но името им се среща за пръв път в китайските хроники през II в.пр.Хр. като ПО-ЛЕ или в други езикови варианти. Те са били едно от водещите племена в империята и са оглавявали нейното западно крило (орда). От тук и дълбоките следи, което името им е оставило върху географската карта на района. Ако хвърлим един общ поглед върху изброените топоними, ще установим, че те са разположени в едно сравнително добре маркирано пространство. То обхваща източната половина на Тян-Шан и съседните прилежащи територии, северните части на Тарим и югоизточна Джунгария. За по-ранни периоди Д. Съсълов не пише, още по-малко за библейска древност.

Да се опитаме сега накратко да съпоставим тези две най-популярни хипотези относно българската прародина в Азия. Първото нещо, което прави впечатление, е различието в локализацията й. Памир и Тян-Шан с Тарим са безспорно отделни области. От друга страна, двете хипотези се различават и по обхвата на историческите периоди, които разглеждат. П. Добрев припознава българското присъствие в района още от II хил.пр.Хр. – епохата, намерила отражение в “Махабхарата” и индийските пурани.

Що се отнася до Д. Съсълов, той обсъжда един период след III в.пр.Хр. Достатъчни ли са тези различия, за да твърдим, че двете хипотези са несъвместими и взаимно отричащи се? Според нас отговорът е отрицателен. Вгледаме ли се върху географската карта, без затруднение ще установим, че Тарим и Памир са разделени само от един планински хребет – най-западната част на величествения Кунлун. По данни на П. Добрев, на изток от Памир през ХIХ в. е отбелязан проход с името БУЛГАР. Пак тук, по същото време е записан хребет, наричан БУЛАР. Не подсказват ли тези топоними връзката между двата района, определяни за прародина на българите? Можем да се запитаме, коя е планината Имеон (Имай) от изворите, сочена за крепост на българите в древността? Дали тя отговаря на твърденията на г-н Добрев, че става въпрос за Памир или Памир с Хиндукуш? А може би Имеон е целият планински масив, включващ и Тян-Шан, и западните части на Хималаите, както твърди Д. Димитров.¹³ Въобще, можем ли да смятаме, че тази легендарна планина е еднозначно определена, след като и нашите Балкани някога са носили името Аймон, т.е. Имеон.

Повдигнатите тук въпроси показват, че планината Имеон едва ли е най-надеждният ориентир за точното определяне на азиатската ни прародина. Това съвсем не означава, че трябва да се отказваме от него. Просто не бива да гледаме догматично на нещата. Според нас, предложената от Д. Димитров интерпретация за Имеон е по-правдоподобна и приемлива от тази на П. Добрев. Когато става дума за Имеон, би трябвало да имаме предвид по-широкото тълкуване на топонима.

Проблемът с българската прародина се задълбочава, като включим редом с пространствения показател и хронологичния. Придържайки се към версията на П. Добрев, би следвало да очакваме, че през всичките хилядолетия българите не са напускали своята Балхара. Ако проследим движението на името им по света, то обяснението е в техните частични миграции от района. Действително ли обаче балхиките от индийските пурани са идентични с древните жители на Бактрия и Балх-Балхара? За коя Балхара пишат Ал-Бируни и Ал-Масуди през Х в. и идентична ли е тя с Балхара-Балх на Димашки и още повече с Боло от китайските хроники? Може ли да се постави знак на равенство между индийските балхики и арменските булхи? Ако Балхара се е намирала в Памир, как да си представим древните “бойци на колесници” балхите, препускащи в разгърнат строй по теснините на величествената планина срещу настъпващите войски на завоевателя Ашока. Не внася ли смут в представите ни арабският географ Якут ал-Руми (ХIII в.), включвайки в една географска зона топоними като Болор, Бурджан и Балих, всичките свързани с българското име?

Сериозен принос в изясняването на тези въпроси представлява изследването на П. Голийски.¹⁴ Проучвайки стари географски карти, той стига до заключението, че до II в.пр.Хр. българското име не се е срещало на територията на Средна Азия, а се е появило в периода II в.пр.Хр. – II в.сл.Хр. Затова по-късните арабски летописци го познават добре. То обаче се оказва по едно и също време на няколко места в района на Средна Азия и в близост до нея. Така например, страната Болор (Булур) в географския трактат “Мужам ал Булдан” е разположена около 500 км източно от Балх-Балхара, в областта на Хиндукуш и Каракорум, заградена на запад от Тибет, на юг от Кашмир и на север от Памир. Между Болор и Балх е поставена страната Бурджан, чието наименование води произхода си от арабското “бурджан” – българин. И така, само в един труд от ХIII в. се откриват три топонима, които изследователите свързват с българския етноним. За четвърти топоним Булгар (Бургар) говорят Ибн-Хаукал и Ибн ал-Асир - източно от Балх. Тези данни не са достатъчни, за да посочим кой от тези топоними отговаря на народа БАЛХИКА или БОЛХИКА от индийските пурани.

Развивайки изследването си, П. Голийски се спира на индийския епос “Махабхарата”, като разглежда родословието на индийските царе, започвайки от първия известен цар на индо-арийците – Пуру-рава Аила, по времето на който арийците нахлуват в Индия. За отбелязване е изходната точка на тази миграция - легендарната страна Бахли. По мнението на П. Добрев, тази страна е идентична с познатата ни вече Балх-Балхара в Средна Азия. Други съвременни изследователи отхвърлят това твърдение. Интерес предизвиква името на дванайстия владетел от царския списък – БАЛХИКА Пратипийа, който се оказва от “расата” на Кауравите, т.е. от народа на цар Куру. Петнайстият владетел от същия списък е цар Парикшит, живял преди описаната в “Махабхарата” Велика война и това ни позволява да придобием известна представа за епохата, когато се разиграват тези събития - около 1400 г.пр.Хр.

