[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

Дните минаваха и Амех Бозорг ставаше все по-недружелюбна. Оплакваше се на Муди от разточителния ни американски навик да взимаме душ всеки ден. Подготвяйки се за нашето пристигане, тя бе отишла да се изкъпе в обществената баня — ритуал, който продължава цял ден. Оттогава насам не се бе къпала и очевидно не възнамеряваше скоро да повтори тази церемония. Тя, както и останалите членове на семейството, се обличаха в едни и същи мръсни дрехи въпреки ужасната жега.

— Не може да се къпете всеки ден! — сопна му се тя веднъж.

— Така сме свикнали — отвърна й Муди.

— Не може! Така измивате горния слой клетки на кожата и ще се простудите — сряза го тя.

Спорът приключи безрезултатно. Ние продължихме да се къпем всеки ден, Амех Бозорг и семейството й продължиха да вонят.

Невероятно — въпреки че много държеше на хигиената, Муди сякаш не забелязваше мръсотията около себе си, макар често да му обръщах внимание на това.

— В ориза има буболечки — оплаках му се аз.

— Невъзможно! — отвърна той. — Внушила си си, защото тук не ти харесва.

Същата вечер скришом разрових чинията си, събрах няколко черни буболечки и ги изсипах в чинията на Муди. Тъй като се смята за връх на неучтивостта да оставиш дори няколко трохи храна, а Муди нямаше никакво желание да проявява непочтителност, той изяде буболечките и схвана намека ми.

Муди не забелязваше също така и отвратителната смрад, която се разнасяше из цялата къща, когато Амех Бозорг заявяваше, че трябва да прогони нечестивия. За целта тя гореше миризливи черни семена в нещо като решето. Със същото приспособление приготвяше и ориз по ирански, защото при него топлината трябва да се разпредели равномерно, за да се образува препържената корица. В ръцете на Амех Бозорг обаче — пълно с полуизгорели семена и разнасяно из всички ъгълчета на къщата, — въпросното решето се превръщаше в уред за мъчение. Муди ненавиждаше смрадта точно толкова, колкото я ненавиждах и аз.

Понякога Махтоб се заиграваше с децата, които ни идваха на гости, използвайки някоя и друга дума на фарси, ала обстановката й бе толкова чужда, че тя все гледаше да е по-близо до мен и заека си. Веднъж, за да минава времето, взе да брои ухапванията от комари по лицето си. Бяха двайсет и три. Всъщност цялото й тяло бе покрито с червени подутини.

Колкото повече дни минаваха, толкова повече Муди забравяше за мен и Махтоб. Отначало ни превеждаше всичко, дори и най-незначителната забележка. После обаче спря. Показваха ни на гостите, след което трябваше да седим с часове и да се правим на доволни, въпреки че не разбирахме нито дума. Минаха няколко дни, през които единственият човек, с когото говорех, бе Махтоб. Двете заедно чакахме — бленувахме — мига, в който ще се върнем у дома в Америка.

На печката непрекъснато вреше някакво ядене, за да може всеки да задоволява глада си по всяко време. Виждах как домашните минаваха покрай тенджерата, опитваха от храната с големия черпак, а тя капеше от устата им обратно в съда или направо на пода. По пода и килимите се виеха захарни пътечки, които небрежните любители на чай оставяха след себе си. И банята, и кухнята гъмжаха от хлебарки.

Почти не се хранех. Амех Бозорг готвеше предимно хореш с агнешко за вечеря, като щедро използваше така наречения домбе. Това е мехур с диаметър около четирийсет сантиметра, пълен с лой. Виси под опашките на овцете и се поклаща при всякое движение. Има вкус на мърша, който допада на иранците и служи за по-евтин заместител на мазнината за готвене.

Амех Бозорг го държеше в хладилника. Започваше да готви, като отрязваше парче лой и го стопяваше в дълбок съд с дълга дръжка. После запържваше в мазнината няколко глави кромид лук, добавяше парчета агнешко и хвърляше каквито варива и зеленчуци имаше подръка. Всичко това къкреше цял следобед и цяла вечер и отблъскващата миризма на лойта проникваше навсякъде из къщата. Вечерта на масата ние с Махтоб вече не бяхме в състояние дори да погледнем яденето на Амех Бозорг. Дори Муди не го харесваше.

Медицинското му образование и здравият му разум, бавно надделяваха над уважението, което изпитваше към семейството си. Тъй като непрекъснато се оплаквах от нечистотията, Муди най-сетне реши да повдигне въпроса пред сестра си.

— Аз съм лекар и мисля, че трябва да се вслушаш в съвета ми — рече и той. — Не си чиста. Трябва да се къпеш по-редовно. Трябва да научиш и децата да се къпят. Не бива да живееш по този начин.

Амех Бозорг не обърна никакво внимание на думите на малкия си брат, но когато той отмести очи, тя ме стрелна със зъл поглед. Даде ми да разбера, че според нея аз съм подстрекателката на раздора.

Ежедневният душ не беше единственият чуждоземен навик, който оскърбяваше зълва ми. Един ден на излизане Муди лекичко ме целуна за довиждане по бузата. Амех Бозорг го видя и избухна ядно.

— В тази къща не можеш да правиш така! — скара му се тя. — Тук има деца.

Фактът, че най-малкото „дете“ Фереще се канеше да започне занятия в Техеранския университет, очевидно нямаше никакво значение.

След няколкото дни доброволен затвор в ужасния дом на Амех Бозорг най-после тръгнахме по магазините. Отдавна очаквахме този момент, за да купим екзотични подаръци на нашите приятели и близки в Америка. Освен това искахме да се възползваме от сравнително ниските цени в Техеран, за да си вземем бижута и килими.

Няколко сутрини подред Маджид или Зохре ни откарваха с колата в центъра. Всяко излизане бе истинско приключение из улиците на града, чиито пет милиона жители бяха станали четиринайсет милиона само за четирите години след революцията. Икономическата разруха бе изтрила от лицето на страната цели селища — техните обитатели бяха избягали в Техеран, за да намерят убежище и храна. Хиляди, дори милиони бежанци от Афганистан бяха наводнили града.

Навсякъде срещахме многочислени тълпи хора, които бързаха замислени и мрачни по своите дела. Никой не се усмихваше. Зохре и Маджид шофираха ловко през невероятни задръствания и улици, гъмжащи от пешеходци, които рискуваха живота си на всяка крачка. Във всички посоки щъкаха деца.

Покрай тротоарите вървяха широки отточни канали, пълни с вода, която идваше от околните планини. Населението използваше това безплатно удоволствие за най-различни цели. На първо място каналите служеха за сметище — водата отнасяше отпадъците. Собствениците на магазини топяха в тях метлите и парцалите си. Едни пикаеха в тях, други си миеха ръцете. Трябваше да прескачаме мръсните отточни води на всеки уличен ъгъл.

Във всеки квартал на града се издигаха строежи — градеше се хаотично. Вместо да използват еднакви по размер греди, тук употребяваха белени трупи с диаметър около десет сантиметра, но сурови и в повечето случаи криви. Без да влагат особено старание, строителите използваха трупи с различна големина подобно елементи на нестандартен детски „строител“ и издигаха постройки със съмнително качество и издръжливост.

Градът бе като блокиран. Всички дейности в границите му се следяха от въоръжени до зъби войници и полицаи с мрачни физиономии. Беше доста неприятно да вървиш по улиците под дулата на оръжия. Навсякъде гъмжеше от полицаи в тъмносини униформи, които държаха пълните с народ тротоари на прицел. Ами ако някой натиснеше спусъка погрешка?

Навсякъде се виждаха и войниците на революцията, облечени в маскировъчни униформи. Спираха безпричинно колите и ги претърсваха за контрареволюционна контрабанда — като лекарства, литература срещу шиитите и американски касети. Заради последното човек получаваше шест месеца затвор.

Освен войниците по улиците кръстосваха и ужасяващите пасдар — специални полицейски части, които се движеха в малки бели нисани. Всеки знаеше по някоя ужасна история за тях. Били създадени от аятолаха като противосила на тайната полиция на шаха — САВАК. За пасдарите се носеха невероятни легенди — по нищо не отстъпваха на уличните престъпници, но за разлика от тях бяха облечени с официална власт.

Една от задачите на пасдарите бе да следят дали жените се обличат както трябва. Беше ми трудно да разбера защо се обръща такова внимание на благоприличието. Тук жените кърмеха бебетата си съвсем открито, без изобщо да ги интересува, че излагат на показ гърдите си — важното бе главите, брадичките, китките и глезените им да бъдат старателно покрити.

И както ми беше казал Муди, ние принадлежахме към елита на това странно общество. Семейството бе почитано и уважавано и много по-образовано и интелигентно от обикновените ирански семейства. Дори Амех Бозорг бе олицетворение на мъдростта и чистотата в сравнение с хората от улиците на Техеран. А бяхме и относително богати.

Муди ми беше казал, че ще вземе две хиляди долара в пътнически чекове, но очевидно бе донесъл много повече и искаше да ги харчи, без да прави сметка. Освен това на Мамал му доставяше огромно удоволствие да ни пъха в ръцете пачки банкноти, за да ни демонстрира собственото си благосъстояние и престиж и за да ни се отплати за всичко, което бяхме направили за него в Америка.

Курсът на долара към риала бе голяма загадка. Банките разменяха сто риала за долар, ала Муди каза, че курсът на черно бил много по-изгоден. Подозирах, че именно това е целта на излизанията му без нас. Муди имаше толкова много пари, че му беше невъзможно да носи всичките. Тъпчеше с тях джобовете на дрехите си, окачени в гардероба на спалнята.

Сега ми стана ясно защо но улиците ходят хора с цели бали банкноти. За да си купиш нещо дребно, бяха нужни куп риали. В Иран няма кредитни карти и никой не пазарува с чекове.

И двамата с Муди загубихме всякаква представа за относителната стойност на тези пари. Приятно ни беше да се чувстваме богати и харчехме с лека ръка. Купихме си ръчно бродирани калъфки за възглавници, ръчно израбо-тени рамки с инкрустации от двайсет и два каратово злато и изящно изработени миниатюрни картини. Муди купи на Махтоб златни обици с диаманти, а на мен — пръстен, гривна и пак златни обици с диаманти. Подари ми и нещо специално — златно колие на стойност три хиляди долара. Знаех, че в Щатите то струва много повече.

Двете с Махтоб се захласнахме по дългите пакистански роби от лъскава материя и Муди веднага ни купи по една.

Избрахме си обзавеждане за две стаи. Мебелите бяха изработени от полиран дъб с изящна златна инкрустация във формата на листа и тапицирани с екзотична дамаска. Единият комплект бе за столовата, а другият — диван и кресло — за дневната. Маджид обеща да провери какъв е редът за изпращането им в Америка. Охотата, с която Муди закупи мебелите, притъпи до голяма степен страхо-вете ми. Значи наистина възнамеряваше да се върнем у дома.

Почти всяка вечер у някого от многобройните роднини на Муди имаше събиране. Двете с Махтоб неизменно бяхме предмет на любопитство. Тези вечери бяха изключително досадни, но ни служеха за оправдание да излезем, макар и за малко, от ужасния дом на Амех Бозорг.

Скоро стана ясно, че роднините на Муди се делят на две категории. Половината клан живееше като Амех Бозорг — безразличен към мръсотията, презиращ западните обичаи и идеали, до крайност верен на фанатизма на шиитите, чийто духовен водач бе аятолах Хомейни. Другата половина изглеждаше по-европеизирана, по-податлива на промени, по-културна и по-приятелски настроена и определено по-чиста. Те бяха склонни да разговарят на английски и се отнасяха по-добре с Махтоб и мен.

Посещенията ни у Реза и Есей бяха голямо удоволствие за нас. В своя дом племенникът на Муди се държеше с мен приятелски и много любезно. Изглежда, Есей също ме харесваше. Тя използваше всяка възможност да упражнява скромния си английски. Благодарение на Есей и няколко от останалите роднини скуката и изолацията се понасяха по-леко.

Но като американка, рядко ми позволяваха да забравя, че съм враг. Една вечер например бяхме поканени в дома на братовчедката на Муди Фатме Хаким. След като се омъжат, някои иранки приемат фамилното име на съпруга си, но повечето запазват моминските си имена. В случая с Фатме това нямаше никакво значение, защото тя бе родена Хаким и се бе омъжила за Хаким, свой близък роднина. Беше сърдечна жена на около петдесет години, която се осмеляваше да озарява Махтоб и мен с усмивките си. Не говореше английски, но докато вечеряхме на пода в хола им, демонстрираше подчертано благоразположение към нас. Съпругът й, необичайно висок мъж, прекарваше по-голямата част от времето си в молитви и четене на Корана, а около нас се носеше вече познатият шум от роднински разговори, от които ни се надуваше главата. Синът на Фатме бе странен индивид — трийсет и пет годишен, висок не повече от метър и трийсет, с инфантилна физиономия. Чудех се дали не е поредното генетично увреждане в семейството на Муди.

По време на вечерята това създание ме заговори на английски с подчертан британски акцент. Въпреки че се зарадвах да чуя английска реч, поведението му ми се стори странно. Като религиозен човек, той не ме погледна нито веднъж по време на краткия ни разговор.

След вечеря, забил поглед в отсрещния ъгъл, ми каза:

— Бихме искали да се качите горе. Муди, Махтоб и аз го последвахме на втория етаж, където за наша изненада се озовахме в дневна, обзаведена по американски. Рафтовете по стените бяха пълни с английски книги. Синът на Фатме ме покани да седна в средата на нисък диван. Муди и Махтоб се настаниха от двете ми страни.

Докато оглеждах познатата обстановка, в стаята влязоха и други членове на семейството. Разположиха ce така, както повеляваше съществуващата в дома йерархия, като оставиха най-почетното място за съпруга на Фатме. Погледнах въпросително Муди. Той сви рамене — явно не знаеше какво ще последва.

Съпругът на Фатме каза нещо на фарси и синът му ми преведе въпроса, отправен към мен:

— Харесва ли ти президентът Рейгън?

Изненадана, се опитах да проява любезност и със запъване отвърнах:

— Ами да.

Последва канонада от нови въпроси.

— А харесваше ли ти президентът Картър? Какво е мнението ти за отношенията на Картър с Иран?

Млъкнах, защото нямах никакво желание да бъда поставяна в положението да защитавам родината си, притисната до стената в пълна с иранци стая.

— Не желая да обсъждам тези неща. Политиката никога не ме е интересувала.

Но те не отстъпиха.

— Добре де — каза синът, — сигурен съм, че преди да дойдеш тук, си чула какво ли не за потисканите ирански жени. А сега, след като си разбрала, че това не е истина, след като виждаш, че всички тези приказки са лъжи, какво мислиш?

Не можех да мълча при този смехотворен въпрос.

— Не бих казала, че точно това виждам — отвърнах аз. Бях готова да поспоря относно потисничеството спрямо иранките, но не и в компанията на самодоволни мъже, излъчващи превъзходство, които премятаха в ръце броениците си и само мърмореха „Аллах е велик“, докато омотаните им в чадори жени се свиваха в покорно мълчание.

— Не желая да обсъждам подобни неща — възпротивих се аз. — Отказвам да отговарям на каквито и да било въпроси.

Обърнах се към Муди и рекох: — Да си вървим. Този разпит не ми харесва.

Муди бе хванат натясно между загрижеността към жена си и задължението да показва своето уважение към роднините си. Не направи нищо и разговорът продължи на религиозни теми.

Синът измъкна от полицата една книга и я надписа: „На Бети. Приеми този подарък от сърце“.

Книгата бе сборник афоризми от Имам Али, основателят на шиитската секта. Обясниха ми, че самият Мохамед бил посочил Имам Али за свой наследник, но след смъртта на пророка сектата на сунитите се добрала със сила до властта и завладяла голяма част от ислямския свят. Ето това било основното противоречие между сунитите и шиитите.

Приех подаръка любезно, но вечерта не ми се понрави. После пихме чай и си тръгнахме.

Като се прибрахме в стаята си в дома на Амех Бозорг, двамата с Муди се спречкахме.

— Държа се крайно нелюбезно — каза ми той. — Трябваше да се съгласиш с тях.

— Но това, което казват, не е вярно.

— Напротив, вярно е — отвърна той.

За моя изненада собственият ми съпруг издекламира партийния лозунг на шиитите, че в Иран жените имат най-много права.

— Ти си предубедена — рече той. — Никой не потиска жената в Иран.

Не можех да повярвам на ушите си. Той сам виждаше, че иранските жени са робини на съпрузите си, че религията и правителството им ги ограничават и потискат на всяка крачка. Най-ярък пример бе деспотичното разпореждане да се обличат по този древен и дори нездравословен начин.

Тази вечер си легнахме скарани.

Част от роднините настояваха да ни заведат в един от дворците на бившия шах. Като отидохме, разделиха ни на две групи — жени и мъже. Последвах женската група в едно фоайе, където ни претърсиха за забранени предмети, а после ни огледаха дали сме облечени според изискванията. Бях плътно загърната и носех плътни черни чорапи. Не се виждаше и милиметър от краката ми, но проверката не издържах. С помощта на преводачката една жена ми каза, че трябва да съм обута в плътни дълги панталони.

Когато Муди се върна, за да разбере защо се бавим, той се впусна в спор. Обясни, че съм чужденка и нямам дълги панталони. Това обаче не помогна и цялата група бе принудена да чака, докато съпругата на Мамал Назарин отиде до дома на родителите си, недалеч от двореца, за да вземе чифт панталони.

Муди продължаваше да настоява, че дори този случай не е пример за репресия.

— Тази жена просто си придава важност. Това е единичен случай — промърмори той. — В действителност нещата съвсем не стоят така.

Разгледахме двореца, но аз останах силно разочарована. Голяма част от легендарните богатства бяха отмъкнати от мародерите на аятолах Хомейни. Останалото бе изпотрошено. Нищо не подсказваше за някогашното шахско присъствие тук, ала екскурзоводът ни описа греховното разхищение, което е царяло тук, а после ни накара да погледнем съседните бедняшки квартали и да се запитаме как е могъл шахът да тъне в разкош и богатство сред мизерията на народа. Вървяхме през пусти зали, надничахме в полуобзаведени стаи, а около нас дивееха немити и безнадзорни дечурлига. Най-интересното място се оказа щандът за ислямска литература.

Макар че разходката ни бе съвършено безсмислена, аз и Махтоб я отчетохме като един ден по-малко от престоя в Иран.

А времето като че ли беше спряло. Двете с Махтоб бленувахме да се върнем в Америка.

Някъде към средата на втората седмица от ваканцията ни Реза и Есей ни накараха да се почувстваме за малко у дома. Един от най-хубавите спомени на Реза за престоя му с нас в Корпус Кристи бе Денят на благодарността. Сега той ме запита дали не бил искала да приготвя пуйка за вечеря.

Бях очарована. Направих списък на необходимите ми продукти, а Реза прекара цял ден в пазаруване.

Пуйката беше мършава, недоскубана, с вътрешности, глава и крака. Въпросната птица се оказа голямо предизвикателство за кулинарните ми способности и аз доста се измъчих, докато я приготвя. Макар и мръсна, кухнята на Есей бе направо стерилна в сравнение с тази на Амех Бозорг и аз с удоволствие се заех да приготвя истинска американска вечеря.

Есей нямаше тава за печене и никога не бе използвала фурната на газовата си печка. Трябваше да нарежа пуйката на парчета и да ги пека в отделни котлета. Ангажирах и Муди, и Реза, непрекъснато сновях между кухните на Есей и Амех Бозорг, за да се разпореждам какво да правят.

Трябваше да измислям цял куп заместители. В соса ми се слага градински чай, но използвах една местна подправка и прясна целина, която Реза откри след неколкоча-сово обикаляне из пазара. За плънката изпекох една франзела. С помощта на дървена бъркалка прекарах картофите — рядък деликатес в Иран — през едно сито, след което ги доразмачках да станат на пюре.
Ужасно ми липсваха кухненските условия, на които бях свикнала. Нямаше, ръкохватки за съдовете, нито хавлиени кърпи — иранците дори не подозират за съществуването им. Липсваше и восъчна хартия или фолио — иранците използват вестници. Намерението ми да приготвя ябълков сладкиш се провали поради липсата на тавичка, затова направих друг десерт с ябълки. Трябваше да налучквам температурата на фурната, защото не можех да дешифрирам означенията на ключовете на печката, а тъй като Есей никога не беше ползвала фурната, за нея печката криеше същите загадки.

Крайният резултат от целодневните ми приготовления се оказа суха, жилава и доста безвкусна пуйка, но Реза, Есей и техните гости я харесаха и трябваше да призная пред себе си, че в сравнение с мръсните и мазни ирански ястия това беше истинско угощение.

Муди се чувстваше страшно горд с мен.

Най-после настъпи и последният ден на гостуването ни. Маджид настоя да прекараме сутринта в парка Меллат.

Идеята бе прекрасна. Маджид беше единственият симпатичен човек от семейството на Амех Бозорг — единственият, в чийто поглед грееше живец. Маджид и Зия, който ме бе впечатлил силно на летището, бяха съдружници — притежаваха фирма за производство на козметика. Основният им продукт бяха дезодорантите — нещо, от което в къщата на Амех Бозорг нямаше и помен.

Изглежда, бизнесът даваше възможност на Маджид да разполага с много свободно време и той го използваше, за да се забавлява с децата. Той беше единственият възрастен човек, който изобщо им обръщаше някакво внимание. С Махтоб го наричахме „смешника“.

В парка отидохме само четиримата — Маджид, Муди, Махтоб и аз. Струваше ми се, че това е най-приятният завършек на двете сякаш безкрайни седмици тук. Двете с Махтоб вече брояхме и минутите, които ни деляха от отпътуването.

Паркът бе истински оазис — зелени площи с пръснати сред тях цветни градини. Махтоб преливаше от щастие, че може да се налудува на воля. Двамата с Маджид тичаха пред нас, а ние с Муди бавно ги следвахме.

Помислих си, че разходката щеше да ми достави по-голямо удоволствие, ако можех да хвърля това смешно палто и шала. Ненавиждах жегата и вездесъщата воня на потна и нечиста плът, която се разнасяше от хората, дори в това райско кътче. Как мразех Иран!

Съвсем ненадейно Муди хвана ръката ми и я стисна — това представляваше дребно нарушение на шиитските обичаи. Беше замислен и тъжен.

— Преди да тръгнем за Иран, вкъщи се случи нещо — започна той.

— Какво?

Издърпах ръката си, обзета от подозрението, че ми играе номер. Почувствах някаква заплаха, всичките ми страхове се върнаха.

— Защо? — попитах го аз.

— Клиниката предпочете човек, на когото ще плаща по-малко.

— Лъжеш! — отвърнах с ожесточение. — Това не е вярно.

— Вярно е.

Седнахме на тревата. Лицето на Муди издаваше дълбока депресия, същата, която го бе съсипвала през последните две години. Той бе напуснал родината си съвсем млад, за да търси щастие на запад. Беше се трудил неуморно, бе завършил образованието си и бе се дипломирал като остеопат, а след това бе специализирал анестезиология. Заедно бяхме прекарали времето, когато работеше отначало в Корпус Кристи, а после в Алпена, малко градче в северната част на Мичиганския полуостров. Живеехме добре, преди да започнат неприятностите. За повечето от тях Муди си беше виновен сам, макар да го отричаше. Някои от трудностите възникнаха поради расови предразсъдъци, други — от лош късмет. Независимо от причините обаче доходите на Муди бяха намалели значително, а професионалното му самочувствие бе сериозно накърнено. Бяхме принудени да напуснем Алпена — града, който толкова обичахме.

Муди започна работа в клиниката на Четиринайсета улица в Детройт преди малко повече от година, и то само защото го накарах насила. Очевидно сега бе загубил и нея.

Но бъдещето далеч не бе мрачно. Седях в парка, бършех сълзите си и се опитвах да го окуража.

— Няма значение — казах му. — Ще си намериш друга работа, аз също ще се върна в службата.