[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

Животът ни бе пълноценен и прекрасен. Той беше добър неделен татко на децата ми. Заедно извеждахме Джо и Джон в зоологическата градина, на пикник или на фолклорни празници в Детройт.

Муди ме запозна с източната кухня, в която основни продукти са агнешкото, оризът, щедро полят с различни сосове, и разнообразните пресни плодове и зеленчуци. Моите синове, приятелите ми и аз самата бързо свикнахме с източните гозби.

Несъзнателно започнах да полагам усилия да се докарвам пред него. С радост чистех жилището му, готвех и пазарувах. Ергенският му апартамент очевидно имаше нужда от женска ръка.

Муди имаше един-двама приятели, но скоро моите приятели станаха и негови. Притежаваше голяма колекция от книги с анекдоти и фокуси, с които ни забавляваше на всяко събиране.

С течение на времето Муди ме запозна с някои от ислямските религиозни догми и аз бях поразена от факта, че те съдържат много от философските идеи на християнството. Мюсюлманският Аллах е също като Бога, когото ние, методистите, почитаме. Мюсюлманите вярват, че Мойсей е пророк, изпратен от Бога, и Тора е законът Божи, изпратен на евреите. Вярват, че Исус е пророк Божи и че Новият завет е свята книга. Вярват, че Мохамед е най-великият пророк, избран направо от Бога, а Коранът е по-свят и от Вехтия, и от Новия завет.

Муди ми обясни, че в исляма съществуват многобройни секти. Тъй както християните са католици, протестанти или лютерани, така и моралният канон на един мюсюлманин може коренно да се различава от моралния канон на друг. Семейството на Муди принадлежеше към мюсюлманите шиити, за които западният свят знае твърде малко. Те са фанатични фундаменталисти. Въпреки че сектата им е доминираща в Иран, те не притежават реална власт в европеизираното правителство на шаха. Муди отдавна не изповядваше тази крайна форма на исляма, с чиито догми бил отгледан и възпитан.

Наистина не понасяше свинско, но обичаше да си пийва. Рядко изваждаше молитвеното килимче, за да изпълни религиозните си задължения.

Един ден, малко след като бях пристигнала у Муди в Детройт, телефонът иззвъня. Той размени няколко думи и се обърна към мен.

— Има спешен случай. Свършвам и се връщам веднага. Щом излезе, аз се втурнах към колата, извадих оттам сгъваеми столове, кашони със съдове и чаши за вино и подноси с персийски блюда, които бях приготвила у дома в Елси.

Скоро след това пристигна доктор Джерълд Уайт със съпругата си и донесе храната, която бях оставила у тях, както и тортата по поръчка, специално украсена с трикольора на Иран и с надпис „Честит рожден ден“ на фарси. Дойдоха и другите гости — около трийсетина, — които бързаха да се съберат, докато Муди го няма, изгонен от лъжливото повикване. Когато се върна, всички бяха в празнично настроение.

— Изненада! — извикаха насъбралите се. Усмихна се широко, а ние запяхме „Честит рожден ден“.

Беше трийсет и девет годишен, ала реакцията му бе като на дете.

— Как успя да приготвиш всичко това? — попита ме той. — Направо не ми го побира умът.

Изпитах истинско удоволствие, че съм го направила щастлив.

Това все повече се превръщаше в цел на живота ми. Познавахме се от три години, в които той бе успял да завладее мислите и чувствата ми. Работата губеше своя чар и само почивните дни добиваха смисъл.

Дори кариерата ми не ме интересуваше. Бях се издигнала до пост, който преди бе заеман от мъж, но получавах по-малка заплата. Освен това един от шефовете на компанията ставаше все по-агресивен в опитите си да ме покори, смятайки, че щом съм свободна, значи съм достъпна. В края на краищата той ми даде ясно да разбера, че ако не легна с него, край на повишенията. Напрежението ставаше непоносимо и аз ужасно се нуждаех от уикендите с Муди, за да се отпусна и успокоя. Въпросната неделя бе особено приятна, защото изненадах не само Муди, но и себе си. Слисах всички с организаторските си способности и изиграх ролята на идеалната домакиня пред една компания от лекари и техните съпруги — общество, доста по-различно от моя малък свят.

