УРОК 8: ВЪВЕДЕНИЕ В І, ІІ И ІІІ ЙОАН

Освен евангелието и книгата Откровение ап. Йоан написва и три послания. Богословското съдържание на ІІ Йоан е толкова подобно на І Йоан, че няма да прилагам отделно разглеждане на ІІ Йоан.

1. Автор, тема, писмо предназначено за разпространение, историческа обстановка

Автор: Авторът нарича себе си Презвитера. Според църковното предание както и според вътрешните доказателства на Библията „Презвитерът” е апостол Йоан. Той се намира в Азия и пише в края на своя живот. Подобно на Петър Йоан е доволен да нарече себе си презвитер на църквата (ІІ Йоан 1; ІІІ Йоан; І Петър 5:1).

Тема: Изразът избраната госпожа е определение и описание на църквата. Тя е избрана от Бога (Еф. 1:4-5; І Петър 2:9). Дама е по отношение на ранг, положение и достойнство. Йоан завършва ІІ Йоан със сходно изразяване. Той пише: Поздравяват те чадата на твоята избрана сестра ( ІІ Йоан 13). Петър също описва църквата като жена - Поздравява ви и избраната заедно с вас църква във Вавилон (І Петър 5:13). Както в Ефесяни 5:21 и сл., така и в Откровение 12, 21 и 22 църквата е приемана за невяста, украсена за своя жених. Изразът чадата се отнася за всички членове на църквата. Личното писмо обикновено съдържа лични подробности и имена, но тъй като І и ІІ Йоан не съдържат такива, се предполага, че са написани не до човек, а до църквата като цяло. Обратното, ІІІ Йоан е лично писмо – в него апостолът включва редица лични моменти.

Евангелието и І и ІІ Йоан развиват сходни теми. В Йоан 1 до 12 Исус е разкрит като светлината на света. В Йоан 13 до 21 глави Той говори на учениците Си да се обичат един друг. Темата, че Бог е светлина и следователно истинските ученици трябва да ходят в светлината, е главна в І Йоан 1 до 3, докато идеята, че понеже Бог е любов, учениците трябва да се обичат един друг е основен въпрос в І Йоан 4-5. Понеже Йоан 13-16 са наставленията на Исус до Неговите ученици и понеже І и ІІ Йоан са писма до учениците в църквата, тези части излагат много подобни теми.

Служението на Йоан следва модела на ранната църква. Започва в Йерусалим и се придвижва към новите езически центрове в Азия. По времето, когато пише апостолът, Мала Азия се намира под властта на Римската империя. В началото Йоан и Петър работят в Йерусалим. В края на живота си Йоан е призован да пастирува езическата църква в Азия, област на която се съсредоточават както посланията му, така и книгата Откровение. Църквите, до които пише Йоан, са основани чрез мисионерското дело на ап. Павел през 50-60-те години. Тридесет години по-късно, след мъченическата смърт на Павел, църквите вече са под опеката на Йоан. Павел, пионерът, е посял, а Йоан жъне плодовете от неговото сеене, и така навлиза в плодовете на Павловия труд. Интересно е да се види, че Христос използва двама мъже, които притежават различни таланти и способности, за да изградят Неговата църква (Еф. 4:11 и сл.).

В Деяния Павел предупреждава презвитерите на църквата, че след като си тръгне, в стадото ще навлязат коварни хора и ще го нападнат с изкривяване на истината: Аз зная, че след моето заминаване ще навлязат между вас свирепи вълци, които няма да жалят стадото; (30) и от самите вас ще се издигнат човеци, които ще говорят изопачено, за да отвличат ученици след себе си (Деян. 20:29-30). Тези нападения са започнали и Йоан сега е призован да бъде големият защитник, пастира, който призовава църквата към вярност, към взаимна любов и им напомня да бягат от идолопоклонството (І Йоан 2:7, 8; ІІ Йоан 5).

В това си служение Йоан се натоварва с много роли. Не е само апостолът на любовта, но и този, който приканва църквата към покаяние. Джордж Финдли отбелязва: „Главата, която ни казва как Бог толкова възлюби света, завършва със страшните думи относно човека, който не се покорява на Сина Божият гняв остава върху него (Йоан 3:36)” (Findlay, 68). Йоан също така бърза да отдели истината от лъжата (І Йоан 1:6; 2:22; 4:20) и да призове осъждение върху непокаялите се. Той вижда нещата в ясни категории (Лука 9:51-56; ІІІ Йоан 9-10). Неговият символизъм е ярък, остър: светлина и тъмнина, любов и омраза, Божието царство и царството на Сатана.

