[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

— Не се прави така. Ние го приготвяме различно — рече Фереще, като видя, че съм сложила кромид лук в гозбата.

— Остави ме да го приготвя, както аз си знам — отвърнах й аз.

— Да, но никой няма да го яде.

Фереще не позна. Семейството омете до шушка всичко, което бях приготвила, и ме обсипа с похвали. Разбира се, на мен ми стана много приятно, пък и Муди бе доволен, но моят мотив бе съвсем друг. Знаех, че за възрастните тази седмица щеше да бъде ангажирана с множество ритуали, и исках да си подсигуря задължението да се грижа за децата и домакинството. След като се нахраниха, роднините единодушно ми гласуваха доверие да се занимавам с малките и прехраната. Когато към три часа следобед предложих да заведа децата в парка, всички бяха във възторг от идеята. За голямо мое разочарование обаче веселякът Маджид, винаги готов за игри и закачки, дойде с нас. Видях отдалеч Хелън и й кимнах почти незабелязано, че е невъзможно да говорим. Тя ни погледа известно време, но не посмя да приближи.

Седмицата се влачеше едва-едва. Втори път не успях да се добера до телефона, защото някой от възрастните все си намираше причина да остане вкъщи с мен и децата. Когато най-после Муди ми каза, че жалейката свършва в петък и Махтоб трябва да се върне в училище още в събота, страшно се зарадвах, защото уговорената среща с госпожица Алави бе в неделя.

Муди бързо забрави скръбта си по Нилуфар и потъна в собствените си грижи. В тревожния му замислен поглед започнаха да проблясват искрици лудост, които ми бяха познати отпреди, и това ужасно ме разтревожи. Тази лудост ме хвърляше в паника. Понякога изглеждаше, като че Елън вече е говорила с него. Друг път си мислех, че той всъщност има достатъчно собствени причини, за да пощурее. В събота се държа особено зле с нас. Без да ни изпуска за миг от очи, ни придружи чак до самото училище. Държеше се дръпнато и злобно, докато крачехме по улицата, а после грубо ни набута в едно такси. С Махтоб само се споглеждахме уплашено, предчувствайки някаква неприятност.

В училището Муди ми заяви в присъствието на Махтоб:

— Остави я тук. Тя трябва да се научи да стои сама. Заведи я до класната стая и се върни, за да се прибираме.

Махтоб изпищя и се вкопчи в края на палтото ми. Бе едва петгодишна и не бе в състояние да оцени двойната опасност — да събуди яростта на баща си и да бъде разделена от майка си.

— Махтоб, дръж се! — бързо изрекох аз. Опитах се да говоря утешително ала гласът ми трепереше. — Няма страшно! Ела, ще те заведа в класната стая. На обед ще дойда да те взема.

Махтоб смирено ме последва по коридора. Колкото повече приближаваше към класната стая и се отдалечаваше от заплахата, която представляваше баща й, толкова по-силно усещаше раздялата си с мен и започна да подсмърча, а после направо се разхлипа. Пред стаята вече виеше от ужас, както бе правила през първите два учебни дни.

— Махтоб! — помолих я аз. — Трябва да се успокоиш. Татко наистина е ядосан.

Думите ми бяха заглушени от писъците на Махтоб. С едната си ръка ме държеше здраво за дрехата, а с другата блъскаше настрана учителката.

— Махтоб, моля те! — плачех аз. Внезапно пълната с момиченца класна стая зяпна от изненада и смущение. Като една всички посегнаха към шаловете си, за да се убедят, че са на място и главите им са плътно покрити. Мъж бе влязъл в тяхното светилище! Вдигнах очи и видях Муди. Беше се надвесил над нас, а оплешивяващото му теме бе почервеняло от сляпа ярост. Вдигнатият му юмрук всеки миг щеше да се стовари върху ни. Очите му бяха помътнели от демоничен бяс.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Недей! Не я бий! — изпищях аз.

Махтоб извика от изненада и болка, но успя да се изплъзне от ръцете му и посегна отново към палтото ми. Опитах се да застана помежду им, но той бе по-силен и от двете ни и продължи да й нанася удари, където свари, и пестниците му попадаха по гърба и ръцете на малката му жертва. С всеки следващ удар писъците на Махтоб ставаха все по-силни и покъртителни. Увиснах като побъркана на ръката му и се мъчех да я измъкна от лапите му. С един замах на лявата си ръка Муди залепи Махтоб на стената. Ханум Шахин и другите учителки бързо я обградиха, за да я запазят от гнева на баща й. Тя се опита да избяга, да се измъкне от прегръдките им, ала напразно. Яростта на Муди си намери нов отдушник. Дясната му ръка, свита в юмрук, се стовари върху главата ми, аз се олюлях и политнах назад.

