[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

Мортеза, вторият син на Баба Хаджи и Амех Бозорг, дойде да ни помогне. Доведе и жена си Настаран с едногодишната им дъщеря Нилуфар — очарователно бебе с игриви очи и жив нрав. Махтоб си поигра с нея, докато Мортеза и Настаран украсяваха хола с балони, гирлянди и книжни серпентини. Махтоб бе забравила за раната, мислеше главно за подаръците, които я очакват.

В къщата започнаха да се стичат гости с пакети в ярки опаковки. Очите на Махтоб се разширяваха все повече при вида на растящия куп чудеса.

Мортеза, Настаран и Нилуфар си тръгнаха, а по-късно се върнаха с изненада — съвсем същата торта като тази, която бяхме поръчали с Муди. В този миг Маджид пристигна от пекарната с нашата торта. Случайно съвпадение. Тъкмо да прекрачи прага и възбудената Нилуфар сграбчи тортата и я дръпна от ръцете му. Тортата падна на земята и от нея нищо не остана.

Е, поне имахме резервна.

Мамал даде знак за започване на тържеството, като плесна с ръце и запя една детска песничка. До този момент, си мислех, че смехът в Иран е забранен със закон. Тук не бях виждала щастливи физиономии. Днес обаче фамилията с радост празнуваше рождения ден на дъщеря ни.

Песните продължиха почти час. Мамал и Реза бяха в прекрасно настроение и се забавляваха с децата. После, като по даден знак, двамата се нахвърлиха върху купа подаръци и започнаха да разкъсват опаковките.

Махтоб не можеше да повярва на очите си. По бузките й се търкулнаха едри сълзи.

— Мамо, те ми отварят подаръците! — изплака тя.

— Тази работа не ми харесва — казах на Муди. — Нека я оставят сама да отвори подаръците си.

Муди каза нещо на Мамал и Реза. Те неохотно оставиха Махтоб да отвори сама няколко подаръка, но продължиха да разкъсват цветните хартии, защото, както ми обясни Муди, в Иран винаги мъжете отварят подаръците на децата.

Махтоб се поуспокои, като разопакова подаръците. Получи много ирански играчки: красив розово-бял ангел на конец, топка, спасителна жилетка и пояс за басейна, една смешна лампа с балончета по нея, купища дрехи и, разбира се, куклата.

Подаръците бяха твърде много, за да си играеш с тях наведнъж. Махтоб здраво стискаше куклата, но армията от дечурлига се нахвърли върху останалите неща, започна се битка при подялбата и даровете се разхвърчаха из цялата стая. Махтоб пак се разплака, но беше невъзможно да се обуздае ордата невъзпитани деца. Възрастните изобщо не им обръщаха внимание.

Махтоб стискаше куклата на сигурно място в скута си и дума не отрони по време на вечерята, ала лицето й просветна при вида на тортата. Наблюдавах я със свито сърце как я лапа с апетит, но съзнавах, че не бях успяла да и поднеса подаръка, който желаеше най-много на света.

След рождения ден двете с Махтоб отново изпаднахме в меланхолия. Дойде септември. Трябваше да сме се прибрали у дома преди цели три седмици.

Скоро след това имаше друг рожден ден, който усили депресията ми — рожденият ден на имам Реза, основателя на шиитската секта. В свят ден като този правоверният шиит отива на поклонение на гробницата на имама, но тъй като тя се намираше на вража земя, в Ирак, ние трябваше да посетим гробницата на неговата сестра в Рей, старата столица на Иран, разположена на около час път южно от Техеран.

Денят се оказа горещ — лятото още напомняше за себе си. Бях сигурна, че температурата е доста над 100 градуса по Фаренхайт. Ненавиждах тежките дрехи, които трябваше да облека, и просто не можех да се примиря с мисълта за едночасовото пътуване в наблъскана до тавана кола в тази нетърпима жега, защото поклонението пред един свят гроб не значеше нищо за мен.

— Не искам да ходя — казах на Муди.

— Трябва — отвърна той. С това въпросът приключи.

Преброих хората, които се събраха в дома на Амех Бозорг. Бяха двайсет и трябваше да се натъпчат в две коли.

Махтоб също беше нервна и нещастна. Преди да потеглим, повторихме молитвата си в банята: „Мили Боже, помогни ни да намерим сигурен начин да се върнем у дома заедно.“.

