В този смисъл с работата си г-н Голийски примирява, съвместява и обобщава изследванията на Д. Съсълов и П. Добрев, което намираме за особено важно за българската историография

В този смисъл с работата си г-н Голийски примирява, съвместява и обобщава изследванията на Д. Съсълов и П. Добрев, което намираме за особено важно за българската историография.

Като имаме предвид многобройните свидетелства за българско присъствие в района около Тибет, логично е да потърсим следи от него и в самия Тибет. Неговата история започва със заселването тук на тибетците – кяни (цяни) през VI-V в.пр.Хр. Те идват от района на Кукунор и се смесват с местното автохтонно население, заемайки територия от горен Хуан-хъ в Тибет на запад до Памир, в подножието на Кунлун. В средата на VII в. е създадена Тибетската империя, която след около два века се разпада на многобройни феодални княжества. С разпространението на будизма започва създаването на множество будистки секти, някои от които успяват да създадат теократични държави. В края на ХIV в. възниква сектата Гелуг-ба. Нейният глава носи титлата “далай-лама”, а вторият по старшинство в йерархията – “панчен-лама”. През ХVII в. Гелуг-ба налагат влиянието и властта си над цял Тибет, до окупацията му от комунистически Китай.¹⁹ В тази кратка справка вниманието ни е привлечено от названието на сектата, което свързваме с българския етноним, предвид възможната трансформация на началния звук Г в Б. Тя се наблюдава в тибетските речници, където името на древния Вавилон (Бабилон) е записвано като Гялаг-Ома и сходството между Гялаг и Гелуг е видимо. Този пример показва, че в тибетския език индоевропейското Б и семитското В преминава в Г. Така Гелуг-ба е възможно да идва от Белуг-ба, което свързваме с името на белуджите и Белуджистан по долината на р. Инд.

Внимание заслужава и титлата “далай-лама”, където лама означава будистки жрец, свещеник. Определението “далай” се превежда като “великия” и напомня по звучене на българската династия Дуло, чието име срещаме в Централна Азия под най-различни форми – р. Дулосу (днешната р. Тола), р. Талас, ез. Далай-нор и др. Към същото име ни насочва и названието на звяра-людоед от тибетската митология ТУЛОУ.²¹

Приключваме темата с коментар на името Кукунор - една област, която обхваща планински хребет, равнина и езеро в периферията на Тибет, откъдето са дошли кяните. Това име напомня за хухунорите от Двуречието, идентифицирани от Л. Уейдъл като хуни и станали достояние на българската историография чрез работите на Д. Димитров. Как да си обясним явното противоречие, че толкова много чужди народи говорят за българско присъствие в Средна Азия, а самите българи днес нищо не знаем за това. Възможно ли е нищо да не е останало в устната и писмената памет на народа ни, създал една от най-ранните държави в Европа, тъй че да ни се налага да преоткриваме собствената си история. Вярно е, че цялата книжнина от царската и патриаршеската библиотеки в Търновград е била унищожена и разпиляна малко преди Освобождението. Една част е била изгорена от гръцкия владика Иларион Критски, значителна част е разпродадена. Днес е известна една единствена книга от това безценно богатство – Синодикът на цар Борил.²² Но следи от знанието в тази книжнина са се запазили в работите на възрожденските ни самоуки летописци като отец Паисий Хилендарски, Спиридон йеросхимонах, поп Йовчо от Трявна и др. Ще се опитаме, обобщавайки казаното от тях, да потърсим аргументи по обсъждания въпрос.

Да започнем с казаното за Фир Болг и княз Балгер. Проучванията на Л. Лойд показват, че известното от келтската митология за народа (фир) Болг не е нещо случайно. През VI-III в.пр.Хр. в състава на мигриралите на Британските острови келтски народи е имало и такъв с името БОЛГ. Според една от легендите, тези болги идвали от Парфия, а според други – от гръцките земи в Средна Азия, т.е. от т.н. Гръко-Бактрийско царство, известната ни Балх-Балхара. Заедно с името на болгите в състава на т.н. “бретонска миграция” на келтите откриваме и това на кимврите-кимбри.²³

По данни на проф. Фрицлер, Авентин от манастира Мелк (Бавария) в хрониките си свидетелства, че управляващият баварски род Балгер идва от изток и в земите северно от Индия бил известен още от времето на мидийския цар Астиаг и персийския Кир Велики (VI в.пр.Хр.). През II в.пр.Хр. те се придвижили на запад и първоначално уседнали в източна Армения, а след това достигнали Бавария.²⁴ Тук се установили и участвали при формирането на баварската народност, като имали първостепенна роля на катализатор и организатор на този процес.