Ранната гръцка заплаха за църквата е гностицизмът. Когато Йоан пише своите писма, ереста е само в първоначалния си етап, но до трети век тя се превръща в цялостна вероотстъпническа система. Гностицизмът е воден от дуалистичната идея, че духовното е добро, а материята – зло. Най-висшият бог е дух и останалите по-нисши богове произхождат от него. По-нисш бог е създал света, плътта и кръвта. Гностиците вярват, че човек трябва да се издигне над материализма и да се придвижи към духовната област, за да бъде спасен. Когато влизат в контакт с църквата, гностиците не отричат Писанието, а само го тълкуват през призмата на собственото си богословие. Те разказват и тълкуват библейските истории по нов начин, според своето дуалистично разбиране за света. Според възгледа им за грехопадението Адам и Ева са били затворени в зли физически тела. Дяволът се е опитал да им предаде истинско познание, знание, което ще ги освободи. По-късно Адам ражда Сит, който е имал чист дух. От времето на Сит има два вида хора: едните са съчетание от дух и плът и други, по-нисши същества, които са само от плът.¹⁶⁵ В тази схема спасението става чрез гносис (мистично познание) и просветление за факта, че духът е всичко, а тялото е зло. През втори век гностиците развиват различни форми в учението си.

Така дуализмът дух/ материя води до редица погрешни вярвания, някои от които се състоят от мисли за тялото като: 1) тялото е зло и трябва да се подчини (подобно на стоицизма), 2) тялото е маловажно и 3) понеже тялото не е важно, човекът може да прави каквото си пожелае с него (хедонизъм), достатъчно е душата да бъде просветлена. Обратното, Писанието учи, че човекът се състои от тяло и дух, от материя и душа. Макар плътта да се приема за слаба, преходна и в очакване да премине, при сътворението на целия човек, тялото и душата са едно, което трябва да се предаде на Бога.

Разклонение на ранния гностичен дуализъм е докетианството, което буквално означава като че ли. Тази ерес застъпва възгледа, че след като духовното е добро, а материята – зло, Исус не може да е станал Богочовек, защото Неговият добър дух би се свързал със злата материя. В най-добрия случай Исус е приел плът за ограничено време (обикновено се твърди, че е станало при кръщението Му), и после на кръста е напуснал тялото. С подобно мислене те тълкуват по друг начин библейския разказ, с цел да го приспособят към своите виждания. Йоан директно предизвиква този възглед с въведението на І Йоан, като заявява, че Исус наистина идва в човешко тяло, за да спаси хората.

Отричането на факта, че Исус е дошъл в плът, води до сериозни богословски последствия. Без въплъщението Исус не би могъл да се отъждестви с хората и затова не би могъл да бъде наш глава, не би могъл да плати за греха на първия човек Адам. Без Неговото идване в плът няма изкупление.

2. Ключови теми в І Йоан

Трудно е да се състави план на І Йоан, защото има сложна структура.¹⁶⁶ Най-вероятно Йоан използва типичната семитска линия на мислене с една главна тема, а не праволинейния западно-гръцки подход. Това се прави, за да увери вярващите, че те вървят в истината и да ги насърчи да продължават по този път. Апостолът включва и редица подтеми. Типично семитското е, че след въвеждането на всяка подтема Йоан се връща отново към главната тема. Това означава, че основната мисъл в посланието описва кръгове – движи се от главната тема към подтема, обратно към главната тема, вместо да има строга последователност и праволинейност – от една идея направо към следващата.

Йоан развива следните подтеми в І Йоан: 1) увереност, 2) необходимостта от свято поведение и 3) предупреждение срещу антихристите и лъжливите пророци.

2.1. Увереността в І Йоан

В І Йоан група мъже са напуснали църквата, навлязла е ерес и вярата на мнозина в Азия е разклатена. Апостолът пише на останалите християни, за да ги увери, че те са истинските последователи на Бога. Йоан им напомня, че 1) той е очевидец на истината и 2) само тези, които вършат правда, ходят непорочно и се обичат един друг както Христос ги обича, само те показват Божията доброта. Важно е да се отбележи, че и двата критерия са обективни. Това е мислене далеч по-различно от поддържаното от много съвременни християни, които само говорят за Духа, който ги убеждава, изобличава или уверява по някакъв субективен начин, без обективната истина, че те познават Бога. В пролога Йоан напомня на църквата, че те следват обективното свидетелство на апостолите (1:1-4) и че позоваването му на Духа стъпва не на субективни чувства или на специално вътрешно откровение на Духа директно на вярващия, а на свидетелството на Духа за обективното дело на Христос в плът. Всеки дух, който казва, че Исус е дошъл в плът, е от Бога (І Йоан 4:3-4). В обобщение увереността се основава на обективното свидетелство на Бога за Неговия Син, техният собствен благочестив живот, постъпките продиктувани от любов и загриженост към вярващите им братя, тяхното покорство на заповедта да се обичат и свидетелството на Духа, че Христос е дошъл в плът.¹⁶⁷

Действието на Духа за увереността: Има два пасажа, в които делото на Духа е да уверява вярващия в неговото взаимоотношение с Христос. И в двата случая делото на Духа е да разкрива и утвърждава вярващия в класическата изповед на Христос. В І Йоан 3:24 авторът казва: По това познаваме, че Той пребъдва в нас – по Духа, който ни е дал (3:24).

