[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

Предложението им начаса подобри настроението ми. Нямах никакво желание да изучавам Корана, но мисълта да се събирам редовно с жени, които говорят английски, бе наистина вълнуваща.

Муди си замълча, защото това бе една възможност да избягвам контрола му, но аз знаех, че ще се подчини. Всяко „предложение“ на Ага Хаким, отправено към Муди, имаше силата на заповед.

Следващия четвъртък след училище той неохотно ни качи на едно такси и ни заведе до джамията. Реши да демонстрира своето всевластие, като се опита да влезе в класната стая, уж да я разгледа, но една англичанка му препречи пътя.

— Исках само да разгледам — обърна се той към нея.

— Не може! — отвърна тя. — Тук е само за жени. На мъже не е разрешено да влизат.

Притесних се, че Муди ще направи сцена и този път ще пренебрегне желанието на Ага Хаким. С присвити очи изгледа жените, които идваха за занятията. Всички бяха старателно покрити, повечето носеха чадори. Приличаха на послушни мюсюлмански съпруги, въпреки че говореха английски. Нито една не приличаше на агент на ЦРУ.

След известно колебание Муди разбра, че Ага Хаким е прав и това ще ми помогне да свикна с живота в Техеран. Сви рамене и се оттегли, като ни остави в ръцете на англичанката.

Тя съобщи правилата:

— Приказките са забранени. Тук сме за да изучаваме Корана. Това е всичко.

И ние наистина учехме. Четяхме хорово Корана, задавахме въпроси и им отговаряхме — упражнението целеше да се възхвалява ислямът и да се оплюва християнството. После заедно четяхме следобедните си молитви. Само по себе си това занимание далеч не бе забавно, но любопитството ми растеше при вида на тези жени. Искаше ми се да науча техните истории. Какво правеха тук? По свое желание ли бяха в Иран, или някои от тях бяха държани тук като робини подобно на мен?

Очаквах, че Муди ще стои пред джамията, за да ни посрещне, но погледът ми напразно потърси лицето му сред човешкото море от забързани и мрачни иранци по улицата. Опасявах се да не събудя подозренията му през този първи учебен ден, затова спрях оранжево такси и бързо се прибрах вкъщи с Махтоб. Щом прекрачихме прага, Муди погледна часовника си и остана доволен, че не сме се възползвали от получената привилегия.

— Заниманията ми направиха особено силно впечатление — казах му аз. — Човек наистина трябва да учи. Ако не се занимаваш, както трябва, не можеш да продължиш. Мисля, че ще науча много.

— Е, добре — изрече Муди с явно задоволство, че жена му е направила сериозна крачка към полагащата й се роля в Ислямска република Иран.

Аз също бях доволна, но по коренно различни причини.

Току-що бях постигнала малък напредък по пътя към свободата си. Занятията за изучаване на Корана започваха малко след като свършваха часовете на Махтоб. Дори ако Муди реши да ни придружава до джамията, бях сигурна, че след първите няколко пъти ще ни остави да ходим сами. Така почти целият четвъртък оставаше на наше разположение.

При все че разговорите бяха забранени, естествено можехме да разменим по няколко думи преди и след занятията. След второто ми посещение една от жените ме попита откъде съм, а когато отговорих „Мичиган“, тя ми каза:

— О, трябва да се запознаеш с Елън. Тя също е от Мичиган.

Запознаха ни. Висока и едра жена. Елън Рафаие бе едва трийсетгодишна, но кожата й бе суха и състарена. Носеше русарито си така стегнато, че изобщо не успях да видя цвета на косите й.

— Къде живеехте в Мичиган? — попитах я аз.

— Близо до Лансинг.

— Къде по-точно?

— О, едва ли сте го чували — отвърна Елън.

— Можете да ми кажете, защото и аз живеех близо до Лансинг.

— Овосо.

— Не се шегувайте! — отвърнах аз. — Родителите ми живеят в Банистър. Аз работех в Елси, а съм ходила на училище в Овосо.

И двете се развълнувахме при това невероятно съвпадение, защото то ни даваше възможност да разговаряме за много общи неща.

— Бихте ли ни посетили семейно петък следобед? — попита ме Елън.

