[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

— Иран ще похарчи всичките си средства за тая война — рязко заяви той. — Ембаргото е причина да купуваме оръжие чрез трети страни и така ни излиза по-скъпо.

Всички се молехме да не се повтори никога повече снощният ужас. Радиото ни убеждаваше, че свещените шиитски армии ще нанесат бърз и съкрушителен удар и така ще си отмъстят на американските марионетки.

От слуховете, които се носеха от уста на уста, всички в Техеран знаеха, че при бомбардировката са загинали стотици хора, ала официалните съобщения ги сведоха до шест жертви, като при това добавяха цинично, че иракската въздушна атака доказала, че Аллах е на страната на Ислямска република Иран — една от бомбите, без съмнение направлявана от самия Аллах, бе паднала върху склад с боеприпаси на монафакините — шахски привърженици, които се бореха срещу режима на Хомейни. Спасителните групи, проникнали в разрушената сграда, открили не само оръжие и муниции, но и казани за варене на контрабанден алкохол.

Правителството обяви, че това е абсолютно необоримо доказателство за волята на Аллах Иран да победи във войната и като добавка — да унищожи демоничните монафакини.

В града бе въведен строг режим на икономии. Пострадали бяха електроцентрали и ток можеше да се използва само при най-належащи случаи. От тази вечер нататък до второ нареждане градът щеше да остане затъмнен като предохранителна мярка срещу въздушни нападения и за да се икономисва електроенергия. Улично осветление нямаше. По къщите можеха да светят само слаби осветителни тела, и то така, че да не се виждат от улицата. Муди започна да носи със себе си миниатюрно джобно фенерче.

Дните минаваха в спорове и въпросителни, следвани от изпълнени със страх и напрежение нощи. В продължение на няколко седмици въздушни нападения имаше през вечер или две. После зачестиха — всяка вечер и щом паднеше мрак, Махтоб я свиваше стомахът. По-голямата част от времето прекарвахме в банята — молехме се, треперехме и плачехме. Преместихме се от леглата в спалнята и започнахме да спим на земята под солидната маса в трапезарията. Покривахме я с одеяла, чиито краища ни предпазваха от хвърчащите парчета стъкло. Всички страдахме от безсъние. Бомбардировката бе най-ужасното нещо, което можехме да си представим.

Един ден след училище оранжевото такси ни свали на улица Шариати и двете с Махтоб се отправихме към хлебарницата, за да изпълним всекидневното си задължение. Искахме да си купим барбари — замесен с мая хляб, който печаха в овални форми и беше дълъг над половин метър. Ако се яде, докато е топъл и пресен, барбари е много вкусен.

Наредихме се на опашката. Вече беше минал над половин час. Хлебарите работеха сръчно — претегляха тестото, месеха го и нареждаха самуните настрана, където втасваха. Щом хлябът бухнеше, един от майсторите го оформяше и с пръст правеше надлъжни черти по горната част. Друг мяташе самуните в загрятата фурна, а после ги вадеше с плоска лопата с триметрова дървена дръжка.

Докато чакахме, забелязахме, че замесеното тесто привършва и единият от хлебарите веднага се залови да забърка ново количество. Вкара маркуч в голяма вана и завъртя крана. Тъй като знаеше, че ще трябва доста време, за да я напълни, мъжът реши да отскочи до тоалетната — тясна кабинка в средата на помещението. Вонята отвътре ни накара инстинктивно да се отдръпнем.

„Дали ще си измие ръцете, преди да се захване за работа?“ — запитах се аз. Не се виждаше никакъв умивалник.

За мой ужас хлебарят се отправи към ваната и изми ръцете си в същата вода, с която щеше да замеси следващата фурна хляб.

Нямах време да се боря с отвращението си, защото внезапно чух сирената за въздушна тревога. След броени секунди чухме шума от моторите на приближаващите самолети.

Мисълта ми щуро запрепуска. Опитвах се да разсъждавам логично и да не се поддавам на паниката. Дали да се скрием тук, или да тичаме към къщи? Беше важно да покажа на Муди, че умеем да се грижим сами за себе си, за да продължи да ни пуска сами.

— Тичай, Махтоб! — изкрещях аз. — Трябва да се доберем до нас.

— Страх ме е, мамо! — извика Махтоб.

