[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

Но Муди бе неутешим. Погледът му — замъглен и празен — беше заприличал на погледите на повечето иранци.

Късно следобед двете с Махтоб се захванахме с вълнуващо занимание — да стягаме багажа. От всичко на света в този момент най-много искахме да се върнем вкъщи. Никога не съм желала така отчаяно да се махна отнякъде. „Още само една иранска вечеря — казах си. — Още само една-единствена вечер сред хора, чиито нрави и език ми са непонятни.“

Едва успяхме да намерим място в багажа за всички съкровища, които бяхме накупили. Очите на Махтоб блестяха щастливо. Тя знаеше, че утре със заека ще се сгушат на някоя седалка в самолета на път към къщи.

Изпитвах известно съчувствие към Муди. Той знаеше, че не харесвам родината и семейството му, и не виждах смисъл да наблягам на този факт. Гледах да прикривам радостта си, че краят на ваканцията ни е дошъл. Така или иначе исках да го привлека в приготовленията за път. Оглеждах малката скромна спалня да не би да съм забравила нещо и го видях да седи на края на леглото все така умислен.

— Хайде — обърнах се към него, — да стягаме заедно нещата:

Кимнах към куфара, пълен с лекарства, който бе донесъл, за да ги дари на местните медицински заведения.

— Какво ще правиш с него? — попитах го аз.

— Не зная — отвърна той.

— Защо не го дадеш на Хосейн? — предложих. Най-големият син на Баба Хаджи и Амех Бозорг бе преуспяващ фармацевт.

Някъде отдалеч се чу телефонен звън, но аз почти не му обърнах внимание. Исках да приключа с багажа.

— Още не съм решил какво ще правя с тях — рече Муди. Гласът му бе тих и глух, гледаше някак тъжно. Преди да продължим, извикаха Муди на телефона и аз го последвах в кухнята. Обаждаше се Маджид, който бе отишъл да потвърди резервацията ни за полета. Двамата поговориха две-три минути на фарси преди Муди да каже на английски:

— По-добре говори с Бети.

В мига, в който поех слушалката от ръката му, ме прониза тревожна тръпка. Изведнъж всички парченца на една ужасяваща мозайка си дойдоха на мястото. Припомних си неописуемата радост на Муди при срещата с роднините му, както и очевидната му подкрепа на ислямската революция. Спомних си и пълното безразличие, с което пръскаше парите ни. Ами мебелите, които купихме? Дойде ми на ум, че Маджид все още не бе уредил нищо, за да ги прати в Америка. Случайно ли беше, че Маджид изчезна с Махтоб в парка днес сутринта, за да може Муди да разговаря с мен насаме? В паметта ми изникнаха всички онези потайни разговори между Муди и Мамал, когато Мамал живееше с нас в Мичиган. Тогава ги подозирах, че заговорничат срещу мен.

Сега, още преди да чуя гласа на Маджид, знаех, че нещо се е случило.

— Няма да можете да тръгнете утре.

Като се опитах да прикрия паниката в гласа си, го попитах:

— Какво искаш да кажеш с това „Няма да можете да тръгнете утре“?

— Паспортите трябвало да се занесат на летището три дни преди полета, за да се обработят. Иначе не може да напуснете страната. Не сте занесли паспортите навреме.

— Но аз нямах представа за това. Не беше мое задължение.

— Все едно, утре не може да тръгнете.

В гласа на Маджид прозвуча надменна нотка, сякаш искаше да каже — абе вие, жените, и особено вие, европейките, никога няма да се научите как стават нещата на тоя свят. Но в гласа му имаше и още нещо — отмереност и безчувственост, които сякаш бяха репетирани. От този миг нататък намразих Маджид.

— Кога е следващият възможен полет? — изкрещях в слушалката.

— Не знам. Ще проверя.

Затворих телефона и усетих мраз. В тялото ми не бе останала и капка кръв. Бях като изцедена. Вече подозирах, че в тази история проблемът далеч не се свежда до бюрократичните паспортни изисквания. Замъкнах Муди обратно в стаята ни.

— Какво става тук? — настоятелно го попитах аз.

— Нищо, нищо. Ще вземем следващия самолет.

— Защо не си се погрижил за паспортите?

— Просто забравих.

Бях на ръба на паниката. Не исках да губя самообладание, но чувствах, че още малко и ще се разтреперя. Гласът ми изтъня и не успях да го овладея.

— Не ти вярвам! — изкрещях. — Ти ме лъжеш. Вземи паспортите. Приготви си нещата. Отиваме на летището. Ще им кажем, че не сме знаели за тридневния срок и може би ще ни разрешат да се качим на самолета. Ако не, ще стоим на летището, докато си тръгнем.

Муди помълча малко, после дълбоко въздъхна. Бяхме преживели повечето от седемте години семеен живот без скандали и разправии. И двамата ловко отлагахме обсъждането на сериозните и задълбочаващи се проблеми на съвместното ни съществуване.

Сега обаче Муди разбра, че повече не може да отлага, и аз знаех какво ще ми каже още преди да си отвори устата.

Седна на леглото до мен и се опита да ме прегърне през кръста, но аз се дръпнах. Заговори спокойно и твърдо, гласът му ставаше все по-уверен.

— Наистина не зная как да ти го кажа — рече той. — Няма да си ходим у дома. Оставаме тук.

Макар да бях очаквала именно този развой на нещата, когато най-сетне чух думите му, не можах да сдържа яростта си.

— Лъжец! Лъжец! Лъжец! — изкрещях и скочих от леглото. — Как можа да постъпиш така с мен? Знаеш много добре единствената причина, заради която дойдох тук. Трябва да ме оставиш да си ида у дома!

Муди знаеше, разбира се, но очевидно това изобщо не го вълнуваше.

Махтоб наблюдаваше неразбиращо тази мрачна промяна в поведението на баща си, който изръмжа:

— Не съм длъжен да те пусна да си идеш, но ти си длъжна да правиш онова, което ти кажа — ще останеш тук!

Той ме сграбчи за раменете и ме събори върху леглото. В крясъците му се промъкна обидна нотка, нещо като смях, сякаш бе неоспоримият победител в една продължителна необявена война.

— Ще останеш тук до края на живота си. Разбираш ли? Никога няма да напуснеш Иран! Ще останеш тук, докато си жива!

Просната върху леглото, бях изгубила ума си от ужас. По лицето ми се стичаха сълзи. Думите на Муди стигаха до мен сякаш от дъното на тунел.

Махтоб хлипаше, здраво стиснала заека. Жестоката гола истина бе смазваща и сковаваща. Не сънувах ли? Затворнички ли бяхме с Махтоб? Или заложнички? Пленнички на този злобен и отмъстителен Странник, който някога бе любящ съпруг и баща?

Не можеше да няма изход от това безумие. Осъзнах с ирония и чувство на справедливо възмущение, че Аллах е на моя страна.

Разплаках се от яд, изскочих от стаята и се озовах пред Амех Бозорг и останалите роднини, които се мотаеха наоколо както обикновено.

— Всички вие сте банда лъжци! — изкрещях аз. Изглежда, никой не разбра, нито пък се интересуваше какво е разтревожило американската съпруга на Муди. Гледах враждебните им физиономии и се чувствувах глупава, смешна и безпомощна.

Носът ми протече. По бузите ми се стичаха, сълзи. Нямах нито носна кърпа, нито салфетка, така че си избърсах носа с шала, също както правеха и те.

— Настоявам незабавно да говоря с цялото семейство — изкрещях аз.

Странно, но думите ми бяха разбрани и предадени — роднините щяха да се съберат.

Прекарах няколко часа в спалнята с Махтоб — плаках, борех се с гаденето в стомаха си, тресях се от гняв, парализирах се от ужас. Когато Муди ми поиска чековата книжка, връчих му я без никакви протести.

— Къде са останалите? — попита той. Имахме три банкови сметки.

— Донесох само едната.

Това обяснение му прозвуча задоволително и той не си направи труда да пребърка чантата ми.

Остави ме сама и тогава успях да събера смелост и да си съставя план за защита.