— Не знам. Съпругът ми не ми разрешава да разговарям с чужди хора, нито да излизам. Не съм сигурна, че ще се съгласи, но ще го попитам.

Този път Муди ни чакаше пред джамията, за да ни посрещне, и аз го изненадах с широка усмивка.

— Знаеш ли? Изобщо не можеш да познаеш какво ми се случи. Срещнах една жена от Овосо! — възкликнах.

Муди също се зарадва. Виждаше ме усмихната за първи път от месеци насам. Представих го на Елън и малко след това казах, предчувствайки, че Муди ще откаже:

— Елън ни покани на гости в петък следобед. Той обаче прие.

— Да, добре.

Елън напуснала последния клас на гимназията, за да се омъжи за Хормоз Рафаие, като по този начин приела ролята на напълно зависима от съпруга си жена. Хормоз, който бил завършил инженерство в Щатите, я превъзхождал и във финансово, и в социално положение, така че за него било напълно в реда на нещата да поеме ролята на неин повелител. Навремето и Хормоз се чувствал натурализиран американец като Муди. В Иран го смятали за враг на шахския режим. Да се върне в родината през онези години за него означавало затвор, мъчения и вероятно смърт в ръцете на САВАК. Подобно на Муди обаче Хормоз открил, че политическите събития на другия край на света могат да окажат невероятно силен ефект върху личната съдба на хората.

Хормоз работел в Минесота и двамата с Елън живеели като съвсем нормално американско семейство. Имали дъщеря на име Джесика. Когато наближило време да се роди второто им дете, Елън се върнала в Овосо. На 28 февруари 1979 година й се родил син. Няколко часа по-късно се обадила на Хормоз, за да съобщи радостната вест.

— Сега не мога да говоря с теб — отговорил Хормоз. — Слушам новините по радиото.

Това бил денят, в който шахът напуснал Иран.

Чудех се колко ли са иранците като Хормоз и Муди, за които падането на шаха и заточението му са били като зова на сирена, който ги е върнал към миналото?

Щом осъзнал прекрасното събитие, което се било случило — раждането на син, — Хормоз веднага му дал иранско име — Али. От този момент нататък неговият живот и животът на Елън се променили драстично.

Муди бе издържал цели пет години, но Хормоз веднага взел решение да се върне и да живее в Иранската република под ръководството на аятолах Хомейни.

Като лоялна американска поданичка, Елън никак не харесала тази идея. Но освен американка тя била съпруга и майка. Хормоз ясно й дал да разбере, че се връща в Иран със или без семейството. Притисната до стената, Елън се съгласила да поживее известно време в Иран. Хормоз я уверил, че ако не се чувства добре в Техеран, тя и децата ще могат да се върнат в Америка, щом пожелаят.

Като пристигнала в Техеран обаче. Елън веднага се озовала в добре познатото ми положение на затворница. Хормоз й заявил, че повече няма да види родината си, Била иранска гражданка, която трябвало да спазва законите на страната и личните му желания. Известно време я държал под ключ и я биел.

Колко странно бе да слушам тази история! Хормоз и Елън ни я разказаха заедно, докато седяхме в хола на зле поддържания им апартамент в петък следобед. Отначало се чудех дали Муди се чувства неудобно от този разговор, но после осъзнах, че сигурно е много доволен. Той знаеше края на историята — след шест години Елън продължаваше да живее в Техеран и очевидно бе свикнала с живота в родината на съпруга си. Муди искаше да чуя именно това!

— Първата година бе истински ужас — ни каза Хормоз. — Но после нещата се оправиха.

Точно година след като пристигнали в Иран, Хормоз казал на Елън: „Е, добре, отивай си. Исках да те накарам да останеш тук една година, за да видя какво ще решиш. Сега можеш да си вървиш.“

Това бяха думите, които аз пък исках Муди да чуе! О, как се молех да слуша внимателно, да схване мъдростта на решението и да ми даде възможност да направя своя избор!

С развоя на събитията обаче ставах все по-неспокойна. Елън се върнала в Америка с Джесика и Али, но шест седмици по-късно се обадила на Хормоз и му казала: „Моля те, ела да ме вземеш.“ Не е за вярване, но това се повторило два пъти. Елън напускала Иран с разрешението на Хормоз два пъти и двата пъти се връщала. Направо не беше за вярване, но ето я — седеше срещу мен: една покорна мюсюлманска съпруга. Работеше като редактор в „МАЖУБЕХ“, иранско женско списание, което излизаше на английски и се разпространяваше из цял свят. Всичко, което Елън подготвяше за публикация, трябваше да бъде одобрено от Ислямския контролен съвет — процедура, която напълно я задоволяваше.

Отчаяно ми се искаше да поговоря с Елън насаме, за да разбера мотивите й, но този следобед такава възможност не ми се удаде.

Историята на Елън ме остави бездиханна от завист и удивление. Как е възможно една американка — или който и да е — да предпочете Иран пред Америка? Искаше ми се да сграбча Елън за раменете, да я раздрусам и да изкрещя: „Защо?“

Разговорът взе неприятна посока. Хормоз ни каза, че неотдавна наследил пари от починалия си баща и сега си строяли дом, който скоро щял да бъде готов.

— Ние също бихме искали да си построим къща — весело рече Муди. — Щяхме да строим в Детройт, но сега ще го направим тук, веднага след като си прехвърлим парите в Иран.

Изтръпнах при тези думи.

Бързо се сприятелихме с Елън и Хормоз и започнахме да си ходим на гости. За мен това приятелство носеше и приятни, и неприятни чувства. Беше прекрасно да откриеш землячка. Разликата между нея и английски говорещите иранци беше огромна, защото никога не знаеш доколко те разбират. С Елън можех да разговарям свободно, без да храня подобни съмнения. Ала не можех да възприема Елън и Хормоз като семейство — това ми идваше твърде много: все едно се оглеждах в някакво отблъскващо огледало на бъдещето. Копнеех да остана за малко насаме с Елън. Муди обаче беше нащрек — очевидно искаше първо да научи нещо повече за нея, преди да ми разреши по-тесни контакти.

Елън и Хормоз нямаха телефон. Телефонът беше лукс, който човек можеше да си уреди само след няколко години чакане. Като много други, и те се бяха уговорили с един собственик на магазин да използват телефона му при нужда.

Един ден Елън се обади от магазина и каза на Муди, че иска да ни покани с Махтоб на следобеден чай. Той се съгласи, макар и неохотно, да разговарям с нея, защото явно не желаеше да показва на какви ограничения съм подлагана.

— Приготвила съм еклери с шоколадова глазура — каза ми тя.

Покрих слушалката с ръка и попитах Муди дали ни пуска.

— Ами аз? — с подозрение попита той. — Поканен ли съм?

— Мисля, че Хормоз няма да си бъде вкъщи — отвърнах аз.

— Не, не може да отидете.

По лицето ми сигурно се е изписало огромно разочарование. В момента мислех не толкова как да се измъкна от Муди, колкото за еклерите с шоколадова глазура. Тъй или иначе, този ден Муди се случи в добро настроение. Вероятно претегли аргументите си „за“ и „против“ и ползата от приятелството ни с Елън натежа срещу рисковете да ме задържи насила вкъщи следобеда. След миг се обади:

— Добре, вървете. Еклерите бяха страшно вкусни, прекрасна бе и възможността да си поприказвам с Елън насаме. Махтоб си игра щастливо с деветгодишната Мариам (мюсюлманското име на Джесика) и шестгодишния Али. Най-хубавото беше, че Мариам и Али имаха американски играчки, книжки, картинни мозайки и една истинска кукла Барби. И докато децата си играеха, двете с Елън проведохме сериозен разговор. Зададох й въпроса, който не ми даваше мира:

— Защо?

Беше ми трудно да разбера дори тези обяснения. А най-лошото бе, че Елън говореше за Хормоз с омраза.

— Той ме бие — проплака тя. — Бие и децата и смята, че това е в реда на нещата. (В съзнанието ми се мярна Насрин: „Всички мъже са такива.“)

Решението си Елън бе взела не от любов, а от страх. То се основаваше повече на сметки, отколкото на чувства. Елън не можеше да се изправи лице в лице срещу несигурността — цената на еманципацията. Бе предпочела ужасния живот само защото й предлагаше нещо подобно на сигурност.

Най-сетне тя отговори на моето: „Защо?“ през сълзи.

— Защото, ако се върна в Америка, се страхувам, че няма да успея.

Заплаках и аз.

Доста време мина, докато Елън се успокои, и тогава събрах смелост да пристъпя към следващата точка от плана си.

— Има нещо, за което искам да поговоря с теб — започнах аз. — Но не зная дали си склонна да го държиш в тайна от съпруга си. Ако можеш да пазиш тайна и да не я споделяш с него, ще ти го кажа, в противен случай няма да те притеснявам.

Елън се замисли. Обясни ми, че когато се върнала в Иран за втори път, решила да направи всичко възможно, за да се чувства добре тук и да стане истинска мюсюлманска съпруга. Заживяла според шиитските догми, възприела тукашния начин на обличане дори в собствения си дом (тя и сега бе покрита), казвала молитвите си в уречения час, възхищавала се от светите люде, изучавала Корана и искрено приела, че Аллах е пожелал такава да бъде съдбата й.

Беше покорна ислямска съпруга, но и любопитна американка.

— Не, няма да му кажа — най-после отвърна тя.

— Много е сериозно. Не бива да казваш на никого.

— Обещавам.

Дълбоко поех въздух и рекох:

— Казвам ти го, защото си американка и защото се нуждая от помощ. Искам да се махна оттук.

— Не можеш. Ако той не те пуска, няма начин да се махнеш.

— Има — рекох. — Ще избягам.

— Ти си луда. Не можеш да постъпваш така.

— Не искам от теб да ми ставаш съучастница. Искам само да правиш така, че от време на време да се измъквам от къщи, като днес например, за да отида до швейцарското посолство.

Разказах й за контактите си с посолството, как пращат и получават пощата ми и правят всичко възможно, за да ми помогнат.

— Те ли ще ти съдействат да се измъкнеш от страната? — попита Елън.

— Не, чрез тях мога само да пращам информация, това е всичко. Ако някой иска да се свърже с мен, се обръща към тях.

— Не желая да ходя в посолството — рече Елън. — Никога не съм ходила там. Моят мъж ми каза, че не ми разрешава да ходя в посолството, и никога не съм стъпвала там.

— Не е нужно да ходиш — уверих я аз. — Сигурно ще мине време, докато Муди започне да ни оставя заедно за по-дълго, но смятам, че би могъл да ме пуска да излизам заедно с теб, защото му харесваш. Просто уреждай ми да излизам от къщи. Казвай, че ще ходим по пазар или нещо подобно, и ме прикривай през това време.

Елън дълго обмисля молбата ми, преди да кимне в знак на съгласие. Остатъка от следобеда прекарахме в кроене на бъдещи планове, без да знаем кога ще успеем да ги изпълним.

Махтоб така добре си игра с Мариам и Али, че не искаше да си тръгва, ала децата на Елън направиха раздялата по-лесна, като й позволиха да си вземе за известно време някои книжки. Тя избра „Мърморкото Оскар“, „Русокоска и трите мечки“ и една книжка с комикси с патока Доналд. Освен това Елън имаше Новия завет и ми каза, че някой път ще ми го заеме.

Муди се държеше различно — понякога демонстрираше физическото си надмощие, а друг път правеше опити да ме спечели с любезното си поведение.

На 13 февруари ме попита:

— Искаш ли утре да отидем на ресторант по случай Деня на Свети Валентин?

— Разбира се, с удоволствие — казах аз.

Беше намислил да ни заведе в ресторанта на хотел „Хаян“, където персоналът говореше английски. И двете с Махтоб бяхме развълнувани. На самия Свети Валентин започнахме отрано да се приготвяме. Облякох си червен копринен костюм, съвсем подходящ за празника, но твърде скандален за иранските нрави. Разбира се, трябваше да го скрия с манто и русари, но се надявах, че правилата на хотела ще ми позволят да остана по костюм в ресторанта. Отделих доста време за прическата и си сложих лещите вместо очилата. Махтоб си облече бяла рокля с избродирани на нея червени рози и сложи бели кожени обувки. Тримата отидохме до улица Шариати, за да вземем оранжево такси, с което щяхме да прекосим града в източна посока — там се намираше хотелът — към главната улица, която мнозина все още наричаха Пахлави Авеню, на името на шаха.

Слязохме от таксито, а Муди остана да плати на шофьора. Покрай нас летяха автомобили и в двете посоки. С Махтоб застанахме пред една много широка канавка, в която бълбукаше мръсна вода и препречваше пътя ни към тротоара. Беше невъзможно да се прескочи, затова хванах Махтоб за ръка и я поведох към близката шахта, където можехме да преминем, без да се намокрим.

Като стъпихме върху решетката, погледът ми попадна на отвратителен плъх, голям колкото коте. Още малко и Махтоб щеше да го настъпи. Дръпнах я рязко. Плъхът избяга.

Муди изкрещя зад гърба ми:

— Какво правиш!

— Дръпнах я, за да не я сгази колата — излъгах аз, защото не исках Махтоб да разбере за плъха.

Поехме нагоре но хълма към хотел „Хаян“. Тихичко разказах на Муди истинската причина за станалото. Това не му направи никакво впечатление. В Техеран плъховете са част от ежедневието.

Успокоих се и положих всички усилия да се насладя на останалата част от вечерта. Противно на рекламите, в хотел „Хаян“ никой не говореше английски и трябваше да остана с манто и русари по време на вечерята, ала поех риска да разгневя Аллах, като леко си разкопчах мантото. За вечеря ни поднесоха възхитително блюдо — скариди и пържени картофи.

Муди щедро настоя да си поръчаме и кафе след вечерята, макар че струваше четири долара. Сервираха ни го в миниатюрни чашки за еспресо и бе с вкус на силно нес кафе. Жестът на Муди бе наистина трогателен. Опитваше се да ми достави удоволствие. Аз също се опитвах да го убедя, че съм много доволна.

Но се чувствах объркана, защото знаех, че Муди е в състояние да се превърне за миг от любящ съпруг в зъл демон, и вниманието му ме плашеше.

Една мисъл не ми даваше мира. Нямаше ли да бъде по-добре, ако с Махтоб бяхме последвали Триш и Сюзън? Не знаех и не можех да знам какво би се случило. Като претеглях наум всички възможности, продължавах да вярвам, че съм постъпила разумно. Планът им беше съвсем любителски. Ако бях сама, може би щях да рискувам, ала имах ли право да изложа Махтоб на подобни опасности?

Щом обаче Муди започваше да се държи зле с нас, съмненията отново ме връхлитаха. Може би бях избрала най-опасната от всички възможности за Махтоб — съжителството с баща й?

Тревожният ми сън бе прекъснат от силна, ужасяваща експлозия. През прозореца видях как нощното небе пламна в отблясъци, сякаш лумна огромен пожар. Бързо последваха нови експлозии, които отекваха все по-близо до квартала, в който живеехме.

Къщата се разтресе.

— Бомби! — изкрещях аз. — Бомбардират ни!

Над главите си чувахме воя на самолетите. През прозорците проблясваха призрачни жълто-бели светлинки, последвани от страшен трясък и рев, тъй както светкавицата предхожда гърма.

Махтоб извика от ужас. Муди я сграбчи и я постави между нас в средата на леглото. Сгушихме се един в друг, безпомощни и сами лице в лице със съдбата.

Муди, обзет от паника, лудо крещеше молитви на фарси. Прегърна ни, за да ни закриля, ала прегръдката му увеличи ужаса ни, защото цялото му тяло трепереше. Двете с Махтоб се молехме на английски, убедени, че смъртта е близо. Никога през живота си не ме беше обхващал подобен ужас. Сърцето ми блъскаше лудо. Ушите ме боляха от всепроникващия пронизителен вой.

Самолетите идваха на ята, а минутите затишие само отделяха едната група от следващата. Противовъздушната отбрана стреляше по тях и небето бе прорязвано от белите и оранжеви следи на снарядите. Всеки път, когато над главите ни прелиташе бомбардировач, в безмълвна агония очаквахме огнените отблясъци и следващата ги взривна вълна на експлозиите. Понякога отблясъците бяха смътни, а звуците — приглушени. Друг път ослепителна светлина заливаше стаята и взривовете разтърсваха цялата къща. Стъклата дрънчаха страховито, а от гърдите ни се изтръгваха викове на ужас. В отразената светлина на бомбените експлозии, противовъздушната отбрана и по-меките отблясъци на горящите сгради видях, че Муди е уплашен не по-малко от мен.

Той ни притискаше все по-силно и омразата, която изпитвах към него, стана демонична. Обхваната от ужас, си спомних писмото на майка ми и съня й, че Махтоб е изгубила едното си краче при бомбардировка.

„Моля те, мили Боже! Моля те, мили Боже! Моля те! Моля те, помогни ни! Закриляй ни! Закриляй Махтоб!“ — молех се аз.

Над главите ни прелетя още една вълна бомбардировачи и шумът от моторите заглъхна в далечината. Зачакахме със затаен дъх. Минутите минаваха, прегръдките ни са отпускаха заедно с надеждата, че това ужасно изпитание е свършило. Бомбардировката продължи може би петнайсетина минути, но ни се стори безкрайно дълга. Страхът отстъпи пред яростта.

— Видя ли какво ни причини? — изкрещях на Муди. — Това ли искаш да ни сполети?

Муди реагира мигновено като същински правоверен иранец:

— Да, да! — изрева той. — Не аз ви причиних това! Ето какво причинява твоята страна на моя народ! Родната ти страна ще ви убие вас двете!

Преди да успеем да продължим спора, вратата на спалнята ни се открехна и Мамал провря глава:

— Не се тревожете, това беше противовъздушната отбрана.

— Чухме самолети — обадих се аз.

— Не е възможно.

Не беше за вярване, ала Мамал искаше да му повярвам, че това е бил пак военен парад като през Седмицата на войната.

В хола иззвъня телефонът и Мамал отиде да вдигне слушалката. Двамата с Муди станахме от леглото и го последвахме. Сънят избяга от очите ни. Сега целият град бе потънал в катранен мрак — осветяваха го само призрачните отблясъци на пожарите, пламтящи из различни краища. Обаждаше се Амех Бозорг. И Мамал, и Муди я увериха, че сме добре.

Насрин запали свещи, направи чай и се опита да успокои опънатите ни нерви.

— Няма от какво да се страхуваме — рече тя убедено. — Няма да ни ударят.

Вярата й в Аллах бе силна и ставаше още по-силна при мисълта, че дори Той да допусне тя да загине, разкъсана от бомбите, няма по-славна смърт от смъртта на мъченик в свещена война.

— Нямаше никакви бомби — убеждаваше ни Мамал.

— Защо тогава някои от експлозиите бяха толкова силни? — попитах аз. — Всичко се тресеше от тях.

Мамал сви рамене.

На сутринта градът се оживи, започна да ближе рани и да призовава за отмъщение. Очевидно бомбардировките бяха дело на иракските военновъздушни сили, но по радиото отново се започна с евтината пропаганда. Иракчаните били снабдявани от американците. Пилотите им били обучавани в Щатите. Бомбардировката била подготвена и ръководена от американски военни съветници. От всички тези приказки средният иранец оставаше с убеждението, че лично президентът Рейгън е пилотирал първия самолет. В този ден не беше особено приятно да си американец в Иран. Муди усети това и реши двете с Махтоб да не ходим на училище. Всъщност най-тежко засегнат бе районът около училището. Имаше много човешки жертви.

В по-късните часове на деня минаха Елън и Хормоз, за да видят дали не сме пострадали. Цели квартали бяха превърнати в развалини и димящи пожарища.

Бяхме единодушни, че войната е ужасно нещо, но мненията ни се разминаваха по въпроса за причината, довела до нея. Аз лично я смятах за неизбежно последствие от управлението на луд фанатик, докато Муди и Хормоз проклинаха американците, които според тях носеха вината за това опустошение.

Елън се присъедини към мнението на мъжете.

Муди се заприказва с Хормоз, избирайки една от любимите си теми на разговор — двойствеността на американското правителство. Казваше, че за да поддържат съотношението на силите в Персийския залив, Съединените щати трябвало да играят на страната и на двете воюващи страни и да помагат и на Ирак, и на Иран. Бе убеден, че хвърляните от иракските самолети бомби са американски, както са американски и противовъздушните ракети на иранската ПВО. Поради дългосрочното ембарго върху доставките на оръжие, наложено на Иран, Америка го подкрепяла нелегално.