[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

— Нагу! (Не говори) Нагу, госпожа Азар. Кимнах утвърдително.

— Говорила с мой мъж теб — жената се бореше с думите. — Тя иска помогне теб.

На фарси няма местоимения „тя“ и „той“. Иранците винаги ги бъркат. Учителката сведе поглед. Ръката й се плъзна почти незабележимо изпод диплите на одеждата и се протегна към моята. Тя се огледа още веднъж, за да е сигурна, че никой не ни следи. После бързо ме докосна и се отдръпна, а в дланта ми остана късче хартия. На него бе надраскан телефонен номер.

— Ти се обади — прошепна учителката. — Жена. На връщане от училище с Махтоб се отбихме за малко в магазина на Хамид, за да видим какво ще ни донесе тази странна връзка. Като набрах номера, се обади женски глас и на английски се представи за госпожица Алави. Каза, че е щастлива да ме чуе. Обясни, че работи при съпруга на учителката и той разказал на нея и майка й за нашето положение.

— Тъй като говоря английски, защото съм учила в Англия, той ме помоли да ви помогна с каквото мога. Казах, че ще опитам — каза госпожица Алави.

Отново получих доказателство, че не всички иранци трябва да бъдат поставяни в една-единствена категория на фанатизирани американофоби. Госпожица Алави предлагаше помощта си напълно безкористно. Тя рискуваше живота и свободата си само с това, че е разговаряла с мен.

— Как можем да се срещнем? — попита тя.

— Трябва да изчакам сгоден случай — отвърнах.

— Аз мога по всяко време, стига да ви е удобно. Най-добре е в обедната почивка. Ще дойда с кола където и да сте и ще се видим.

— Добре — отвърнах аз.

Кантората й беше далеч от къщата на Мамал, от училището на Махтоб и дори от джамията, където се провеждаха занятията ми в четвъртък. Трудно щяхме да си уредим среща, на която да се опознаем, защото нямахме нито времето, нито възможността за това. Чудех се какви ли са мотивите на госпожица Алави, защото в дискретността й не се съмнявах. Думите й звучаха толкова искрено, че веднага пораждаха доверие.

Дните се точеха бавно и се превръщаха в седмици, а аз продължавах да търся най-сигурния и безопасен начин да осъществя тази среща. Сега, когато Муди ходеше на работа, открих, че мерките за сигурност се бяха засилили. Насрин бе по-бдителна и от съпруга ми. Всеки път, когато прекрачвах прага, тя поглеждаше часовника си. Ала системата за наблюдение и контрол на Муди бе обречена на провал. В град с население четиринайсет милиона той практически не можеше да проследи всички мои действия. Когато един ден се прибрахме с Махтоб от училище, сварихме Насрин ужасно изнервена. Обадили се да я повикат на много важно събрание в университета и тя ме чакаше, за да ми остави Амир. Насрин бързо излезе. Муди бе на работа. Реза и Есей бяха отишли на гости у роднини.

Веднага се обадих на госпожица Алави.

— Можем да се срещнем днес следобед, сега! — казах й аз.

— Идвам веднага — отвърна тя.

Казах й къде се намира паркът, който бе на няколко преки от къщата.

— Как ще ви разпозная? — попитах я аз.

— Ще бъда облечена в черно палто, панталони и шал. Траурни дрехи. Майка ми почина наскоро.

— Моите съболезнования.

— Благодаря — отвърна тя.

Оставих бележка на Муди. Неговата програма в болницата беше с фиксиран начален час — той ходеше там рано сутрин, — ала никога не се знаеше кога ще свърши. Можеше да се върне както в единайсет вечерта, така и всеки момент.

„Децата са нетърпими. Ще ги заведа в парка“ — написах аз.

Махтоб и Амир много обичаха да ходят в парка. Можех напълно да разчитам на Махтоб и на чувството й за самосъхранение, а Амир бе едва проходил малчуган, така че те не ме тревожеха. Онова, което ме тревожеше, бе как ще реагира Муди на решението ми да изляза от къщи и да ида в парка, не придружавана от никого и без негово разрешение. Надявах се, че ще се прибера у дома преди него.

Децата се бяха заиграли на люлките заедно с други хлапета, когато облечена в черно жена приближи към мен. Иранското облекло винаги създава затруднения да си представите външността на непознат човек, но от онова, което можех да видя, предположих, че е около петдесет-годишна. Може да беше и по-млада. Седна до мен на пейката.

— Оставих бележка на съпруга си — бързо казах аз. — Може да се появи тук.

— Добре! — отвърна госпожица Алави. — Ако дойде, ще се направя, че съм с някое от другите деца.

Тя улови погледа на жената, която седеше на пейка срещу нас, и изрече няколко думи на фарси. — Казах й, че ако съпругът ви дойде, ще се престоря, че съм с нея и нейните деца, а не с вас. Тя се съгласи.

Непознатата прие предложението без никакви възражения. Почваше да ми става ясно, че всъщност иранците страшно обичат интригите. Свикнали са да живеят потайно и вероятно го правят успешно — преди при шаха, сега при аятолаха. Заговори и контразаговори са тяхното ежедневие не само на държавно ниво, но и в семейния живот. Молбата на госпожица Алави изобщо не учуди или разтревожи непознатата. Напротив, станалото направи деня й много по-вълнуващ и интересен.

— Е, кажете какво ви се е случило? — попита госпожица Алави. — Защо сте в Иран?

Разказах й историята си възможно най-сбито, като не пропуснах важните моменти.

— Разбирам проблема ви — каза ми тя. — Когато учех в Англия, се чувствувах чужда и през цялото време с мен се отнасяха като с чужденка, при все че не исках да е така. Исках да остана в Англия, но се нуждаех от хора, които да ми помогнат да го сторя. Никой обаче не ми съдейства и трябваше да се върна в Иран. Това натъжи много и мен, и майка ми. Решихме да помагаме на чужденците, които идват в нашата страна, когато и с каквото можем. Ще ви помогна. Знам, че мога да го направя.

Тя замълча, овладя чувствата си и после продължи:

— Майка ми почина преди две седмици. Разбрахте това. Преди да склопи очи, тя говореше за вас и ме накара да й обещая, че имам ли възможност, ще помагам на всеки чужденец. Затова трябва да изпълня обещанието си. Искрено желая да го изпълня. — Госпожица Алави изтри сълзите с крайчето на шала.

— Как? — попитах я аз. — С какво бихте могли да ми помогнете?

— Имам брат, който живее в Захидан — град на границата с Пакистан. Ще…

— Мамо! Мамо! Мамо! — Махтоб се затича към мен. — Татко е тук!

Муди се бе подпрял от външната страна на парковата ограда от ковано желязо и бе вторачил в мен изпълнения си с дълбоко съмнение поглед. Подозрение бе изписано и по лицето му. Той рязко ми направи знак да се приближа.

— Спокойно — прошепнах към госпожица Алави и Махтоб. Дръжте се естествено. Махтоб, върни се на люлките и продължавай да си играеш.

Надигнах се от пейката и се отправих към Муди, благодарна, че оградата ни разделя.

— Какво правиш тук? — сопна се той.

— Денят е толкова хубав — отвърнах. — Идва пролет. Прииска ми се да доведа децата в парка.

— Коя е жената, дето седи до теб?

— Не знам, И тя е довела децата да си поиграят.

— Вие разговаряте. Говори ли английски?

Знаех, че Муди е бил достатъчно далеч, за да чуе каквото и да било, и затова го излъгах:

— Не. Упражнявам фарси с нея.

Муди подозрително огледа парка, но видя само дечица, които весело и шумно играеха под строгия поглед на майките си. Госпожица Алави и другата иранка бяха отишли при люлките уж да играят с децата си. Нищичко не подсказваше за заговора. Той ме бе проверил и аз се бях оказала там, където бях осведомила, че ще бъда. Без да продума, Муди се врътна и се отправи към къщи.

Бавно се върнах на детската площадка и отидох да залюлея Махтоб и Амир. Умирах от желание да се обърна и да видя дали още ме следи, но продължих да играя ролята си. След минута-две се върнах на пейката. Госпожица Алави изчака още малко, преди да седне до мен.

— Отиде си — рече тя.

Алави улови погледа на другата иранка и й кимна с благодарност. Жената кимна в отговор, без изобщо да е наясно с причината за безмълвния заговор, но очевидно й правеше огромно удоволствие да участва в него. „Каква ли ежедневна агония изживяват тези жени?“ — питах се аз.

Мислите ми бързо се върнаха към собствените ми проблеми.

— Та брат ви…? — попитах, без да губя повече време.

— Живее в Захидан на пакистанската граница. Ще говоря с него и ще го питам дали може да ви измъкне от страната, ако ви заведа в Захидан.

— Дали ще може?

Госпожица Алави снижи гласа си до шепот:

— Той го прави непрестанно. Превежда нелегално през границата.

Настроението ми се повиши. Като си припомних обстоятелствата, при които се стигна до тази среща, осъзнах, че те далеч не са били толкова случайни, колкото изглеждаше. Учителката и нейният съпруг сигурно са знаели, че госпожица Алави не е просто жена, говореща английски, а човек, който може да ми помогне. Те знаят за брат й! Разбира се, аз не съм единствената, която иска да се махне от Иран. Щом тукашният живот е нетърпим за мен, сигурно е нетърпим и за много други попаднали тук човешки същества. Историята на тази страна бе история на потиснически режими и следователно съвсем логично бе да се допусне, че тук отдавна функционира система за нелегално извеждане на хора през границата. Най-после се бях свързала с един от тези професионалисти!

— Колко струва? — попитах.

— Не се тревожете за пари. Аз ще платя за вас. Заклех се пред майка си. Ако някой ден решите да ми се отплатите, добре. Ако не, няма значение.

— Кога можем да тръгнем? — казах възбудено. — Как можем да се доберем до Захидан?

— Скоро ще тръгнем — рече тя. — Трябва да ви уредя документи, за да можете двете с дъщеря си да заминете дотам със самолет.

Тя се спря по-подробно на плана си, като подчерта изрично един от етапите. Бързината била от първостепенно значение. Когато всичко се уреди, трябвало да се измъкнем от Муди така, че да забележи отсъствието ни едва след няколко часа. Трябвало да стигнем до летището и да се качим в самолета за Захидан, преди подозренията на Муди да го накарат да потърси съдействието на полицията.

Четвъртък би бил най-подходящ за целта, помислих си аз. Муди ще е на работа. По програма двете с Махтоб сме на училище сутринта и на занятия по Корана следобеда. Можехме да стигнем до Захидан, преди Муди изобщо да разбере, че ни няма.

Този план бе далеч по-разумен и професионален от плана на Триш и Сюзън. Хелън и господин Винкоп от посолството бяха подчертали, че най-неочаквано затруднение може да възникне именно ако след бягството ни от Муди се наложи да се крием в Техеран и от него, и от полицията. Госпожица Алави се съгласи с мен, че укриването не е най-разумният начин на действие. Първи ще бъдат алармирани властите на летището, на които ще бъде съобщено, че са избягали американка и нейното дете. Беше изключително важно да минем през летищата в Техеран и Захидан и да стигнем до хората, с които ще пресечем границата, преди да се е появило официалното съобщение за отсъствието ни.

— Колко скоро? — попитах развълнувано.

— Две седмици — отвърна тя. — Ще говоря с брат си. Обадете ми се тази неделя, ако успеете. Хайде да помислим как можем да се срещнем тук още веднъж, за да обсъдим подробностите.

Едва прикривах огромната си радост, а трябваше, и то не само от Муди, Мамал, Насрин и останалите ми врагове, но и от собствената ми дъщеря. Махтоб беше станала превъзходна актриса, но не посмях да я обременя с тази вълнуваща тайна. Щях да й кажа, като наближи моментът на бягството, но не и преди това.

Муди бе прекалено зает със собствените си дела, когато се върнахме от парка, и ме остави насаме с мислите ми, от които главата ми щеше да се пръсне.

Изведнъж сърцето ми замря, като си припомних строгите предупреждения на Хелън и господин Винкоп за контрабандистите. „Но те говореха за онези по ирано-турската граница — заспорих сама със себе си, — а тези хора ще те отведат в Пакистан. И въпреки това контрабандистите са едни и същи навсякъде. Изнасилват те. Ограбват те. Убиват те или те предават на властите. А дали тези ужасни истории не са разпространявани от правителството, за да сплаши хората, или бяха самата истина?“

Госпожица Алави лесно спечели доверието ми, ала не познавах нито брат й, нито безумните смелчаци, които рискуваха живота си в тези авантюри. Изпитвах непреодолимо желание да се видя с Хелън в посолството, за да споделя новия си план с нея, да чуя съветите й и мнението й дали мога да се доверя на госпожица Алави.

На другата сутрин на път към училище двете с Махтоб се отбихме в магазина на Хамид и се обадихме на Хелън. Обясних й с няколко думи за новата връзка, но трябваше да внимавам какво говоря по телефона.

— Ела при мен — отвърна Хелън. — Ще бъде чудесно да се видим днес. Освен това имате писма от близките. Паспортите ви също са тук. Моля ви, елате днес.

— Ще направя опит — отговорих аз.

Обаче как? Беше опасен ден. Муди не беше на работа и не знаех дали ще дойде по обед в училището. Обадих се още веднъж — този път на Елън в службата й — и казах, че искам да ме отведе в швейцарското посолство.

По-късно същата сутрин Елън се обадила у дома и говорила с Муди. Попитала го може ли да я придружим из магазините следобед. Щяла да ни вземе от училище, да обядваме у тях, а после да обиколим магазините, за да потърсим по-леки дрехи за пролетта.

Муди дал съгласието си!

После Елън мина към изпълнение на втората част от нашия план. Телефонът в училищната канцелария иззвъ-ня и служителката подаде слушалката на ханум Шахин. Тя разговаряше на фарси, но от неколкократното споменаване на името „Бети“ разбрах, че говори с Елън. Така Елън трябваше да провери дали ханум Шахин ще ми разреши да се обадя или не. Не ми разреши. Елън трябваше пак да звъни на Муди, за да му каже да се обади в училището, за да ми разрешат да говоря с нея.

Най-сетне се чухме.

— Всичко е наред! — рече Елън с треперящ от вълнение глас. — Ще ви взема с Махтоб от училище.

— Добре — отвърнах и добавих: — Случило ли се е нещо?

— Не! — рязко отвърна Елън.

След петнайсет минути тя отново ми позвъни.

— Говорих с Муди и му казах, че е възникнал ангажимент. Не мога да го направя днес следобед.

— Какво се е случило?

— Промених решението си. Трябва да говоря с теб.

Побеснях. Умирах от желание да се добера до посолството, но не смеех да отида, без да съм сигурна, че Елън ще ме прикрива. Какво ли бе станало? Как бих могла да отида до посолството?

На следващия ден не се появи никаква възможност, защото Муди отново не бе на работа и настроението му бе отвратително. Отведе ни до училището и излая разпорежданията си — да не сме си тръгвали сами, щял да дойде да ни прибере. Дванайсет мина, но него никакъв го нямаше. Двете с Махтоб покорно чакахме. Колкото повече време минаваше, толкова по-неспокойни ставахме. Само се споглеждахме въпросително. Дали не ни изпитваше? Не знаехме какво да правим. Мина цял час, а Муди все не пристигаше.

— Хайде да се прибираме — казах на Махтоб.

Без да губим време, тръгнахме разтревожени, че може да се е случило нещо, което да усложни и без това несигурното ни положение. Махнах на едно оранжево такси. Остави ни на улица Шариати и ние бързо поехме към къщи. Може би Муди ни следеше. Когато обаче се прибрахме, заварихме Муди проснат на пода в хола и облян в сълзи.

— Какво се е случило? — попитах го аз.

— Нилуфар… — отвърна Муди. — Паднала от балкона на дома им. Бързо да вървим там!
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Нилуфар бе деветнайсетмесечната дъщеричка на втория син на Баба Хаджи и Амех Бозорг — Мортеза и жена му Настаран. Тя бе малката сладурана, която, без да иска, съсипа една от тортите за рождения ден на Махтоб. Мила, усмихната и закачлива, Нилуфар се държеше много любвеобилно с мен и Махтоб. Отначало се разстроих, но скоро в съзнанието ми светна предупредителна лампичка. Ами ако това е клопка? Дали Муди не бе замислил някаква измама, за да ни отведе някъде? Не можех да направя нищичко. Последвахме го до улица Шариати и взехме такси. Тревогата изостряше сетивата ми. Дали Елън не бе споделила нашата тайна с Муди? Или бяха звънели от посолството? Дали не ни водеше в някакво тайно убежище, където нямаше да имаме никаква възможност да се свържем с когото и да било? На два пъти сменяхме превозни средства и докато се носехме бясно, се молех Махтоб да не се издаде, че кварталът й е известен. Насочвахме се по познат маршрут, който водеше към Секцията но интереси на САЩ към швейцарското посолство. Оказа се, че болницата, в която се озовахме, се намира точно срещу посолството! Муди бързо ни въведе в приемната и попита за стаята на Нилуфар. Колкото и малки да бяха познанията ми по фарси, схванах, че има някакъв проблем и Муди се опитва да преодолее бюрократичните ограничения, като изтъква компетентността си на лекар. Няколко минути той спори разгорещено с медицинската сестра на рецепцията, после ни обясни, че ние с Махтоб не може да влезем, защото не сме с чадори. Веднага разбрах причината за гнева му — ако сам отидеше да види Нилуфар, трябваше да ме остави без надзор в приемната, която гледаше право към посолството! Разбрах, че не става въпрос за клопка. Нилуфар наистина бе пострадала. За миг забравих собствените си грижи. Заболя ме сърцето за малкото момиченце и родителите му.

Най-сетне Муди реши, че роднинските му чувства са по-силни от факта, че ще остави без надзор семейството си. Освен това, разбира се, не знаеше, че аз знам къде се намираме.

— Стойте тук! — изкомандва и хукна да научи повече подробности за състоянието на Нилуфар.

Ужасно положение — да си толкова близо до посолството и да не можеш да действаш. Не си струваше за няколко минути, прекарани с Хелън, да събуждам яростта на Муди.

А той се върна почти веднага:

— Тук няма никой. Мортеза я е завел в друга болница, а Настаран се е прибрала у дома, така че отиваме у тях.

Бързо се отправихме към къщата им, която бе наблизо. Минахме покрай посолството. Положих всички усилия да гледам право пред себе си и тихичко си пожелах и Махтоб да не погледне към сградата. Не исках Муди да разбере, че мястото ни е познато. Къщата на Мортеза и Настаран се намираше на една пресечка зад посолството. Там вече се бяха събрали няколко жени, за да изразят съчувствието си. Сред тях бе и племенницата на Муди Фереще, която приготвяше чай. Настаран крачеше напред-назад, като през пет минути излизаше на балкона и гледаше към улицата в очакване на съпруга си и на новини за дъщеря си. Именно от този балкон бе паднало момиченцето. Претърколило се през нестабилния метален парапет, висок едва половин метър, и бе паднало от третия етаж на тротоара. Балконът бе съвсем обикновен, както бе обикновена и тази трагедия за Техеран. Минаха два часа. Почти не разговаряхме, а разменените реплики бяха кратки и нервни. Махтоб не се отделяше от мен, а личицето й бе опънато и сериозно. И двете си мислехме за хубавото като кукла весело детенце и заедно шепнехме молитви към Господа да бди над малката Нилуфар. Опитах се да утеша Настаран и тя разбра, че чувствата ми са съвсем искрени. Двете с Махтоб придружихме Настаран при едно от поредните й излизания на балкона. Видяхме Мортеза в другия край на двора. Той вървеше към къщи, прикрепян от двамата си братя. В ръцете им имаше кутии с носни кърпички, които се намираха много рядко. Настаран нададе смразяващ кръвта писък, защото разбра какво се е случило. Тя хукна към вратата и посрещна мъжете на стълбищната площадка.

— Морде! Мъртва е! — промълви Мортеза със замъглени от сълзи очи.

Настаран припадна. Почти веднага домът се изпълни със скърбящи роднини. Те се блъскаха в гърдите и виеха, както повелява ритуалът. Муди, Махтоб и аз плачехме заедно с тях. Изпитвах дълбоко и искрено съчувствие към Настаран и Мортеза, ала през дългата скръбна нощ, която прекарахме у тях, започнах да се питам по какъв начин би засегнала плановете ни тази трагедия. Беше вторник, а в неделя трябваше да се срещнем с госпожица Алави. Дали щях да спазя уговорката си, или животът ни щеше да се промени чувствително след нещастието с Нилуфар? Трябваше по някакъв начин да се добера до телефон, за да й позвъня, както и на Хелън в посолството. Освен това горях от нетърпение да разбера какво става с Елън. На следващата сутрин се облякохме в тъмни траурни дрехи и се приготвихме да придружим семейството и множеството роднини до гробищата. Бяха поставили малката Нилуфар в хладилна камера през нощта, а днес родителите й трябваше да извършат ритуалното измиване на мъртвото й телце, докато останалите роднини четяха специални молитви. После щяха да отнесат завитото в обикновен бял плат тяло на Нилуфар и да го положат в земята. Докато се приготвяхме в спалнята за този тъжен ден, аз предложих на Муди:

— Защо да не остана вкъщи и да гледам всички деца, докато големите са на гробищата?

— Не! — отсече Муди. — Трябва да дойдеш с нас.

— Не искам Махтоб да гледа такива неща. Наистина ще е по-добре, ако си остана вкъщи и се грижа за малките.

— Не!

Когато обаче отидохме у Настаран и Мортеза, повторих предложението си пред останалите и всички решиха, че така е по-добре. Муди бързо отстъпи, защото бе прекалено зает, за да се занимава с мен. Не се осмелявах да напусна къщата без негово разрешение, но щом останах сама с нищо неподозиращите деца, сграбчих телефона и позвъних на Хелън в посолството.

— Не мога. Намирам се почти срещу теб, но не мога да дойда.

Помислих, че може би ще е възможно да изведа децата в някой парк по-късно, след като се върнеха възрастните.

С Хелън се уговорихме да се срещнем в три часа в парка близо до посолството. Не успях да се свържа с госпожица Алави, което ме потисна, ала хванах Елън в службата и разговорът ми с нея бе ужасяващ.

— Ще кажа на Муди абсолютно всичко — рече Елън. — Ще му кажа, че се опитваш да избягаш.

— Не постъпвай така с мен! — молех я аз. — Споделих с теб, защото си американка. Казах ти, защото обеща да пазиш тайната ми. Ти ми обеща да не казваш на никого!

— Казах всичко на Хормоз — отговори Елън, а в гласа й се промъкна рязка нотка. — Той наистина ми се ядоса. Каза ми да не припарвам до посолството и да кажа на Муди всичко, защото това е мой ислямски дълг. Ако не му кажа, и на вас с Махтоб ви се случи нещо, грехът ще падне върху мен, все едно че съм ви убила. Длъжна съм да му кажа!

Онемях от ужас. Муди може да ме убие! Сигурно ще ме заключи и ще ми отнеме Махтоб. Малките безценни късчета свобода, които си бях извоювала, щяха да бъдат изгубени завинаги. След подобен случай той нямаше никога повече да ми вярва.

— Недей, моля те! — хлипах аз. — Моля те, не му казвай!

Крещях й но телефона, плаках, умолявах я да си припомни, че сме землячки, но тя остана непреклонна. Трябвало да изпълни ислямския си дълг от любов към мен, за мое добро и за доброто на моята дъщеря. Трябвало да каже на Муди.

— Остави ме да му кажа сама — изрекох отчаяно. — Мога да се справя по-добре от теб.

— Добре — реши Елън. — Ще ти дам малко време, но ако не му кажеш ти, ще му кажа аз.

Затворих телефона с чувството, че на врата ми е нахлузена ислямска примка. Какво щях да правя сега? Колко дълго можех да чакам? Още колко време щях да намирам извинения пред Елън и да отлагам признанието си? Трябваше ли да казвам на Муди? Как би реагирал? Ще ме набие — в това нямаше никакво съмнение, — но докъде щеше да го доведе яростта му? А след това? Господи, как ми се искаше да си бях държала езика зад зъбите и да не бях споменавала и дума на Елън! Как можех да предвидя, че ще ме провали не иранец, а американка от родния ми град? Обзета от ярост, огледах познатата обстановка в мръсния дом. Като не знаех какво друго да направя, запретнах ръкави и се захванах да чистя. Започнах от кухнята. Подът на иранските кухни е като на баня — има наклон и като плиснеш кофа вода, всички мръсотии отиват право в канализацията. Започнах да изливам кофа след кофа, после взех да търкам между металните кухненски шкафове — нещо, което иранските домакини не си правят труда да вършат. Изпод шкафовете изплуваха вече умрели гигантски хлебарки. Като се борех с погнусата, изтърках кухнята до блясък, без да обръщам внимание на невъобразимия шум, който вдигаха петнайсетината дечурлига в хола. След като прегледах запасите от продукти, реших да приготвя вечеря. Яденето е основното социално занимание на тези хора и знаех, че ще ми бъдат много благодарни, ако ги посрещна с топло блюдо при завръщането им от гробищата. А аз просто трябваше да върша нещо. Тъй като в хладилника намерих малко телешко, а не обичайното овнешко месо, реших да приготвя таскебап, персийско блюдо, което Муди особено харесва. Нарязах и запържих голямо количество кромид лук. След това наредих пласт кромид, пласт месо и щедро залях ястието с къри и подправки. Отгоре нарязах картофи, домати и моркови. От врящата тенджера в кухнята се разнесе приятната миризма на телешко варено. Сърцето ми се свиваше от напрежение, но установих, че обичайните домакински занимания са в състояние да ме мобилизират. Трагичната смърт на Нилуфар ми даваше още няколко дни свобода. По време на траура Муди нямаше да види Хормоз и Елън. Осъзнавах, че най-добрият вариант е да поддържам статуквото, доколкото мога, и да се надявам госпожица Алави да направи някакво чудо, преди предателството на Елън да е предизвикало криза. „Не спирай да работиш“ — внушавах си аз. Когато опечалените се върнаха, правех специалитета си — бакла по ливански.