Въпреки че това може да ни се стори вътрешно, лично и субективно, Йоан продължава с думите, че те трябва да изпитват духа, за да не може духът на антихриста да ги измами. Учението за Духа може да се прецени обективно.

2.1.1. Увереността и Съдният ден

Във връзка с темата за увереността Йоан утвърждава юдейското убеждение, че всички хора ще застанат пред Бога в последния ден и ще бъдат съдени в зависимост от правдата в живота си и степента, в която се обичат. На четири места в първото послание (2:28; 3:21-22; 4:17 и 5:14) Йоан говори за parresia („увереност” или „дръзновение”) в Съдния ден. Апостолът свързва увереността с Последния съд. Увереността не е абстрактно и субективно състояние определяно единствено от нашите чувства в този живот; по-скоро тя е обещание и убеденост в очакване на реалността, която ще се разкрие в деня на Последния съд.

Йоан насърчава своите читатели да пребъдват в Христос така, че когато се яви, да имате дръзновение и да не се посрамим пред Него при пришествието Му. (2:28) Ако знаете, че Той е праведен, знайте, че и всеки, който върши правда, е от Него роден (2:29). Да си уверен в обратното е да бъдеш посрамен. Тези, които пребъдват в Христос, имат дръзновение, когато стоят лице в лице с Него при Неговото появяване. Няма да се върнат назад и да се посрамят. Когато пребъдваме в Христос вършим правда, очистваме себе си както е чист Христос, и така показваме, че сме Божии деца (3:4-11). Основата на увереността описана в І Йоан 2:28-30 и 3:4-10 е праведният живот.

Второ основание за увереност в онзи ден е нашата любов един към друг и към братята. В І Йоан 4:17 Йоан пише, че в това се усъвършенства любовта в нас, че имаме дръзновение [parresia] в съдния ден. Любов, е искрената любов към братята вярващи (4:7-21). Тези, които обичат братята и сестрите, са хората, в които любовта е усъвършенствана и тези продиктувани от любов постъпки водят до увереност на Съдния ден. В евангелието на Йоан думата постигнат означава, че делата на Исус са усъвършенствани – Той завършва делото, възложено Му от Неговия Отец (4:34; 5:36; 17:4). І Йоан съдържа три други случаи, където идеята за съвършенство включва мисълта за завършване на дадено нещо. Когато се обичаме един друг Божието дело в нас е доведено до съвършенство и затова в онзи ден можем да имаме и ще имаме увереност.

2.1.2. Увереност, че Бог чува молитви

По сходен начин Йоан уверява читателите, че Бог ще чуе техните молитви, ако се молят според Неговата воля, ако се обичат един друг и се покоряват на Неговите заповеди.

Увереността, че Бог ще отговори на нашите молитви, когато искаме по Неговата воля се намира в І Йоан 5:14-15:

В този контекст да се молиш според Неговата воля е да се молиш за възстановяване на вярващия, извършил несмъртни грехове (І Йоан 5:16).

Бог също ще отговори на нашите молитви, ако се обичаме и Му се подчиняваме.

Възлюбени, ако нашето сърце не ни осъжда, имаме дръзновение спрямо Бога; (22) и каквото и да поискаме, получаваме от Него, защото пазим заповедите Му и вършим това, което е угодно пред Него (І Йоан 3:21-22).

В І Йоан 3:16-22 апостолът говори да дадем живота си за братята и да им подсигурим добрините на света. Тази любяща жертва уверява сърцата ни, че Бог ще чуе нашите молитви. І Йоан 3:14 авторът казва, че увереността на вярващия произтича от неговото покорство на заповедта да се обичаме.

2.2. Подобаващо християнско поведение

Главна тема в І Йоан е, че вярващите трябва не само да познават истината, но и да живеят според нея. Йоан развива темата като използва три контраста: 1) светлина и тъмнина, 2) покорство и престъпление и 3) любов и омраза. Във всеки от случаите Йоан казва, че християните не могат да продължават в греха – в живота им се е случил коренен поврат. Те вече не са същите, не могат да съгрешават, защото Божият зародиш остава в тях.

След абсолютния контраст между светлината и тъмнината Йоан моментално им напомня, че Бог е промислил за греховете им. Казва, че трябва да отхвърляме греха, но ако казваме, че сме без грях, не говорим истината и правим Христос лъжец. Освен това Бог е подсигурил изкупление за греха чрез умилостивението на Христос, нашия ходатай. Истинското християнско общение е възможно, ако следваме Бога, честно да изповядваме греховете си пред Него, като така получаваме прошка и очистване, което ни е нужно за бъдещото служение.