Муди ме накара да сложа тежкия черен чадор за този тържествен случай. В претъпканата кола трябваше да седя върху коленете му, а Махтоб седеше у мен. След един ужасен час пристигнахме в Рей, където бушуваше пясъчна буря. Измъкнахме се от колата сред тълпа облечени в черно поклонници, които се блъскаха с лакти и крещяха неистово. Двете с Махтоб несъзнателно последвахме жените към един отделен вход.

— Махтоб може да дойде с мен. Ще я нося — рече Муди.

— Не! — изпищя тя.

Той посегна да я хване за ръката, но тя му се изплъзна. Хората започнаха да се обръщат, за да видят кой вдига врява.

— Не-е-е! — крещеше Махтоб. Разгневен от непокорството й, Муди я сграбчи за ръката и грубо я изтръгна от мен и в същия миг я удари по гърба.

— Не! — изкрещях му аз и се хвърлих към дъщеря си, препъвайки се в чадора.

Муди моментално насочи гнева си към мен и закрещя с все сила най-обидните ругатни, които му идваха наум. Заплаках, внезапно осъзнала своето безсилие пред гнева му.

Сега пък Махтоб се опита да ме защити и се хвърли между нас. Муди я изгледа със заслепен от ярост поглед и я плесна с опакото на ръката си. Горната й устна се разцепи и бликналата кръв пръсна по земята.

— Мръсно! — замърмориха хората наоколо. В Иран кръвта се смята за нещо нечисто и следите от нея трябва да се заличават. Никой обаче не се намеси в семейната ни свада. Нито Амех Бозорг, нито някой друг от семейството се опита да укроти гнева на Муди. До един бяха свели поглед надолу и гледаха в празното пространство.

Махтоб запищя от болка. Взех я на ръце и се опитах да спра кръвта с крайчето на чадора, докато Муди продължаваше да ме залива с поток ругатни и мръсни думи, които никога не бях чувала да излизат от устата му. През сълзи видях как лицето му се изкриви в ужасна, пълна с омраза гримаса.

— Трябва да намерим парче лед за устната й — изплаках аз.

Видът на размазаната по лицето на Махтоб кръв го поохлади малко, но не предизвика и грам съчувствие. Муди се овладя и двамата затърсихме някой да ни продаде парченце лед.

Махтоб хлипаше. Муди се мръщеше, без да изпитва никаква вина, а аз се опитвах да преглътна мисълта, че съм омъжена за един луд човек и съм хваната натясно в страна, чиито закони го провъзгласяват за мой абсолютен господар.

Мина почти месец, откак Муди ни бе превърнал в свои заложници и колкото по-дълго стояхме в Иран, толкова по-силно у него се усещаше необяснимото влияние на родната му култура. Част от личността на Муди бе безвъзвратно изкривена. Трябваше да измъкна и дъщеря си, и себе си от този кошмар, преди да ни убие и двете.
Няколко дни по-късно, по време на следобедната почивка, реших да направя отчаян опит за бягство. Измъкнах от скривалището известна сума риали, хванах Махтоб за ръка и на пръсти излязохме от къщата. Като не можех да се свържа с посолството по телефона, трябваше да направя опит да се добера дотам. Забулена като иранка, горещо се надявах никой да не ме заподозре, че съм чужденка. Нямах намерение да се обаждам на никого. Държах кърпата пред лицето си, за да не привличам вниманието на вездесъщата и всесилна тайна полиция.

— Къде отиваме, мамо? — попита ме Махтоб.

— Ще ти кажа след малко. Бързай!

Не исках да подхранвам надеждите й, преди да почувствам, че сме на сигурно място.

Крачехме бързо, подгонени от градския шум и блъсканицата, без да знаем накъде вървим. Сърцето ми щеше да се пръсне от страх. Бях поела огромен риск. Не исках да мисля за яростната реакция на Муди в мига, в който научеше, че сме избягали, но нямах и никакво намерение да се връщам. Позволих си да въздъхна с облекчение при мисълта, че никога повече няма да го видим.

Най-сетне стигнахме една сграда; върху която на английски беше написано „ТАКСИ“. Влязохме, за да си поръчаме кола, и след пет минути бяхме на път към нашата свобода.