И така, според келтските легенди и баварските църковни хроники, още преди новата ера народът Болг, а след него и народът на княз Балгер заселват Британските острови и Бавария, идвайки от земите на Парфия, Бактрия и (или) Северна Индия. Да се обърнем сега към възрожденските източници и да проверим, съществуват ли там данни относно преселението на народа БОЛГ от Средна Азия. Оказва се, че според историята на отец Спиридон, излязла из под перото му само 30 години след тази на Паисий Хилендарски (1792 г.), българите водят произхода си по името на техния цар Болг – син на цар Колад и брат на Брем. Толкова горделив и честолюбив бил този цар Колад, че щом се родил Болг, вдигнал тържества из цялата страна, като накарал хората да пеят в чест на рожденика специална песен: ”Болг се роди, Коладе, тази вечер, Коладе”.²⁵ Това ни отпраща към популярната българска коледарска песен, където имената на Болг и Колад са заменени с Бог и Дядо Коледа. Тази връзка между легендарните български царе и древния езически празник ни отпраща към страната на Дядо Коледа – Каледония, днешна Шотландия и към келтската история и митология. Там, където открихме следите на ирландските болги и на празника Баулхин.²⁶ Където срещаме имената на Колад и Болг отново свързани, този път в названието КОЛАДБОЛГ на вълшебния меч на ирландския герой Фергус.²⁷ Всички тези данни за нас са особено ценни, защото те разкриват неизвестни досега връзки между българите и ирландските болги. Това ни дава основание да мислим, че писаното от отец Спиридон представлява отглас от посоченото по-горе за Фир Болг.

Дълги години историята на Спиридон йеросхимонах е била игнорирана от официалната българска историография, особено в годините на тоталитаризма. Днес, особено в контекста на публикациите върху келтската история, свидетелствата на отец Спиридон придобиват истинското си значение. При това неговата история не е единственият български източник, в който откриваме имената на българския родоначалник Болг и неговия брат Брем. Болг като патроним на българите намираме и в “Зографска история”, станала достояние на науката ни благодарение издирваческите усилия на Г.С.Раковски.²⁸

Имената на Колад, записан като Коледа и Болг, отново едно до друго откриваме в списъка “Имена на славянските князе” в “Летопис и родословие” на Йовчо Попниколов.²⁹ Това е трети възрожденски източник, където се коментира легендарния родоначалник на българите. Следователно, нашите възрожденски летописци са разполагали с някакви неизвестни днес източници на информация, че българите носят името си от легендарния цар Болг, синът на Колад (Коледа). Това обстоятелство съвсем не е единственото в подкрепа на тезата ни, че изчезналата българска книжнина е разполагала със знания за азиатската прародина на дедите ни. Че тази прародина се е намирала в района на Северна Индия или съседна Бактрия, писмени свидетелства ни предоставят и неуморният Раковски и хаджи Йордан Джинот от Велес (ХIХ в.). Ето какво казва по въпроса Фани Попова-Мутафова в статията си “Булгардаг”, посветена на българската княгиня Катерина – владетелката на оная част от Антитавърската планина над Мерсианския залив, носила доскоро името Булгардаг: “И както Раковски смята, че българите са дошли от Индия, а Джинот твърди, че кимерийците или келтоскитите дошли от някакъв далечен град “що бил у Персия и разсипан кой знае кога”, а това било Болг, столицата на Бактрия и дали името му на народа, който водели…” Следва само да допълним, че по мнението на хаджи Йордан Джинот, българите водят произхода си от същите тези кимерийци-келтоскити и заселили Тракия и Македония по времето на Птоломей, в 280 г.пр.Хр., основавайки в Розовата долина селищата Туле (Тулево) и Крън.³⁰

След като до Фир Болг и Балгер от келтската история поставихме името на българския Болг, установяваме, че всички те тръгват по пътя си на запад към Европа все от едно и също място – от района на Персия, Бактрия и Северна Индия. Ще добавим и настанилия се дълбоко в съзнанието на волжките българи мит, според който българите водят началото си от Александър Велики, наричан от тях Аламир, а в арабско-мюсюлманската традиция – Искандер. Връщайки се отново към “Историята” на Спиридон йеросхимонах, научаваме за битката между войските на българския цар Перун и Александър Македонски, довела до завладяването на България, записана тук като Илирик.³¹ “Зографска история” също пише за победата на Александър над българите. Тук те са идентифицирани не с илирите, а с кимерите и са разположени извън Балканите, по Северното Черноморие, чак до р. Волга.³² За среща на българите с войските на великия завоевател научаваме и от Краткото житие на Св. Климент Охридски, във вметка на Димитри Хометиан. Там става дума за изселените българи от района на Бурса – Фригия в Мала Азия, на изток към Северния океан и Мъртво море,³³ идентифицирани от Д. Табаков с ез. Урмия и Каспийско море.