Всеки, който пребъдва в Христос, не продължава да съгрешава. Не може да продължи. Той е безгрешен, следователно ако ние пребъдваме в Него, трябва да сме безгрешни, не можем да живеем в греха като нормален начин на живот (І Йоан 3:6, 9). Всички, които практикуват правдата се държат праведно, даже както Христос е праведен. Те са Христови и след като Неговата мисия е да победи греха, а те продължават в греха, така отричат мисията Му да срази Сатана.

Причината за новия живот на вярващия е, че Божият зародиш пребъдва в него, така че той не може да продължи в греха. Не е ясно какво има предвид Йоан под словосъчетанието Божия зародиш. Това е единственото място, където само Йоан в целия Нов завет използва понятието. Най-близкият новозаветен паралел е Яков 1:18 и І Петър 1:23-25, където двамата автори говорят за роден чрез Божието слово. Някои коментатори тълкуват написаното като позоваване на нов принцип на живот, а други казват, че е свързано с новорождението от Святия Дух. Трети се опитват да съберат в зародиша както Словото, така и Духа.

Изглежда най-удачно е думата зародиш да се преведе като принцип на новия живот чрез божественото действие на Духа. По същия начин грехът е бунт, непокорство в 3:1-10 (а не просто нарушаване на заповедите), затова Йоан изтъква, че грехът на дявола, бунтът е невъзможен за вярващите, защото Божият зародиш остава в тях.¹⁶⁹ Макар смисълът на думата зародиш да е неясен, въздействието, което той оказва върху вярващия е ясно, води до промяна в живота. Зародишът остава във вярващия, никога няма да изчезне и неговото поведение е променено за вечността.

В І Йоан 2 глава апостолът свързва поведението и характера на греха с неговия краен източник. Грехът идва от Сатана, който съгрешава отначало. Отначало посочва времето, когато Сатана съгрешава за първи път спрямо Бога. Преди постъпката на дявола грехът не е съществувал. Бог го е създал без грях, но въпреки това той съгрешава със своя бунт. За разлика от него Христос е праведният съдия. Христос, праведният (2:2), дойде да премахне греха и беззаконието. Всички, които пребъдват в Него, ще бъдат праведни подобно на Него. Не могат да продължат в греха. Въпреки че не можем да избегнем отговорността за своя грях като казваме, че дяволът ни е накарал, все пак твърдим, че дяволът стои зад греховните дела, използвайки истинската си сила, за да тласне вярващите към грях. По подобен (но не идентичен) начин вярващият е подпомаган от Божия Дух, за да върши делата на Бога.

Простият абсолютен контраст във всеки от случаите, особено в 3:8-9 води мнозина до убеждението, че тук се говори за съвършенство без грях. Както ще видим ап. Йоан не прави абсолютен контраст между понятията, защото всеки път има или изрично, или подразбиращо се ограничение. В І Йоан 1:8-9 апостолът говори за Христовото дело на прощение и очистване. В І Йоан 3 абсолютният контраст се изменя чрез думата практикува грях, което сочи, че Божиите деца продължават да съгрешават, но това вече не е редовна практика. Коренът или положението е променено. Тъй като Божият зародиш остава в тях, те не могат да грешат. Във всеки случай Йоан сякаш излага крайни принципи, а не прости неизменни абсолютни контрасти.

3. Обичане, а не мразене

Третият контраст, между обичане и мразене, е развит във втората половина на евангелието. В тази част контрастът е споменат шест пъти (І Йоан 3:23; 4:7, 11, 12; ІІ Йоан 5). Йоан развива темата подробно в 3:11-24 и в 4:7-21.

В І Йоан 2:7 апостолът въвежда заповедта на Исус да се обичаме един друг, а не да мразим брата си. Вярващите са праведни, те не продължават в греха и се обичат един друг. Йоан развива това в І Йоан 3:11 и сл.:

Великото послание на Йоан е необходимостта да се обичаме един друг. Глаголът е в сегашно време и говори за продължително, непрекъснато проявление. Оттук ние трябва да се обичаме, понеже Бог е любов (4:7-8). Всеки, който твърди че познава Бог, трябва да обича, както Бог обича. Това е фундаментално за християнството (Йоан 13:34; 15:12; І Йоан 3:23).

В третата част от поредицата контрасти Йоан напомня на читателите за постъпките на първите братя – Каин и Авел. Каин е от лукавия, от дявола. Неговият живот е белязан от омраза и затова той убива своя брат (Бит. 4:1-25; Евр. 11:4). Неговите дела са зли, същата дума, която се употребява и за самия Сатана (2:13, 14; 3:12; 5:18-19). Каин възприема същността на този, когото следва (І Йоан 3:8). За разлика от него делата на Авел са праведни, дума, употребена от Йоан за самия Исус Христос (1:9; 2:1; 3:7). Така както Каин разкрива същността на Сатана, така и Авел показва същността на Христос. Праведното дело на Авел поражда завистта и омразата на Каин и го подтиква да убие (Akin, 155). Историческата ситуация на Каин и Авел има приложение и днес. По същия начин светът ще намрази вярващите, не защото са добри, а заради праведните им дела. Невярващите с завист ще мразят тези дела. Вярващите не бива да се учудват, ако техните праведни дела водят до подигравки и омраза от света. Нечестието мрази правдата.

Йоан казва Ние знаем, че сме преминали от смърт в живот, защото обичаме братята (І Йоан 3:14). Кистенмейкър казва, че „белегът на духовния живот е любовта.”¹⁷⁰ Тези, които мразят, остават в смърт, а не в живот. „Отсъствието на любов доказва, че човекът все още е извън сферата на Божия живот и все така в сферата на смъртта и тъмнината (ср. 2:9-11).”¹⁷¹

Исус е най-висшият пример за любов. Той разкрива Своята любов като съзнателно дава живота Си за спасението на Своя народ, така че ако обичаме, ние трябва също целенасочено и доброволно да се жертваме един за друг (Йоан 11:50; 15:13; 10:11, 15, 17, 18). Понеже нашият живот е най-голямото нещо, което имаме да предложим, така че той е и най-голямата проява на любов. Йоан съзнава, че не всеки християнин е призован да даде живота си, но всички сме призовани към известен вид саможертва, особено към даване от своите блага за доброто на другите. Нашите жертви са по примера на Христовата, въпреки че винаги са по-малки от Неговата.

Но ако някой, който има благата на този свят, вижда брат си в нужда, а заключи сърцето си за него, как ще пребъдва в него Божията любов? (18) Дечица, да не обичаме с думи, нито с език, но с дело и в действителност (І Йоан 3:17-18).

Нашата любов не трябва да се чува само в думите ни, а да се проявява в нашите действия. Истинската любов ще се вижда в действия, дела и истина. Ако някой има притежания, а друг се нуждае от тях, тогава този, който има, трябва да ги сподели с онзи, който няма (Вт. 15:7-11; Яков 2:15-17).

В І Йоан 4:7 апостолът повтаря твърдението, че тези, които обичат, познават Бога, докато тези, които не обичат, не Го познават. В този случай големият пример за любов е Отец, Който изпраща Своя Син, за да умилостиви Неговия гняв. Йоан продължава като казва, че любовта към тези, които виждаме, към своите вярващи братя, разкрива любовта ни към Бота, Който не виждаме. Ако не обичаме тези, които познаваме, няма да обичаме и тези, които не познаваме. Тъй като вярващите се усъвършенстват в любовта, те могат да имат увереност и да не се боят от това, което ще се случи в Съдния ден (4:17-18).

4. Антихристът в Последния ден (І Йоан 2:15-23)

Йоан предупреждава църквата, че светът преминава.

Не обичайте света, нито каквото е на света. Ако някой обича света, в него няма любов към Отца. (16) Защото всичко, което е в света – похотта на плътта, пожеланието на очите и тщеславието на живота, не е от Отца, но от света; (17) и светът преминава, и неговите похоти; но който върши Божията воля, пребъдва до века (І Йоан 2:15-17).

В този период на последните времена Йоан предупреждава църквата, че антихрист и в единствено, и в множествено число ще се появи, за да застраши църквата. Това ще се случи в последното време – периода между първото и второто идване на Христос. Исус предупреждава, че през този период мнозина ще се появят в Негово име, твърдейки че са Той (Мат. 24:5-24). Йоан повтаря същото предупреждение, за да подготви църквата, за да може тя да не се отклони по лъжливи учения.

Апостолът предупреждава, че в резултат на измамата на антихриста, група хора е напуснала църквата, излязла е от тях.

Макар да не знаем конкретните причини, основната причина хората да напускат общността е, защото никога не са били истинска част от нея. В действителност не бяха част от нас (СП) показва, че те не са истински християни; ако бяха, нямаше да си тръгнат. Истинските вярващи остават, лъжевярващите напускат и тяхното напускане разкрива истинското им положение. Йоан иска тези, които остават, да не се обезсърчават, и затова продължава с обяснение за сигурността на истинските вярващи, причината защо те няма да си тръгнат.

Тези, които се отделят, напускат, защото не са от истината. Те са повярвали в лъжата и си тръгват. За разлика от тях, хората които остават, го правят, защото са помазани от Святия, Божия Дух, поради което разбират истината и не се подмамват. Това помазване от Духа, което ги отделя от света, е източник на тяхната истинска сигурност. Ап. Йоан ги насърчава, че понеже самият Бог ги е помазал с Духа, те няма да отстъпят.

В Стария завет помазването е с миро и освещава човека за определено дело. Използването на миро сочи към бъдещото дело на Духа (Изх. 29:7; 30:25; 40:15; І Царе 16:13; Деян. 10:38). Исус е Христос, Помазаникът (Лука 4:18; Деян. 4:27; 10:38) и Той помазва Своя народ.¹⁷³ Ние Го познаваме, защото Той ни е помазал. Вярващите познават истината и това им позволява да съзрат грешките в антихристите: Пиша ви не защото не знаете истината, а защото я знаете и разбирате, че никаква лъжа не е от истината (2:21).

За разлика от това всички, които отричат, че Исус е Христос, са антихристи:

Въпреки многото съществуващи лъжи Йоан се съсредоточава на централната, отричането, че Исус е Христос.¹⁷⁴ Това е самата причина той да напише своето евангелие – да разкрие, че Исус е Христос. Ако отричаме, че Исус Христос е откровение на Бога, Месията, Божия Син, Който дойде в плът, за да спаси хората, ние вредим на сърцето на християнството. Християнството е изградено въз основа на тази истина. Да отричаме Него значи да отричаме Неговото дело. Така се отхвърля Неговото съвършено откровение за Отец, Неговото явяване, за да съсипе делата на дявола (3:8), реалността на Неговата смърт, заместническата жертва, изкуплението в Неговата кръв (1:7; 4:2-3, 15; 5:1, 6-8) и вечния живот в Сина (2:25). Отричането, че Той е Месията, води до отхвърляне на всичките тези изброени аспекти. Всеки, който отхвърля, че Исус е Христос, отхвърля и Отец. Отец и Синът са свързани. Човек не може да има единия без другия. Ако някой наистина има Сина, има и Отец, но ако някой отхвърля Сина, тогава отхвърля и Отец.

Които отричат Христос, се противят на Христос и така сами се превръщат в антихристи. Отричането на Христос ги прави и лъжци, защото Отец изпраща Сина (І Йоан 4:10) и при Неговото кръщение свидетелства, че Той е Месията (Мат. 3:17; Лука 3:22; І Йоан 5:9-10).

Истината и лъжата (грешката) взаимно се изключват. Средно положение няма.

5. ІІІ Йоан

Трето Йоан е лично писмо написано до Гай.¹⁷⁵ Това е най-кратката книга в Библията, защото съдържа 219 думи на гръцки. Тя се занимава с практични въпроси относно характера на хората, които ръководят църквата.

Йоан е писал на църквата преди това. Църковният водач Диотреф отхвърля неговото писмо, неговия авторитет и влияние (ІІІ Йоан 9). В отговор апостолът пише ново писмо до Гай, който е или член на същата църква, или човек, запознат с положението в нея. Във второто си писмо Йоан хвали Гай за неговата вярност в делото и го моли да приеме пратеника на Йоан, Димитрий, който носи писмо за църквата. Йоан пише, че ако той дойде, ще се справи с Диотреф директно (ІІІ Йоан 9).

Писмото дава три уникални приноса за нашето разбиране на новозаветния период и ранната църква.

1. 
   Като лично писмо от Йоан, то ни предлага прозрение за характера на Йоан и неговите взаимоотношения с приятелите му и вярващите. Най-близкият новозаветен паралел е посланието на ап. Павел към Филимон. Двете послания могат да се изучават заедно, защото ни помагат да видим по-хубаво характерите и междуличностните взаимоотношения на двамата апостоли.
   
2. 
   То се фокусира на личните и нравствени конфликти, като разкрива как те се отразяват на местната църква, на междуцърковните отношения и на мисионерството.
   
3. 
   Йоан предлага важни прозрения за ролята на местната църква в мисиите по време на първи век.
   

1. 
   Подкрепа и укрепване на Гай в неговото постоянно дело на гостолюбие спрямо пътуващите мисионери;
   
2. 
   Предупреждаване на Гай за лошото поведение на Диотреф и уверение, че Йоан ще се справи със ситуацията сам;
   
3. 
   Препоръка на Димитрий (ст. 12) към Гай и църквата.¹⁷⁶
   

Началото на писмото следва обичайната формула от І век. Тя уточнява автора и неговия получател (ст. 1), изразява добри пожелания (ст. 2) и се състои от поздравителни или похвални думи (ст. 3-4).

Гай е любезен, обичан, скъп приятел на Йоан. Видно е, че Йоан и Гай изпитват взаимна любов и доверие в резултат на общата им любов към Христос.

Като презвитер и приятел Йоан е в молитва за тези, които познава и обича. Моли се за Божието благословение във всичко, за благословението на тялото и душата. В гръцкия текст да благоуспяваш във всичко се намира в началото на изречението, за да се наблегне на него. Йоан говори специално да бъде здрав. Това е обичайна форма на поздрав през първи век, но би могло и да означава, че Гай е имал влошено здраве и че Йоан желае неговото оздравяване. Важно е да видим, че освен за духовните благословения, Йоан се моли и за физическо благословение. Да молиш за физическо благословение не е лошо. Казва ни се да се молим за физическо благословение както за другите, така и за себе си. Сам Исус ни казва да се молим за всекидневния си хляб (Мат. 6:11) и е загрижен и за нашите физически нужди (Марк 2:9-12; 6:34-44). Тъй като останалата част от посланието се спира на гостоприемството и материалните неща, идеите може да се свържат. Понеже Гай е верен в гостолюбието към пътуващите мисионери, Йоан може би се моли Бог да го благослови физически и материално заради неговата вярност.