Взех я на ръце. Нещо ми подсказа да се махна от улица Шариати и веднага кривнах в една пряка. Поех по преплетените като лабиринт улички, които водеха към дома. Тичах с все сила. Около нас се разнасяха воят на самолетните мотори и тътенът на противовъздушната отбрана. Усещахме мощните взривни вълни на експлозиите. Ранени и умиращи виеха в предсмъртен ужас.

Около нас се сипеха парчета от противовъздушните снаряди и някои бяха достатъчно големи, за да убият човек. Продължихме да бягаме.

Махтоб скри лице в гърдите ми. Пръстите й се забиха в раменете ми.

— Страх ме е, мамо! Страх ме е! — хлипаше тя.

— Няма страшно, всичко е наред! — надвиквах аз воя и тътена. — Моли се, Махтоб, моли се!

Най-сетне стигнахме нашата улица и с подкосени от умора крака прекрачихме прага на двора. Муди неспокойно поглеждаше навън. Чакаше ни. Като приближихме, той широко отвори вратата и ни помогна да влезем. Тримата се сгушихме един до друг в антрето, опрели гръб в сигурната бетонна стена, и останахме там до края на бомбардировката.

Един ден заведох Махтоб и Амир в парка. Малкият подритваше в количката си. За да стигнем до площадката с люлките, трябваше да минем покрай волейболно игрище, където играеха двайсетина младежи. Всички се радваха на топлия пролетен ден.

Махтоб се заигра на люлките. Малко по-късно чух развълнувани гласове откъм игрището. Вдигнах очи и видях четири-пет бели пикапа нисан да блокират входа на заградения парк. Пасдар! Сигурно бяха тук, за да претърсят хората в парка.

Проверих облеклото си. Мантото беше закопчано, русарито — прилежно вързано под брадичката, но не ми се искаше да се срещам с тях и реших бързо да се прибираме. Викнах към Махтоб.

Отправих се към изхода с количката, хванала за ръка Махтоб. Като приближихме волейболното игрище, ми стана ясно, че днес на мушка бяха младежите. Под дулата на оръжията мълчаливо ги подкараха към пикапите.

Наблюдавахме сцената. Прибраха всички момчета и потеглиха.

„Какво ли ще ги сполети?“ — питах се аз. Бързо се прибрах у дома развълнувана и уплашена.

Есей ни отвори вратата. Разказах на двамата с Реза какво съм видяла в парка и той се опита да даде някакво обяснение:

— Вероятно са ги прибрали, защото са били събрани на едно място. Противозаконно е да се събират на групи без предварително разрешение.

— Какво ще стане с тях? — попитах аз. Реза сви рамене.

— Не знам. — В гласа му не прозвуча никаква тревога. Муди също отмина инцидента с безразличие.

— Щом ги е прибрал пасдар, значи са вършели нещо непозволено — каза той.

Когато обаче разказах за случилото се на госпожа Азар на следния ден, тя реагира различно.

— Като видят момчета, събрани на едно място, ги прибират и ги пращат на фронта — рече тя. — Правят го и в училище. Понякога закарват камионите до някоя мъжка гимназия, натоварват момчетата и ги вземат войници. Семействата им не ги виждат никога повече.

Господи, как ненавиждах войната! Тя бе съвършено безсмислена. Не можех да проумея как е възможно да съществува страна, в която хората горят от желание да убиват и от готовност да умират. Ето това е едно от най-значимите и най-необясними културни различия между разглезените от свобода и демокрация американци и ограничаваните и потискани изостанали народи. Според Мамал и Насрин животът — включително техният собствен — нямаше особена стойност. Смъртта е често срещано явление и следователно не е никак загадъчна. Какво друго можеше да направи човек, освен да вярва в Аллах? А ако се случеше най-лошото, нима то не бе неизбежно така или иначе? Тяхната невероятна смелост пред лицето на смъртта не бе преструвка, а по-скоро проявление на една крайна философия, която създаваше готови на саможертва терористи. Най-категоричното потвърждение на това получих един петък следобед, когато както обикновено бяхме у Амех Бозорг, за да почетем светия ден с нескончаеми религиозни ритуали. По телевизията пряко предаваха петъчната проповед в централната градска джамия. Не й обръщах внимание, докато не чух тревожните гласове на Мамал и Муди. Амех Бозорг запищя тъжно и протяжно.

— Бомбардират по време на проповедта — рече Муди.

Директното предаване показваше препълнените с правоверни градски площади. Всички бягаха панически. Камерите се насочиха към небето и видяхме ниско летящите иракски самолети. Експлозиите оставяха трупове и издъхващи сред полуделите от ужас тълпи.

— Баба Хаджи е там! — напомни ми Муди.

Баба Хаджи никога не пропускаше петъчната проповед.

В центъра на Техеран цареше паника. Съобщенията за жертвите и разрушенията бяха съвсем противоречиви, но добре премерената въздушна атака бе истинска емоционална и материална победа за Ирак.

Семейството тревожно зачака връщането на Баба Хаджи. Стана два часът, после два и половина. Баба Хаджи никога не се беше връщал от петъчната проповед толкова късно.

Без да губи време, Амех Бозорг зави на умряло и заскуба косата си. Свали пъстрия чадор и сложи бял, седна на пода и протяжно почна да чете Корана, като едновременно пищеше и плачеше.

— Тя е луда! — рече Муди за сестра си. — Не ни остава нищо друго, освен да стоим и да се надяваме. Поне да беше изчакала, докато ни известят, че е убит.

Роднините притичваха на улицата, за да проверят дали не се връща патриархът на семейството. Часовете се точеха напрегнато, Амех Бозорг виеше и опяваше. Тя сякаш изпитваше неземна наслада от новото си положение на вдовица на мъченик.

Беше почти пет часът, когато Фереще се втурна в къщата и закрещя:

— Идва! Приближава по улицата!

Семейството се струпа на портата и се хвърли да прегръща Баба Хаджи, щом той прекрачи прага. Баба Хаджи влезе бавно и безмълвно, забил очи в земята. Събралите се отстъпиха назад, за да мине светият човек. Дрехите му бяха оплискани с кръв и парченца човешка плът. За всеобща изненада той се отправи директно към банята, за да се изкъпе.

По-късно Муди разговаря с него и след това ми каза:

— Ужасно е ядосан, че не са го убили. Иска да стане мъченик като брат си.

Муди не споделяше безумната смелост на семейството си. Беше уплашен до смърт. Техеран се приспособяваше към кървавата действителност на войната и шефовете на гражданската отбрана разпространиха допълнения и поправки към своите разпоредби. По време на въздушна атака всеки трябваше да търси прикритие в специално скривалище в приземния етаж. Отново започнахме да спим в леглата си и можехме да почиваме удобно, докато не чуем ужасяващия сигнал, който ни запращаше към входа в основата на стълбите.

Там, дори в присъствието на Мамал и Реза, Муди не криеше паниката си. Крещеше ужасено и се тресеше от неописуем страх. После се опитваше да прикрие слабостта и страхливостта си, като беснееше срещу американците. След всяка следваща бомбардировка обаче думите му звучаха все по-кухо и по-безсмислено.

Понякога се поглеждахме с взаимно разбиране. Муди осъзнаваше, че е отговорен за тежката ни участ, но вече не знаеше как да се справи с положението.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Веднъж в годината всеки иранец задължително ходи на баня. Поводът за това събитие е Но-руз, персийската Нова година — четиринайсетдневен празник, през който всички жени лъскат и чистят домовете си и те наистина добиват относително приветлив вид. Но-руз е дългоочакван празник за магазините, които продават обувки, тъй като тогава всеки си купува нов чифт. През цялото време почти никой не работи, защото семействата прекарват празниците по вечери, следобедни събирания и посещения по домовете. Тези гостувания следват строг йерархичен ред.

Но-руз се празнува на 21 март, първия ден на пролетта. На този ден вечерта се събрахме с Реза, Мамал и техните семейства около „хафт син“ (седемте „С“) — софре, наредена със символични храни, които започват с буквата „с“. Вниманието бе насочено към няколко яйца върху огледало. Според персийската легенда един бик крепи Земята на рогата си и всяка година премества тежкия си товар от единия на другия рог. Точният момент на идването на персийската Нова година може да бъде отбелязан при внимателно взиране в яйцата, защото в мига, в който бикът премества Земята, яйцата лекичко се чукват едно в друго.

Започнахме да броим часовете до събитието точно както правим навръх Нова година в Щатите. Настъпи моментът, когато Слънцето стигна зодиака на Стрелеца и всички вперихме поглед в яйцата. Внезапно стаята потъна в мрак и воят на сирена предупреди за предстоящо въздушно нападение. Всички се втурнахме към антрето на по-сигурно място и още веднъж преживяхме ужаса на бомбардировката. Сигурна съм, че на този Но-руз яйцата наистина са се чукнали.

Бомбардировките са ужасно нещо, ала животът е по-силен от тях и заплахата от страна на иракските въздушни сили не можеше да попречи на иранците да празнуват. Поредицата семейни събирания започна на следващия ден така, както предварително бе планирана. Началото, естествено, бе поставено в дома на Амех Бозорг. Реза, Есей, Мариам, Мехди, Мамал, Насрин, Амир, Муди, Махтоб и аз се натъпкахме в колата на Мамал и потеглихме към нейния дом. Нямах никакво настроение за тържества.

Щом прекрачихме прага на къщата, дамата с орловия нос се завтече насреща ни. Пищеше от удоволствие, хвърли се върху Муди и го покри с целувки. После насочи вниманието си към Махтоб. Прегърна я нежно. Тъкмо да ме целуне леко по бузата, аз придърпах русарито си, за да избягна допира на устните й.

Амех Бозорг беше приготвила подаръци за празника. Тя изненада Муди с бюро и библиотека с плъзгащи се стъклени витрини. Махтоб получи рокля от естествена коприна, внос от Мека. Амех Бозорг се вживя в ролята си да раздава подаръци на всички с изключение на мен. Муди не забеляза пропуска, пък мен това не ме интересуваше. Прекарах един тъжен и самотен следобед в предишния си затвор. Никой не си направи труда, нито смееше да разговаря на английски с мен. Махтоб не се отделяше от мен, защото се страхуваше да не остане сама с Амех Бозорг.

Досадните тържества продължаваха ден след ден. Една сутрин се приготвихме да посетим няколко къщи и аз си облякох светлокафяв вълнен костюм с три четвърти сако, подобно на палто. Обух си плътни чорапи и се покрих с русари.

— Ако съм с този жакет, трябва ли да обличам и манто? — попитах Муди.

— Не, разбира се — отвърна той.

Маджид ни караше до домовете на роднините за задължителните ни визити, но през този ден имаше други планове за късния следобед, затова тримата с Муди и Махтоб взехме едно такси до дома на Ага и ханум Хаким.

Когато си тръгвахме, вече беше мръкнало. Трябваше да прекосим няколко преки, преди да излезем на главна улица, за да хванем такси. Колите профучаваха край нас, но такси не се виждаше. Внезапно бял пикап нисан заби спирачки на завоя, следван от бял пакон. Четирима брадати мъже в тъмнозелената униформа на пасдар изскочиха от нисана. Един сграбчи Муди, а останалите насочиха към него оръжието си. Едновременно с това четири жени пасдар, увити в черните си чадори, ме заобиколиха и закрещяха в лицето ми. Знаех, че причината за всичко това е вълненият ми костюм. Трябваше да си облека манто.

Мъжете пасдар повлякоха Муди към нисана, но той инстинктивно се задърпа и им закрещя нещо на фарси.

„Хвърлете го в затвора! Хвърлете го в затвора!“ — безмълвно ликувах аз.

Муди и полицаите спориха дълго, докато жените ми крещяха обидни думи на фарси. След това бързо се метнаха в колите и потеглиха.

— Какво им каза? — попитах го аз.

— Казах им, че си на гости и не знаеш правилата — отвърна Муди.

— Ти каза, че мога да остана по костюм — рекох аз. Муди призна грешката си.

— Не знаех, но отсега нататък трябва да си облечена или с манто, или с чадор, когато излизаш. — После се опита да възвърне достойнството си.

— Сега вече знаеш и ще е по-добре повече да не те спират — довърши сопнато Муди.

Едва към края на седмицата дойде ред на Мамал и Насрин да посрещат гости. Двете с Насрин почистихме и лъснахме къщата. Муди и Мамал отидоха на пазара и се върнаха с пълни кошници пресни плодове, сладкиши и ядки. Направихме огромно количество чай. Очакваха се много гости, които щяха да се точат през целия ден.