Опитах се да кажа на шофьора да ни закара до отдела, защитаващ интересите на Съединените щати към швейцарското посолство, но той не ме разбра. Повторих адреса, който майка ми беше из диктувала на телефона: „Ъгъла на Парк авеню и Седемнайсета улица“. При думите Парк авеню лицето му просветна и той потегли сред хаотичното улично движение.

— Къде отиваме, мамо? — повтори Махтоб.

— Отиваме в посолството — казах аз. Сега, когато бяхме в колата, се поуспокоих. — Там ще сме в безопасност. Оттам ще можем да си отидем у дома.

Махтоб нададе радостен възглас.

Половин час се промъквахме през гъмжащите от народ и коли улици на Техеран. Шофьорът спря пред австралийското посолство на Парк авеню. Размени няколко думи с един пазач, който му посочи ъгъла на улицата. След миг спряхме пред нашето убежище — голяма модерна бетонна сграда, на чиято табелка пишеше „Отдел за интереси на Съединените щати“ към швейцарското посолство. Стоманена решетка преграждаше входа, охраняван от ирански полицай.

Платих на таксиметровия шофьор и позвъних по домофона. Вратата се отвори автоматично. Двете с Махтоб бързо прекрачихме от иранска на швейцарска земя.

Иранец поиска паспортите ни на английски.

— Нямаме паспорти — казах му аз. Той ни изгледа внимателно и разбра, че сме американки.

Пусна ни да влезем. Претърсиха ни. С всеки изминал миг смелостта ми нарастваше от неповторимото усещане, че сме свободни.

Въведоха ни в един кабинет, където сериозна, но приветлива иранка от арменски произход на име Хелън Баласаниян изслуша мълчаливо развълнувания ми разказ за едномесечното ни затворничество. Хелън беше висока слаба жена, прехвърлила четирийсетте, облечена съвсем не като иранка — в строг костюм с пола до коленете и светотатствено непокрита глава. Изслуша ни с разбиране.

— Дайте ни убежище — помолих я аз, — а после намерете начин да ни изпратите у дома.

— Но какво говорите? — отвърна Хелън. — Не можете да останете тук.

— Но не можем да се върнем и в неговия дом.

— Вие сте иранска гражданка — каза меко Хелън.

— Не, американка съм.

— Вие сте иранска гражданка и трябва да спазвате иранските закони — повтори тя.

Любезно, но твърдо ми обясни, че според иранските закони съм станала иранска гражданка от деня, в който съм се омъжила за иранец. Според закона и аз, и Махтоб всъщност бяхме иранки.

Побиха ме тръпки.

— Не искам да съм иранска поданичка — казах. — Аз съм американка по рождение и искам да бъда американска гражданка.

Хелън поклати глава.

— Не — каза тя. — Трябва да се върнете при него.

— Той ще ме пребие — извиках аз и посочих към Махтоб. — И двете ни ще пребие.

Хелън изказа съжаление, ала с нищо не можеше да ни помогне.

— В онази къща ни държат насила — опитах отново аз, цялата обляна в сълзи. — Успяхме да се измъкнем само защото всички спяха. Не можем да се върнем. Той ще ни заключи. Наистина се страхувам за нас.

— Не разбирам защо вие, американките, правите така — измърмори Хелън. — Мога да ви снабдя с дрехи. Мога да пускам ваши писма по пощата, мога да се свържа със семейството ви и да им кажа, че сте добре. Това е всичко, което мога да направя за вас.

Фактът, че двете с Махтоб бяхме напълно зависими от законите на този фанатичен патриархат, бе прост, ала вдъхваше леден ужас.

Прекарах един час в посолството в шоково състояние. Направихме всичко, каквото можахме. Обадих се по телефона в Америка.

— Търся начин да се прибера — изплаках на мама през хиляди километри разстояние. — Виж какво може да се направи оттам.

— Вече се свързах с Държавния департамент — рече мама е пресекнал от вълнение глас. — Правим каквото можем.

Хелън ми помогна да напиша писмо до Държавния департамент на Съединените щати, което щеше да бъде пуснато от Швейцария. В него заявявах, че съм задържана в Иран пряко волята ми и че не желая съпругът ми да изтегли авоарите ни от Щатите.