Фактът, че Гай се грижи за мисионерите, показва и здравето на вътрешния му духовен живот.

Няма по-голяма радост за мен... че моите деца ходят в истината: Йоан обича истината, затова във всяко от посланията си той изяснява, че неговата радост е пълна, когато вярващите ходят в истината с него, когато едновременно вярват в благовестието и живеят според него (І Йоан 1:4; ІІ Йоан 4; ІІІ Йоан 3-4). Това е основният източник на неговата радост. Неговото „дете” в този случай е самият Гай, а вярното му ходене в истината е източник на най-голямата радост за презвитера. Верността на Гай се вижда в неговите постъпки. Той приема мисионери, а Диотреф – не (ІІІ Йоан 9, 11-12). Така той се разкрива като последовател на Христос.

5.2. Гай е похвален за своето гостоприемство (ст. 5-8)

Изложението на посланието може да се раздели на три части, като всяка от тях се върти около главните герои в него. Презвитерът продължава да хвали Гай, най-вече за верността му да е гостоприемен към пътуващите учители/ мисионери (ст. 5-8). После той се спира на високомерното и обидно поведение на Диотреф (ст. 9-10). Завършва с похвални думи за Димитрий (ст. 11-12). В последната част е основното увещание на книгата: Не подражавай на злото, но на доброто.¹⁷⁸

Възлюбени, ти вършиш вярна работа във всичко, каквото правиш за братята, и то за чужденци, (6) които свидетелстваха пред църквата за твоята любов. Добре ще направиш да ги изпратиш, какво подобава пред Бога; (7) защото за Христовото име излязоха, без да вземат нещо от езичниците. (8) Затова ние сме длъжни да посрещаме такива с радост, за да бъдем съработници за истината (ІІІ Йоан 5-8).

Текстът ни представя картина за ранните мисионерски методи. Освен ако не съществува добро основание да променяме тази практика, нещата трябва да стават по същия начин – църквата да издържа мисионерите в църквата днес.

Йоан изтъква три причини местната църква да изпраща мисионери:

1. 
   Защото за Христовото име излязоха (7а): Тези хора поемат на път заради името на Исус Христос, техния Господ и Спасител. Истинските мисионери са призовани от Бога и тръгват заради Него, в Неговото име. Когато те са отделени от Духа за делото, призивът им се потвърждава от църквата (Деян. 13:1-2). Павел пише, че той е изпратен сред езичниците в Неговото име (Римл. 1:5).¹⁸⁰
   
2. 
   Без да вземат нещо от езичниците: Мнозинството от невярващи в Азия са езичници. Докато пътуват мисионерите се стремят да проповядват благовестието безплатно, за да не бъдат обвинявани в разгласяване на благовестието за печалба. Павел казва същото на редица места в своите послания (виж ІІ Кор. 11:7). Нужна е подкрепа от църквата, за да може делото на мисионерите да не се спира.
   
3. 
   За да бъдем съработници за истината: Когато хората в църквата помагат на мисионерите, стават съработници в разгласяване на благовестието сред всичките народи. Бог постановява това като правилният начин за осигуряване на мисионерите като средството, чрез което даващите (църквата или отделните хора) и мисионерите да се свързват в Божието дело. Всеки е зависим от другия и двете страни участват в делото.
   

Йоан критикува поведението на Диотреф.

Това е единственото място в Новия завет, където се споменава за Диотреф. Посланието ни казва, че той е водач в църквата и че се намира в същия град или област, където живее Гай, но не става ясно дали са членове на една и съща църква.

Презвитерът Йоан е писал на църквата и по-рано.¹⁸¹ Когато писмото пристига, Диотреф го отхвърля. Това представлява отхвърляне на авторитета на Йоан и Диотреф клевети¹⁸² апостола и неговите приятели. Отказал е гостоприемство на пътуващи мисионери и на изпратените от Йоан и още по-лошо, заплашил е да отлъчи (да изгони) всеки, който им предложи гостоприемството си. Гръцката дума за изгонвам е много силна дума. Йоан използва тази дума, когато фарисеите отхвърлят слепородения човек, изцелен от Исус в Йоан 9:34-35.

Въпреки че е църковен водач Диотреф не е загрижен за любовта и истината. Всичко, което иска, е да подсигури своята лична власт. В І и ІІ Йоан мнозина напускат църквата в резултат на грешки и ереси, но тук тези, които искат да останат в църквата, са изгонвани. В този случай истинските вярващи страдат от ръцете на Диотреф. Вместо да пасе овцете, той им вреди.