— Ще те убия! — закрещя ми на английски той.

Очите му святкаха от злоба. Изгледа учителките предизвикателно, сграбчи ме за китката и се обърна направо към ханум Шахин:

— Ще я убия!

Каза го тихо и заканително. Дръпна ме за ръката, а аз бях твърде замаяна от силния му удар, за да му окажа каквато и да е съпротива. Въпреки замъгленото ми и изпълнено с ужас съзнание аз си давах сметка, че всъщност така е по-добре — бях успяла да обърна гнева му към себе си. Реших да си тръгна с него, за да го отдалеча от Махтоб. „Всичко е наред — казах си аз, — щом не са заедно. Докато съм с него, тя ще се оправи.“ Махтоб внезапно се изскубна от ръцете на учителките и се втурна към мен, за да ме защити, като ме задърпа назад.

— Не се тревожи, Махтоб — хлипах аз. — Ще се върна. Остави ни. Остави ни!

Ханум Шахин пристъпи плахо напред и прегърна Махтоб. Останалите учителки отстъпиха назад, за да ни направят път да минем. Всички тези жени бяха безпомощни пред гнева на един-единствен натрапник. Махтоб закрещя още по-пронизително и отчаяно. Муди ме повлече по коридора и ме измъкна на улицата. От болка и страх ми се виеше свят, ужасявах се какво ли може да ми стори. Ще ме убие ли наистина? Ако оцелея, какво ще направи на Махтоб? Дали ще я видя някога пак?

На улицата той извика към едно оранжево такси:

— Направо!

Колата спря до нас. Муди отвори задната врата и грубо ме блъсна вътре. Там вече имаше четири-пет иранци, затова Муди седна отпред. Таксито рязко потегли и се вля в автомобилния поток, а Муди, за когото останалите пътници сякаш не съществуваха, се обърна към мен и закрещя:

— Ти си отвратителна! Писна ми от теб! Ще те убия! Днес ще те убия!

Продължи да ме заплашва още известно време, през което гневът ми се надигна с такава сила, че пресуши сълзите и страха ми.

— Така ли? — саркастично отвърнах аз. — Кажи ми как по-точно възнамеряваш да ме убиеш?

— С голям нож. Ще те нарежа на парчета и ще изпратя носа и ухото ти на твоите роднини. Те никога вече няма да те видят. Заедно с пепелта ти ще им изпратя и едно изгорено американско знаме.

Страховете ми се върнаха с още по-голяма сила. Защо го бях предизвикала? Беше обезумял и никой не можеше да каже на какво е способен. Заплахите му звучаха съвсем сериозно. Знаех, че е в състояние да извърши всичко, което описва с такива зловещи подробности. Муди продължи да беснее, да крещи и да псува. Единственото, на което можех да се надявам, бе гневът му да се излее в приказки, а не в действия. Таксито се носеше към болницата, в която работеше, а не към къщи. В един миг млъкна. Явно обмисляше следващите си ходове. Когато колата попадна в задръстване, се обърна назад и ми нареди:

— Слизай!

— Няма да сляза! — бързо отвърнах аз.

— Казах „Слизай!“ — изкрещя той, посегна към дръжката на задната врата и я отвори. С другата си ръка ме блъсна и аз се озовах на улицата, залитайки от рязкото движение. За моя изненада Муди остана в таксито и преди да осъзная какво става, вратата хлопна и то бързо се отдалечи. Заобиколена от тълпа забързани хора, аз се почувствах най-самотния човек в света. Първата ми мисъл бе за Махтоб. Дали Муди щеше да се върне в училището, за да я бие и да я отведе далеч от мен? Не, реших аз, нали продължи към болницата. Знаех, че по обяд ще отиде да я прибере от училище, но не преди това. Дотогава ми оставаха няколко часа. „Намери телефон — казах си аз. — Обади се на Хелън. Обади се в полицията. Обади се на някой, който може да сложи край на този кошмар.“ Никъде не успях да открия телефон и дълго се лутах из улиците, а русарито ми бе подгизнало от сълзи. Изведнъж разпознах квартала. Бях само на няколко преки от апартамента на Елън. Побягнах с всички сили, като проклинах веещите се поли на палтото, които ми пречеха да тичам, и се молех Елън и Хормоз да са си у дома. Щом не можех да се свържа с посолството, то трябваше да се доверя на Елън и Хормоз! Трябваше да се доверя на някого! Като наближих дома на Елън, си спомних за магазина, чийто телефон използваха. Може би все пак е по-добре да се обадя в посолството. Минах на бегом край апартамента им и се отправих към магазина. Гледах да не предизвиквам каквото и да е подозрение. Влязох вътре и обясних възможно най-спокойно на собственика, че съм приятелка на Елън и трябва да се обадя по телефона. Той ми разреши. Скоро чух гласа на Хелън и спокойствието ми отиде по дяволите.