Късно вечерта, когато Баба Хаджи се върна от работа и седна да вечеря, а семейството се събра в отговор на молбата ми, влязох в хола, след като се бях уверила, че съм прилично покрита и вдъхвам уважение. Бях разработила стратегията си. Щях да разчитам на религиозния морал, чието олицетворение бе Баба Хаджи. Той бе съвсем наясно кое е добро и кое — зло.

— Реза, преведи думите ми на Баба Хаджи — казах аз, като направих опит гласът ми да прозвучи спокойно.

Като чу името си, старецът вдигна поглед за миг, после наведе глава както обикновено, за да не ме гледа право в очите според религиозните си разбирания.

С надеждата, че думите ми ще бъдат правилно преведени, аз се впуснах в отчаяна защита. Обясних на Баба Хаджи, че не съм искала да идвам в Иран, че когато съм тръгнала, съм била наясно, че се отказвам от някои права, които са основни за всяка американка. Бях се страхувала именно от това, защото знаех, че докато сме в Иран, Муди е мой повелител.

Тогава защо съм дошла тук, зададох аз риторичния въпрос.

Дошла съм, за да се запозная с роднините на Муди и да им дам възможност да видят Махтоб. Имаше и още една много по-сериозна и ужасяваща причина, която не можех и не смеех да изложа и споделя със семейството на Муди, поради която бях дошла тук. Вместо нея им разказах за клетвата, която бе дал Муди. Когато в Детройт бях споделила с Муди страха си, че може да ме задържи насила в Иран, той направи онова, което според него доказваше добрите му намерения.

— Муди се закле над Корана, че няма да се опита да ме задържи тук против волята ми — казах аз, като се чудех доколко ме чува и разбира Баба Хаджи. — Ти си духовен човек. Как можеш да му позволиш да постъпи така с мен, след като се е заклел в Корана?

Муди не говори дълго. Той призна, че казвам истината и че се е заклел в Корана.

— Но ми е простено — рече той. — Аллах ще ми прости, защото ако не го бях направил, тя никога нямаше да дойде тук.

Решението на Баба Хаджи бе бързо и безапелационно. Реза преведе:

— Ще бъде волята на Аллаха!

Почувствах осезаемо злината и отвърнах на удара, въпреки че осъзнавах безплодността на аргумента си.

— Всички вие сте банда лъжци! — изкрещях аз. — Всички сте го знаели предварително. Било е номер. Планирали сте го в продължение на месеци. Мразя ви! — Сега вече плачех на глас. — Ще ви го върна някой ден. Злоупотребихте с исляма, защото знаехте, че ще проявя уважение към него. Един ден ще ми платите за това! Един ден Бог ще ви накаже!

Цялото семейство изглеждаше напълно безразлично към участта ми. Само се споглеждаха съзаклятнически. Очевидно им доставяше удоволствие да усещат властта, която Муди имаше над американската си съпруга.

Между нас Махтоб простенваше в съня си и сърцето ми се късаше. Как е възможно Муди да спи така дълбоко до страдащата си дъщеричка? Как можеше да постъпва така с нея?

Аз поне бях имала възможност да избирам, а горката Махтоб никой не я бе питал. Тя бе невинно четиригодишно момиченце, оплетено в жестоката реалност на един странен и объркан брак, който по някакъв каприз на съдбата — и аз не проумявах какъв — се превърна в мелодрама, предизвикана от непонятните за обикновения човек политически събития.

Цяла нощ не спрях да се укорявам. Как можах да я доведа тук?

Отговорът обаче ми бе известен. Как можех да не я доведа?

Може да ви се стори странно, но смятах, че единственият начин да държа Махтоб далеч от Иран, бе да я водя понякога там. Сега и този отчаян ход се бе провалил.

Никога не се бях интересувала от политика. Бях мечтала единствено моето семейство да живее в разбирателство и щастие. В онази нощ обаче през паметта ми минаха хиляди спомени и тогава осъзнах, че и малкото преживени от нас радостни мигове бяха съпроводени с болка.

Именно болката ме срещна с Муди преди около десетина години — болка, която започна в лявата поло-вина на главата и бързо се разпространи из цялото ми тяло. Мигрената ме повали през февруари 1974-а — започна със световъртеж, повдигане и обща слабост. При най-слабия шум или дори когато само отварях очи изпитвах неописуема болка, която плъзваше надолу по гръбнака. Сънят идваше само след конска доза лекарства.

Това мое състояние бе особено тревожно, защото бях на двайсет и осем години и най-сетне бях готова да живея самостоятелно без ничия опека. Бях се омъжила, без да му мисля много, веднага след като завърших гимназия, и се оказах обвързана в брак без любов, който завърши с продължителен и труден развод. Сега обаче навлизах в период на уравновесеност и щастие, и то единствено благодарение на собствените ми усилия. Работата ми в „Хенкок“ в малкото градче Елси в централен Мичиган обещаваше добра кариера. Отначало ме взеха като чиновничка трета смяна, но аз напреднах и станах началник кантора, подчинена пряко на директора на завода. Заплатата ми стигаше за удобно, макар и скромно жилище за мен и синовете ми Джо и Джон.

Освен това се занимавах и с доброволческа дейност — помагах на координатора на Асоциацията на болните от мускулна атрофия, кулминацията от чиято дейност бе телевизионният маратон „Джери Луис“. На миналогодишния Ден на труда ме показаха по телевизията в Лансинг. Чувствах се отлично и се радвах на новооткритатата си способност да се справям сама със собствения си живот.

Всичко вървеше към реализирането на все още не дотам ясните ми амбиции от по-млада възраст. Живеех сред работници, доволни от онова, което смятах за твърде скромна цел в живота. Исках да постигна нещо — може би университетска диплома или пък кариера на съдебен репортер, може би собствен бизнес или… кой знае? Исках нещо повече от невзрачното съществуване, което наблюдавах около себе си.

Но започна главоболието. Единственото ми желание дни наред бе да се отърва от влудяващата болка, която ме превръщаше в инвалид.

Отчаяно се нуждаех от помощ и се обърнах към доктор Роджър Морис, нашия дългогодишен домашен лекар. Той веднага ме изпрати в болницата в Карсън Сити — остеопатична клиника на половин час път от Елси.

Лежах свита като зародиш в самостоятелна стая, затъмнена от спуснатите завеси, и подслушвах разговора на лекарите. Не изключваха възможността от мозъчен тумор.

Родителите ми пристигнаха от Банистър и доведоха Джо и малкия Джон, въпреки че в болницата не пускаха деца. Зарадвах се, като ги видях, но това изключение от вътрешния правилник на клиниката ме накара да се замисля. Когато на следващия ден при мен се отби нашият пастор, му казах, че искам да направя завещанието си.

Заболяването ми беше доста загадъчно. Лекарите ми назначиха физиотерапия, следвана от мануална терапия, след което се уединявах в затъмнената си, тиха стая. Мануалната терапия представлява една от основните разлики между остеопатията и по-популярното алопатично лечение, което прилага обичайната медицина. Лекарите остеопати изучават същите предмети и дисциплини като останалите медици, но философията им се различава значително от тази на алопатите. И едните, и другите — например анестезиолозите, хирурзите, акушер-гинеколозите, педиатрите или невролозите — използват постиженията на съвременната медицина, лекарят остеопат обаче възприема холистичния подход към медицината и лекува цялото тяло.

Мануалната терапия се стреми да облекчи болката по естествен път, като стимулира засегнатите нервни окончания и отпуска болезнено напрегнатите мускули. Преди ми беше помагала при по-леки страдания, затова се надявах да ми помогне и сега. Отчаяно търсех някакво облекчение.

Бях толкова измъчена, че почти не обърнах внимание на стажант-лекаря, който дойде за първия сеанс мануална терапия. Лежах по корем върху едно легло и усещах лекия и внимателен натиск на дланите му по тялото си.

Помогна ми да се обърна по гръб, за да повтори манипулацията върху шията и раменната мускулатура. Процедурата завърши с бързо, но внимателно завъртане на врата наляво и надясно. Чу се тихо изпукване — гръбнакът освободи газ и почувствах внезапно облекчение.

Докато лежах по гръб, успях да го разгледам по-подробно.

Изглеждаше около пет-шест години по-възрастен от мен, което значеше, че е по-голям от повечето стажант-лекари в клиниката. Косата му бе оредяла. Възрастта му бе предимство, защото видът му вдъхваше доверие. Не можеше да се каже, че е красавец, но здравото му силно тяло привличаше погледа. Лицето му имаше едва доловими източни черти, носеше очила. Тенът му бе малко по-тъмен от моя. Като изключим лекия акцент, държеше се като истински американец.

Казваше се доктор Сайед Бозорг Махмуди, но останалите лекари му казваха просто Муди.

Процедурите на доктор Махмуди бяха най-приятната част от лечението ми в клиниката. Облекчаваха ми болките, а и присъствието му ми действаше положително. Беше изключително внимателен. Виждахме се всеки ден по време на процедурите, а освен това често се отбиваше в стаята ми, само за да попита: „Как се чувствате?“ Вечер идваше да ми пожелае лека нощ.

Серията изследвания изключиха възможността за мозъчен тумор и докторите решиха, че страдам от тежка форма на мигрена, която ще мине от само себе си. Макар и не съвсем точна, диагнозата беше правилна, защото след седмиците страдание болката започна да намалява. Случилото се не остави странични последствия, но промени драстично живота ми.

В последния ден от престоя ми в болницата по време на последната процедура доктор Махмуди внезапно промълви:

— Харесвам парфюма ви. Свързвам приятния му аромат с вас.

Говореше за „Чарли“, парфюма, който използвах.

— Когато се прибирам вечер, ръцете ми миришат на вашия парфюм.

Попита ме дали може да ми се обажда, след като се прибера у дома, за да знае как съм.

— Разбира се — отвърнах аз. Записа си адреса и телефонния ми номер. После, след като приключи процедурата, спокойно се наведе и ме целуна по устните. И през ум не ми мина до какво ще доведе тази съвсем невинна целувка.

Муди не обичаше да говори за Иран.

— Не искам да се връщам никога там — казваше той.

— Промених се. Семейството ми не ме разбира вече. Аз просто се различавам от тях.

При все че Муди харесваше американския начин на живот, той ненавиждаше иранския шах, задето американизирал страната. Една от любимите му забележки беше, че вече не можело да си купиш кебап — ирански аламинут с агнешко, сервиран върху купчинка ориз — на всеки ъгъл. За сметка на това обаче навсякъде се появявали закусвални „Макдоналдс“ и всякакви други западни заведения за бърза закуска. Иран вече по нищо не приличал на страната, в която се е родил.

Беше роден в Шуштар, Югозападен Иран, ала след смъртта на родителите си се преместил при сестра си в Хорамшахр, в същата провинция. Сред страните от Третия свят Иран е известен с рязкото си социално разделение. Ако бе роден в бедно семейство, Муди щеше да стане един от безбройните голтаци на Тегеран, обитатели на малки бараки, сглобени от строителни отпадъци, които живееха ден за ден от случайни подаяния или временна работа. Неговото семейство обаче бе облагодетелствано и с пари, и с добро обществено положение, така че скоро след като завършил гимназия, имал финансовата възможност да опита късмета си. Той също искал да постигне нещо повече в живота.

В онези години много иранци отпътували за чужбина. Правителството на шаха поощрявало следването на Запад с надеждата, че така европеизацията на страната ще се ускори. В края на краищата тази стратегия довела до обратния резултат. Иранците упорито отказвали да усво-яват западната култура. Дори онези, които били прекарали в Щатите по двайсет години, често оставали в изолация, защото общували единствено със свои сънародници. Запазвали своята ислямска религия и персийски обичаи. Веднъж се запознах с една иранка, която живееше в Америка от двайсет години и не знаеше какво е кърпа за съдове. Когато й показах кърпата, тя реши, че това е едно прекрасно улеснение.

В чужбина обаче иранските студенти разбрали, че народът може да диктува формата на управление в своята страна, и именно това пораснало политическо самосъзнание довело до падането на шаха.

Животът на Муди обаче бе протекъл по-различно. За почти двайсет години той бе възприел много от обичаите на западното общество и за разлика от повечето свои сънародници бе обърнал гръб на политиката. Беше открил свят, коренно различен от света на детството си; свят, който предлага богатство, култура и човешко достойнство, а това надхвърляло всичко, което иранското общество можело да му даде. Той съвсем искрено бе пожелал да стане американец.