Диотреф иска да бъде пръв.¹⁸³ Предишното писмо на Йоан отправя предизвикателство към неговия авторитет. С отхвърлянето на това писмо и пратениците на Йоан, Диотреф също така отхвърля Исус (Йоан 5:23; 12:44-45; 13:30; 14:24). Със своите действия Диотреф откъсва църквата от законната власт на Йоан като презвитер. Той е горделив, надут. Попаднал е в примката на дявола (І Тим. 3:6). Гордостта, стремежът да си пръв и отхвърлянето на чуждия авторитет са реални заплахи на тези, които разполагат с власт.

Йоан казва на Гай, че той ще се занимава с Диотреф, когато отиде. Понеже той публично предизвиква както Йоан, така и мисионерите, и публично отлъчва (или се кани да отлъчи) овцете, ще трябва и публично да бъде разобличен.

5.4. Доброто свидетелство на Димитрий (ст. 11-12)

Възлюбени, не подражавай на злото, но на доброто. Който върши добро, е от Бога; който върши зло, не е видял Бога. (12) За Димитрий се свидетелства добро от всички и от самата истина; а още и ние свидетелстваме; и ти знаеш, че нашето свидетелство е истинно (ІІІ Йоан 11-12).

Презвитерът увещава Гай да следва доброто, а не злото. Всеки, който върши добро, е от Бога. Добрият живот показва, че човек идва от Бога, от добрия източник. Акин заявява: „В крайна сметка Божието дете подражава на Спасителя, Господ Исус (V Кор. 11:1). Той е нашият най-висш пример. Въпреки това ние всички също се нуждаем от примери от плът и кръв, на които да подражаваме (имитираме). Трябва много да внимаваме към кого отправяме погледа си. Трябва да внимаваме и за тези, които гледат към нас” (Akin, 250). Йоан продължава също да подчертава отрицателното – който върши зло, не е видял Бога.

В този конкретен контекст да вършиш добро е да осигуряваш гостоприемство на пътуващите мисионери. И обратното, да ги отхвърляш и да гониш другите от църквата, които са ги подкрепили, значи да вършиш зло. Чрез своето нечестиво поведение Диотреф показва, че не е видял Бога. Стиховете също така говорят, че Димитрий, освен помощник на Йоан при занасянето на писмото до Гай, е вероятно и един от пътуващите мисионери.

Димитрий получава тройна похвала. За него говорят добре (1) всички, израз, употребен на няколко места в Новия завет (Деян. 6:3; 10:22; 16:2; 22:12; І Тим. 5:10; Евр. 11:2, 4, 5, 39). Гръцкият е в сегашно време, което предполага свидетелство в течение на времето, което е все така валидно за настоящето. Всички е голяма препоръка, неговото добро поведение е познато от мнозина, (2) дори от самата истина. Това е по-абстрактно твърдение. В този контекст истината значи истината на благовестието, изискванията на вярата, любовта и покорството. Така че тук изглежда поведението на Димитрий съответства на изискванията на благовестието. Неговият живот свидетелства за истината на благовестието. Посланието на благовестието свидетелства на всички, които живеят по този начин, че са благословени от Бога. (3) последното свидетелство идва от ние. Местоимението ние изглежда има предвид Йоан и неговата общност. Димитрий трябва да бъде приет въз основа на това тройно свидетелство.

5.5. Заключение и благословение

Посланието завършва почти идентично като ІІ Йоан (ІІ Йоан 12), с малки изменения: (1) Йоан добавя думата скоро. Проблемът с Диотреф трябва да бъде разрешен бързо, преди да нанесе още поражения. (2) В ІІ Йоан апостолът казва за да бъде радостта ни пълна, а тук пожелава мирът да бъде с тях, явно в светлината на тогавашния конфликт.

Въпроси към урок 8:

1. 
   Кой е Презвитерът в І и ІІ Йоан?
   
2. 
   Коя е избраната госпожа и нейните деца?
   
3. 
   Какво е докетианство?
   
4. 
   Йоан ни казва по три начина, че нашата увереност се основава на поведението. Кои са те?
   
5. 
   В І Йоан абсолютни ли са контрастите на апостола между любовта и омразата, светлината и тъмнината, грях и без грях? Иска ли да каже Йоан, че всички християни са безгрешни?
   
6. 
   Какъв пример ни дава ап. Йоан за обичане и мразене?
   
7. 
   Обяснете същността на библейската любов въз основа на І Йоан 4.
   
8. 
   Обяснете предупрежденията на Йоан за антихриста в І Йоан.
   
9. 
   Посочете трите герои в ІІІ Йоан и техният характер.
   
10. 
    Дайте три причини църквата да издържа мисионерите.