— Моля те, помогни ми, трябва да ми помогнеш — хлипах в слушалката аз.

— Успокой се и ми разкажи какво се е случило — рече Хелън.

Разказах й всичко от игла до конец.

— Няма да те убие — убеждаваше ме Хелън. — И преди го е казвал.

— Не, този път изглеждаше съвсем сериозен. Ще го направи, сигурна съм. Моля те, трябва да се видим. Ела.

— Можеш ли да дойдеш в посолството? — попита Хелън.

Прецених възможностите си. Щях да успея да отида дотам и да се върна в училището по обяд. Трябваше да отида, въпреки че рискувах, но си струваше заради детето ми.

— Не! — отвърнах. — Не мога да дойда до посолството.

Знаех, че Хелън биваше ежедневно обсаждана от стотици чужденци, попаднали в Иран, всеки със своята тъжна и отчаяна история. Времето й бе ценно и тя почти не бе в състояние да напуска посолството, но сега имах голяма нужда от нея.

— Трябва да дойдеш! — изплаках аз.

— Добре. Къде?

— В училището на Махтоб.

— Добре.

Бързо се отправих към главната улица, като се оглеждах за оранжево такси. По лицето ми се стичаха сълзи. Блъсках пешеходците, които ми се пречкаха и ме бавеха. Тъкмо когато минавах покрай Елънови, Хормоз случайно надникна през отворения прозорец на втория етаж.

— Бети! Къде отиваш? — викна той.

— Никъде! Добре съм. Остави ме на мира. Хормоз долови паниката в гласа ми и изскочи от къщата. Догони ме бързо.

— Какво се е случило?

— Защо не ме оставиш на мира! — изхлипах аз. — Няма да те оставя. Какво има?

— Нищо. Трябва да вървя.

— Ела у дома — предложи Хормоз.

— Не мога. Трябва да отида в училището на Махтоб.

— Ела, ела — меко повтори той. — Ще поговорим и ще те закараме до училището.

— Не искам. Обадих се в посолството и имам среща с едни хора в училището.

Иранската гордост на Хормоз бе засегната.

— Защо си се обаждала в посолството? Нямаш никаква работа да се обаждаш там. Не ги замесвай в твоите проблеми. Те не могат да ти помогнат по никакъв начин.

В отговор изхлипах.

— Правиш голяма грешка! — продължи покровителствено Хормоз. — Ще си имаш сериозни неприятности с Муди, задето си звъняла в посолството.

— Тръгвам си — рекох, — отивам в училището на Махтоб.

Като разбра, че не ме е накарал да променя решението си и искам да бъда с дъщеря си, Хормоз каза:

— Тогава двамата с Елън ще те закараме.

— Добре, но веднага — казах аз.

В училището цареше възбуда. Ханум Шахин каза, че Махтоб е в клас — тъжна, но тиха. Тя предложи да не я безпокоим и аз се съгласих. Елън и Хормоз дълго разговаряха с директорката, за да разберат дали не преувеличавам. Хормоз бе притеснен и угрижен. Не му харесваше лудостта на Муди, не му се искаше да гледа страданията ми. Търсеше начин да разреши този проблем, без да предизвиква повече неприятности. След известно време госпожа Азар приближи и ми каза:

— Отвън те търсят.

— Кой — с подозрение запита ханум Шахин. Хормоз й каза нещо на фарси и лицето на директорката притъмня. Не желаеше в тази история да се намесват служители на швейцарското посолство. Въпреки намръщената й физиономия излязох да говоря с тях. Хелън и господин Винкоп ме чакаха пред училището. Поканиха ме да седна в кола, която не носеше отличителните знаци на дипломатически автомобил. Там им разказах за случилото се.