При опита си да обобщим казаното до тук, ние се изправяме пред една твърде разпокъсана и противоречива картина. Българите са свързвани в трите източника ту с илири, ту с кимери или фриги. Те са поместени веднъж на Балканите, втори път – северно от Черно море, на изток до Волга, а трети път – в Мала Азия. Преповтаря се единствено мотивът, че са били победени и завладени от войските на Александър Велики. Присъствието му в митологията на волжките ни братя носи характера на популярна легенда, която въпреки привидната си правдоподобност ни изправя пред редица противоречия.³⁴ Именно те бяха един от основните аргументи за неоправданото отхвърляне на автентичността на епоса “Сказание за дъщерята на хана”, където е разказана тази легенда. Интересно защо не се гледа по същия начин и на “Искендер наме” на големия Низами Гянджеви, след като същата легенда намираме и там.

За нас особен интерес представлява причината за дълбочината на корените и устойчивостта на тази легенда в народната памет, въпреки нейната неправдоподобност. По наше мнение, това се дължи на дълбоките следи, които Александър Македонски е оставил на територията на древна Бактрия и големият поврат, извършен в самия него и цялата му политика. Повече от две години остава той в Бактрия. И не само се жени за бактрийска принцеса, но оженва цялата си армия за местни момичета. Тук той за първи път заменя аргументите на силата с тези на разума, търси помощта на дипломацията в завоевателната си политика. Той избира Бактрия за своя втора родина, може би заради легендата, че тук е бил отседнал неговият митичен баща – Бакх-Дионис.

Така или иначе, Бактрия е тясно свързана с живота и делото на великия завоевател, както и името на Балх и българите-балхари. Това вероятно е условието, което свързва в едно името на Александър с това на местните балхи. Така можем да си обясним причината за възникването на легендата и нейната устойчивост, въпреки съпътстващите я неясноти и противоречия. Името на Александър Велики може би още приживе се е превърнало в синоним на самата Бактрия и нейното население, влязло е в митологията му, разпространило се е по време на миграциите и така е стигнало до нас. В това разпространение ние виждаме сериозен аргумент в подкрепа на тезата за българската прародина в Азия.

Накрая, същата връзка между Александър Македонски, Бактрия и старите българи долавяме в името на земята, откъдето те идват в Европа, която Паисий е записал като Скандавия,³⁵ а в Зографската история се говори за Скандинавия.³⁶ Загадката “Скандавия” изчезва, когато я свържем с Бактрия, станала втора родина на Александър и практиката да се именуват с неговото име десетки завоювани градове и новоизградени военизирани селища. Съществува мнение, че в необятната му империя е имало повече от 70 Александрии. Защо тогава Бактрия да не е носила неговото име? На арабски език Александър е Искандер, а на индийски – Сканда. В индийската митология той е представен като предводител на армията на боговете с името Сканда.³⁷ Вече писахме, че според нас Скандавия (Скандинавия) е другото име на Бактрия и появата му в Паисиевата и в Зографската истории като прародина на българите не е нещо измислено.

Обобщавайки сведенията за произхода на българите и страната, от която те са тръгнали към Европа, можем да кажем, че това е районът на Бактрия и (или) Северна Индия. От там те разнасят името си Фир БОЛГ, БАЛГЕР, БОЛГ из различните части на европейския континент. Липсва яснота по въпроса, кога е станало това.събитие. Хаджи Йордан Джинот сочи времето на Птоломей (280 г.пр.Хр.) и тази датировка съответства на съвременните данни от историята за бретонската миграция на келтите през Ла Манша и за нашествието им на Балканите. За отбелязване е, че по данни от келтската митология, тази миграция се свързва с деня на празника БАУЛХИНИ, т.е. БЪЛГИНИ. По неведома логика българската възрожденска литература свързва миграцията с името на Александър Велики. Не знаем доколко нашествието на неговите войски в Предна Азия и Бактрия до долината на р. Инд има нещо общо с последвалата миграция на келтоскитите, включително и на българите на запад, към Европа. Тези събития са разделени във времето от няколко десетилетия, но това не изключва връзката между тях. Във всеки случай, Средна Азия и Индия по това време са представлявали “врящ котел”, защото след завоевателния поход на Александър Велики и наскоро след изселническата вълна на келтоскитите от региона идва времето на Ашока (268-232 г.пр.Хр.) и кървавото обединение на цяла Индия.

Като заключение ще трябва да признаем, че самоуките ни възрожденски летописци са познавали българската история и са знаели за далечната ни прародина в Азия, вероятно ползвайки стари манастирски хроники и други извори от изчезналата българска книжнина. И не само това. Погледнете монашеското име на Паисий. Това не е черковно име и не се среща често сред манастирското братство. То обаче напомня названието на една от най-ранните индийски азбучни писмености – ПАИСАЧИ, произлязла от хиксоското писмо. Напомня и за демоните ПИШАЧИ от индийската митология. Случайно ли е това съвпадение? Едва ли. Както и названието на Хилендарския манастир, което ни отпраща към кавказките ХАЙЛАНДУРИ – арменското наименование на българите-оногури.