Първо заминал за Лондон, където две години учил английски. Със студентска виза стъпил на американска земя на 11 юли 1961 година. Завършил университета в щата Мисури и няколко години преподавал математика в гимназия. Като интелигентен човек, на когото еднакво добре се удавали всички предмети, той разбрал, че разностранните му интереси го подтикват към усъвършенстване. Привличало го инженерството, затова отново се захванал с учение, а после постъпил в една турска фирма, която изпълнявала поръчки за НАСА по програмата „Аполо“. Муди обичаше да повтаря, че човекът е стъпил на Луната с негова помощ.

Като прехвърлил трийсетте, още веднъж почувствувал нужда да учи. Този път вниманието му било привлечено от професията, която неговите сънародници ценят най-високо — професията на двамата му покойни родители. Твърдо решил да стане лекар. Въпреки отличните си университетски дипломи, няколко медицински колежа отказали да го приемат заради възрастта му. Най-после го приели в колежа по остеопатична медицина в Канзас.

Когато започнахме да се срещаме, той завършваше стажа си в Карсън Сити и скоро щеше да започне работа в Детройтската остеопатична болница с тригодишен договор, където планираше да специализира като анестезиолог.

— Ти наистина трябва да започнеш лекарска практика — казах му аз. — Имаш прекрасен подход към пациентите.

— Пари се печелят с анестезиология — отвърна той, което още веднъж показа, че е станал истински американец.

Получи зелената карта, която му даваше право да практикува в Съединените щати и му отваряше пътя към американското поданство.

Муди се държеше като човек, който желае окончателно да прекъсне всички връзки със семейството си. Рядко пишеше на роднините и дори на сестра си Амех Бозорг, която се бе преместила в Техеран. Това не ми харесваше. И аз си имах семейни проблеми, но въпреки това бях гореща привърженица на патриархалните роднински отношения.

— Обаждай им се от време на време — подканях го аз. — Лекар си. Можеш да си позволиш един телефонен разговор на месец.

Аз бях тази, която го насърчи да посети Иран. След като стажът му свърши през юли, той неохотно замина за две седмици да погостува на Амех Бозорг. Докато беше там, всеки ден ми пишеше колко много му липсвам. За мое най-голямо учудване и аз установих, че той ми липсва. Тогава именно осъзнах, че съм започнала да се влюбвам в него.

През трите години работа в Детройт се срещахме редовно и той ме ухажваше като истински джентълмен. Джо и Джон неизменно получаваха бонбони и шоколади, а аз — цветя, бижута и парфюми.

Подаръците му винаги носеха белега на неговата индивидуалност. Бившият ми съпруг не признаваше никакви празници, докато Муди помнеше и най-незначителния и често ми пращаше собственоръчно изработени картички. За рождения си ден получих изящна музикална кутийка с фигура на майка, прегърнала детето си.

— Защото си много добра майка — каза ми той тогава. Приспивах Джон с „Приспивна мелодия“ от Брамс.

Животът ми бе песен.

Въпреки всичко бях категорична, че не желая да се омъжвам повторно.

— Искам да бъда свободна — казах му. — Не искам да се обвързвам с никого.

По онова време той желаеше същото.

Муди съчетаваше работата си в Детройтската остеопатична болница с приемни часове в клиниката на Четиринайсета улица. Аз пък се отдадох на задълженията си като глава на семейство. Освен това се заех и с изпълнението на една моя дългогодишна мечта: записах се във филиала на Ластинг Комюнити колидж в курса по управление на производството и получавах само отлични бележки.

В края на седмицата, винаги когато успяваше да се освободи, Муди пътуваше три часа и половина, за да се види с мен и момчетата. Пристигаше, отрупан с подаръци като коледна елха. Когато имаше дежурства през почивните дни, аз отивах в Детройт и оставах в неговия апартамент.

Целувките на Муди ме караха да забравям всичко. Беше нежен любовник — стремеше се да достави удоволствие и на мен, и на себе си. Никога не бях изпитвала толкова силно физическо влечение. Жаждата ми за любов бе ненаситна. Цяла нощ спяхме прегърнати.