— Ще те заведем в полицията — заяви господин Винкоп.

Полицията! Дълго се бях колебала дали да използвам тази възможност и винаги я бях отхвърляла. Това бе иранска полиция, която съблюдаваше иранските закони, а според тях Муди бе пълновластен господар на семейството. Те може би щяха да ми помогнат до известна степен, ала мен ме плашеше окончателното им решение. Имаха правото да ме депортират, като ме принудят да напусна страната без дъщеря ми. Махтоб щеше да си остане завинаги тук в тази ненормална страна с безумния си баща. Сега обаче полицията изглеждаше единствената ми алтернатива. Събитията от сутринта бяха сякаш пред очите ми и това ме убеди още повече, че Муди ще изпълни заплахите си. Страхувах се и за себе си, и за Махтоб.

— Добре — съгласих се. — Отиваме в полицията, но първо ще взема Махтоб.

Върнах се в училището, където Хормоз и Елън продължаваха да разговарят с ханум Шахин.

— Отивам да взема Махтоб — заявих аз. Госпожа Азар преведе думите ми, а после и отговора на ханум Шахин. Думите й пронизаха съзнанието ми и аз инстинктивно усетих рязката промяна в поведението, на директорката. В продължение на месеци и особено тази сутрин тя явно бе на моя страна във войната срещу съпруга ми. Сега обаче бях извършила непростим грях — бях довела служители от Секцията по интереси на Съединените щати в нейната обител. Официално те бяха представители на швейцарското посолство, ала представяха Америка. Работата на ханум Шахин обаче бе да мисли, преподава и проповядва срещу американците. Тя бе назначена на поста си заради своята твърда политическа убеденост.

Ханум Шахин каза:

— Не можем да ви я дадем. Такъв е ислямският закон. Това училище е ислямско и трябва да спазваме закона, който казва, че детето принадлежи на своя баща. При това положение не можем да ви дадем детето. Невъзможно.

— Трябва да ми я дадете. Той ще й причини зло — изкрещях аз.

Ханум Шахин доби още по-строг вид.

— Не! Не трябваше да водите хората от посолството тук.

— Добре тогава, ще дойдете ли с мен и Махтоб в полицията? Ще дойде ли представител на училището с нас?

— Не! — отвърна ханум Шахин. — Ние не знаем нищо.

— Но той ми заяви пред вас, че ще ме убие.

— Нищо не знаем! — повтори директорката. Погледът ми спря върху ханум Матави, една от чиновничките, която бе най-добрата ми ученичка по английски.

— Ти ще дойдеш ли с нас? Чу го какво каза.

— Да! — отговори тя — Чух да го казва.

— Ще дойдеш ли с мен в полицията?

Ханум Матави хвърли бърз поглед към ханум Шахин, която вирна брадичката и изцъка с език: „Не.“

— Не мога в работно време, но като свършат часовете, ще дойда с теб в полицията и ще им кажа, че е заявил, че ще те убие — каза ханум Матави.

При това упорство ханум Шахин се намръщи още повече. Препъвана на всяка крачка, онемяла от страх, изпълнена с омраза към ислямския закон, който ми отнемаше правото да съм с дъщеря си, аз излязох навън и се върнах в колата на посолството.

— Не ми дават Махтоб — изплаках. Не искат да дойдат в полицията.

— Какво смяташ да правиш? — попита Хелън.

— Не знам — отвърнах.

Думите „полиция“ и „ислямски закон“ не излизаха от главата ми. Ако ислямският закон оказва такова въздействие върху ханум Шахин, тогава какво можех да очаквам от полицията? Там работеха мъже. Сега вече бях сигурна, че отиването ми в полицията означаваше да загубя Махтоб завинаги. Не можех да постъпя по този начин, дори да рискувам собствения си живот. Можех ли да заложа на възможността Муди да се успокои и остави заплахите си неизпълнени, можех ли да се надявам, че няма да ми посегне? Имах ли изобщо някакъв избор? Хелън и господин Винкоп се опитваха да ми помогнат да разсъждавам логично. Разбираха страха ми от полицията, ала се бояха и за мен, и за невинното петгодишно момиченце, попаднали под ударите на един развилнял се луд. Изказах гласно мислите си и им разказах за госпожица Алави и плановете й да накара брат си да ни измъкне в Пакистан.