Случи се така, че Елън и Хормоз бяха у дома, когато от високоговорителите отвън се разнесе призивът за молитва. Три пъти на ден този призив прекъсва заниманията на всеки техеранец. Няма значение къде сте или какво правите — никога не ви оставят да забравите, че е време за молитва. Всъщност молитвите могат да бъдат прочетени и в следващите няколко часа, но Аллах цени повече онези, които откликват незабавно.

— Нуждая се от чадор — скочи Елън.

Към нея се присъединиха и други вярващи, в това число и Амех Бозорг, и се заприготвяха за молитва. Скоро от съседната стая се разнесе монотонният напев на молитвите им.

После Амех Бозорг подметна колко много й харесала Елън.

— Хвала на Бога! — обърна се тя към Муди. — Хвала на Бога! Много добре си чете молитвите. Аллах ще я възнагради.

По време на тържеството Муди се заприказва с един от братовчедите на Насрин, който също беше лекар.

— Защо не работиш? — попита го доктор Мараши.

— Ами не съм се оправил още с документите и разрешителното — отвърна Муди.

— Нека поговоря с болничната управа. Имаме голяма нужда от анестезиолог.

— Наистина ли можеш да ми помогнеш? — с надежда в гласа попита Муди.

— Директорът на болницата ми е приятел. Двамата ще видим какво може да се направи — отвърна доктор Мараши.

Муди бе на седмото небе от радост, защото знаеше колко е важно да заемаш добро положение в обществото и да имаш влиятелни приятели. Най-после се бе появила реална възможност. Муди беше мързелив, но като специалист го биваше, а освен това му се нравеха и парите, и положението на доктор — професия, която в Иран бе на особена почит. Разсъждавайки над подобно развитие на нещата, стигнах до извода, че това може да се окаже добре и за мен. Сега имах малко свобода, колкото и незначителна да беше. Муди разбираше все по-ясно, че е прекалено трудно да ме наблюдава непрекъснато. Той трябваше да ми даде малко повече свобода, за да оправи собствения си объркан живот.

Ако сега започнеше работа, това със сигурност щеше да ми даде по-голяма свобода на действие, а може би щеше да се отрази добре и на накърнената му гордост.

През втората седмица на Но-руз празниците продължиха с така наречената „почивка“ край Каспийско море. То се намира на север от Техеран и представлява част от ирано-съветската граница. Братът на Есей работеше в министерството на ислямската култура — в отдела, който бе конфискувал цялото имущество на шаха. Той предложи да ни заведе в една от шахските вили, като ни описваше примамващи чудеса.

Ако бях дошла в Иран преди ден-два, разказът му щеше да ми прозвучи екзотично. Шахска вила! Но вече имах горчивия опит от двореца, за да повярвам в каквато и да е история за приказни богатства и разкош в републиката на аятолаха.

Преди всичко мечтите ми за едноседмична почивка в шахска вила едва ли биха могли да се съчетаят с пътуване в компанията на още двайсет и пет души, натъпкани в три коли. Единствено вълнуващ бе фактът, че ще пътувам в провинцията. Знаех, че Иран е голяма държава, и нямах никаква представа каква част от територията й трябва да прекосим с Махтоб, в случай че изобщо някога тръгнем да се измъкваме по този начин. Затова оглеждах местата, през които минавахме.

Колкото повече пътувахме, толкова по-обезкуражена се чувствах. Природата бе несъмнено красива, ала красотата й се дължеше на огромните планини, които се извисяваха в небето. Стръмните им зъбери бяха по-високи и по-остри от Скалистите планини. Те обкръжаваха Техеран от всички страни и го превръщаха в огромен капан. Свита на две в претъпканата кола, гледах надвесените им над нас стръмни склонове. Тъжно и мълчаливо разговарях със себе си. Може би през тази седмица ще възникне благоприятна възможност да се измъкнем с Махтоб. Може би с някой кораб ще прекосим Каспийско море и ще стигнем в Русия.

„Какво от това — успокоих се аз. — Единственото, което искам, е да се измъкна оттук.“

Всичките ми мисли водеха до ужасяващ извод. Осъзнах, че песимизмът и огорчението ми нарастват с всеки изминал ден. Муди също бе станал по-раздразнителен и се чудех дали не реагира подсъзнателно на моя униващ дух. Прониза ме ледена тръпка. Напрежението между нас растеше и заплашваше да провали внимателно съставения ми план да притъпя бдителността му. Ако в скоро време нещата не се променят за добро, тогава непременно ще стане нещо лошо.