Жалкото е, че ние днес нищо не знаем, въпреки това, което те са ни оставили. След всичко казано до тук, намираме споровете по въпроса, дали Тарим или Бактрия е прародината на българите, за безсмислени и недостойни. Както и всякакво противопоставяне между тях. Още Фани Попова-Мутафова е писала, че българи е имало и на едното, и на другото място.

За нашето изследване особено ценно е идентифицирането на българската държава Болор-Балхика-Балхара в Кашмир – страната, която има силно присъствие в индийските легенди, митове и епос. Защото на същата територия се откриват и многобройни следи от еврейското присъствие тук. Включително и на библейския Мойсей. Оказва се, че освен в Харан, далече на изток в подножието на величествените Хималаи, на територията на размирния днес Кашмир, следите на българи и израилтяни отново се откриват заедно.

Какво е обяснението на тази констатация? Можем ли да мислим за неизвестна среща между двата народа, подобна на тази при Харан? Или да приемем версията на М. Керстен за заселилите се в Средна Азия и Кашмир десет израилеви племена. Посочените паралели са твърде многобройни, за да ги отминем с мълчание. Първата хипотеза би означавала, че наблюдаваните паралели са резултат от проникнало източно влияние. Допълнителен аргумент намираме в явното сходство между имената на много по-късните бели хуни – ефталитите и потомците на Нефталимовото коляно. В същото време това не обяснява появата на имената на Мойсей и Соломон в Северна Индия, макар че прототипи на имената им намираме в богатата индийска митология. Колкото и близки да са обаче образите на Мойсей и Рама, което вече отбелязахме, същото не може да се каже за техните имена. В цялата индийска митология няма такъв герой, чието име да напомня Мойсей. Следователно, появата на името му в Кашмир е нещо по-късно, вторично, което опровергава самата хипотеза.

Втората версия изглежда по-правдоподобна, но тя пък не може да обясни сходствата между Мойсей и Рама. И двете хипотези не са достатъчно надеждни, за да им се доверим. Все пак, обяснение има и ни го подсказват легендите на местните евреи за произхода им от библейския Тогарма – синът на Гомер.

Защото това твърдение категорично определя яфетическия, несемитски произход на средноазиатските евреи и намира обяснението си в известното от историята писмо на хазарския каган Йосиф. Според нас, далеч по-вероятно е кашмирското население, подобно на българо-хазарите от Хазарския каганат, да представляват юдеизирано яфетическо население, което няма нищо общо с десетте библейски израилтянски колена. Да не забравяме, че и до днес един от народите в съседния на Кашмир Афганистан носи името хазарейци. Няма нищо по-естествено, това население наред с юдейската религия да е приело и еврейската култура, история, митология и писмена система, както това са сторили и българо-хазарите. Много вероятно е тъкмо по такъв начин да са възникнали и представените по-горе паралели.

И все пак остава въпросът, защо тъкмо тук населението приема юдаизма и случайно ли е това. Паралелът с Хазарските юдеи от териториите на Стара Велика България е очевиден. Нали тук, в Кашмир, до Х в. е съществувала държавата Болор-Балхика-Балхара.


Глава 10
ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНОТО КОЛЯНО

И когато береше душа понеже умираше, нарече името му: Бенони. Но баща му го нарече: Вениамин.

Битие, 35:18

Можем да започнем с акта на раждането, оказал се фатален за живота на Рахил. Да не забравяме, че Бенони/Вениамин е единственият от дванайсетте сина на Иаков, роден не в Харан, а в благословения от Бога Ханаан, по пътя между Ветил и по-сетнешния Витлеем.³⁹ Можем само да гадаем, случайно ли са указани имената точно на споменатите две селища, след като векове по-късно именно те се оказват в северните и южните покрайнини на територията, заета от Вениаминовото коляно. Названията на тези две селища не само звучат твърде близко, но те ни напомнят името на Ватуил - синът на Нахор. А както ни убеждава беглата справка, селищата с подобни названия в Ханаан съвсем не са изключение. В Библията откриваме още имената на Ветарон, Вет-Немра, Вет-Харан, Бет-Холга, както и селището Вет-Палет, записвано също и като Бет-Палет. Последният пример показва, че Вет и Бет са двата различни записа на едно и също име. Първият е семитизиран, евреизиран, а вторият е автентичен, местен и по-древен.

Точно поради това в името Ватуил е възможно да разпознаваме и Батуил. Представката Бат, предхождаща и самостоятелна или вградена в името, е често срещана в Близкия Изток, както в названията на топоними, така и в собствени имена, вероятно с качеството на титла. Такъв е примерът с Бат Билга - предполагаемият баща на Дева Мария, майката на Иисус.⁴⁰ Бат е още и стара българска титла, давана на старшия съвладетел на българския престол. Във втората част на имената Бат Билга или Бет Холга не е трудно да разпознаем варианти на българското етническо име. На този етап подобно твърдение може да изглежда твърде пристрастно. Но не можем да го отхвърлим с лека ръка, предвид известното ни за думата БИЛГА в речника на древните шумери, към които водят корените и на Ватуил, и на Нахор, и на брат му Авраам. Преди това споменахме за титлата БАТАРЕКС, която са носили египетските владетели.