— Толкова сме близко до изпълнението и затова мисля, че просто трябва да почакам и видя какво ще се случи. Може би ще успеем да се измъкнем по този начин.

— Ти си луда — любезно изрече Хелън. — Отиди в полицията. Те ще ти помогнат да напуснеш Иран. Остави Махтоб тук.

— Никога! — отвърнах и още веднъж се удивих от бездушното отношение на Хелън.

Тя бе мил човек и нямаше никакво намерение да ме оскърби или да ми причини болка. Припомних си, че е иранка от арменски произход. Бе закърмена с коренно различна философия. За нея децата наистина принадлежаха на бащите си. Тя просто не познаваше майчиния инстинкт.

— Няма ли да отидеш в полицията? — попита ме господин Винкоп.

— Не. Отида ли, повече никога няма да видя Махтоб. Служителят на посолството въздъхна дълбоко.

— Добре. Сега не можем да направим нищо повече за вас. Може би трябва да говорим с приятелите ви.

Извиках навън Елън и Хормоз.

— Можете ли да й помогнете? — попита господин Винкоп.

— Да — отвърна Хормоз, — няма да я оставим тук сама. Ще останем, докато пристигне Муди. Ще откараме Бети и Махтоб у нас и ще направим всичко необходимо, за да са в безопасност. Ще ги задържим у нас, докато се реши проблемът.

Всички се поуспокоихме. Елън и Хормоз по свой начин искаха да ни помогнат. Хелън и господин Винкоп ми оставиха домашните си телефони и ме накараха да обещая, че ще им позвъня веднага, ако се появят нови проблеми. После си отидоха. Елън, Хормоз и аз зачакахме пред училището, седнали в колата им, да се появи Муди. По едно време Хормоз рече:

— Въпреки че по този начин пренебрегваме ислямския си дълг, с Елън решихме да не казваме на Муди за хората от посолството и за твоите планове. Поне засега. Трябва обаче да ни обещаеш, че няма да предприемаш нищо.

— Благодаря ви — прошепнах аз. — Обещавам да стоя в Иран, стига да съм с Махтоб. Обещавам да не правя опити за бягство.

Бих се заклела в думите си над Корана, ако имаше и такъв пред мен. Малко преди дванайсет пред училището спря такси и от него слезе Муди. Той веднага ни видя.

— Защо си ги въвлякла в тази история? — изкрещя ми той.

— Не ни е въвличала — намеси се Хормоз. — Не искаше да идваме, но ние настояхме.

— Не е вярно! — обвини го Муди. — Отишла е и ви е повикала. Намесва ви в нашите семейни разправии.

За разлика от Мамал и Реза, които не смееха да се опълчат срещу своя роднина, Хормоз му се опъна. По-млад, по-силен и много по-як, той знаеше, че ще надвие Муди, ако работата опре до физическа разправа. Муди също го знаеше. Хормоз обаче предпочете разумния подход.

— Хайде да вземем Махтоб, да отидем у нас и да седнем да обсъдим нещата — предложи той.

Муди се замисли, подметна, че Елън и Хормоз явно ме защитават, но се съгласи. Цял следобед стояхме у тях. Махтоб лежеше свита на кълбо в скута ми, не смееше да ме пусне и слушаше със страх дългата тирада, в която се впусна баща й. Разказа на Елън и Хормоз каква лоша жена съм. Трябвало да се разведе с мен преди години. Каза им, че ненавиждам аятолах Хомейни, което бе вярно и разбираемо, и че съм агент на ЦРУ, което бе смехотворно, но доказваше степента на неговата лудост. Усетих, че сега ми се открива възможност да си го върна.

— Писна ми да го защитавам — изсъсках. — Причината, поради която иска да остане в Иран, е, че е лош лекар.

Не вярвах на думите си — Муди бе компетентен, даже отличен лекар, но не можех да се боря с честни методи.

— Той е толкова лош лекар, че го изритаха от болницата в Алпена. Непрекъснато го съдеха заради грешки в лечението.

Известно време си разменяхме злъчни обиди, а после Хормоз изведе Муди, под предлог че трябва да купи цигари на Елън. Елън използва тази възможност, за да ме посъветва да не говоря нищо лошо.

— Стой си кротко и го остави да разправя за теб каквото си иска, без да му отвръщаш — рече тя. — Просто се дръж мило с него. Няма значение какво говори.

— Но неговите думи са стопроцентови лъжи.

— Иранците направо се вбесяват, когато ги обидиш — предупреди ме Елън.

