[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

Таксито бе пълно с иранци. Бавно се промъкваше през задръстванията. Шофьорът натискаше ту газта, ту спирачката, ту клаксона и неистово ругаеше ислямските си братя — наричаше ги „саг“, един особено злобен епитет, който буквално значи „куче“.

Пристигнахме навреме и без инциденти. Когато обаче четири часа по-късно на път към къщи застанах пред училището и започнах да правя отчаяни опити да спра оранжево такси, един бял пакон, местно производство (най-често срещаната кола в Иран), в която се мъдреха четири жени в черни чадори, бавно мина край мен в дясното платно. За моя изненада жената на предната седалка свали стъклото и ми извика нещо на фарси.

„Дали не пита за посоката“ — зачудих се аз.

Колата спря при завоя съвсем наблизо. Четирите жени излязоха и хукнаха към нас. Стискаха чадорите под брадичките си и крещяха нещо в един глас.

Недоумявах с какво може да съм разгневила тези жени, когато Махтоб отвърна на безмълвния ми въпрос.

— Сложи си хубаво русарито — подсети ме тя. Докоснах шала си и усетих, че оттам светотатствено се подават няколко кичурчета коса, така че побързах да смъкна русарито надолу. Четирите жени се върнаха в пакона и отново потеглиха. Спрях едно оранжево такси и с Махтоб се прибрахме у дома. Муди се чувстваше горд от постижението ни, а аз бях особено доволна, въпреки случката с четирите жени в белия пакон.

На следващия ден госпожа Азар ми обясни загадката.

— Вчера забелязах, че ви се случи неприятност — каза ми тя. — Видях онези жени, които се втурнаха към вас, докато се опитвахте да спрете такси. Тъкмо тръгвах да ви помогна, когато те си отидоха.

— Кои бяха? — попитах я аз.

— Пасдар. Това бяха жени пасдар.

Е, най-после равенство. Специалните полицейски женски служби имаха толкова власт, колкото и колегите им от противоположния пол. Те следяха за задължителното облекло на жените.

Двайсет и пети декември 1984 година беше най-тежкият ден в живота ми. Не се случи нищо особено и именно това бе причината за страданието ми. Не можех да зарадвам Махтоб с коледен подарък, а при сегашните обстоятелства дори не исках и да правя опит, за да не събуждам носталгията й. През този ден мислено бях у дома в Мичиган с Джо и Джон, с родителите ми. Муди не ми позволи да им се обадя и да им пожелая весела Коледа. Не бях говорила с Хелън от няколко седмици, откакто ме предупреди за загадъчните жени, които ме търсели. Нямах никакви новини за състоянието на татко, никакви новини за синовете си.

В Техеран този ден не се празнува, а това означаваше обикновен учебен ден за Махтоб. Настиналият Муди ме обвини, че съм лоша съпруга, щом стоя с Махтоб в училище.

— Трябва да си дойдеш у дома и да ми приготвиш пилешка супа — каза той.

— Тя няма да иска да остане сама в училище — отвърнах му аз. — Знаеш го много добре. Насрин ще ти приготви пилешка супа.

Муди ме изгледа мъченически. И двамата знаехме, че Насрин е ужасна готвачка.

„Дано пилешката й супа те убие, помислих си аз. — Или простудата.“ Право да си кажа, все се молех: „Боже, нека му се случи нещо. Нека го убие бомба. Нека получи сърдечен пристъп.“ Знаех, че е грешно да храня такива помисли, но те непрекъснато се въртяха в главата ми.

Този ден учителките и персоналът направиха всичко възможно, за да ме поразвеселят.

— Весела Коледа! — рече ми госпожа Азар и ми връчи едно пакетче.

Отворих го — красиво илюстрирано кратко издание на „Рубаят“ на Омар Хаям. Стиховете бяха на френски, английски и фарси. Ханум Шахин бе толкова правоверна вярваща, че не можех и да допусна, че смята Коледа за нещо специално. Тя обаче ми подари няколко ислямски образователни книги, в които бяха подробно описани правилата и изискванията, свързани с молитвите, свещените празници и другите религиозни ритуали. Книгата, която ме заинтригува най-силно, бе английски превод на иранската конституция. Започнах да я чета внимателно още същата сутрин и продължих със същото темпо през следващите няколко дни, като търсех грижливо онези пасажи, които засягаха правата на жените. Един от дяловете се отнасяше до семейните проблеми. Ако се окаже, че иранката има конфликт с мъжа си, тя може да се отнесе до определен отдел в някакво министерство. Семейството се проучва с помощта на двамата съпрузи, които са задължени да се подчинят на решението на арбитъра, който, разбира се, е иранец. Отхвърлих тази стратегия.