За да не сме голословни, нека припомним, че в Библията откриваме близо седемдесет названия с корена на българското етническо име. Единия от двамата герои с името Билхан, записвано още и като Билган, намираме именно сред потомците от Вениаминовото коляно. Нещо повече, точно там имената, изградени върху корена на българското име, се оказват най-многобройни. Тук откриваме още и имената на Мелхисуа и Мелхола - сина и дъщерята на цар Саул, на Мелех и Мелхисуа - двама от неговите внуци, на Малхама и Мелатия, Фелет и Фалтий.

Връщайки се към особеностите, характеризиращи уникалната самобитност на най-малкия израилев син, нека си припомним, че пак той единствен от братята си не участва в заговора им срещу Йосиф и става причината за радушния им прием по-късно в Египет.

Известно е, че паметта на Вениамин се чества на 23 декември и това съвсем не е случайно, имайки предвид, че единствен неговият народ остава докрай почитател на бог Ваал и не приема Йехова.⁴¹ Вероятно това е истинската причина за дълбокия конфликт между коляното на Вениамин и останалите единайсет колена, довел до неговото отхвърляне, разгром и до бягството му, наложило в литературата израза “изгубеното коляно“. В Библията тези събития са представени като наказателна война на израилтяните срещу недостойните, но горди вениаминци. Кървавата вендета довежда до изтребването на почти цялото вениаминово коляно, освен един малък отряд от 600 храбреци, чийто живот бил опростен.⁴²

И ето ни пред голямата загадка. Поради каква причина първият цар на единната израилтянска държава е избран именно от вениаминовото коляно, а Гива - първата столица на Израил е на територията на вениаминовото племе? Защо цар Давид избира за столица на държавата си не някой известен юдейски град, от чието коляно самият той произлиза, а тъкмо Ерусалим - разположен в землището на вениаминовите потомци. Така се изправяме пред парадоксалната на пръв поглед ситуация, при която прокуденото коляно на Вениамин, след като почти е изтребено и прогонено и остават едва няколкостотин самотни мъже, дава на обединен Израил и първия му цар, и столицата на държавата. Отбелязвайки този факт и обръщайки се към значението, дадено на името Вениамин като “син на десница”, можем да си обясним смисъла му чрез символизираната от десницата държавна власт.

Всички тези въпроси биха останали извън вниманието ни, както векове и хилядолетия не са били забелязвани от света или в най-добрия случай им е бил придаван чисто теософски смисъл. Археологически успех е откриването на руините на древния град-държава Мари, разположен в района на Среден Ефрат и просъществувал от началото на ІІІ хил.пр.Хр. до унищожаването му от Хамурапи през 1758 г.пр.Хр. Разчитането на част от 33600-те глинени плочки с клинописно писмо, открити там, налагат преосмисляне на старите библейски текстове. То става неотложно, след като асиролозите откриват името на библейските вениаминити върху няколко от плочките. Един подобен текст гласи дословно: “Послание до моя господар. Това е от Банум, твоя служител. Вчера тръгнах от Мари и прекарах нощта в Зурубан. Всички вениаминити палеха огнени сигнали. От Саманум до Илум-Мулук, от Илум-Мулук до Мислан, всички селища на вениаминитите в областта Терка отговаряха на огнените сигнали.”⁴³

Че вениамините от глинените плочки са идентични с потомците на библейския патриарх Вениамин, се потвърждава от наличието в текстовете от Мари на градове като Нахур, Турахи, Саруги, Пелига, Харан и Аран. Те напомнят за Авраамовите родственици Нахор, Тара, Серуга, Пелег/Фалек, както и за племената Абамрам и Якоб-ел, отпращащи ни към Авраам и Иаков.⁴⁴ Внимание заслужава и името на родственото на вениаминитите племе рабаити, напомнящо за Ребека - жената на Исаак. Така археологията не само оживи старозаветните текстове, но и показа, че зад имената на праотците стоят исторически засвидетелствани имена на селища, племена и народи, обитавали някога средното течение на р. Ефрат. Ще се опитаме да локализираме колкото е възможно по-точно района, където са разположени тези селища.

От изброените в рапорта на Банум названия се разбира, че излизайки от центъра Мари, той е нощувал в Зурубан, който е явно само на ден път. Не знаем с какво се е придвижвал държавният чиновник и какво разстояние е изминал през първия ден от пътуването си. Разбираме обаче, че изброените селища са в областта на Терка - град, разположен на около 80 км северозападно от Мари, нагоре по течението на Ефрат, наблизо до мястото, където в Ефрат се влива р. Хабур. Самите разкопки са разпръснати из Падан-Арам - “низината на Арам“ (сравни “падан” с нашенското “падина”), наричана още Балих или Белих по името на едноименната река. В средата на низината се е намирал някога библейският Харан, кацнал на самия бряг на р. Балих. Малко по-нагоре в низината са открити останките на Нахур - градът на Авраамовия брат Нахор.

Разбираме, че селищата на вениамините се появяват още в първия ден от пътуването на Банум. Освен това се знае, че те са притеснявали живота на Мари като неспокойни съседи. Известен е и текст от хронологическите таблици, в който се говори за “пустинята на вениамините“, което подсказва, че те са живели в близка пустинна област или в съседство с такава. Тези ориентири позволяват да локализираме племето на вениаминитите в западните на Мари пустинни области от Сирийската пустиня, южно от р. Ефрат. Естествено, данните за пустинята на вениаминитите съвсем не означават, че са представлявали пустинно племе. Напротив, сигнализирането с огньове между техните селища говори, че са водили уседнал живот, а не са били номади. Това е свидетелство, че са разполагали с добра организация на вътрешен живот и надеждна обща охрана. Накрая, силното желание на властта в Мари да включи вениамините в преброяването на населението също потвърждава тяхното съседство с Мари и уседналия им начин на живот. Същевременно, широките дискусии сред управниците на Мари по този въпрос подсказват тяхното желание и апетити да включат вениамините в данъчните и наборните списъци на царството, но и опасенията от евентуалната съпротива на това население. “И местните управници, хората, които непосредствено и най-добре познаваха вениаминитите, разтревожени съветваха централната власт да се откаже от намеренията си.”⁴⁵ Каква ли е била причината за тези опасения, накарала централната власт да не пристъпи към изпълнение на своето намерение? За това говорят сигналните огньове и свидетелствата за безпокойствата, които вениаминитите причинявали на заможните си съседи. Явно, това е бил силен, организиран, войнствен и свободолюбив народ. Народ, който Светото писание е представило символично като “син на десница”. С други думи, народ на държавността и властта.

Любопитно е да потърсим присъствието му в живота на Двуречието и извън библейските текстове, във времето на Авраам и появата на рода му в долината на р. Балих. Пътя за подобно дирене ни показва отново Библията.

Обръщайки се към краткия текст за раждането на любимия Иаков син, да си припомним, че първоначално майка му го кръстила с името Бенони и едва по-късно овдовелият му баща го преименува на Вениамин. Да допуснем, че ако по времето, когато са били писани плочките на Мари (вероятно ХІХ-ХVІІІ в.пр.Хр.), върху тях е било записано името на вениаминитите, то преди тази епоха те са били известни с друго име. Нещо от рода на бенонити или банонити. А това означава, че ако търсим допълнителни данни за най-ранната история на този народ, трябва да преориентираме диренията си по посока на това име.

Подмяната на името и по-точно на началното Б с В подсказва неговата вторична семитизация. Това от своя страна свидетелства, че най-вероятно се отнася за несемитски по произхода си народ, претърпял вторична семитизация, подобно на много други народи от Двуречието, начело със самите шумери. Ето защо, ние основателно можем да се съмняваме в семитския произход на вениаминитите, без това да изключва тяхната по-късна семитизация. Тези разсъждения могат някому да се струват излишна подробност, но както ще видим по-късно, това съвсем не е така. Засега нека продължим по темата, разглеждайки я от малко по-друг ъгъл.

През последните години българската историография направи нов прочит на отхвърления като анахронизъм “Анонимен латински хронограф” - едно от най-ранните писмени свидетелства, фиксирало българското име в европейската книжнина още в средата на IV в. Става въпрос за втория препис на хронографа, изброяващ родоначалниците и народите, водещи началото си от коляното на Сим, който завършва със знаменателното: “Зиези, от когото са българите“! Тук ще си спестим по-обстоен преглед на писаното за българския родоначалник през последните години, което по същество е и любопитно, и ценно. Не можем да подминем обаче опита на Д. Димитров за идентифициране на Зиези. Защото той се оказва реално съществуваща личност, исторически широко засвидетелствана и коментирана в древните хроники, записани върху глинени плочки.

Първото нещо, което Д. Димитров сочи, е името ЛУГАЛ ЗАГИЗИ сред владетелите от “Шумерските династически листове“. Тук ЛУГАЛ има значението на титлата “цар”, а ЗАГИЗИ представлява оригиналният шумерски запис на името Зиези, според Д. Димитров. Той е основател и единствен владетел на третата династия на град Урук (Унуг, Ереч, Енох), царувал във времето 2750-2726 г.пр.Хр. Това става, след като свалил от трона последния владетел от династията на Киш - Урукагина и преместил столицата на Шумер в Урук.

Завоюването на Шумер започнал още бащата на Зиези и предвожданите от него войски на т.нар. “северен агресор“, наложили властта си над Източна Месопотамия около 2755 г.пр.Хр. Като предводител на източното крило на армията, Зиези превзел град Урук, а баща му бил провъзгласен от властта в Киш за патеси (бат-иси) на централния шумерски град Ума. Няколко години по-късно, през 2750-2749 г.пр.Хр., Зиези - вече наследник на баща си на владетелския престол, предприел фаталния за град Киш поход, разбил войските му, превзел града, заел властта и изпратил Урукагина в изгнание. С това той поставил основите на своето 25-годишно управление и на своята държава, прераснала в световна империя. Както свидетелстват древните клинописни надписи, границите на империята му на изток достигали долината на Инд, на север - Черно море, Кавказ и северните склонове на Иранското плато, а на запад включвали Египет и о. Крит. За своя столица той издигнал град Урук. След четвъртвековно триумфално царуване властта му била отнета от Саргон Велики - синът на Урукагина. Център на държавата станал град Агуду. С това били поставени основите на Акадската държава. Историята на Шумер навлязла в своя залез.⁴⁶

За нас е особено интересно да проследим логиката на Д. Димитров, тръгнал да издирва корените на народа на Зиези из страниците на световната история и намерил свързващото звено в летописите на индийската цивилизация. Така той открива, че предвожданият от Зиези народ, наричан тук Хайхия, носи в Индия името БХИЛ, “Хората на лъка“ или още “Лъконосците“ и представлява част от могъщия сборен народ на ведическите арийци ХАИХИЯ. Същите ХАИХИЯ Л. Уейдъл идентифицира като ХУХУНОРИ и това е първото свидетелство за хунорите по страниците на историята, влезли в нейния фокус именно благодарение на Зиези. Тази ранна среща с хунорите става в Месопотамия. Най-интересно е това, че авторът открива следите на индийския народ БХИЛ и в условията на древен Шумер. Проследявайки житието на Зиези, той и тук попада отново на народ, наричан “Народа на лъка” или “Лъконосците”. И това е именно народът, от който произлиза самият Зиези, известен още и като “Народа на Бан“, където Бан е името на родния град на Зиези, останал досега неразкрит и достигнал до нас само чрез писмените свидетелства. Това е народът, наричан в надписите от Киш “Ордите от Бан “ и “Северните агресори“.⁴⁷

Изказаната от Д. Димитров хипотеза хвърля неочакван мост между най-старата история на Двуречието и легендарната предистория на Индийския субконтинент. Тя свързва Лъконосците от Бан и Лъконосците БХИЛ, слабо известните на науката хухунори и хуните, както хаихия, Хаихия и Зиези, за да достигне до българското име VULGARES от хронографа. Можем да добавим, че коренът ХАИ в името на ведическите хаихия не е нещо чуждо и за района на Месопотамия. Акадското наименование на Енки - божественият родоначалник на хората, звучи като Хайа.⁴⁸ Този корен не е чужд и за шумерите, в чийто божествен пантеон откриваме малко известния бог с името Хайа.⁴⁹ От тук поема пътя си и легендарният родоначалник на арменците Хайк - бащата на Арменак, за да се установи в кавказките твърдини.⁵⁰ Далеч по-късно, в абхазката митология върховното божество носи името Хайт, откъдето иде и името на легендарното морско царство Хайт.⁵¹

Посочените примери свидетелстват, че езиковият корен, върху който е изградено името на народа хаихия, се среща и в Двуречието. Това съвсем не е достатъчно, за да твърдим, че зад езиковите сходства стоят и обективни връзки. Необходими са и други опорни точки. В този смисъл смятаме за необходимо да посочим общата роля на родоначалник, която изпълняват акадският Хайа, арменският Хайк, ведическият Хаихия и българският Зиези.

Интересна е легендата за Парашурама, според която хаихаите били приютени от самата Притхиви (обожествената Земя),⁵² което подсказва, че те не са местно население, а идват от далечни земи. Не е възможно да определим, кога точно е станало това, но името на народа хаихия ни подсказва, че това е свързано с епохата на акадското могъщество, когато бог Енки е бил наричан с името Хайа. За датирането на събитията ни помага и братската връзка между Хаихия и Кришна - друг от популярните синове на Яду.⁵³ Историята определя епохата на Кришна между ХХ и ХV в.пр.Хр.⁵⁴ Ако началото на акадското могъщество поставя Саргон I Велики през втората половина на ХХIV столетие пр.Хр., а епохата на Кришна започва през ХХ в., то събитията с участието на Хаихия би следвало да отнесем към последните столетия на III и началото на II хил.пр.Хр. Тези съображения са в съответствие с хронологията, посочена от г-н Димитров.

Специално внимание заслужават родствените връзки на Хаихия с Нахуша (негов правнук), с Кришна (като синове на Яду) и със синовете му ТУГХРА (ТАХХАС, ТАККАС, ТРИГАРТАС) и БАРАТА (МАТИНАРА),⁵⁵ в лицето на които откриваме познатите ни тохари и митанийци. Внимание заслужава и появата на името на хухунорите в Месопотамия. В близост до Индостан, в съседен Тибет тяхното име се е запазило и до днес в един район, видоизменено като Кукунор. Върху географската карта с това име са обозначени един планински хребет, едно езеро и обширна равнина.

И все пак, къде се е намирал “важният град Бан“? Засега предпочитанията го отъждествяват с библейския Харан. В цяла Месопотамия единствено древен Харан е притежавал формата на лък или полумесец. А нали точно тук е бил един от основните центрове на култа към лунния бог Син? И нещо друго. Харан се е намирал в Северна Месопотамия, а както видяхме, завоевателите на Шумер са били също северен народ. Връщайки се към собствените си разсъждения за местоположението на вениаминитите, ще припомним, че най-вероятно те са обитавали район, съседен на Мари, но малко по на северозапад, от южната страна на Ефрат и притоците му Хабур и Балих. Това наистина не съвпада с района на Харан, но се оказва съседен и на него, и на Мари. Тоест библейските вениаминити са заемали район, в който не е изключено да се е намирал и древният Бан. Вгледаме ли се сега в Плодородния Полумесец, с любопитство ще установим, че не само Харан, но и земите на библейските вениаминити, тъй както ги локализираме, попадат точно в неговата най-изпъкнала средна част, т.е. в центъра на лъка или на полумесеца.

Сега нека си припомним първоначалния патроним Бенони - на народа, станал известен по-късно като вениаминити, потомците на Вениамин. Бан и Бенони - имената са близки. Географският район - един и същ. Хронологията на събитията съответства на последователността в промяната на името на народа, който на границата между III и II хил.пр.Хр., като съсед на Мари е бил известен с името вениаминити. Векове преди това, по времето на древен Шумер, същият народ е носил за патроним името на Бенони и ние предполагаме, че това е “Народа на Бан” от древните клинописни плочки - народът на българския Зиези. И още нещо: Вениамин се превежда от някои автори на български език като Боян. Като името на алпа-музикант Боян Имен - бащата на легендарния Иджик, родоначалникът на хунобългарите. Кръгът се затваря напълно!

И така, Библията за пореден път ни изненадва с правдивите си свидетелства за живота и историята на Предна Азия и най-вече на Северна Месопотамия и Близкия Изток. И този път пестеливият текст, посветен на най-малкия Иаков син Вениамин, крие поредната загадка. А образното обяснение за неговите две имена съвсем не представлява излишна подробност. То иде да подскаже, как древният народ на град Бан, известен още от шумерската епоха, със семитизацията на Двуречието придобива семитското си име “вениаминити”. Един крупен демографски и исторически процес, протекъл в рамките на столетия, е представен само в две кратки изречения.

Най-интригуващото за нас като българи е това, че съвременните разкрития от историята на величавия Шумер подсказват връзката на “Народа на Бан” - беноните-вениаминити, потомците на любимия Иаков син - с нашите деди. Разбираме причината, защо тъкмо във Вениаминовото коляно се откриват най-много имена на потомци, носещи корена на българското име. Тъкмо сред неговите внуци намираме такъв с името Билхан. Вече разбираме, защо вениаминитите остават единствени от израилевите колена, верни на бог Ваал. И причината да дадат на единната израилева държава първия цар обединител. Защо столиците Гива и Ерусалим се намират в земите на вениаминовото коляно. Защо не другаде, а тъкмо в непосредствено съседство със земите им тече река с показателното име БАЛИХ или БЕЛИХ. Пак тук по-късно откриваме народ с името БАЛХАРИС. Случайно ли бащата на Билгамеш носи името Лугалбанда, т.е. “царят на Банда” или може би на Бан? Или съпругата на Тувалкаин – Нинбанда (Владетелката Банда). Проумяваме причината, поради която името Вениамин се превежда “син на десница”. Защото десницата служи да се държи здраво властта в държавата, да се управлява мъдро и умело. Не е ли изумително, че тъкмо в българския език понятието “държава” идва от глагола държа, символът на който е десницата? Отговора на всички тия въпроси съзираме в появата и участието на древния държавотворен народ на хухунорите в изброените събития. Този народ представлява обединение на различни етноси, сред които е народа на Бан – потомците на Бенони-Вениамин-Боян.

Всичките тези разпокъсани и разхвърляни във времето сведения намират своето логично обяснение. Открива се общото, което позволява да бъдат свързани в единна картина. Това общо начало се оказва българското име, а много вероятно – и присъствие!