Десетина от народите, сред които Балхика, Куру, Мадра и Гандхара са представени като живеещи северно от Хималаите и това дава основание на П. Голийски да твърди, че всички те са обитавали Тарим. Самата Балхика обаче е съществувала като страна още преди появата на арийците на историческата сцена. Основно тя се е разполагала на територията на Таримската котловина, но наред с тази Балхика тук в продължение на хилядолетия е съществувала и страната Болор-Балхика в Кашмир, като “преден пост на обитаващия Таримския басейн по-голям народ, носещ същото име”. Именно за тази страна Балхика и нейния народ става дума в “Махабхарата”, като се смята, че тя е съществувала още през първата половина на II хил.пр.Хр. Ето как П. Голийски обрисува цялата картина: “Най-вероятно там, където днес се простират пясъците на пустинята Такламакан в Таримския басейн, са били изконните български земи – отвъд Хималайската страна Балхика, засвидетелствана във ведическите традиции и тя е имала разклонения чак до Хиндукуш и Каракорум (страната Болор-Балхика). С образуването на пустинята Такламакан тамошното население е започнало да се изтегля на север към по-късните Уч-Турфан, Аксу, Куча, Бугур и на юг към Полур в близост до Хотан, създаден през III в.пр.Хр. от китайски заселници и индийски колонисти, изпратени от цар Ашока, които е трябвало да воюват с народ БОЛХИ и БОЛИНГИ. Засушаването предизвикало разкъсването на древния монолитен етнос и довело до образуването на множество държавици – Бугур, Балука (Бхарука, Балуцзя), Бо (Куча), Полур и Болор, което в немалка степен предопределило развоя на събитията, случили се след началото на II в.пр.Хр.” Вероятно в рамките на този миграционен процес, предизвикан от настъпващото природно бедствие и обезлюдяването на Тарим, са възникнали и по-късните разселвания на запад, към Памир и Хиндукуш. За тях говорят арабските летописци, които цитира П. Добрев. Като причина за тези процеси не можем да изключим и събитията около обединителния поход на Ашока (269-232 г.пр.Хр.).

Отдавайки дължимото на П.Голийски, трябва да отбележим, че сведения за друга, по-древна източна Балхара на територията на Индия намираме и в работите на К.Каменов. Съществуването на тази “Втора БО-ЛО” от китайските летописи се потвърждава и от индийските и арабските хроники. Тук тя е наречена съответно Балхария или Балхара, чиято столица Ал-Масуди нарича Манкир. Според К.Каменов тя е свързана с преселението на Ила - синът на цар Кардама Прайпати в Северна Индия, станало около III в.пр.Хр. От тук индийската царска династия приела името Кардамити и почетната титла Балхара. Може би пак за същата държава говори и Хотанския летопис, наричайки я с името Балхака или Балака, като я локализира на територията на Северна Индия, източно от Бактрия-Балхара.¹⁵

Няма да сме изчерпали темата с българското присъствие на п-ов Индостан, ако не допълним и казаното от Д.Димитров. Той отъждествява съвременния индийски народ БХИЛ, наречен още “Лъконосците”, с българите на Зиези - “народа на Бан” (Лъконосците), дошъл тук от Северна Месопотамия заедно с хухунорите и народа хайхия. Днес този народ БХИЛ обитава земите, затворени между 20-тия и 25-тия паралел с.ш. и 73-тия и 76-тия меридиан и.д. Тук откриваме топоними, напомнящи българското име: Тар Палкар (Балгар), Багхилкан, Балалат, Бахалпур, Бхилвара, Булсар и пр. “Някога тези земи са влизали в древната империя Магадха (първоначално Балгадха), управлявана от династията БАЛГХАРА”.¹⁶

Древните индийски и китайски текстове ни помагат да открием азиатската прародина на българите в Тарим, но и в Северна Индия в една отдалечена епоха, на границата между III и II хил.пр.Хр. Значително по-късно, точно на същото място в Тарим ги описва и Д. Съсълов, ползвайки разчетените от Де Гроот китайски летописи. Още по-късно, след близо две хилядолетия, при настъплението на монголците към Болор и Бадахшан (ХVII в.) българското име отново се появява тук в названието на племето БУЛГАЧИ.¹⁷ Пак тук е посочена и страната БЕЛГИАНА, описана от А.Лизлов през ХVII в.¹⁸ Нейното име личи на географски карти на света с автори Маркатор и Хондиус и на П. Кери, издадени през ХVІІ в. в Амстердам. Това свидетелства, че в района на Тарим българското име е просъществувало близо четири хилядолетия.

Освен в Тарим, българското име намираме в района на Кашмир - страната Болор-Балхика на цар Балхика Пратипийа. Арабските хронисти пишат за Балхара в Пенджаб. Появява се значително по-късно и в Средна Азия – Балхара (Балх). Според нас не е изключено това да е станало още с появата на Бактрия, записвана така от гръцкия историк Ктесий през VI в.пр.Хр., а може би още по времето на хиксоското нашествие. Не това е най-важното в случая. За далеч по-ценно в работата на П. Голийски намираме определянето на Тарим като прародина на българите в Азия и цялостното изясняване на въпроса за присъствието им в тази част на света. Както се убедихме, тук те не са обитавали само един район. Можем да ги открием и в Тарим, и в Кашмир, и в Пенджаб, и в Памир, а вероятно и в Джунгария. Следи от присъствието им на тези места се намират в летописите на съседните им народи - съответно китайци, индийци и араби.