Като пристигнахме в шахската вила, установихме, че всички мебели са изчезнали. Някога сградата наистина е била едно малко чудо, но сега се издигаше гола и празна. След като вечеряхме, всички до един налягахме заедно в една стая и се приготвихме да спим на пода. Тъй като в стаята спяха и мъжете — всъщност до мен лежеше Ага Хаким, — трябваше да остана облечена през цялата нощ, опитвайки се да си намеря удобна поза за сън, навлечена с мантото и омотана в русарито.

В ранната пролетна нощ през прозорците нахлуваше мразовит въздух. Двете с Махтоб се въртяхме и треперехме от студ цяла нощ, докато иранските ни роднини спяха като къпани.

На сутринта видяхме, че околността е засегната от суша. В резултат бе въведена предохранителна мярка — режим на водата. През деня имаше съвсем малко вода и аз прекарах първата сутрин от „почивката“ в двора с другите жени да чистим салата в кофа, пълна с леденостудена вода, докато едни от мъжете се търкаляха из къщата и си доспиваха, а други се размотаваха по двора и ни гледаха. По-късно отидоха на езда: на жените не е разрешено да яздят. Разходихме се по брега, който някога може и да е бил прекрасен, но сега целият бе покрит с отпадъци и мръсотия.

Седмицата се влачеше бавно, неудобствата и обидите следваха една след друга. Двете с Махтоб търпяхме, защото знаехме, че така трябва. Вече бяхме свикнали с тези неща.

Настъпващата пролет носеше и оптимизъм, и песимизъм. Снегът по планините скоро щеше да се стопи. Дали приятелят на Рашид щеше да ни преведе в Турция? Топлото време даваше възможност да се действа, но в същото време отминалата зима ми напомняше за дългото ни затворничество. Двете с Махтоб бяхме престояли в Иран вече над седем месеца.

Когато се върнахме в Техеран, Муди научи, че е получил мястото в болницата. Беше луд от радост. По цял ден хвърчеше из къщата и ни се усмихваше — нещо, което отдавна бяхме забравили. Непрекъснато пускаше шеги и отново се превърна в онзи любезен и любящ мъж, който някога ме бе привлякъл толкова силно.

— Всъщност документите ми още не са в ред — призна ми той. — В болницата обаче ще си затворят очите и ще ми разрешат да работя. Имат нужда от анестезиолог. Щом си оправя документите, ще ми платят за всички изработени часове.

Към края на деня обаче ентусиазмът му взе да се изпарява. Замисли се и аз отлично знаех какво се върти в главата му: как щеше да ходи на работа и едновременно с това да ме държи под око? Оставих го сам. Да видим какво ще измисли. Нямаше да ходи всеки ден на работа, а когато отидеше, имаше кой да ме следи. Насрин щеше да му докладва кога излизам и кога се връщам. Трябваше светкавично да се връщам от училището, защото, докато тя е на лекции в университета, бях длъжна да се грижа за Амир. Изключение от това разписание правеше четвъртък, когато ходех на часове по изучаване на Корана. Тогава Насрин имаше грижата да урежда бавачка на Амир. Просто чувах как мозъкът на Муди щрака ли, щрака. Можеше ли да ми има доверие? Налагаше му се, иначе трябваше да се прости с работата си.

— В четвъртък след занятия ще се прибираш право вкъщи! — каза той. — Ще те проверявам, така да знаеш!

— Добре — обещах му аз.

— Ще видим — рече Муди. Лицето му светна отново при мисълта, че започва работа.

Използвах свободата си в съвсем редки случаи, само когато си струваше да се рискува. Муди бе достатъчно подъл, за да ангажира колкото си иска роднини да ме шпионират. Самият той го бе правил нееднократно. Когато имаше свободен ден или свършваше по-рано, се появяваше в училище, за да ни придружи. Държеше ме в пълно неведение за намеренията и действията си.

Аз стриктно се придържах към дневната програма, като я нарушавах само когато имах някаква определена цел. Веднъж в училище, по време на междучасието, една учителка тихо влезе в канцеларията и седна на пейката до мен. Познавах я само по физиономия — винаги ми се усмихваше много любезно. Кимнахме си наместо поздрав. Тя се огледа наоколо, за да е сигурна, че никой не ни наблюдава, и после прошепна едва-едва: