[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

— Няма да е зле, ако млъкнеш и малко помислиш. Тя ми каза да седна и да гледам в огледалата.

Муди се обърна към сестра си, която продължаваше да разиграва своята истерична сцена. Размениха си няколко думи и Муди се обърна към мен:

— Казала ти е да седнеш и да погледнеш към огледалата, но е нямала предвид да останеш там.

Как ненавиждах тази зла жена!

— Настаран също не влезе — подчертах аз. — Защо не й се сърдиш на нея?

Муди отправи въпроса към Амех Бозорг. Още ми беше страшно сърдит и започнада превежда отговора на сестра си, преди да е помислил за усложненията.

— Настаран е в мензис — преведе той. — Не може да… И тогава си спомни. Аз също бях в мензис. Разумът още веднъж надделя над лудостта му. Той моментално омекна към мен и насочи гнева си към своята сестра. Спориха дълго, продължиха да се карат и в колата. Тръгнахме към дома на брат им.

— Казах й, че не е справедлива — тихо и съчувствено промълви Муди. — Още не разбираш езика, а тя все бърза.

Пак ме изненада. Днес проявяваше разбиране. Какъв ли щеше да бъде утре?

Учебната година започна. В първия учебен ден учителите от цял Техеран изведоха децата на улична демонстрация. Стотици ученици от близкото училище маршируваха край къщата на Амех Бозорг и скандираха отблъскващия лозунг „Смърт на Америка!“, като прибавяха и още един враг „Смърт на Израел!“.

В спалнята Махтоб си запуши ушите, ала виковете проникваха навсякъде.

По-лошото бе, че Муди се вдъхнови от този пример за ролята на училището при възпитанието на иранските деца и реши да направи от Махтоб покорна иранска дъщеря. След няколко дни най-неочаквано обяви:

— Утре Махтоб тръгва на училище.

— Не можеш да постъпиш така! — извиках аз.

Махтоб увисна на ръката ми. Знаех, че ще изпадне в ужас, ако я отделят от мен, а освен това и на двете ни беше ясно какво значи „училище“: че оставаме тук за дълго. Муди обаче бе непоколебим. Двете с Махтоб се опитахме да го разубедим, но без резултат. Най-накрая казах:

— Първо искам да видя училището. Муди се съгласи.

В ранния следобед тръгнахме към училището. С изненада открих, че сградата е модерна и чиста, с хубава, добре поддържана градина и плувен басейн. Тоалетните бяха като в Америка. Муди ми обясни, че това е частно училище за деца в предучилищна възраст. Когато детето навърши съответна възраст, трябва да се запише в държавно училище. Тази щеше да бъде последната предучилищна година на Махтоб и той държеше тя да започне тук, преди да отиде в по-суровата атмосфера на държавното училище.

Бях твърдо решена Махтоб да запише първи клас в Щатите, но, разбира се, премълчах това, докато Муди разговаряше с директора и превеждаше моите въпроси.

— Говори ли някой английски тук? — попитах. — Махтоб не знае добре фарси.

— Да — гласеше отговорът, но в момента отсъства. Муди каза, че би искал Махтоб да тръгне на училище още на следващия ден, но директорът обясни, че има списък на чакащите и че срокът на изчакване може да продължи шест месеца.

Като разбра, Махтоб въздъхна с облекчение, защото това отменяше незабавното изпълнение на решението на баща й. На връщане към къщи мозъкът ми бързо заработи. Ако Муди успее да изпълни плана си, ще усетим горчивия вкус на поражението. Това беше първата му конкретна стъпка към установяването ни в Иран, но можеше да се окаже и междинен етап по пътя ни към свободата. Идеята нещата да добият нормален вид не изглеждаше съвсем лоша. Сега Муди бе непрекъснато нащрек и дебнеше всяка моя крачка. При тези условия не бих могла да предприема абсолютно нищо за нашето спасение. Започнах да разбирам, че единственият начин да накарам Муди да се отпусне, бе да го накарам да повярва, че съм готова да остана в Иран.

Скрита в моята килия — банята, — цял следобед и цяла вечер се опитвах да очертая някакъв план за действие. Разсъдъкът ми бе замъглен, но се мъчех да мисля логично. Преди всичко знаех, че трябва да се погрижа за здравето си. Съсипана от болести и депресия, спях и се хранех недостатъчно и единствено лекарствата на Муди ми осигуряваха желания покой. На това трябваше да се сложи край.

Успях да убедя Муди да напуснем дома на Амех Бозорг. Тук всички бяха мои врагове. Амех Бозорг и Баба Хаджи ставаха все по-недружелюбни с мен. Баба Хаджи дори настояваше да взимам участие в безконечните им ежедневни религиозни ритуали. Това се превърна в повод за сдърпване между него и Муди. Муди се опита да му обясни, че изучавам каноните на исляма, доколкото мога. Той не искаше да ме принуждава да участвам в молитвите им. Това обаче ме накара да осъзная, че всъщност Муди наистина се надяваше да свикна тук.

Разбира се, той в никакъв случай не желаеше семейството му да живее по този начин. Не се бяхме любили шест седмици. Махтоб не можеше да скрие отвращението, което изпитваше към него. Вероятно в някое ъгълче на обърканото си съзнание Муди си фантазираше, че един ден ще можем да се установим и заживеем нормално в Иран.

Докато кроях планове за бягство, ме обхванаха силни съмнения. За да извоювам свободата си, трябваше да се превърна в безпогрешна артистка. Трябваше да накарам Муди да ми повярва, че все още го обичам, въпреки че всъщност желаех смъртта му.

Още на следващата сутрин се заех с настъплението. За пръв път от седмици насам си направих косата и си сложих малко грим. Избрах си хубав тоалет — синя памучна пакистанска рокля с дълъг ръкав и волани. Муди забеляза промяната и като му казах, че искам да говоря с него, веднага се съгласи. Усамотихме се в задния двор край басейна.

— Не съм добре — започнах. — Чувствам голяма слабост. Нямам сили името да си напиша.

Муди кимна с непресторено съчувствие.

— Не искам да взимам лекарства.

Муди се съгласи. Като остеопат той отричаше прекалената употреба на лекарства. Опитвал се да ми помогне да превъзмогна тежките моменти, но наистина било време да спра, каза той.

Окуражена от думите му, продължих:

— Вече се примирих с мисълта, че ще живеем в Техеран, и искам да започнем наново. Да се уредим и заживеем нормално.

По лицето на Муди се изписа подозрителност, но аз смело натъртих:

— Да се уредим и заживеем нормално, но за целта се нуждая от помощта ти. Не мога да се справя сама и не желая да бъдем в този дом.

— Трябва — рече той и леко повиши глас.

— Амех Бозорг е моя сестра и аз й дължа уважение.

— Не мога да я понасям — изхлипах. Просълзих се и в думите ми се прокрадна жлъч:

— Мразя я! Тя е мръсна и вони. Всеки път, когато вляза в кухнята, някой сърба направо от тенджерата и от устата му пада обратно в нея. Наливат си чай в неизмити чаши. В храната има буболечки и червеи, а къщата смърди. Нима така искаш да живеем?

Въпреки добре замисления план допуснах грешка — разгневих го.

— Тук ще живеем! — извика той.

Спорихме разгорещено почти цяла сутрин. Напразно се опитвах да го накарам да признае, че домът на Амех Бозорг е отблъскващо мръсен, но той упорито защитаваше сестра си.

Когато най-накрая разбрах, че планът ми пропада, се опитах да си възвърна инициативата, като отново разиграя варианта „покорна съпруга“. С полите на роклята избърсах сълзите си и се обърнах към него:

— Искам да те направя щастлив. Искам да направя Махтоб щастлива. Моля те, направи нещо, за да ми помогнеш. Трябва да ме измъкнеш от тази къща, ако искаш да започнем отново, и то тук, в Техеран.

Муди омекна. Знаеше, че говоря искрено, но не знаеше как да удовлетвори желанието и на жена си, и на сестра си.

— Няма къде да отидем — каза той. Бях подготвена за такъв отговор.

— Попитай Реза дали не можем да отидем у тях.

— Но Реза не ти харесва.

— Харесва ми. Толкова е мил с мен, откакто сме в Иран. И Есей е много любезна…

— Хубаво, ама не знам дали ще се уреди нещо — рече Муди.

— Но той вече няколко пъти ни кани у тях — напомних му аз.

— Това е само тароф. Всъщност няма никакво желание да му гостуваме.

На фарси „тароф“ се нарича обещанието, което човек дава от любезност, без да има намерение да го изпълни.

— Тогава го накарай да изпълни своя тароф.

В продължение на няколко дни не спрях да мърморя на Муди. Той виждаше, че се опитвам да се държа добре с роднините му. В интерес на истината духът ми се повдигна значително, след като спрях да пия лекарства, а желанието да изпълня опасния си план закали още повече волята ми. Най-после Муди ми съобщи, че Реза ще идва тази вечер, и ми позволи да разговарям с него по въпроса.

— Разбира се, че може да дойдете — каза Реза. — Но не тази вечер, защото ще излизаме. Тароф.

— А утре? — настоях аз.

— Разбира се. Ще взема някоя кола и ще дойдем да ви вземем. Тароф.

Муди ми разреши да взема само част от и без това оскъдната ни покъщнина. Колкото и да ме ненавиждаше, Амех Бозорг бе дълбоко засегната от плановете ни да се преместим. Фактът, че не вземаме с нас всичкия си багаж, бе знак, че престоят ни у Реза и Есей ще бъде кратък. През целия ден Муди избягваше намръщената физиономия на сестра си.

Стана десет часът вечерта, а Реза още не бе дошъл да ни вземе, затова настоях Муди да ми разреши да му се обадя по телефона. Докато набирах номера, той стоеше зад гърба ми.

— Ние те чакаме — казах на Реза, — а теб никакъв те няма.

— О, знаеш ли, отвори ни се една работа — отвърна Реза. — Ще дойдем утре.

Тароф.

— Не, не мога да чакам до утре. Можем ли да дойдем тази вечер?

— Добре, идвам — каза той.

Бях готова да тръгна в мига, в който Реза прекрачи прага, но той настоя да постои. Преоблече се в домашна роба, пи чай, яде плодове и разговаря продължително с майка си Амех Бозорг. Ритуалът но сбогуването — целувки, прегръдки, приказки — му отне цял час.

Беше доста след полунощ, когато най-сетне потеглихме, за да пътуваме само няколко минути до една двуетажна къща. Тя принадлежеше на Реза и брат му Мамал. Реза и Есей живееха на първия етаж с тригодишната си дъщеря Мариам и четиримесечния си син Мехди. Мамал, жена му Насерин и синът им Амир живееха на втория етаж.

Като пристигнахме, Есей чистеше като луда и това обясни поведението на Реза. Изобщо не се бяха подготвили за гости, защото разчитаха на тарофа. Така или иначе, Есей ни посрещна много сърдечно.

Беше толкова късно, че аз веднага отидох в спалнята ни и си сложих нощница. Скрих парите и бележника с адреси под матрака. После сложих Махтоб да спи и преминах към следващата точка на своя план.

Повиках Муди в спалнята и лекичко го докоснах по ръката.

— Обичам те, задето ни доведе тук.

Той ме прегърна нежно и ме погледна с очакване.

Бяха минали цели шест седмици. Притиснах се до него и вдигнах устни за целувка. През следващите няколко минути положих всички усилия да не повърна и дори успях да симулирам колко ми е хубаво. „Мразя го! Мразя го! Мразя го!“ — повтарях си през цялото време, докато продължаваше отвратителният акт.

Когато обаче свърши, аз прошепнах:

Обичам те! ТАРОФ!!!

Това, разбира се, бе твърде далеч от истината. Сексът с Муди бе една от многото противни отстъпки, които трябваше да правя, за да мога да се боря за свободата си.

През първия ни ден у Реза и Есей Махтоб си поигра с тригодишната Мариам и огромната й колекция от играчки, изпращани от нейните чичовци, които живееха в Англия. Мариам имаше дори люлка в задния двор на къщата.

Дворът бе като островче сред пренаселения шумен град. Ограден с висок тухлен зид, в него растяха кедър, нар и много розови храсти. По оградата пълзеше лозница.

Самата къща се намираше в центъра на квартал с мрачни и еднообразни постройки, прилепени една до друга. Всяка от тях имаше двор като нашия. Стените на задните дворове опираха о друг ред еднакви къщи.

Есей бе далеч по-добра домакиня от Амех Бозорг, но сравнението бе относително. Въпреки че предишната вечер бе чистила, къщата й беше доста мръсна според моите американски разбирания. Навсякъде щъкаха хлебарки. Преди да се обуем, за да излезем, трябваше да изтръскваме буболечките от обувките си. В къщата цареше хаос и миришеше на урина, защото Есей оставяше Мехди върху килима без пелени и той пишкаше и акаше навсякъде. Тя, разбира се, почистваше изпражненията, ала урината попиваше в персийските килими.

Изглежда, миризмата дразнеше и Муди, макар че той никога нямаше да си го признае. Веднъж ни предложи да излезем да се поразходим с децата в парка. Беше нервен и намусен. Щом излезе от къщата, започна да се оглежда на всички страни, сякаш се страхуваше, че някой ни дебне.

Опитах се да не му обръщам внимание и заразглеждах новото място, на което бях попаднала. Кварталът, в който бяхме дошли, се състоеше от два реда къщи с плоски покриви, разположени между малки дворчета. Докъдето ми стигаше погледът, виждах една и съща картина. Стотици, може би хиляди хора живееха наблъскани в тези градски квартали и тяхното присъствие бе причина за непрестанното оживление по тесните улици.

Ясният слънчев ден в края на септември вече носеше мириса на есента. Паркът ни изненада приятно, предлагайки нещо по-различно от гледката на безкрайни редици от къщи. Тревната му площ беше голяма колкото три жилищни карета. Имаше красиви цветя и високи дървета. Виждаха се и няколко пресъхнали водоскока; електричеството едва стигаше за домакински нужди и правителството не можеше да си позволи да изразходва електроенергия за подобен лукс.

Махтоб и Мариам се заиграха на люлките и пързалката, но много скоро Муди прекъсна играта им, като им заяви троснато, че е време да се прибираме.

— Защо? — попитах аз. — Тук е толкова приятно.

— Трябва да се връщаме — сряза ме той. Следвайки плана си, аз кротко се съгласих. Не исках да създавам напрежение.

Дните минаваха и някак свикнах с острата миризма на апартамента и шумното ежедневие на квартала. По цял ден гласовете на уличните търговци кънтяха навън и проникваха през отворените прозорци.

— Ашкал! Ашкал! Ашкал! — викаше боклукчията, като наближаваше със скрибуцащата си четириколка, крачейки из уличната мръсотия с пробити обуща, а домакините бързаха да изнесат отпадъците на тротоара. Понякога, след като вдигнеше сметта, той се връщаше с голяма метла с дълга дръжка и измиташе улицата от остатъците, които скитащите кучета и котки бяха измъкнали от купчините. Ала вместо наистина да почисти вонящите боклуци, той просто ги тикваше в уличните канали, които никой никога не чистеше.

— Намак! — крещеше продавачът на сол, бутайки количка с купчина влажна сол. Жените притичваха с остатъците от сух хляб, които разменяха за сол, а той на свой ред ги продаваше за храна на добитъка.

— Сабзи — викаше мъжът, който бавно караше своя пикап по тясната уличка. Разнасяше спанак, магданоз и всякакви други зеленчуци според сезона. Понякога съобщаваше за пристигането си с мегафон. Когато се явяваше неочаквано, Есей припряно се увиваше в чадора, за да купи плодове и зеленчуци.

Уплашеното блеене на петнайсетината овце, чиито лоени топки висяха под опашките като вимета на крави, известяваха пристигането на овчаря. Овцете бяха белязани с ярка боя, за да ги различават собствениците им. Самият овчар бе само прекупвач.

От време на време се появяваше дрипав велосипедист, който точеше ножове.

Есей ми каза, че всички тези хора са отчайващо бедни и вероятно живеят в собственоръчно построени бараки. Жените им бяха нахални просякини, които звъняха по вратите и се молеха за малко храна или някой риал. Бяха омотани в чадорите така, че от лицето се виждаше само едно око. Молеха за помощ. Есей винаги им даваше по нещичко. За разлика от нея съпругата на Мамал, Насрин, твърдо отказваше.

Всичко това ми звучеше като някаква странна симфония на обречените — на мъжете и жените, които водеха борба за оцеляване.

С Есей си допадахме, доколкото можеха да си допаднат две жени, принудени да живеят заедно при доста странни обстоятелства. За мен бе голямо облекчение да се намирам в дом, където всички говорят английски. За разлика от Амех Бозорг Есей с удоволствие приемаше да й помагам в домакинството.

Тя беше лоша домакиня, но добра готвачка. Всеки път, когато й помагах да приготвим вечерята, се впечатлявах от подредения й хладилник. Месото и зеленчуците — измити, нарязани и готови за употреба — бяха разпределени и подредени в найлонови пликове. Тя правеше меню за месец напред и го окачваше в кухнята. Храната бе добре балансирана и чисто сготвена. Двете с часове чистехме буболечките от ориза, преди да го сложим в тенджерата. Странно, но за мен беше истинско щастие, че мога да почиствам храната си от насекоми! Само за два месеца отношението ми към нещата от живота коренно се промени. Едва сега осъзнах колко ме е разглезил американският начин на живот и как съм се суетяла над съвсем незначителни дреболии. Тук всичко беше различно. Вече бях научила, че не бива да позволявам на ежедневните дреболии да влияят върху важните неща. Ако в ориза има буболечки, почистваш ги. Ако бебето се изака върху килима, почистваш го. Ако съпругът ти иска да си тръгнете рано от парка, тръгваш си.

Зохре доведе Амех Бозорг на гости. Тя ни даде една възглавница и жестът ядоса Муди. Обясни ми, че според иранския обичай се подарява нещо на госта, който си тръгва. Намекът беше съвсем прозрачен. Амех Бозорг не смяташе престоя ни у Реза и Есей за временен. Тя беше обидена, че сме отказали гостоприемството й.

Нямаше време да спорим но въпроса. Зохре отказа поканата на Есей за чаша чай и обясни:

— Скоро ще тръгваме, защото ще водя мама на баня.

— Крайно време беше — измърмори Муди. — Тук сме от осем седмици и това май е първото й ходене на баня.

Същата вечер Зохре се обади по телефона.

— Моля те, ела. Мама е болна.

Реза отиде до сестра си Фарие, за да вземе колата й и се върна да откара Муди, който бе ужасно горд, че отива на домашна визита.

Като се върна обаче, беше бесен. Изтощена от банята, Амех Бозорг се прибрала, веднага легнала и взела да се оплаква от болки в костите. Наредила на Зохре да забърка някаква лечебна смес и да я намаже по челото и дланите.

Муди я заварил навлечена като денк и увита в купища одеяла, за да изхвърли злите демони заедно с потта. Сложил й инжекция, за да успокои болката.

— Изобщо не беше болна — измърмори той. — Просто иска да превърне банята във велико събитие.

Учудваше ме приятелското отношение на Реза към мен. Като го изхвърлих от дома ни в Корпус Кристи, той много ме намрази и взе да злослови по мой адрес. Сега по всичко изглеждаше, че е забравил старата неприязън помежду ни и при все че подкрепяше иранската революция, пазеше хубав спомен от Америка.

Една вечер Реза се опита да разнообрази живота в американски стил, като ни заведе на пицерия. Двете с Махтоб умирахме от глад, но апетитът ни изчезна още щом ни сервираха пицата. Тестената част представляваше сух ирански хляб, залят отгоре с няколко супени лъжици доматено пюре и парченца агнешко месо. Сирене нямаше. Вкусът бе ужасен, ала ние хапнахме, колкото да уважим жеста на Реза.

Племенникът на Муди също остана доволен от себе си, защото ни демонстрира дълбоко познаване на западния начин на живот, който според него се състоеше в ядене на пица. След вечеря каза нещо, което подпомогна собствените ми планове.

— Искам да научиш Есей да готви по американски.

За да покажа на Есей как се прави бифтек или картофено пюре, трябваше с часове да обикаляме за продукти, които не се намираха лесно. Побързах да приема предложението му, преди Муди да възрази. Впоследствие сам пое ролята на пазач, когато с Есей потегляхме из техеранските пазари. Внимавах откъде минавахме и постепенно започнах да се ориентирам из града. Научих се да вземам „оранжеви“ таксита, а не по-скъпите и по-редки „телефонни“ таксита. „Оранжево“ такси може да кара всеки, който разполага с автомобил и има желанието да спечели някой и друг риал. „Оранжевите“ таксита се движат но оживените главни улици. Те си имаха, кажи-речи, постоянни маршрути, подобно на автобусите.

Присъствието на Муди ме изнервяше по време на тези излизания. Надявах се бдителността му да намалее и да ни пуска навън сами. Може би дори сами с Махтоб. Това би ми дало възможност да се свържа още веднъж с посолството и да проверя дали Хелън е получила писма на мое име и дали Държавният департамент е направил нещо, за да ми помогне.

Муди бе ленив по природа. Ако успеех да го убедя, че съм свикнала с живота в Техеран, той сигурно щеше да зареже пъдарската си роля.

Към края на втората седмица от престоя ни у Реза и Есей разбрах, че скоро ще трябва да се сбогуваме. Домакините ни все повече се отегчаваха от нас. Мариам бе една малка егоистка, която не желаеше да дели играчките си с Махтоб. Есей продължаваше да бъде отзивчива, но но всичко личеше, че присъствието ни в тесния апартамент я притеснява. И Реза правеше усилия да се държи приятелски, но като се връщаше у дома след работа — беше счетоводител във фирмата на Баба Хаджи, — по лицето му се изписваше упрек срещу леността на Муди. Бяха разменили ролите си. В Америка Реза живееше на гърба на Муди, а сега ставаше обратното, въпреки че това не се нравеше на Реза. В крайна сметка поканата им се бе оказала един тароф.

Неблагодарността на Реза възмущаваше Муди, но вместо да разчита на авторитета и положението си, той реши да отстъпи.

— Не можем да останем тук — каза ми той. — Дойдохме само за малко, за да се почувстваш по-добре. Трябва да се върнем. Не можем да обиждаме сестра ми по този начин.

Обзе ме паника. Помолих горещо Муди да не ме връща в ужасната къща-затвор на Амех Бозорг, но той бе непреклонен. Махтоб също се разстрои от тази новина. Въпреки че двете с Мариам не се разбираха, тя хиляди пъти предпочиташе тази къща пред другата. Същата вечер в тоалетната двете се помолихме на Господ да ни помогне.

И Той ни помогна. Не знам дали Муди, като видя как се натъжихме, е говорил с тях или не, ала Мамал и Насрин слязоха при нас с едно предложение. С изненада разбрах, че Насрин говори добре английски — тайна, която бе пазила от мен до този момент.

— Мамал е на работа по цял ден, а аз ходя в университета следобед — обясни тя. — Имаме нужда някой да се грижи за малкия.

Махтоб нададе радостен вик. Едногодишният син на Насрин, Амир, беше добро дете и Махтоб много обичаше да си играе с него. При това той носеше пелени.

В Америка Мамал ми беше много по-неприятен от Реза, а Насрин се бе отнасяла към мен с пълно пренебрежение през целия ми престой в Иран. Обаче възможността да се пренесем в техния апартамент на горния етаж бе за предпочитане пред връщането у Амех Бозорг. Освен това предложението не беше тароф. Те искаха да живеем с тях, имаха нужда от нас. Муди се съгласи, но ме предупреди повторно, че е само временно. Скоро трябвало да се върнем у сестра му.

Бяхме взели съвсем малко багаж, така че не бе трудно да го стегнем и веднага да се пренесем.

Като се появихме на горния етаж, сварихме Насрин да кади около главата на сина си. Размахваше кадилница, пълна със смрадливи, тлеещи черни семена, за да прогони злите сили, преди да го сложи да спи. Помислих си, че една приказка и чаша топло мляко са по-подходящи, но си замълчах.

Мамал и Насрин гостоприемно ни предложиха спалнята си, тъй като им било все едно дали ще спят на земята в съседната стая или в голямото си двойно легло. Те демонстрираха пълно пренебрежение към мебелите. В столовата имаше голяма маса с дванайсет стола, а дневната бе обзаведена с удобни, съвременни мебели, тапицирани в зелено кадифе. Те обаче не обръщаха никакво внимание на тези останали от шахско време символи на западното влияние и държаха двете стаи заключени, а разговаряха седнали на пода в хола, покрит с персийски килим. В хола имаше още телефон и германски цветен телевизор — това беше всичко.

Насрин поддържаше по-голяма чистота, отколкото Есей, но скоро разбрах, че готви ужасно — нито знаеше, нито се вълнуваше от неща като хигиена или вкусна храна. Като купеше парче агнешко или — с малко повече късмет — някое пиле, тя го завиваше във вестник така, както си беше с перата и вътрешностите и го пъхваше във фризера. Същото това месо биваше размразявано и замразявано неколкократно, преди да бъде изядено. Оризът й бе най-мръсното нещо, което бях виждала, и гъмжеше не само от черни буболечки, но и от бели червейчета. Дори не си правеше труда да го измие, преди да го сготви.