Разделът, който се отнасяше до финансови средства и имоти, беше съвсем недвусмислен — съпругът притежава всичко, съпругата — нищо. При развод децата остават да живеят с бащата.

Конституцията определяше и диктуваше всички най-важни подробности от личния живот на индивида, дори и най-интимните женски проблеми. Например престъпление е жената да предприема каквито и да е противозачатъчни мерки без знанието и желанието на съпруга си. Това знаех предварително. Всъщност Муди ми бе казал, че това престъпление се наказва със смъртно наказание. Прочитът на книгите ми отвори очите за много неща. Дадох си сметка, че досега съм нарушила доста ирански закони и сигурно щях да продължавам да го правя. Но беше твърде притеснително да знаеш, че носиш в тялото си противозачатъчна спирала — нещо, което Муди не знаеше, — която застрашава живота ти. Дали наистина екзекутират жените, използвали противозачатъчни средства? Отговорът ми беше добре известен. В тази страна мъжете можеха да правят всичко със своите съпруги.

Друг абзац от конституцията ме изпълни с още по-вледеняващ ужас. В него се казваше, че след смъртта на съпруга неговите деца не остават на вдовицата му, а на собствения му род. Ако Муди умре, Махтоб няма да ми принадлежи, а ще бъде осиновена от неговия най-близък жив роднина по права линия, тоест Амех Бозорг! Престанах да се моля да умре Муди.

Никъде в иранската конституция нямаше и намек за закон, политическа линия или обществена програма, която да ми вдъхне и най-слаба надежда. Книгата потвърждаваше всичко онова, което интуитивно знаех. Не съществуваше законен начин да напусна страната с Махтоб без позволението на Муди. Съществуваха няколко други възможности, като например развод или смъртта на Муди, в резултат на което бих могла да бъда депортирана, но щях да загубя Махтоб завинаги. Бях готова по-скоро да умра, отколкото да позволя подобно нещо. Бях дошла в Иран именно за да избягна тази твърде реална и ужасяваща възможност. Мълчаливо повторих клетвата си. Ще измъкна оттук и двете ни. В един хубав ден.

С наближаването на Новата година настроението ми малко се подобри. Вече не стоях по цял ден като затворничка в апартамента на Мамал — бях намерила приятели в училището. Те бяха възприемчиви и изпълнителни ученици, а от моя страна осъзнавах, че всяка научена дума на фарси ми помага да се ориентирам и оправям във и извън Техеран. Просто усещах, че 1985-а ще е годината, през която двете с Махтоб ще се върнем у дома — всъщност изобщо не допусках какъвто и да било друг развой на нещата.

Муди си оставаше все така непредсказуем. Понякога дружелюбен и весел, друг път — груб и заплашителен, но поне изглеждаше доволен от уреждането на жилищния ни проблем и повече не отвори дума да се връщаме у Амех Бозорг. Както се бях надявала, мързелът му нарастваше с течение на времето. Вече редовно ни позволяваше да ходим сами на училище и малко по малко престана да ни прибира на обяд. Тази по-голяма възможност да се движа самостоятелно ми вдъхваше особени надежди.

Ханум Шахин също си даваше еметка за този развой на нещата, отбелязвайки факта, че Муди се появява в училището все по-рядко. Един ден с помощта на госпожа Азар проведохме дискретен разговор.

— Обещахме на съпруга ви, че няма да ви позволяваме да ползвате телефона и няма да ви пускаме да излизате от сградата — каза ми тя. — И трябва да изпълняваме дадените обещания, но не сме му обещавали да го уведомяваме в случай, че закъснеете за училище. Не ни казвайте къде ходите, защото, ако ни попита, ще бъдем принудени да му кажем. Ако не знаем обаче, не сме длъжни да му говорим.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Грипът още мъчеше Муди. От ден на ден ставаше все по-мързелив и бдителността му намаля. Очевидно разчиташе, че учителките ще ме наблюдават, защото желанията му са закон, и не изпитваше и капка съмнение към тях.