Щом Муди и Хормоз се върнаха, схватката продължи. Ненавиждайки себе си, аз хапех устни и се опитвах да следвам съвета на Елън, докато слушах как Муди беснее срещу мен. Знаех, че думите му не могат да ми причинят физическа болка, а Елън и Хормоз ми бяха обещали да ме приютят в дома си. Затова седях покорно и чаках Муди да излее гнева си докрай. Тактиката ми успя. Постепенно той се успокои и Хормоз дипломатично се захвана да изглади противоречията помежду ни. Искаше да ни сдобри. Искаше да бъдем щастливи. Знаеше, че и смесените бракове могат да бъдат успешни. В края на краищата бе щастлив и смяташе, че и Елън е щастлива. Най-после Муди отсече:

— Добре, прибираме се у дома!

— Не — отвърна Хормоз. — Трябва да останете, докато разрешим проблема.

— Не! — изръмжа Муди. — Отиваме си у дома. Няма да оставаме у вас.

За мой ужас Хормоз отвърна:

— Добре, но ще се радваме да останете.

— Не можеш да ме принудиш да си тръгна с него! — извиках аз. — Обеща на… — почти си прехапах езика, за да не се изтърва и кажа „хората от посолството“, — обеща, че ще ни закриляш. Не можеш да ме изпратиш вкъщи с него!

— Той няма да ти направи нищо — отвърна ми Хормоз, като гледаше Муди право в очите. — Само си приказва. — И изцъка с език.

— Тръгваме си! — повтори Муди.

— Добре — съгласи се Хормоз.

Махтоб замръзна в ръцете ми. Значи щяхме да останем на милостта на този луд, човека, който днес се закле да ме убие?

— Хайде! — изръмжа Муди. Докато се готвехме да си тръгваме, успях да остана за миг насаме с Елън.

— Моля те, обади се да видиш как сме. Знам, че ще се случи нещо — изхлипах аз.

Таксито ни остави пред магазина за плодове и зеленчуци на улица Шариати и въпреки ужасните преживелици през този ден Махтоб не можа да сдържи радостния си възглас, като зърна на витрината нещо специално.

— Ягоди! — извика тя.

Не знаех, че в Иран има ягоди. Те са любимият ми плод.

— Може ли да купим, тате? Моля те — рече Махтоб. Муди отново побесня.

— Нямаш нужда от ягоди. Много са скъпи! Махтоб се разплака.

— Хайде към къщи! — изръмжа Муди и ни подкара към уличката.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Колко безсънни нощи бях прекарала в тази потискаща обстановка! Но тази беше най-страшната. През цялата вечер Муди не ми обърна никакво внимание и заговорнически си шепнеше с Мамал и Насрин. Когато най-сетне дойде да си легне, полунощ отдавна минаваше. Страхът гонеше съня от очите ми, но се престорих, че спя дълбоко.

Той бързо заспа, ала аз останах нащрек и с напредването на нощта страховете ми нараснаха. Не можех да се надявам на никаква закрила нито от Мамал, нито от Реза, нито от когото и да било. От Муди не чаках нищо добро — лудостта му се засилваше. Не можех да заспя от страх, че той ще се събуди и ще връхлети върху мен с нож, с въже или просто с голи ръце. Може би щеше да се опита да ми инжектира бързодействаща отрова.

Минутите се точеха и ми се струваха безкрайни. Напрегнато слухтях, за да доловя и най-слабия тревожен шум, а ръцете ме боляха, защото притисках до себе си Махтоб. Не преставах да се моля наум, докато очаквах смъртта си, безпомощна срещу яростта на полуделия ми съпруг.

Мина цяла вечност, преди призивът за молитва да прозвучи от градските високоговорители. След няколко минути чух Муди да се моли в хола заедно с Мамал и Насрин. Махтоб неспокойно се размърда в леглото. Първите утринни лъчи разкъсаха мрака на ужасната нощ.

Сега знаех, наистина знаех следващия ход на Муди. Усетих го по очите и тона му, като подвикваше на Махтоб да бърза, а после се обърна към мен:

— Днес ще я заведа аз. Ти оставаш тук.

През тези осем месеца двете с Махтоб бяхме неразделни съюзници в борбата срещу голямата мечта на Муди да ни превърне в истинско иранско семейство. Заедно можехме да се съпротивляваме, поотделно със сигурност щяхме да се огънем и предадем.