[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

— Ако те отведе надалеч оттук, трябва да отидеш с него — нареждах през сълзи, докато стояхме сгушени в банята.

— Трябва да си добричка с татко, дори ако те отведе далеч от мен и не те върне тук. Не казвай на никого, че сме ходили в посолството. Никога никому не споменавай, че сме се опитвали да избягаме. Не казвай даже и да те бият. Ако кажеш, никога няма да успеем да се измъкнем. Това е нашата тайна и трябва да я пазиш.

— Не искам да ме разделят от теб — скимтеше Махтоб.

— Знам. Не бих могла да го понеса, но ако те отведе, не се тревожи. Помни, че никога не си сама. Помни, че Господ е винаги с теб и няма значение колко самотна се чувстваш. Когато те е страх, моли се и помни, че никога няма да напусна тази страна без теб. Никога! Един ден ще си отидем заедно оттук.

Докато Махтоб се стегне и приготви за училище, стана много късно. Облечен в тъмносин костюм, Муди нетърпеливо я чакаше, за да тръгват. И той щеше да закъснее за работа. Цялото му същество подсказваше, че ще избухне всеки момент, и чашата на търпението му преля тъкмо когато се готвеше да поведе Махтоб навън. Тя изпъшка и побягна към спасителната тоалетна. Муди се хвърли след нея и я повлече към вратата.

— Толкова й е зле! — изкрещях аз. — Не можеш да постъпваш така с нея!

— Мога! — изръмжа той.

— Моля те, нека да дойда и аз.

— Не!

Той перна Махтоб по главата с опакото на ръката си и тя изписка. Инстинктът за самосъхранение ме напусна отново. Отчаяно исках да спася Махтоб от ужасите, които я очакваха. Хвърлих се към Муди и се вкопчих с всички сили за ръката му, а ноктите ми пробиха и разпраха сакото му.

— Помощ! Моля ви, помогнете! — пищях аз. Махтоб увисна на дръжката на вратата, но тя бе затворена. Отвътре не се чуваше ни звук, ни стон. Отникъде не можех да разчитам на помощ. Натрупаната през изминалите осем месеца ярост ми даде сили да се съпротивлявам на Муди така, че той истински се изненада. Ритах, хапех, опитвах се да докопам очите му с нокти и да го ритна в слабините и така не му давах възможност да мисли за друго.

— Тичай долу у Есей! — изкрещях към Махтоб.

Тя плачеше и пищеше и не искаше да ме остави насаме с лудия, който бе неин татко, уплашена както за моя, така и за своя живот. Нападна го в гръб и малките й юмручета забарабаниха по гърба му яростно, но безсилно. Впи се в кръста му и го задърпа, за да го отскубне от мен. Той ядно се извърна и с лекота я отблъсна.

— Върви, Махтоб! Тичай у Есей! — повторих аз. Отчаяно, милото ми дете най-сетне изчезна зад вратата и изтича надолу по стълбите, докато Муди и аз продължихме да водим последната битка в живота си — така поне си мислех тогава. Муди ме захапа по ръката толкова силно, че ми потече кръв. Изпищях, отскубнах се от хватката му и успях да го ритна, но ударът повече го разгневи, отколкото му причини болка. Сграбчи ме със силните си ръце и ме хвърли на земята. При падането си ударих гръбнака и остра болка прониза цялото ми тяло. Сега почти не бях в състояние да се движа. Той дълго ме удря и рита, ругаейки с все сили. После взе да ме влачи по пода за косата. В ръцете му оставаха цели кичури.

Спря да си поеме дъх. Лежах и стенех, без да мога да помръдна. Внезапно се врътна и хукна към стълбищната площадка. Тежката дървена врата хлопна зад гърба му и чух как ключалката изщрака два пъти за по-голяма сигурност. Скоро долових писъците на Махтоб — ужасните звуци се чуваха приглушено, от разстояние, но късаха сърцето ми до кръв. После настъпи тишина.

Мина доста време, преди да успея да се поизправя до седнало положение. Мина още толкова, докато успея да стана на крака. Забравила болката от отчаяние, със залитане се отправих към банята. Когато се добрах до нея, покачих се върху тоалетната въпреки болката, пронизваща гръбнака ми. Повдигнах се на пръсти и с мъка успях да се добера до вентилационната шахта, която свързваше баните на първия и втория етаж. Оттук се чуваше как Муди се оплаква на Есей и реди всевъзможни проклятия и ругатни. Есей отговаряше с тих и успокоителен глас. От Махтоб не се чуваше ни звук, ни стон.

Така мина известно време. Идваше ми да пищя от парещата болка в гърба, която се усилваше от неудобната ми поза на пръсти, но сега не можех да мисля за собствените си неприятности. Тонът на разговора долу постепенно се снижи и накрая не бях в състояние да доловя нито дума. И тогава внезапно чух как Махтоб запищя. Наострила слух, проследих писъците от апартамента на Есей през коридора и до входа на къщата. Желязната врата хлопна с глухия ужасяващ звън на затворнически порти.

Смъкнах се от тоалетната чиния и бързо се отправих към спалнята на Мамал и Насрин. Ключът стоеше в ключалката, стаята бе празна. Хукнах към прозореца, който гледаше към предния двор на къщата. Притиснах нос в стъклото, за да мерна какво става долу. Муди седеше с току-що зашит ръкав — от Есей, разбира се. Здраво стискаше Махтоб под мишница, за да не я изтърве, дори ако рита и се опитва да се измъкне от хватката му. Със свободната си ръка разгъна бебешката количка на Амир, хвърли Махтоб вътре и завърза ръцете и краката й.

Обвзе ме нетърпимата мисъл, че виждам Махтоб за последен път в живота си. Бях сигурна в това. Обърнах се и се завтекох към спалнята, сграбчих фотоапарата на Муди от близкия рафт и се върнах към прозореца тъкмо навреме, за да снимам как се отправиха по посока на улица Шариати. Махтоб продължаваше да пищи, но Муди бе глух и ням за протестите й.

Просълзена, останах да гледам подир тях дълго след като се скриха от погледа ми. „Повече никога няма да я видя“ — повтарях си аз.

— Добре ли си?

Беше Есей, която викаше през шахтата в банята. Сигурно ме бе чула да плача, докато се опитвах да измия кръвта по себе си.

— Да! — викнах в отговор. — Искам да говоря с теб. Така бе невъзможно да разговаряме, защото трябваше да си крещим.

— Моля те, слез в задния двор, за да можем да поговорим — помолих я аз.

Затътрих изтръпналото си от болки тяло към задния двор и видях Есей да ме чака долу.

— Защо пусна Муди у вас? — попитах, хлипайки силно. — Защо не защити Махтоб?

— Двамата влязоха едновременно — обясни Есей. — Тя се беше скрила под стълбището, той я намери и я доведе при мен.

Горкичката Махтоб, изплака сърцето ми. Обърнах се към Есей и й казах:

— Трябва да ми помогнеш.

— Реза отиде на работа — отвърна Есей.

Очите и цялото й поведение излъчваха искрено съчувствие, но и вродената предпазливост на иранската жена. Тя щеше да направи за мен всичко възможно, но нямаше да посмее да се опълчи срещу желанията на съпруга си или своя роднина.

— Наистина съжалявам, но нищо не можем да направим.

— Добре ли е Махтоб? Къде е?

— Не знам къде я заведе.

И двете чухме как нейното бебе заплака.

— Трябва да се прибирам — рече тя.

Върнах се в апартамента. „Обади се в посолството — казах си аз. Защо не се бях сетила по-рано?“ Ако не успеех да се свържа с Хелън и господин Винкоп в посолството, имах домашните им телефони. Бързо се отправих към кухнята, но телефона го нямаше.

Сега вече ми стана ясно, че тази сутрин Муди е планирал действията много внимателно. Къде беше Мамал?

Къде беше Насрин? Къде е телефонът? Положението бе много по-сериозно, отколкото си представях. Мъчех се да разсъждавам логично и да намеря начин да отвърна на удара.

Вече бях натрупала опит на затворено в клетка животно и внимателно претършувах и огледах стаите. Нямах никакъв план, ала знаех, че трябва да търся слабите места на новата клопка на Муди. Върнах се на балкона и се огледах внимателно, като изключих възможността да се прехвърля през парапета, защото тогава щях да се озова в задния двор на Реза и Есей, от който излизане няма, тъй като бе ограден с висок тухлен зид.

Отстрани на балкона имаше тесен парапет, който го свързваше с покрива на съседната едноетажна къща. От прозореца на спалнята ни можех да се добера до него и да се прехвърля върху съседния покрив, макар операцията да бе доста рискована. Ами после? Ако вратата на съседския балкон е заключена? Ако няма никой в къщата? Щяха ли да ми помогнат съседите, или ще повикат полицията? Дори да успея да избягам, какво ще стане с Махтоб?

В главата ми се въртяха десетки страхове, възможности и предположения, въпреки че слепоочията ми пулсираха от ударите на Муди. Безнадеждността на положението ме притисна като оловна плоча. Трябваше да установя връзка — каквато и да е, но връзка — с външния свят. Бързо закрачих към спалнята на Мамал и Насрин и отворих прозореца, който гледаше към малка пресечка отстрани на къщата. Навън се носеше обичайният уличен шум и никой дори не подозираше за злощастната ми съдба. Струваше ми се особено важно да бъда по-близко до забързаните по свои дела мъже и жени. Прозорците имаха железни решетки, разстоянието между пръчките бе около петнайсет сантиметра, а между тях и самите прозорци имаше закрепен с болтове шперплат, който ми пречеше да виждам какво става навън. Тротоарът бе съвсем тесен и минаваше непосредствено до къщата, така че изобщо не можех да го видя.

Дадох си сметка, че ако успея да сваля шперплата, ще мога да притисна чело в решетката и да наблюдавам тротоара. Прерових къщата за отвертка, но никъде не успях да открия, и тогава взех от кухнята един нож. Отместих шперплата и вперих поглед надолу. Сега вече можех да наблюдавам оживеното движение по улицата, но това с нищо не променяше нещата. Никой от минувачите не можеше да ми помогне. Неохотно върнах шперплата на място, за да не забележи Муди какво съм се опитвала да правя. Върнах се в хола и там си дадох сметка, че ако иска, Муди може да ме изолира още повече. Всички врати в апартамента имаха заключалки и би могъл да ме заключи в хола. Още веднъж прерових къщата за някакви инструменти или оръжие и най-сетне взех остър кухненски нож. Скрих го заедно с ножа, който бях използувала като отвертка, под един от персийските килими в хола. Ако Муди ме заключеше тук, можех да ги използвам, за да разбия ключалките. Продължих да тършувам из къщата и ми дойде наум, че между столовата и стълбищната площадка има вътрешен прозорец. Муди бе забравил тази възможност за измъкване. Той почти не се забелязваше, тъй като бе скрит зад тежко перде. Не бе заключен и леко се отвори още от първия опит. Показах глава навън и внимателно заоглеждах наоколо. Можех лесно да се измъкна и да изляза на площадката, но пак си оставах пленница, защото тежката желязна външна врата винаги стоеше заключена. Внимателно огледах стълбището, което продължаваше нагоре към покрива на сградата. Можех да изляза горе и да се опитам да се прехвърля на някой съседен покрив. Ами после? Дали някой от съседите щеше да приеме избягала от съпруга си американка и да я остави да напусне необезпокоявана дома му? Дори в този случай щях да остана без Махтоб.

Не спирах да плача. Осъзнавах, че с живота ми е свършено и Муди може да ме убие всеки момент и затова трябва да опазя моите познати. Сграбчих бележника с адресите и бързо започнах да унищожавам телефонни номера. При все че бяха кодирани, не исках да застрашавам живота на нито един от хората, които бяха направили и най-малък опит да ми помогнат. Между страниците имаше няколко късчета хартия с кодирани телефонни номера, които изгорих и изхвърлих пепелта.

Съсипана от всичко случило се през последните няколко ужасни дни, аз се строполих на пода и останах така. Възможно е и да съм задрямала. Събуди ме звукът на превъртащ се в ключалката ключ и преди да имам време да реагирам, влезе Есей. Носеше поднос с храна.

— Моля те да хапнеш — рече тя.

Поех подноса, благодарих и за храната и се опитах да завържа разговор, но Есей се държеше свито и притеснено.

— Съжалявам — тихо промълви тя, преди да напусне, и заключи вратата след себе си. Изщракването на ключа отекна в главата ми. Отнесох подноса в кухнята, без да се докосна до яденето. Минаха дълги и мъчителни часове, преди той да се върне. Беше сам.

— Къде е тя? — изплаках аз.

— Не е нужно да знаеш — строго отвърна той. — Не се безпокой за нея. Отсега нататък за нея ще се грижа аз.

Той ме блъсна грубо и влезе в спалнята. За миг изпитах перверзно удоволствие, наслаждавайки се на следите от собствените си нокти по физиономията му. Но това чувство се стопи много бързо при сравнението между неговите и моите много по-жестоки наранявания. Къде беше милото ми дете?

Муди бързо се върна в хола с някои дрешки на Махтоб и куклата, която й подарихме за рождения ден.

— Иска си я — каза той.

— Къде е? Моля те, позволи ми да я видя.

Без да каже дума, Муди ме отстрани от пътя си и напусна апартамента, като заключи вратата след себе си.

Късно следобед, докато лежах свита на кълбо в леглото с туптящ от болки гръб, чух звънеца на входната врата. Някой стоеше на пътеката. Изтичах към домофона. Беше Елън.

— Заключена съм. Почакай да ида до прозореца. Можем да говорим оттам.

Бързо свалих шперплата и притиснах чело в желязната решетка. Елън стоеше на пътеката заедно с Мариам и Али.

— Дойдох да видя какво става — рече тя и добави: — Али е жаден и иска да пийне нещо.

— Не мога да ти дам нищо за пиене. Заключена съм — обърнах се към Али.

Разбира се, Есей чу разговора и скоро се появи на пътеката с чаша вода за момченцето.

— С какво можем да помогнем? — попита ме Елън. Есей също очакваше да чуе отговора на този въпрос.

— Доведи Хормоз — предложих аз. — Опитайте се да разговаряте с Муди.

Елън се съгласи. Тя поведе децата по оживения тротоар, а полите на чадора й се развяваха от пролетния бриз.

В късните часове на същия следобед Реза разговаря с мен от вътрешния двор. Излязох на балкона. Сега вече знаех, че Есей има ключ за горния апартамент, но Реза отказа да се качи при мен.

— Реза — проплаках аз, — искрено ти благодаря за вниманието, което ми оказваш тук в Иран. Ти си по-любезен от всички останали, особено като се имат предвид неприятностите ни в Щатите.

— Благодаря. Добре ли си?

— Моля те, помогни ми. Мисля, че си единственият, който може да говори с Муди. Ще видя ли някога Махтоб?

— Не се безпокой. Ще я видиш отново. Той няма да ти я отнеме, защото те обича. Обича и нея. Не иска Махтоб да израсне сама. Неговото детство е минало без майка и баща и той няма да позволи и с Махтоб да се случи същото.

— Моля те, говори с него — молех аз.

— Не мога да разговарям с него. Правото да взема решения е негово… каквото реши, това ще бъде. Не мога да му казвам какво да прави.

— Опитай, моля те. Тази вечер.

— Не, тази вечер не мога — отвърна Реза. — Утре ще ходя в командировка до Ращ. Като се върна след два дни, ако нищо не се е променило, може би ще говоря с него.

— Моля те, не си отивай. Стой тук. Страх ме е. Не ми се стои сама.

— Не мога. Трябва да вървя.

Привечер Есей ми отключи.

— Ела долу — рече тя.

Там бяха Елън, Хормоз и Реза. Докато Мариам и Али си играеха с двете деца на Реза и Есей, ние се опитвахме да намерим решение на така възникналата дилема. Всички те бяха подкрепяли Муди, бяха стояли твърдо срещу мен, с пълното съзнание, че постъпват разумно. Всички бяха правоверни мюсюлмани. Трябваше да уважават Муди и правото му да се разпорежда в семейството си. Но те бяха и мои приятели и всички обичаха Махтоб. Беше им ясно, че в тази проклета ислямска република един баща и съпруг може да стигне твърде далеч.

Никой не искаше да ходи в полицията, най-малко — аз. В присъствието на Реза и Есей не смеех да обсъждам с Елън и Хормоз възможността да се свържем с посолството.

Знаех, че ще откажат да контактуват със служители от швейцарската или американската мисия.

Това ни поставяше пред неразрешима дилема. Не можехме да предприемем нищо. Оставаше да се опитаме да разговаряме разумно с Муди, но всички знаехме, че в момента с него не може да се разговаря разумно. Кой знае дали изобщо някога щеше да е в състояние да прояви разум.

Опитвах се да потисна надигащата се в мен вълна от ярост. Набийте го! Затворете го! Изпратете ни с Махтоб в Америка! Ето това ми се искаше да им закрещя и да ги накарам да видят единственото разрешение на тази ужасна история. Трябваше обаче да се съобразявам с реалността.

Трябваше да намеря някакъв среден вариант, който да ги удовлетвори, но такъв май нямаше. Както разговаряхме, входната врата се отвори и затвори. Реза излезе да види кой идва и доведе Муди в апартамента.

— Как си успяла да се измъкнеш? — попита ме той. — Защо си слязла тук?

— Есей има ключ — обясних аз. — Тя ме доведе.

— Дай ми го! — изкрещя той и Есей покорно се подчини.

— Недей така — кротко се обади Реза, като се опитваше да укроти бяса на Муди.

— Какво правят тия тук? — изкрещя Муди и посочи Елън и Хормоз.

— Опитват се да помогнат. Имаме проблеми и се нуждаем от помощ — обадих се аз.

— Нямаме никакви проблеми! — беснееше Муди. — Ти имаш проблеми.

Той се обърна към Елън и Хормоз.

— Махайте се и ни оставете сами. Това не е ваша работа. Не желая повече да имате нищо общо с нея!

За мой ужас Елън и Хормоз веднага станаха да си ходят.

— Моля ви, не си тръгвайте — молех ги аз. — Страх ме е, че ще ме бие пак. Ще ме убие! Ако го направи, никой никога няма да научи. Моля ви, не ме оставяйте сама!

— Трябва да тръгваме — рече Хормоз. — Каза ни да си ходим и е в правото си да решава.

Скоро си тръгнаха. Муди ме завлече горе и заключи вратата след нас.

— Къде са Мамал и Насрин? — нервно попитах аз.

— Ти се държиш толкова отвратително, че повече не издържаха тук — рече Муди. — Отидоха у родителите на Насрин. Бяха принудени да напуснат собствения си дом. — Гласът му се повиши. — Това не е тяхна работа. Това си е само наш проблем. Ще направиш добре да не говориш с никой друг за това. Сега вземам нещата в свои ръце. Ще решавам аз. Ще се справя с всичко и с всички.

Бях прекалено уплашена, за да му се противопоставя, и кротувах, докато той беснееше. Поне не ме би.

Тази нощ прекарахме сами в апартамента. Лежахме в едно легло, всеки се бе свил възможно най-далеч от другия и му бе обърнал гръб. Муди спа, ала аз се въртях и търсех удобна поза за изтръпналото си от болки тяло. Напразно. Притеснявах се за Махтоб, плачех за нея, опитвах се да разговарям с нея в мислите си. Не спирах да се моля.

На сутринта Муди се приготви да ходи на работа и си облече чист костюм. Преди да тръгне, грабна заека на Махтоб.

— Иска си го — каза той и излезе.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Останах в леглото дълго след като Муди излезе, ридаейки горчиво: „Махтоб! Махтоб! Махтоб!“ Имах чувството, че тялото ми е една огромна синина. Особено ме болеше опашката, която се бе натъртила доста силно, когато Муди ме блъсна на земята. Свита на кълбо, се опитвах да забравя за болката.

Сигурно бяха минали часове, когато долових познат шум в задния двор. Скърцаше ръждясалата верига на люлката, на която Махтоб толкова обичаше да се люлее. Бавно се измъкнах от леглото и се добрах до балкона, за да видя кой играе навън.

Беше Мариам, дъщеричката на Есей, която весело се люлееше под топлите лъчи на априлското слънце. Тя ме видя и извика невинно:

— Къде е Махтоб?

Сълзите ми попречиха да й отговоря.

Само аз си знаех защо доведох Махтоб в Иран — за да я спася. Сега я бях загубила. Обгърна ме мрак. Трябваше да се преборя със злата си участ. Трябваше да намеря начин да съхраня смелостта и решимостта си. Дали побоят, който ми нанесе Муди, не бе пречупил съпротивата ми? Страхувах се от отговора на този въпрос.

От всичко най-много ме интересуваше как е постъпил с Махтоб. Не по-малко обезпокояваща бе мисълта как е могъл да го направи. Този Муди просто не бе човекът, за когото се бях омъжила.

Какво се обърка? Отговорът ми бе и известен, и неизвестен. Давах си ясна сметка за обстоятелствата. Можех да възстановя по памет кривата на лудостта му през осемте ни години семеен живот и да я свържа с професионалните му проблеми. Можех дори да назова конкретни случаи, свързани с непредвидими тогава политически събития.

Защо не ги забелязах навреме, за да предотвратя злощастието? Едва сега си дадох сметка как е трябвало да постъпя.

Когато преди осем години тригодишният договор на Муди с Детройтската остеопатична болница изтече, двамата бяхме изправени пред дилемата — дали да живеем заедно, или всеки поотделно да се погрижи за собствения си живот. Решението дойде, след като се запознахме с едно предложение за работа в Остеопатичната болница в Корпус Кристи, където работеше само един анестезиолог, а имаше нужда и от втори. Годишната заплата бе сто и петдесет хиляди долара и това ужасно ни зарадва.

Част от мен се съпротивляваше на мисълта да се отделя от родителите си в Мичиган, но друго, по-силно чувство ми подсказваше, че съм готова за един нов блажен и охолен живот.

Джо и особено шестгодишният Джон бяха възхитени от такава перспектива. Преди сватбата Джон ми каза:

— Мамо, не зная дали ще мога да живея с Муди.

— Защо?

Като разбрах, че говори сериозно, се разсмях. Джон свързваше Муди със сладкиши и щастливо бъдеще.

Неоспоримият факт, че двамата с Муди се обичаме, допълваше всички останали разумни аргументи в полза на този брак. Да се откажа от него и да го изпратя в Корпус Кристи, за да продължа да живея посредствено сред работниците в Централен Мичиган, ми се струваше глупаво.

И тъй сключихме брак на шести юни 1977 г. в една джамия в Хюстън. Сватбената церемония бе скромна и в тесен приятелски кръг. След като изслушахме няколко простички слова на английски и фарси, аз се оказах любимата и обсипана с почести кралица на Муди.

Непрекъснато ми носеше цветя, подаръци и много мили изненади. Често получавах по пощата собственоръчно нарисувана картичка или любовно писмо с изрязани от вестник думички. Не пропускаше възможност да ме похвали пред приятелите ни. Веднъж по време на вечеря ми поднесе голяма и лъскава синьозлатиста купа с надпис „На най-прекрасната съпруга в света“. Колекцията ми от музикални кутийки растеше. Подаряваше и книги по всякакъв повод с най-ласкави посвещения. Не минаваше и ден да не ми покаже силните си чувства.

Веднага пролича колко мъдро решение е взел Муди, избирайки за своя специалност анестезиологията. Тя е една от най-доходните, при това съвсем не изтощителна. Муди ръководеше екип от дипломирани и специализирани медицински сестри-анестезиолози, което му даваше възможност да наблюдава трима-четирима пациенти едновременно, като получава хонорарите, предвидени в подобни случаи. Работата му бе лека. Трябваше да ходи в болницата рано сутрин за операции, често свършваше до обяд и се прибираше у дома. Нямаше фиксиран работен ден, а повикванията по спешност разделяше с колегата си.

Роден в елитно иранско семейство, Муди лесно влезе в ролята на проспериращ американски лекар. Купихме голяма красива къща в един от богатите квартали на Корпус Кристи, в който живееха лекари, стоматолози, адвокати и представители на други солидни професии.

Муди нае домашна прислужница, за да ме освободи от по-неприятните домакински ангажименти, и двамата впрегнахме на работа моите организаторски способности.

Времето ми бе запълнено от приятното задължение да водя дневниците и сметките на Муди, съчетано с удоволствието от грижите за семейството и дома. Домашната прислужница се занимаваше с по-досадните неща, свързани с поддържането на къщата.

Често канехме гости — от една страна, обичахме компаниите, а, от друга, знаехме, че създаването на връзки и познанства е много важно за кариерата на всеки медик. Преди да дойдем в Корпус Кристи, другият анестезиолог бе претрупан с работа. Беше благодарен за помощта, но лекарите работят на териториален принцип, тъй че идването на Муди положи началото на едно благородно съревнование. Имаше много работа, но въпреки това чувствахме нужда да заздравим отношенията си чрез много обществени ангажименти. Лекарите от нашия кръг бяха както американци, така и чужденци, които, подобно на Муди, бяха дошли да учат и практикуват в Щатите. Имаше много индийци, пакистанци, египтяни и араби от Саудитска Арабия, както и сънародници на мъжа ми. Често си разказвахме един на друг различни обичаи, свързани с други култури. Прочух се с умението си да приготвям ирански ястия.