Един ден закъснях за училище няколко минути, само за да проверя реакцията на учителките. Нищо не се случи: ханум Шахин удържа на дадената дума. Използвах времето, за да телефонирам на Хелън в посолството, и тя още веднъж ме предупреди за двете странни жени, които горели от желание да ми помогнат. Каза, че иска да ме види лично, но аз се поколебах дали да предприема дългото и рисковано пътешествие до посолството, защото някое непредвидено улично задръстване можеше да се окаже фатално за навременното ми връщане.

Ставаше обаче все по-очевидно, че трябва да се действа. Например играта на Махтоб и Мариам ме тревожеше все по-силно. Момиченцата обичаха да подреждат куклите и сервизите си и се забавляваха чудесно, като се правеха на домакини. Внезапно Мариам извикваше на фарси: „Идва мъж!“ и двете бързо се увиваха в чадорите си.

И така, една сутрин поех дълбоко дъх и реших да рискувам. Двете с Махтоб тръгнахме към училището. Поехме но улица Шариати, където обикновено спирахме някое оранжево такси. Огледах се неколкократно, за да съм сигурна, че никой не ни наблюдава.

— Махтоб, тази сутрин отиваме в посолството. Не бива да казваш на татко — обърнах се към нея.

— Чашм — несъзнателно потвърди тя на фарси и този отговор още повече затвърди намерението ми да действам.

Махтоб, разбира се, искаше да напусне Иран не по-малко от мен, но ежедневно попиваше езика и нравите на страната.

Знаех, че с времето ще бъде асимилирана от тази култура дори против волята й.

Намерихме такси и аз дадох на шофьора адреса на Секцията по интереси на Съединените щати към швейцарското посолство с помощта на Махтоб, която ми превеждаше. След убийствено дълго пътуване из града, последвано от неприятната процедура по легитимирането и претърсването, най-после прекрачихме прага на кабинета на Хелън.

Жадно погълнах съдържанието на писмата от Джо и Джон, от мама и татко. Писмото на Джон бе особено трогателно: „Моля те, грижи се за Махтоб и я дръж непрекъснато под око“ — пишеше ми той.

— Вече имаме известни резултати — каза Хелън. — Все пак нещо налице. Държавният департамент знае къде си и прави каквото може.

„Което не е кой знае колко“ — помислих си аз.

— Освен това една американка се е обадила за теб в посолството във Франкфурт — продължи Хелън.

„Джуди!“

Идваше ми да изкрещя: „Защо тогава сме още тук?“

— Има още нещо, което може да се направи — да ви извадим нови паспорти чрез американското посолство в Швейцария. Разбира се, няма да бъдат с необходимите визи, но може да се окажат полезни. Ще ги пазим тук.

В следващия половин час попълнихме формулярите, необходими за издаването на паспортите.

— А сега да поговорим за двете жени, които дойдоха тук и питаха за теб и Махтоб — продължи Хелън. — Говорили са със семейството ти в Америка, но, моля те, внимавай! Те не знаят точно какво правят. Недей да ги слушаш, защото ще си имаш много неприятности.
И двете били американки, омъжени за иранци. Едната от тях — Триш — била съпруга на пилот. Другата — Сюзън — била омъжена за високопоставен държавен служител. И двете имали абсолютна свобода да се движат из цялата страна, както и да я напускат, когато поискат. Развълнувани от съдбата ми, искали да ми помогнат.

— Как мога да се свържа с тях? — попитах аз. Хелън смръщи вежди — явно не й стана приятно, че държа да проверя и тази възможност, но отсъствието на официални пътища за решаването на проблема ме потискаше все повече и тя сама виждаше тревогата и отчаянието, изписани на лицето ми.

— Последвай ме — рече тя.

Въведе ни в кабинета на шефа си, господин Винкоп — заместник-консул на посолството.

— Моля ви, не се забърквайте с тези жени — посъветва ме той. — Те са доста ексцентрични и не знаят какво вършат. Казаха ни, че ще ви отвлекат от улицата и ще ви изведат от страната, без, разбира се, да са наясно как точно ще го направят. Представят си нещата като на кино, но така те просто не стават.

Имах чувството, че животът ми е по-сложен и заплетен от който и да е приключенски филм. Всичко можеше да се случи. Защо поне да не опитам да поговоря с тези жени? После ми хрумна друга идея.

— Какво ще кажете за евентуално прехвърляне в Турция? — попитах, защото си спомних за приятеля на Рашид, който превеждал нелегално бегълци през границата.

— Не! — отряза господин Винкоп. — Много е опасно. Има хора, които ти обещават, че ще те прехвърлят. Взимат ти парите, завеждат те до границата, изнасилват те, убиват те или те предават на властите. Не бива да правите това, защото рискувате живота на дъщеря си. Наистина е много опасно.

Очите на Махтоб се разшириха от ужас, а сърцето ми заблъска в гърдите. До този момент дъщеря ми не бе осъзнавала, че пътят към Америка може да е свързан с физически страдания. Тя зарови глава в мен.

Хелън ни разказа още една подобна история. Съвсем наскоро иранка се опитала да напусне страната по този начин, като платила на контрабандисти да прехвърлят нея и дъщеря й през границата. Контрабандистите ги завели близо до турската граница и просто ги зарязали в планините. Дъщерята умряла от изтощение и студ, а жената случайно стигнала до едно селце — била полумъртва и всичките й зъби липсвали.

— От всички начини за бягство прехвърлянето в Турция е най-опасният — каза Хелън. — Можеш да получиш развод. Мога да представя случая ти в ООН — ще получиш развод и разрешение да напуснеш страната на хуманитарно основание. Тогава ще ти позволят да се върнеш в Щатите.

— Не без дъщеря ми! — отсякох.

— Ти си луда — рече Хелън и продължи пред самата Махтоб. — Защо не си тръгнеш и просто не я оставиш тук? Напусни тази страна и я забрави!

Не можех да повярвам на ушите си. Направо не можех да допусна, че Хелън е толкова безчувствена и жестокосърдечна, за да изрече всичко това пред детето. Очевидно нямаше и понятие от дълбоката връзка между майка и дъщеря.

— Мамо, не можеш да си идеш в Америка без мен! — изплака Махтоб.

Притиснах я до гърдите си и я уверих, че никога, никога няма да я изоставя. Случилото се затвърди окончателно решението ми да действам без отлагане.

— Искам да се свържа с тези жени! — твърдо заявих аз. Хелън обърна очи към тавана, а господин Винкоп се покашля нервно. Не можех да повярвам на собствените си думи — бях затънала твърде дълбоко във всевъзможни комбинации.

Настъпи мълчание. Когато най-сетне се увери в твърдостта и неотстъпчивостта ми, господин Винкоп въздъхна:

— Наш дълг е да ви дадем тази информация, но наистина ви съветвам да не се свързвате с тях.

Той ми даде телефона на Триш и аз й позвъних на минутата.

— Обаждам ви се от кабинета на заместник-консула в посолството — казах.

Триш буквално изпадна в екстаз, като разбра кой говори с нея.

— Снощи разговарях по телефона с майка ви! — извика тя. — Разговарям с нея всеки ден. Тя плаче непрекъснато и е наистина много разтревожена. Иска да направим нещо и ние й обещахме. Търсим начин да се свържем с вас. Кога можем да се срещнем?

Обсъдихме подробностите. Щях да кажа на Муди, че след училище трябва да пазарувам, така че двете с Махтоб ще се приберем малко по-късно от обичайното. Ако той се съгласи, щях да се обадя на Триш и да потвърдя срещата. Двете с Махтоб щяхме да я чакаме на задния изход на парка Курош в дванайсет и петнайсет. Триш и Сюзън щяха да пристигнат с бял пакон.

— Добре! — потвърди Триш. — Доскоро!

Нейният ентусиазъм ме зарази и изплаши едновременно.

Защо го правеше? Заради пари или заради тръпката на приключението? Чувствах, че мога да й гласувам доверие, що се отнася до мотивите й, но дали имаше опит? От друга страна, излъчваше оптимизъм, от какъвто силно се нуждаех именно сега. Чаках с нетърпение срещата и се чудех какво ли ще излезе от нея.

Когато затворих телефона, видях, че Хелън кърши пръсти.

— Какво ще кажете за една пица утре вечер? — попитах аз.

— Много добре — в един глас отвърнаха Муди, Мамал и Насрин, без дори да подозират, че току-що съм им заложила малък капан.

Изкарах една неспокойна нощ. Измъчваха ме хиляди въпроси и правеха съня невъзможен. Разумно ли постъпвах? Трябваше ли да послушам съвета на служителите от посолството, или трябваше да изпробвам всяка предоставена ми възможност да получа свободата си? Застрашавах ли с нещо Махтоб? Имах ли право на това? Ами ако ни заловят? Ще ме върнат ли на Муди, или което е по-лошо, ще ме депортират и ще дадат Махтоб на законния й собственик — нейния баща? Това бе най-ужасният ми кошмар. Нямах никакво желание да се връщам в Америка сама.

Открих, че е почти невъзможно да претегля рисковете, на които се подлагаме. На разсъмване, когато Муди се надигна за молитвите си, аз все още стоях с вперени в тавана очи и без окончателно решение в главата си. Като се върна в леглото, той се сгуши в мен, за да се стопли — зимната утрин бе мразовита. Престорих се, че спя, и на мига реших — трябва да се измъкна от този мъж, когото ненавиждах!

Два часа по-късно Муди спеше свит на кълбо в леглото, а ние с Махтоб се стягахме за училище.

— Днес ще позакъснея — рекох с непринуден тон. — Ще се отбия до „Пол Пица“ за сирене.

— М-м-м — изсумтя Муди и аз го приех за съгласие. Когато на обяд освободиха предучилищните групи, Махтоб беше готова и развълнувана като мен самата, но се прикриваше далеч по-майсторски. Метнахме се на едно такси и бързо стигнахме до парка Курош, където открихме телефонна кабина.

— Тук сме — казах на Триш.

— Идваме след пет минути.

Белият пакон спря до нас точно в уговореното време. В него имаше две жени и няколко кресливи дечурлига. От предната седалка изскочи жена, сграбчи ме за ръката и ме затегли към колата.

— Хайде, идвате с нас! — рече тя. Издърпах ръката си.

— Трябва да поговорим — рекох. — Какво става?

— Търсим ви от седмици насам! — отвърна жената. — Просто идвате с нас и толкоз.

Тя отново ме хвана, а с другата си ръка се опита да дръпне Махтоб, която се сви от страх и нададе остър писък.

— Трябва да дойдете с нас веднага! — рече жената.

— Нямате друг избор. Или тръгвате сега, или няма да ви помогнем.

— Вижте, та аз дори не ви познавам. Кажете ми поне как научихте за мен? Какъв е планът ви?

Жената заговори бързо, като се опитваше да успокои Махтоб, и в същото време нервно се озърташе наоколо с надеждата, че сцената няма да привлече вниманието на полицията.

— Аз съм Триш. Джуди ти е казала за нас. Говорим с нея всеки ден. Знаем как да те измъкнем от страната.

— Как? — попитах настоятелно.

— Ще те отведем в един апартамент. Може би ще се криеш месец, а може и дни, дори часове — не знаем. После ще те измъкнем от страната.

Шофьорката излезе от колата, за да разбере защо се бавим. В нейно лице разпознах „диабетичката“, която бе търсила Муди. Триш я представи — това бе Сюзън.

— Е, добре, кажете ми какъв е планът ви — казах аз. — Сигурно ще го приема.

— Измислили сме го, но не искаме да ти го кажем — увери ме Триш.

Главата ми пламна от въпроси и аз твърдо реших да не влизам в колата на тези две превъзбудени жени, докато не получа отговор поне на някои от тях.

— Приберете се у дома и изпипайте докрай плана си — обърнах се аз към тях. — Ще се видим пак, когато е напълно готов и тогава ще дойда.

— Ние сме зарязали всичко и по цял ден обикаляме из улиците, за да ви търсим. Сега е вашият шанс. Тръгвайте с нас или забравете за всичко!

— Моля ви, дайте ми едно денонощие, обмислете докрай нещата.

— Не. Сега или никога.

Поспорихме няколко минути на улицата, но аз не можех да предприема толкова бързо ход, който щеше да ми осигури свободата. Ами ако двете с Махтоб трябваше да се крием в апартамента, а те да не са в състояние да измислят нищо? Колко време можеха да останат необезпокоявани една американка и дъщеря й в страна, която открито ненавижда Америка?

Най-после им рекох:

— Е, добре, довиждане.

Триш се обърна и отвори вратата на колата. Кипеше от ярост:

— Ти не желаеш да го напуснеш — извика тя. — Никога няма да го напуснеш. Просто така си говориш и караш хората да ти вярват. Но ние вече не ти вярваме. Ти наистина искаш да останеш тук.

Колата потегли и се вля в оживеното улично движение на Техеран.

Двете с Махтоб останахме сами — странно сами сред тълпата пешеходци. Гневната реч на Триш още звучеше в ушите ми. Защо не се бях възползвала от възможността да възвърна свободата си? Възможно ли бе в обвинението й да има макар и частица истина? Наистина ли се самозаблуждавах, че някога ще мога да избягам с Махтоб?

Това бяха ужасни въпроси. Двете с нея можехме сега да се носим в белия пакон в неизвестна посока към едно несигурно и изпълнено с опасности бъдеще. Вместо това бързо се отправихме към магазина, за да купя сирене и приготвя специалитет на съпруга си.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Започнахме да общуваме редовно с Ага и ханум Хаким. Духовникът ми харесваше много, защото не натрапваше религиозността си. Муди също го харесваше. Ага Хаким използваше връзките си и своите стари познати, за да помогне на Муди да си намери работа — да практикува като лекар или поне да преподава. Освен това го насърчаваше да се захване с нещо, което можеше да върши и у дома — да преведе на английски език съчиненията на техния дядо, които сам Ага Хаким бе превел от арабски на фарси.

Муди си купи пишеща машина, уведоми ме, че трябва да играя ролята на секретарка, и се захвана да превежда „Бащи и деца“, в която Тагатие Хаким бе изложил вижданията си по въпроса.

Скоро рядко използуваната маса за хранене на Мамал и Насрин се покри с купища изписани листове. Муди седеше в единия й край, превеждаше на ръка книгата и ми даваше написаното, за да го напечатам.

Докато работехме, започнах да разбирам по-добре поведението на Муди. Според Тагатие Хаким бащата носи пълна отговорност за доброто и почтително поведение на своето дете, което е длъжно да разсъждава „правилно“ и да живее според каноните на исляма. На майката не се отрежда абсолютно никаква роля при възпитанието на децата.

Трудихме се в продължение на седмици върху тази отговорна и трудна задача. Дядото на Муди сътворил тежка, многословна дидактическа проза. Всеки следобед, когато се връщахме с Махтоб от училище, на масата ме чакаше купчина страници. Муди смяташе, че трябва да се заловя веднага за работа, защото гледаше на задачата като на нещо изключително важно.

Един път мислите на Тагатие Хаким ме засегнаха дълбоко. Изброявайки в подробности задълженията на детето към бащата, той разказва следната история: баща на смъртния си одър желае да види своя син за последен път. По бузите ми се затъркаляха сълзи. Думите на страницата се размазаха пред погледа ми. Моят собствен баща умираше и моето място бе до него.

Муди видя, че плача.

— Какво има? — попита ме той.

— Тази история за умиращия баща… — разплаках се аз. — Как можеш да ме държиш насила тук, когато моят баща също гасне? Ти не изпълняваш правилата, написани от собствения ти дядо.

— Твоят баща мюсюлманин ли е? — саркастично попита Муди.

— Разбира се, че не е.

— Тогава не се отнася до него, не се брои — рече той.

Изтичах в спалнята, за да си поплача насаме. Самотата ме притисна така, че не можех да си поема дъх. Образът на татко изплува изпод стиснатите ми клепачи и аз го чух да казва: „Щом има желание, има и начин.“

Трябва да има начин, казах си аз. Просто трябва да има някакъв начин.

Веднъж, когато ни бяха на гости, Ага и ханум Хаким подхвърлиха идеята двете с Махтоб да посещаваме занятията по изучаване на Корана за англоговорещи жени всеки четвъртък следобед в джамията Хосейние Ершад. Тяхното предложение още веднъж доказа добрите им намерения спрямо мен. Те, разбира се, хранеха надежда да ме вкарат в правата вяра, но само от желанието да ме видят по-доволна и щастлива, защото за тях това именно бяха плодовете на исляма. По-важна обаче бе неизречената им препоръка към Муди — да ме пуска да излизам от къщи по-често и да ми позволи да общувам с хора, които говорят моя роден език. Семейство Хаким щяха да се радват, ако успея да стана покорна мюсюлманска съпруга, но съвсем доброволно.