Хелън попълни формуляри, като ми задаваше подробни въпроси за Муди. Особено я интересуваше гражданството му. Муди никога не бе правил постъпки за американско поданство, след като се бе включил във вихъра на опиянението от революцията в Иран. Хелън ме попита за зелената му карта — официалното разрешение да живее и работи в Съединените щати. Все още имаше право да се върне и работи отново там, но изчакаше ли прекалено дълго, валидността на зелената карта щеше да изтече, а с това и възможността да практикува медицина в Щатите.

— Повече се страхувам да не си намери работа тук — казах аз. — Ако има право да работи тук като лекар, значи сме в истинска клопка, но ако няма, може би ще реши да се върнем в Щатите.

След като направи каквото можа, Хелън ни постави ужасяващия ултиматум.

— А сега трябва да си вървите — рече тя. — Ще направим всичко възможно. Бъдете търпеливи.

Поръча ни такси. Когато то пристигна, излезе на улицата и поговори с шофьора. Даде му адрес недалеч от къщата на Амех Бозорг. Щяхме да повървим няколко преки пеша, за да не види Муди, че пристигаме с кола.

Стомахът ми се сви, когато двете с Махтоб отново са озовахме из улиците на Техеран. Нямаше къде да отидем, освен да се върнем при един съпруг и баща, който бе приел ролята на наш всемогъщ тъмничар.

Опитвах се да разсъждавам за станалото, при все че главата ми се пръскаше от болка, и внимателно се обърнах към Махтоб:

— Не бива да казваме на татко, нито на някой друг къде сме били. Ако ни пита, ще кажем, че сме излезли да се поразходим и сме се загубили. Ще си мълчиш, чу ли?

Когато най-после пристигнахме, Муди ни очакваше.

— Къде бяхте? — изрева той.

— На разходка — излъгах аз. — Изгубихме се. Просто се озовахме по-далеч, отколкото предполагах. Има толкова много интересни неща.

За миг Муди се замисли над обяснението ми, после го отхвърли. Знаеше, че имам отлично чувство за ориентация. В погледа му пламна справедливият гняв на мюсюлманин, на когото се е противопоставила жена. Той ме сграбчи. Едната му ръка се впи в рамото ми, другата сграбчи косата ми. Завлачи ме пред членовете на семейството, събрани в хола — около десетина души.

— На нея й е забранено да напуска тази къща! — разпореди се той.

После се обърна и ми каза:

— Ако още веднъж излезеш от тази къща, ще те убия!

Отново самотната спалня, изпразнените от смисъл и съдържание дни, отново гаденето и повръщането, дълбоката депресия. Случеше ли се да напусна стаята си, Амех Бозорг или някоя от дъщерите й тръгваха по петите ми. Чувствах, че волята ми отслабва. Усещах как много скоро просто ще приема участта си и завинаги ще се разделя със семейството и родината си.

Откъсната от околния свят, аз с ирония си мислех какво може да ме развълнува. Сега например течеше последният месец на бейзболния сезон и нямах никаква представа как се представят „Тигрите“. Когато тръгвахме за Иран, бяха начело в дивизията. Бях си намислила да заведа татко на един от мачовете им, като се върнем, защото знаех, че това може би ще бъде последният бейзболен мач в живота му. Носталгията ме мъчеше все повече и повече и един следобед се опитах да напиша писмо на мама и татко, без изобщо да съм сигурна дали ще успея да го пусна. За мой ужас установих, че ръката ми е прекалено слаба: не можех да напиша дори собственото си име.

С часове разсъждавах над евентуалните възможности. Бях съсипана, изнервена, потисната. Губех и последните си връзки с действителността. Муди изглеждаше доволен от факта, че съм се предала. Беше убеден, че няма да се изправя на крака, за да се боря за свободата си. Погледнах детето. Нежната кожа на Махтоб беше покрита с огромни подутини от непрекъснатите атаки на комарите. Лятото си отиваше. Скоро щеше да дойде зимата и преди да разбера, сезоните — и времето — щяха да се разтворят в нищото. Колкото по-дълго останехме, толкова по-лесно щяхме да се предадем.

В ума ми се въртеше любимата поговорка на татко: „Има ли желание, има и начин.“ Аз имах желанието, но кой разполагаше с начина да ни помогне? — чудех се аз.