Тържеството продължи до среднощ. Когато всички си отидоха, Муди ме прегърна през кръста и каза:

— Обичам те за това, което направи.

Направи ми предложение за женитба през януари 1977 година.

Три години по-рано щях да се объркам от предложението на Муди — и не само от неговото. Сега обаче съзнавах, че съм се променила. Бях вкусила от свободата и бях убедена, че мога да се грижа сама за себе си и семейството си. Но самотният живот не ме радваше вече. Ненавиждах това жигосване, което носех като разведена жена.

Обичах Муди и знаех, че и той ме обича. За тези три години не се бяхме карали нито веднъж. Предоставяха ми се възможността и шансът да започна нов живот на съпруга и майка. Живеех с мисълта за многобройните събирания, които щяхме да организираме с Муди като семейство. Може би щях да завърша колежа. Може би щяхме да си имаме дете.

Сега, седем години по-късно, през тази ужасна безсънна нощ се въртях в леглото до дъщеря си и до мъжа, когото някога бях обичала, и изплувалите от паметта ми спомени ме накараха да прогледна. Много неща бях пренебрегнала.

Ала човек не може да живее само с миналото. Знаех, че споменът за хубавите дни няма да ми помогне. Махтоб и аз бяхме станали заложнички в непозната страна. В момента причините за горчивата ми участ не бяха толкова важни, колкото онова, което ни очакваше, в идните дни. Дни ли?

Седмици?

Месеци?

Ами ако не го промени? Някой трябва да помогне! Родителите ми? Приятелите в Мичиган? Полицията? Държавният департамент? Аз и Махтоб бяхме американски поданици, макар че Муди не беше. Имахме права. Трябваше да намерим начин да ги упражним.

Но как?

И колко време ще ни е нужно?

През първата нощ успях да събера сили и самообладание и си направих сметка на парите. Муди бе прибрал чековата ми книжка, но не се бе сетил да попита с каква сума в брой разполагам. Като преброих всичко, установих, че имам доста прилична сума, за която в суматохата при пазаруването и двамата бяхме забравили. Почти двеста хиляди риала и сто долара. Стойността на риалите в долари правеше две хиляди, а щатската валута можех да разменя по шест пъти по-висок курс, ако успеех да уредя някоя черноборсаджийска сделка. Скрих богатството си под тънкия матрак на леглото. Рано всяка сутрин, докато Муди и фамилията четяха молитви, аз изваждах парите и ги напъхвах из десетките си джобове в случай, че през деня възникне някоя непредвидена възможност. Парите бяха цялата ми сила, спасителното въже, което ме крепеше. Нямах никаква представа за какво бих могла да ги използвам — нищо чудно да купя свободата си с тях. „Един ден все ще се измъкнем от този затвор — казвах си — Махтоб и аз.“

А то си бе същински затвор. Муди държеше американските и иранските ни паспорти, както и кръщелните свидетелства. Без тези документи не можехме да напуснем Техеран, дори и да успеехме да се измъкнем от къщата.

Дни наред двете с Махтоб почти не ставахме от леглото. Аз буквално се поболях — едва поглъщах по няколко лъжици варен бял ориз. При все че бях изтощена до крайност, не можех да спя. Муди ме тъпчеше с лекарства.

Оставяше ни сами, явно искаше да ни даде време да свикнем със съдбата си и с мисълта, че ще прекараме остатъка от живота си в Иран. Сега той ми беше не съпруг, а тъмничар. С мен се отнасяше презрително, но твърдеше, че Махтоб, чийто пети рожден ден наближаваше, ще се приспособи бързо и лесно към тази коренна промяна. Опитваше се да я приласкае, но тя бе отнесена и тъжна. Кафявите й очи безпомощно блуждаеха и тя недоумяваше каква бе тази промяна, която бе превърнала най-неочаквано нейния татко в наш враг.

Всяка нощ Махтоб плачеше насън. Все още се боеше да ходи сама до тоалетната. И двете страдахме от стомашни болки и диария, затова прекарвахме часове наред в пълната с хлебарки тоалетна, която се превърна в наше убежище. Тук се чувствахме на сигурно място и произнасяхме заедно нашата молитва: „Мили Боже, моля те, помогни ни да разрешим този проблем. Моля те, намери сигурен начин да си отидем у дома заедно и да бъдем отново със семейството си.“

Аз непрекъснато й говорех, че двете трябва да бъдем винаги заедно. Страхувах се Муди да не ми я отнеме.

Единственото ми развлечение бе английският превод на Корана от Рашид Халифе, имам на джамията в Тускон, Аризона. Бяха ми го дали, за да се образовам. Така ми се искаше да се занимавам с нещо, че едва дочаквах първите слънчеви лъчи да проникнат през прозорците на спалнята в която нямаше осветление, и грабвах книгата.

Разнасящите се от хола молитви на Баба Хаджи бяха подходящ фон за внимателно изучаване на ислямската библия. Търсех онези пасажи, които разглеждат отношенията между съпрузите.

Всеки път, когато попаднех на нещо свързано с моя случай, в което се говореше за правата на жената и децата аз го показвах на Муди и другите членове на семейството.

В сура 4 стих 34 обаче прочетох този обезкуражаващ съвет на Мохамед:

„Мъжът е, за да се грижи за жената, защото Аллах го е дарил с необходимите качества и го е направил печаловник на хляба насъщен. И като така добродетелната жена трябва да приеме покорно разпорежданията му и да почита съпруга си, докато го няма, според и както изисква Аллах. А пък с жената, която показва непокорство, първо и говори и просветли, после я остави в празното ложе, а като крайна мярка я набий. Ако те слуша обаче, нищо не те оправдава, щом й посягаш или я наказваш. Аллах е високо и голяма е силата му.“

Следващият пасаж обаче ми вдъхна малко надежда:

„Когато един мъж и една жена срещнат трудности в брака, да си изберат но един съдник от неговия род и от нейния. Ако двамата се разберат, то Аллах ще ги събере отново. Велик и мъдър е Аллах.“

— И двете семейства трябва да ни помогнат да решим проблема си — казах на Муди, като му показах стиха.

— Твоето семейство не е мюсюлманско — отвърна Муди. — Не се отнася за него. Освен това проблемът е твой, а не наш — добави той.

Те бяха шиити, тържествуващи от победата на революцията, правоверни фанатици, които считаха себе си за безгрешни. Как се осмелявам аз — християнка, американка, жена — да им предлагам собственото си тълкуване на Корана, пренебрегвайки мнението на имама Реза, аятолах Хомейни, Баба Хаджи и естествено, собствения си съпруг? Според тях аз бях робиня на Муди, щом съм негова жена. Той можеше да прави с мен каквото си пожелае.

На третия ден от затворничеството ни — деня, в който щяхме вече да сме си у дома в Мичиган, — Муди ме накара да се обадя на родителите си. Каза ми какво точно да им кажа и внимателно проследи разговора ни. Видът му бе толкова застрашителен, че не можех да не се подчиня.

— Муди реши да поостанем още малко — казах на родителите си. — Няма да се приберем веднага.

Мама и татко се притесниха.

— Не се безпокойте — казах им аз, като се опитвах да звуча весело. — Скоро щесе върнем. Дори и да поостанем, скоро ще се върнем.

Това ги убеди. Ненавиждах се заради тази лъжа, но с надвесилия се над мен Муди нямах голям избор. До болка жадувах да съм при тях, да притисна Джо и Джон до себе си. Щях ли да ги видя отново?

Муди стана капризен. Държеше се злостно и заплашително и към мен, и към Махтоб. Понякога обаче се опитваше да бъде нежен и мил. Помислих си, че може би и той се чувства объркан. Мъчеше се да ми помогне да се приспособя. Един ден заяви на Амех Бозорг:

— Днес вечерята ще приготви Бети.

Излязохме на пазар. Отначало слънчевата светлина ме ободри, но после улиците и сградите, звуците и миризмите на града ми се сториха по-чужди и отблъскващи от всякога. Отидохме пеш до една месарница, която се намираше през няколко преки, само за да ни кажат, че месо няма, очакват го след четири следобед.

— Елате в четири.

Същото ни отговориха и в останалите месарници. Следобеда обиколихме пак и в един магазин на три километра от къщата успяхме да намерим телешки бифтек.

Сред безпорядъка на кухнята се постарах да измия, доколкото мога, съдовете на Амех Бозорг и да приготвя познато американско блюдо, като се правех, че не забелязвам намръщената физиономия на зълва ми.

След вечеря тя реши да демонстрира авторитета си пред своя по-малък брат.

— Нашите стомаси не понасят телешко — рече тя на Муди. — В тази къща повече да не съм чула за телешко.

В Иран смятат телешкото за долнопробно месо, което само бедните ядат. Думите на Амех Бозорг означаваха, че съм приготвила храна, която е под достойнството й.

Като не успя да обори сестра си, Муди смени темата на разговора. Беше ясно, че Амех Бозорг няма да ми признае и най-дребния принос към домакинската работа в къщата й. Истината бе, че цялото й семейство ме мразеше. Като влизах в някоя стая, всички ми обръщаха гръб или гримасничеха. Изглежда фактът, че съм американка, надделяваше над съмнителната ми роля като съпруга на Муди.

През тази първа затворническа седмица единствено Есей разговаряше любезно с мен. Един ден тя и Реза ни бяха на гости и Есей успя да ме дръпне настрана за минутка.

— Наистина съжалявам — каза тя. — Ти ми харесваш, но ни предупредиха да се държим настрана от теб. Не ни е разрешено да сядаме до теб, нито да разговаряме с теб.

Чувствам се отвратително, като си помисля какво ти е, но не мога да се спречкам с цялото семейство заради теб.

„Нима Амех Бозорг смяташе да ме държи вечно в изолация и презрение? — чудех се аз. — Какво ставаше в тази къща? Всички ли бяха луди?“

Муди живееше изцяло на гърба на семейството си, но това като че ли не го притесняваше. От време на време промърморваше, че търси работа, но това означаваше, че е изпратил някой от своите племенници да разбере какъв статус му осигурява медицинската диплома. Беше сигурен, че американското образование веднага ще му отвори вратите на местното медицинско общество и той ще работи тук любимата си професия.

За иранците понятието време не съществува и Муди бързо се върна към старите си привички. Четеше вестници, слушаше радио или разговаряше надълго и нашироко с Амех Бозорг. В редки случаи ни извеждаше на разходка, но ни държеше под око. Понякога, следобед или вечер, отиваше с племенниците си на гости на свои роднини, а нас оставяше под зорките грижи на семейството. Веднъж отиде на някаква антиамериканска демонстрация и се върна, дрънкайки глупости по адрес на Съединените щати.

Дните си минаваха — безбройни, горещи, тъжни, ужасни, отвратителни дни. Потъвах във все по-дълбока депресия. Сякаш умирах бавно. Почти не се хранех и спях съвсем малко, макар че Муди продължаваше да ме тъпче с успокоителни. Нямаше ли кой да ми помогне?

Една вечер някъде към средата на втората седмица от моето пленничество случайно се намирах до телефона, когато той иззвъня. Инстинктивно вдигнах слушалката и подскочих, като чух гласа на майка ми. Обаждаше се от Америка. Каза, че се е опитвала да разговаря с мен на няколко пъти. После, без да губи време в празни приказки, бързо ми издиктува телефонния номер и адреса на отдела, защитаващ интересите на Съединените щати към швейцарското посолство в Техеран. С разтуптяно сърце запомних номера. След миг Муди гневно изтръгна слушалката от ръката ми и прекъсна разговора.

— Няма да говориш с тях, когато не съм до теб — нареди той.

Същата нощ измислих как да запиша кодирано телефона и адреса и в тефтерчето си, направих го и го скрих под матрака при парите. Презастраховах се, като цяла нощ повтарях наум цифрите. Най-после научих откъде да потърся помощ. Бях американска гражданка и посолството сигурно щеше да ме измъкне с Махтоб оттук, стига да се свържа с някой отзивчив служител.

Още на следващия ден ми се откри една възможност. Муди излезе, без да ми каже къде отива. Амех Бозорг и останалите членове на семейството потънаха в ежедневната си следобедна дрямка. Разтреперана, се промъкнах в кухнята, вдигнах телефонната слушалка и набрах номера, който вече знаех наизуст. Секундите, докато слушах сигнал „свободно“, ми се сториха часове. Телефонът иззвъня един път, два пъти, три пъти, молех се някой да го вдигне по-бързо. И тъкмо когато отсреща отговориха, в кухнята влезе дъщерята на Амех Бозорг Фереще. Опитах се да запазя самообладание. Тя никога не беше разговаряла с мен на английски и бях сигурна, че няма да разбере разговора.

— Ало! — прошепнах аз в слушалката.

— Говорете по-високо — чух женски глас отсреща.

— Не мога. Моля ви, помогнете ми. Аз съм заложница.

— Говорете по-високо. Не ви чувам. Преглътнах сълзите си и повиших глас:

— Помогнете ми! Аз съм заложница!

— Нищо не се чува! — отвърна жената и затвори. Броени минути след като се прибра, Муди се втурна в спалнята, издърпа ме от леглото, хвана ме за раменете и ме разтърси.

— С кого си говорила? — изрева той. Въпросът ме свари съвсем неподготвена. Знаех, че цялото семейство е настроено срещу мен, но не бях очаквала, че Фереще ще му издрънка за случилото се още щом той се прибере. Излъгах съвсем нескопосано.

— С никого — отвърнах тихо, което горе-долу отговаряше на истината.

— Говорила си! Днес си разговаряла с някого на телефона!

— Не съм! Исках да се свържа с Есей, но не успях. Бях набрала грешен номер.

Муди заби пръсти в раменете ми. Махтоб изпищя.

— Лъжеш ме! — изрева той. Блъсна ме върху леглото и повилня още няколко минути, а преди да напусне стаята, изкрещя през рамо:

— Да не си посмяла повече да пипнеш телефона!

Муди ме държеше в непрекъснато напрежение и тъй като не можех всеки ден да гадая в какво настроение ще се събуди, не можех да си съставя и план за действие. Понякога се държеше много зле и това затвърждаваше решението ми да се свържа с посолството. Понякога беше мил и у мен се прокрадваше надежда, че ще промени решението си и ще ни върне у дома. Тази негова игра ме парализираше и аз не знаех какво да предприема. Всяка нощ търсех утеха в хапчетата за сън. Всяка сутрин се събуждах, обзета от непреодолима паника.

Веднъж, в края на август — почти месец от престоя ни в Иран, — той ме попита:

— Искаш ли да поканим гости за рождения ден на Махтоб в петък?

Това ми прозвуча странно. Махтоб навършваше пет години на четвърти септември, четвъртък, а не петък.

— Ако ще празнуваме, нека да е на самия ден — казах аз.

Муди се ядоса и ми обясни, че рожденият ден е един от най-важните празници в Иран и се прави винаги в петък, когато не се работи.

Продължих да се опъвам. Ако не можех да защитавам пред Муди собствените си права, поне за щастието на Махтоб трябваше да воювам. Изобщо не ме интересуваха иранските обичаи. За моя изненада и за голямо неудоволствие на семейството Муди се съгласи да празнуваме рождения ден в четвъртък следобед.

— Искам да й купя кукла — казах аз, използвайки малката си победа.

Муди се съгласи и за куклата. После се уговори с Маджид да ни изведе на пазар. Кръстосвахме многобройните магазинчета, като подминавахме иранските кукли, които бяха грозни и парцаливи, докато най-сетне попаднахме на японска кукла в червено-бял костюм. В устата си имаше биберон и ако някой го дръпнеше, тя започваше да плаче или да се смее. Струваше трийсет долара.

— Прекалено скъпа е за играчка — рече Муди, — не иде да хвърлим толкова пари за една кукла.

— Защо не? — сопнах се аз. — Тя няма никакви кукли тук. Ще я вземем.

И наистина я купихме.

Надявах се, че Махтоб ще се зарадва на тържеството — първия й щастлив ден от месец насам. Тя го очакваше с нетърпение. Беше ми драго да я гледам как се смее.

Два дни преди голямото събитие обаче се случи неприятност, която помрачи радостта й. Докато си играеше в кухнята, Махтоб се препъна в едно столче, което се счупи от тежестта й и острият ръб на един от дървените му крака се заби в ръката й. Като чух писъците й, хукнах към кухнята. От разкъсана артерия шуртеше кръв и на мен дъхът ми спря.

Муди бързо постави турникет, а Маджид запали колата, за да ни откара в болницата. Докато притисках в обятията хлипащото си дете, чух как Муди ми каза да не се безпокоя. Болницата била само на няколко преки от нашата къща.

Но оттам ни върнаха.

— Не приемаме спешни случаи — каза ни служителят от регистрацията, без да обръща внимание на Махтоб.

Като едва се провираше през натовареното движение, Маджид ни закара в друга болница с отделение за спешна медицинска помощ. Озовахме се сред отвратителна воня и мръсотия, но нямаше къде другаде да отидем. Чакалнята на кабинета за спешна помощ бе пълна с пациенти.

Муди спря един лекар и му обясни, че е негов колега от Америка и че ръката на дъщеря му трябва да бъде зашита. Иранският доктор веднага ни отведе в манипулационната и предложи безплатно услугите си като жест на колегиалност. Вкопчена в мен, Махтоб с подозрение гледаше как докторът преглежда раната и подготвя инструментите си.

— Нямат ли упойка? — попитах с разтреперан глас.

— Не — отвърна Муди.

Стомахът ми се сви.

— Махтоб, трябва да бъдеш смела — казах и аз. Като видя хирургическата игла, Махтоб изпищя. Муди й кресна да мълчи. Яките му ръце я притискаха към операционната маса. Здравата й ръчичка ме стискаше до посиняване. Макар да не можеше да се отскубне от силната му хватка, Махтоб продължаваше да се съпротивлява, хълцайки истерично. Извърнах поглед, когато иглата се заби в плътта й. Всеки писък, който се разнасяше и отекваше в малката манипулационна, пронизваше сърцето ми. Обзе ме дива омраза. Муди бе виновен, задето ни доведе в този ад.

Процедурата трая няколко минути. По бузите ми се стичаха сълзи. За една майка няма по-страшна болка от тази да стои безпомощна до страдащото си дете. Ако можех аз да бъда подложена на това мъчение вместо детето! Гадеше ми се, по челото ми изби пот, ала Махтоб бе тази, която изпитваше физическата болка. Единственото, което можех да направя за нея, бе да стискам ръката й.

След като заши раната, иранският доктор написа рецепта за инжекция против тетанус, подаде я на Муди и му обясни какво трябва да направим.

Тръгнахме си. Махтоб хлипаше в прегръдката ми, а Муди ми обясняваше сложните ходове, които ни чакаха. Трябваше да намерим аптека, в която продават ваксина срещу тетанус, а после да отидем в друга клиника, която има право да поставя противотетанусни инжекции.

Не разбирах защо Муди искаше да се занимава с медицина тук, а не в Америка. Той разкритикува работата на своя ирански колега. Ако разполагал с необходимите инструменти и медикаменти, щял да зашие ръката на Махтоб много по-добре от него.

Като се прибрахме в дома на Амех Бозорг, Махтоб бе напълно изтощена и бързо заспа, ала сънят й бе неспокоен. Измъчвах се заради нея. Постарах се да изглеждам по-весела през следващите два дни, за да почувства тя колко важно събитие е рожденият й ден.

На третия ден рано сутринта — рождения ден на Махтоб — двамата с Муди отидохме в една пекарна, за да поръчаме голяма торта, дълга близо метър и трийсет, с форма на китара. По съдържание и цвят приличаше на американската жълта торта, но не беше така вкусна.

— Защо не я украсиш ти? — предложи Муди.

Това бе едно от нещата, с които се справях превъзходно.

— Не мога, липсват ми материали.

Това обаче не попречи на Муди да се похвали на пекаря:

— Тя може да украсява торти. Пекарят веднага ме попита на английски:

— Искате ли да работите тук?

— He — сопнах му се аз. Не исках и да мисля за работа в Иран.

Върнахме се у дома, за да се приготвим за тържеството. Щяха да дойдат над стотина роднини, които си бяха взели половин ден отпуск специално за случая. Амех Бозорг се трудеше в кухнята над нещо като салата от пилешко, обилно залята с майонеза. Върху салатата подреди резенчета от круша, които изписваха името на Махтоб на фарси. Дъщерите й нареждаха подноси с кебап и парчета студено агнешко, бяло сирене и зеленчуци.