„Дали изобщо някой можеше да измъкне мен и детето ми от този кошмар?“ Малко по малко, въпреки замъгленото ми от болестта и лекарствата съзнание, отговорът на въпроса изплува пред мен.

Никой не можеше да ни помогне.

Само аз можех да измъкна оттук и себе си, и детето си.

„Божичко, войната приближава Техеран“ — помислих си аз. Потърсих Махтоб, за да се скрием на сигурно място, ала Маджид видя уплахата, изписана на лицето ми, и се опита да ме успокои.

— Това са само демонстрации по случай Седмицата на войната — рече той.

Муди ми обясни, че Седмицата на войната е ежегоден празник на непобедимата ислямска армия, създаден по повод на войната с Ирак или, иначе казано, с Америка, защото цялата пропагандна машина внушаваше на иранците, че Ирак е просто марионетка, която Щатите въоръжават и ръководят.

— Ние сме във война с Америка — ми заяви Муди с нескрито задоволство. — Справедливо е. Твоят баща е убил моя.

— Какво искаш да кажеш?

Муди обясни, че през Втората световна война, когато баща ми служел в американската армия в Абадан — Южен Иран, неговият баща работел като военен лекар и лекувал заболелите от малария войници, докато сам не се заразил и умрял.

— Сега за това ще плащаш ти — рече Муди. — Твоят син Джон ще загине в Близкоизточната война. Можеш да бъдеш сигурна.

Макар да бях наясно, че Муди ме дразни, просто не можех да разгранича реалността от садистичните му фантазии. Това изобщо не беше мъжът, за когото се бях омъжила. Тогава как можех да знам на какво да вярвам и на какво не?

— Ела — каза той, — отиваме на покрива.

— Защо?

— Има демонстрация.

— Не — отвърнах. — Няма да дойда.

Без да продума, Муди грабна Махтоб и я изнесе от стаята. Тя запищя от изненада и страх и се замята в прегръдката му, ала той я стискаше здраво и заедно с други членове на семейството излезе на покрива.

Скоро единственото, което чувах, бе гръмкият рев.

— Смърт на Америка! — скандираха от покривите на къщите около нас. Тази фраза ми беше вече добре позната, тъй като я слушах непрекъснато в новинарските емисии по телевизията. — Смърт на Америка! — скандиранията ставаха все по-силни и разпалени. Запуших ушите си с ръце, но фанатичният рев не спираше.

— Смърт на Америка!

Плачех за Махтоб, която се гърчеше в ръцете на маниакалния си баща горе на покрива, а той искаше от нея да се опълчи срещу своята родина.

— Смърт на Америка! — Тази вечер в Техеран четирийсет милиона гърла скандираха като един. Виковете се носеха от покрив на покрив, извисяваха се до кресчендо и хората изпадаха във френетична хипноза. Смазващият, ужасяващ, влудяващ рев пронизваше сърцето ми.

— Смърт на Америка! Смърт на Америка! Смърт на Америка!

— Утре отиваме в Ком — обяви Муди.

— Какво е това?

— Ком е богословският център на Иран и свещен град. Утре е първият петък от Мухаррем — месеца за поклонение. Там има гробница. Ще се облечеш в черно.

Спомних си за пътуването ни до Рей — кошмар, който завърши с бой, — Муди наби Махтоб със собствените си ръце. Защо бе нужно да ни влачат с Махтоб по невероятните им поклоннически пътешествия?

— Не искам да ходя — казах аз.

— Отиваме всички.

Познавах ислямския закон дотолкова, доколкото да дам разумно обяснение на отказа си.

— Не мога да влизам в гробници. В мензис съм.

Муди се намръщи. Всеки мой менструален цикъл му напомняше, че вече пет години след раждането на Махтоб не можех да го даря с още едно дете — син.

— Отиваме всички — каза той.

На другата сутрин се събудихме с Махтоб ужасно потиснати от това, което ни очаква. Махтоб имаше разстройство — признак, че е напрегната. Вече започвах да свиквам с това нейно състояние.

— Болна е — казах на Муди. — Трябва да си стои вкъщи.

— Отиваме всички — сряза ме той.

Потънала в дълбока меланхолия, сложих си черната униформа. Щяхме да пътуваме с колата на Мортеза, племенника на Муди, заедно с Амех Бозорг, дъщеря й Фереще, Мортеза, жена му Настаран и тяхната прелестна дъщеричка Нилуфар. Минаха часове, докато се измъкнем от града и излезем на магистралата, а после още два часа пътувахме по път, гъмжащ от коли на поклонници, през мрачната като настроението ми провинция.

Ком бе прашен град. Нито една улица не бе павирана и колите на събиращото се множество вдигаха облаци задушлив прахоляк. Като се измъкнахме от автомобила, по просмуканите ни от пот дрехи полепна слой нечистотии.

В центъра на площада имаше басейн с олимпийски размери, заобиколен от викащи поклонници, които се опитваха да стигнат до водата, за да изпълнят ритуалното предмолитвено умиване. Тълпата не демонстрираше никаква любов към ближния. Всички работеха здраво с лакти и попадналите на място удари помагаха на някои да си осигурят място до ръба на басейна. От време на време се разнасяше плисък, последван от яростния крясък на някой неочаквано покръстен поклонник.

Тъй като нито Махтоб, нито аз имахме намерение да участвуваме в молитвите, не си направихме труда да се мием в мръсната вода, а просто изчакахме другите да свършат.

После се разделихме на мъжка и женска група и двете с Махтоб последвахме Амех Бозорг, Фереще, Настаран и Нилуфар в женската част на гробницата. Нямаше място да се наведем и събуем обувките си, затова само ги изхлузихме и ги побутнахме към растящата купчина разнородни обуща.

Блъскана от всички страни, Махтоб отчаяно стискаше ръката ми. Така влязохме в една огромна зала, чиито стени бяха украсени с огледала. От високоговорителите се разнасяха ислямски мелодии, но дори музиката не бе в състояние да заглуши гласовете на хиляди загърнати в черни чадори жени, които бяха коленичили на пода, биеха се с юмруци в гърдите и виеха молитви.

Гигантските огледала в рамки от злато и сребро отразяваха блясъка на скъпоценните метали и разкошът им рязко контрастираше с черните чадори на поклонничките. И гледката, и звуците действаха хипнотично.

— Седнете — каза Амех Бозорг.

Двете с Махтоб седнахме, а до нас се свиха Настаран и Нилуфар.

— Седнете — повтори Амех Бозорг. С помощта на жестове и няколко прости думи на фарси тя ми каза да погледна към огледалата. Двете с Фереще се отправиха към богато украсен ковчег, който се намираше в една от съседните зали.

Обърнах поглед към огледалата. Само след броени минути почувствах, че изпадам в някакво подобно на транс състояние. Огледалата, отразяващи други огледала, създаваха усещане за безкрайност. Ислямската музика, ритмичното думкане по гърдите на жените и монотонният вой на молитвите ми действаха хипнотично против волята ми. За вярващите това преживяване сигурно е невероятно вълнуващо.

Нямах представа колко време е минало. В един момент усетих, че Амех Бозорг и Фереще са се върнали в залата при нас. Дъртата вещица се отправи към мен, като крещеше с все сили и ме сочеше с пръст.

Какво ли пак съм направила, почудих се аз.

Не разбирах нито дума от онова, което крещеше Амех Бозорг, като изключим името „Америка“.

От очите й бликаха нервни сълзи. Тя бръкна под чадора си и заскуба коси, а с другата ръка се удряше в гърдите и по главата.
С гневен жест ни подкара навън. Всички я последвахме. Спряхме до купа обувки, за да се обуем.

Муди и Мортеза вече бяха изпълнили религиозните си задължения и ни чакаха. Амех Бозорг се втурна към Муди с писъци, като се блъскаше в гърдите.

— Какво е станало? — попитах го аз. Той яростно ме изгледа.

— Защо си отказала да влезеш в гробницата? — попита ме той.

— Не съм отказвала да правя каквото и да било — отвърнах.

— Отказала си! Не си влязла в гробницата.

— Тя ми каза да седна и да гледам в огледалата. Всичко това започваше да ми намирисва на фиаското в Рей. Муди бе обзет от такава бясна ярост, че се уплаших да не ме удари. Скрих се зад гърба на Махтоб. Знаех, че проклетата старица ми е погодила този номер. Тя искаше да влоши отношенията ни с Муди. Изчаках, докато Муди прекъсна тирадата си, и му казах колкото се може по-спокойно, но твърдо: