[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

За щастие готвенето скоро стана моя грижа. Мамал искаше ирански гозби, но поне можех да бъда сигурна, че продуктите ще са чисти.

Най-после имах нещо, с което да запълня времето си. Докато Насрин беше в университета, аз чистех къщата: бършех прах, метях, търках и миех. Мамал бе член на управителния съвет на една фармацевтична компания и скоро установих, че благодарение на работата си имаше достъп до редки неща. Килерът им бе пълен с такива съкровища като гумени ръкавици, шампоани и с около сто кутии прах за пране — нещо, което бе невъзможно да се намери на пазара.

Насрин с учудване научи, че стените могат да се мият и че техните са били бели, преди да посивеят. Беше доволна от безплатната домашна прислужница, която бе придобила, защото това й спестяваше доста време не само за учене, но и за молитви и четене на Корана. Беше много по-набожна от Есей и ходеше забулена в чадор дори и в собствения си дом.

През първите няколко дни Махтоб си играеше с Амир, докато готвех и чистех, а Муди пропиляваше времето си в бездействие. Можеше да се каже, че сме относително доволни. Муди не отвори повече дума за връщане у Амех Бозорг.

Иранците, изглежда, търсят всевъзможни начини да усложняват живота си. Един ден например Муди ме взе да отидем за захар и тази проста задача се превърна в целодневен ангажимент. Иранците имат различни предпочитания, що се отнася до захарта, с която пият чая си. Амех Бозорг предпочиташе кристална захар, която ръсеше навсякъде по пода. Мамал пък предпочиташе да пие чая с бучка захар, която слагаше на езика си, и смучеше напитката през зъби.

Мамал даде на Муди купони за захар, с които можехме да купим и от двата вида неколкомесечни дажби. Продавачът провери купоните и нагреба няколко килограма кристална захар от купчина, изсипана направо на пода за радост на пълзящите гадинки. После взе един чук и отчупи голям къс небетшекер.

У дома трябваше да направя малки кубчета от голямата буца небетшекер, като отначало я раздробих на по-малки късове, а след това одялках късовете с нещо като длето, от което по ръцете ми излязоха мехури.

Мрачните дни на октомври 1984-та бяха изпълнени с подобни задължения, но аз забелязах известен напредък. Малко по малко Муди свали гарда. Според него готвех ирански яденета по-добре от която и да е иранка, а той знаеше, че трябва да обикалям ежедневно местните пазари, за да набавя най-прясното месо и най-свежите плодове и зеленчуци. Всяка сутрин увивах добре Амир и Махтоб, за да ги предпазя от есенния хлад, и потегляхме по магазините.

Открих едно място, където правеха хамбургери и пици. Съгласиха се да ми продадат два килограма рядко иранско сирене, прилично на муцарела, само защото бях американка. С него приготвих нещо подобно на американска пица. Собственикът на въпросния магазин — „Пол Пица“ — обеща да ми продава сирене, но само на мен. Това беше първият път, когато моята националност ми помогна.

Отначало Муди вървеше по петите ми, но след време с удоволствие забелязах първите признаци на отегчение в поведението му.

Веднъж остави Насрин да го замести, докато избирах прежда, за да изплета пуловер на Махтоб. Цяла сутрин търсихме игли за плетене, но не успяхме да намерим.

— Трябва да си късметлия, за да намериш игли — рече Насрин. — Можеш да плетеш с моите.

Бавно, но сигурно подтиквах Муди към мисълта, че домакинската работа е досадно задължение. Правех така, че тъкмо по средата на готвенето ми свършваше някой продукт или подправка.

— Трябва веднага да отида за боб — казвах аз. Друг път свършваше сиренето, хлябът и дори кетчупът, който иранците много обичат.

Минаха няколко дни, през които, без да каже защо, Муди помрачня и се държеше по-зле от обикновено, но вероятно бе решил, че ме контролира достатъчно изкъсо. Веднъж, очевидно погълнат от собствените си грижи, той се оплака, че няма време да ме придружи до пазара.

— Иди сама — каза той.

Това, разбира се, породи друг проблем. Той не искаше да разполагам със свои пари, защото те щяха да ми осигурят свобода, макар и ограничена; той все още не подозираше за тайния ми фонд.

— Иди провери колко струва — нареди ми той. — После ела да ти дам пари и ще се върнеш да го купиш.

Задачата бе трудна, но аз бях твърдо решена да я изпълня. Тук всичко се продаваше на килограм и за мен метричната система бе точно толкова неразбираема, колкото и езикът фарси. Отначало взимах със себе си лист и молив и карах касиера да ми напише цената. Постепенно се научих да познавам персийските числа.

Това тромаво разрешение на проблема определено допринесе за изпълнението на плановете ми, защото така макар и за кратко, аз се отделях от Муди по два пъти за едно и също нещо.

При първите няколко излизания на пазар без Муди стриктно спазвах указанията, защото не исках да предизвикам гнева или подозренията му. Освен това се притеснявах, че може да ме проследи и надуши намеренията ми. По-късно, когато самостоятелните излизания станаха всекидневие, започнах да се бавя все повече и повече, като се оплаквах от големите опашки и лошото обслужване. За гъмжащ от хора град като Техеран това бе съвсем естествено. Най-после при четвъртото или пето самостоятелно излизане реших да рискувам и да се обадя на телефона в швейцарското посолство. Пъхнах няколко риала в дрехата си и бързо се отправих надолу по улицата с Махтоб и Амир. Търсех уличен телефон, с който се надявах да се справя.

Бързо попаднах на един, но открих, че банкнотите, които бях взела, са напълно безполезни. Телефонът работеше с дозари, монета от два риала на стойност половин цент, която се срещаше рядко. Тръгнах от магазин на магазин, размахвах банкнотата и със заекване произнасях „Дозари“. Продавачите бяха прекалено заети, за да ми обърнат внимание. Най-сетне влязох в един магазин за мъжки облекла.

— Дозари? — попитах аз.

Високият тъмнокос мъж зад щанда ме изгледа за миг и после попита:

— Говорите ли английски?

— Да. Трябват ми дребни за телефон. Имате ли?

— Можете да се обадите от моя телефон — каза той. Казваше се Хамид и с гордост ми каза, че е бил в Америка няколко пъти. Той продължи работата си, а аз се обадих в посолството и успях да се свържа с Хелън.

— Значи сте получили съобщението ни — изрече щастливо тя.

— Какво съобщение?

— Вашият съпруг ли ви каза да позвъните?

— Не.

— Никога не съм била на Каспийско море.

— Зълва ви отговори, че не знае кога ще се върнете, а аз й казах, че незабавно трябва да разговарям с вас.

Хелън ми обясни, че според разпорежданията на иранското правителство отделът за защита на интересите не може да направи нищо друго, освен да принуди Муди да информира семейството ми къде се намираме ние с Махтоб и да следи дали сме добре. Хелън каза, че е писала на Муди две официални писма, с които настоява да ни доведе в посолството. Той не отговорил на първото писмо, но тази сутрин й позвънил по повод на второто.

— Не гореше от желание да ми съдейства — каза Хелън. Изведнъж ме достраша. Сега вече Муди знаеше, че родителите ми използуват официални канали, за да ми помогнат с каквото могат. Дали това не беше причината за лошото му настроение през последните няколко дни? Не посмях да закъснявам повече, а трябваше да купя хляб. Като затворих, Хамид настоя да си поговорим малко.

— Някакъв проблем ли имате? — попита ме той. До този момент не бях разказвала историята си никъде другаде, освен в посолството. Единствените ми контакти с иранци бяха с роднините на Муди; единственият начин по който можех да преценя отношението на иранците към американците, бе но отношението им към мен, а то бе враждебно и обидно. Дали всички иранци мислеха по този начин? Собственикът на магазина „Пол Пица“ не бе като тях. До каква степен можех да се доверя на иранец? Преглътнах сълзите си със съзнанието, че рано или късно ще трябва да намеря някого извън семейството, който да ми помогне, и разказах тъжната си история на този непознат човек.

— Ще ви помагам винаги и с каквото мога — тържествено заяви Хамид. — Не всички иранци са като съпруга ви. Когато ви дотрябва телефон, винаги сте добре дошли.

После добави:

— Позволете ми да направя някои проверки. Имам приятели в паспортния отдел.

Благодарих на Бога за срещата си с Хамид и се втурнах към магазина с Махтоб и Амир. Трябваше да купя хляб за вечеря — това бе поводът за излизането ми. Както винаги, се наредихме на огромна опашка и наблюдавахме как работят четиримата работници в пекарната. В дъното на помещението се намираше огромна вана от неръждаема стомана, висока метър и двайсет, с диаметър над два метра, в която втасваше тестото.

В другия край на помещението, изпотен от силната горещина, един мъж ритмично загребваше от тестото, мяташе го върху теглилка и го нарязваше на приблизително равни части. После хвърляше парчетата върху посипания с брашно циментов под на пекарната, където се трудеха други двама босоноги мъже.

На пода, седнал по турски, вторият работник поемаше суровото тесто, овалваше го в купчина брашно и го омесваше в топка, докато се клатеше и си тананикаше по памет стихове от Корана. После отново мяташе измесеното тесто на пода, където се оформяше стройна редица топки.

Третият работник си избираше топка тесто от редицата и я хвърляше върху малка дървена дъска, после я разточваше с точилка, подхвърляше я неколкократно във въздуха, като я подхващаше с единия край на точилката, и с бързо движение на ръката си я мяташе върху изпъкнала рамка, покрита с парче плат, която държеше четвъртият.

Той стоеше в нещо като яма в циментения под и оттам се виждаха само главата, раменете и ръцете му. Подът около ямата бе покрит с парчета плат, които предпазваха тялото му от непоносимата жега на огнената част. Със същото равномерно движение той вадеше от пещта поредната партида изпечен хляб.

Днес чакахме много по-дълго от обикновено и аз се разтревожих как ще реагира Муди.

Когато най-после дойде и нашият ред, хвърлихме парите на пода и грабнахме пресния хляб.

Докато бързахме към къщи, обясних на Махтоб, че в никакъв случай не трябва да казва на баща си за Хамид и за телефонния разговор. Оказа се, че от предупреждението ми няма никаква нужда. Малката ми петгодишна дъщеря вече знаеше кои са нейните приятели и врагове.

Муди ни посрещна, изпълнен с подозрения. За да си спестя неприятностите в момента, го излъгах, че сме чакали на една безкрайна опашка, но хлябът свършил пред нас, затова се наложило да отидем до друга хлебопродавница.

Дали бе усетил лъжата ми, или писмата от посолството го бяха направили подозрителен, но през следващите няколко дни той се държа открито предизвикателно и заплашително.

Нещата се влошиха още повече след пристигането на едно писмо от разтревожената ми майка. До този момент Муди бе отварял всички писма от семейството и приятелите ми. Сега, кой знае защо, той ми донесе неотворен плик, адресиран до мен лично от майка ми. Виждах почерка й за пръв път, откакто бях пристигнала тук. Муди седна на пода до мен и занаднича през рамо, докато четях. В него пишеше:

Скъпи ми Бети и Махтоб.

Толкова се тревожим за вас. Преди да тръгнете, сънувах, че това ще се случи, че той ще ви отведе там и няма да ви пусне да се върнете. Не ти го споменах, защото не исках да се меся.

Сега сънувах друг сън — как Махтоб остава без крак след бомбена експлозия. Ако ви се случи нещо, той трябва да се чувства виновен. Вината е единствено негова…

Муди изтръгна писмото от ръцете ми.

— Гадости и тъпотии! — изкрещя той. — Никога повече няма да ти позволя нито да получаваш писма от тях, нито да разговаряш с тях по телефона.

През следващите няколко дни излизаше с мен на пазар и изтръпвах всеки път, когато минавахме покрай магазина на Хамид.

До този момент Муди сякаш бе забравил за съществуването на света извън Иран, но резултатът от безотговорността му го стигна чак тук, на хиляди мили разстояние.

Преди да напуснем Америка, Муди пръскал пари наляво и надясно без мое знание. Похарчил над четири хиляди долара за щедри подаръци на роднините си. В Детройт бяхме подписали наемен договор за къщата, ала там нямаше кой да плаща но шестстотин долара месечно на наемодателя. Нямаше кой да изплаща вноските за нещата, които бяхме купили за обзавеждане. Сигурно вече фигурирахме в списъка на длъжниците на Федералната данъчна служба.

Все още имахме имущество, натрупано в годините, през които Муди печелеше добре. Той тайно бе теглил големи суми от банковите ни сметки, преди да дойдем в Иран, но не ги беше закрил, защото това би разкрило плановете му пред мен. Имахме дом, пълен със скъпи мебели, и два автомобила. Освен това държахме къща под наем в Корпус Кристи. В тези имоти бяха вложени десетки хиляди долара и Муди бе твърдо решен да ги прехвърли в Иран.

И представа нямаше, че съм изпратила документ с обратно съдържание до Държавния департамент, а Муди нямаше никакво желание да изплати задълженията си в Америка. Най-вече нямаше желание и стотинка от неговите пари да влезе в държавната хазна на Съединените щати.

— Няма да платя нито цент на Америка — заяви той. — Приключих с нея. Повече нищо няма да измъкнат.

Но Муди знаеше много добре, че ако текущите сметки не бъдат изплатени, кредиторите щяха да ни осъдят и да получат парите си, заедно с лихвите и глобите. Спестяванията ни се топяха с всеки изминал ден.

— Родителите ти трябва да продадат всичко и да ни изпратят парите! — изръмжа Муди, като че ли аз бях виновна за този финансов хаос, а моите родители бяха длъжни да се занимават с нашите дела.

Муди ставаше все по-неспособен да действа и с всеки изминал ден завръщането ни в Америка ставаше все по-невъзможно. Беше съсипал непоправимо и своя, и нашия живот.

Върнеше ли се в Америка, кредиторите щяха да го обсадят на минутата, а аз — за това сигурно си беше дал сметка — щях да се разведа незабавно.

Въпреки това тук, в Иран, поне засега, лекарската му диплома не струваше и пукната пара. Напрежението надхвърляше търпението му и избиваше в растяща нетърпимост към околните. Двете с Махтоб съвсем се откъснахме от него, като се стараехме да избягваме, доколкото е възможно, и най-незначителните контакти. В тревожния поглед на Муди бе стаена дълбока заплаха.

В квартала започна ремонт на канализацията. Цели два дни нямахме вода. Купчината мръсни съдове растеше. По-лошото бе, че не можех да измия продуктите за готвене. Като чу за какво се притеснявам, Мамал обеща да ни заведе на ресторант. Семейството на Муди почти не се хранеше навън, така че зачакахме събитието с огромно нетърпение. Вместо да готвя вечеря, на следващия ден двете с Махтоб се опитахме, доколкото позволяваха обстоятелствата, да се облечем елегантно.

Когато Мамал се върна от работа, бяхме готови, но той бе уморен и ядосан.

— Няма да излизаме! — промърмори. Пак тароф.

Ние с Махтоб се намусихме; в живота ни имаше твърде малко приятни моменти.

— Тогава да излезем ние тримата — предложих на Муди.

— Не! — отвърна той.

— Моля те!

— Не! Ние живеем в техния дом. Не можем да излизаме сами. На тях не им се излиза, така че сготви нещо.

В този миг разочарованието надделя над бдителността ми. Забравяйки безсилието на собственото си положение, аз се поддадох на обзелия ме гняв и извиках:

— Вчера се разбрахме, че тази вечер ще вечеряме навън. Сега Мамал не желае да излиза.

Мамал изникна в съзнанието ми като най-големия виновник за всичките ми нещастия. Преди всичко той бе човекът, който ни покани на гости в Иран. Виждах лукавото му лице, когато в Детройт ме убеждаваше, че семейството му никога няма да позволи на Муди да ме задържи в Иран против волята ми.

Изправих се, впих поглед в Муди и извиках:

— Лъже! Той е един най-обикновен лъжец!

Муди скочи на крака и лицето му се изкриви в демонична гримаса.

— Наричаш Мамал лъжец, така ли? — изкрещя той.

— Точно така! — извиках. — Ти също си лъжец! И двамата непрекъснато говорите…

Прекъсна ме силният юмручен удар на Муди — право в главата. Залитнах. Бях толкова смаяна, че не почувствах никаква болка. Само чувах писъците на Махтоб и яростните ругатни на Муди, усещах присъствието на Мамал и Насрин. Стаята се завъртя пред очите ми.

Препъвайки се, тръгнах към спалнята с надеждата да се заключа там, докато се поохлади яростта на Муди. Махтоб ме последва, цялата обляна в сълзи.

Стигнах до вратата, Махтоб идваше отзад, а след нея и Муди. Тя се опита да се пъхне помежду ни, но Муди грубо я отмести встрани. Телцето й се блъсна в стената и тя извика от болка. Аз се обърнах към нея, но в този миг Муди ме бутна върху леглото.

— Помощ! — извиках аз. — Помогни ми, Мамал!

С лявата си ръка Муди ме сграбчи за косата, а със свободната, свита в юмрук, започна да ме налага по главата.

Мятах се в ръцете му, но той беше много по-силен от мен. Зашлеви ме през лицето.

— Ще те убия! — вилнееше той.

Ритнах го, успях да се поосвободя от хватката му и се опитах да се измъкна, но той ме ритна по гърба с такава злоба, че пареща парализираща болка схвана гръбнака ми.

Махтоб хълцаше в ъгъла, а аз безпомощно се гърчех в ръцете му. Скубеше ме, налагаше ме, блъскаше ме, като непрестанно ругаеше и крещеше:

— Ще те убия! Ще те убия!

— Помощ! Няма ли кой да ми помогне? — извиках няколко пъти.

Нито Мамал, нито Насрин направиха опит да се намесят. Реза и Есей също — въпреки че сигурно чуваха всичко.

Колко време продължи боят, не знам. Нито обещаната смърт, нито забвението дойдоха.

Малко по малко ударите му отслабнаха. Той спря да си поеме дъх, но все още ме притискаше здраво върху леглото. Отстрани Махтоб истерично хълцаше.

— Спри! — обади се тих глас откъм вратата. Беше Мамал. Най-сетне.

Муди вдигна глава, явно гласът му подейства отрезвяващо. Мамал внимателно откъсна Муди от мен и го изведе в хола.

Махтоб се втурна и зарови глава в скута ми. Двете заедно преживявахме не болката от физическото насилие, а дълбоко спотаеното в душите ни страдание. Плачехме, задъхвахме се и дълго време не можахме да проговорим.

Цялото тяло ме болеше. От ударите на Муди по главата ми се появиха две огромни цицини. Разтревожих се, че съм сериозно наранена. Ръцете и гърбът също ме боляха. А единият ми крак бе така пострадал, че сигурно щях да куцам поне една седмица. Чудех се как ли изглежда лицето ми.

След няколко минути Насрин влезе на пръсти в стаята — една истинска покорна иранска съпруга, покрита с чадор, който лявата й ръка стискаше под брадичката. Двете с Махтоб още хлипахме. Насрин седна на леглото и ме прегърна през рамо.

— Не се тревожи — каза тя. — Всичко е наред.

— Наред ли? — изумих се аз. — Нима е в реда на нещата да бъда бита по този начин? Нима е нормално да ми казва, че ще ме убие?

— Няма да те убие — рече Насрин.

— Той го каза. Защо не ми помогнахте? Защо не направихте нещо?

Насрин се опита да ме утеши, колкото може, и да ми помогне да науча правилата на играта в тази ужасяваща страна.

— Не бива да се намесваме — обясни тя. — Нямаме право на това.

Махтоб слушаше сериозно думите й и аз виждах как пълните със сълзи детски очи се опитваха да ги възприемат. В този миг през ума ми мина мисъл, от която ме втресе. Какво щеше да стане, ако Муди наистина ме убие? Какво щеше да се случи тогава с Махтоб? И нея ли ще убие? Или бе достатъчно млада и податлива, за да възприеме лудостта му като нормално поведение? Щеше ли да стане като Насрин или Есей и да крие красотата, духа и душата си под чадор? Няма ли Муди да я даде за жена на някой братовчед, който ще я бие и ще й прави уродливи деца с празен поглед?

— Не можем да се опълчваме срещу тях — повтори Насрин. — Но всичко е наред. Всички мъже са такива.

— Не — отвърнах рязко, — не всички мъже са такива!

— Такива са — сериозно ме увери тя. — И Мамал прави така с мен. И Реза прави така с Есей. Всички мъже правят така.

Господи, какво ли ме чака още, помислих аз.

Махтоб охладня още повече към баща си. Всяка нощ, преди да заспи, плачеше до пълно изтощение.

Дните минаваха напрегнато, Муди бе мрачен и зъл; двете с Махтоб живеехме в страх и безнадеждност, а положението ни ставаше все по-лошо. Жестокият побой подсили съмненията ми, а синините по мен само доказваха, че Муди наистина е достатъчно луд, за да ме убие — да ни убие, — ако изпадне в ярост. Да се опитвам да изпълня все още неясните си планове за бягство, означаваше да застрашавам ежечасно нашата безопасност. Животът ни зависеше изцяло от неговите приумици.

При всеки контакт с Муди — реплика, въпрос, поглед или дори мисъл за него — намирах нови потвърждения за старите си страхове. Познавах този човек твърде добре. В продължение на години бях наблюдавала как сянката на лудостта постепенно го обгръща. Опитвах се да забравя своите предчувствия, които водеха единствено до самосъжаление, но неизбежно се връщах отново и отново към миналото. Защо ли не се вслушах в гласа на опасенията, преди да се кача на самолета за Техеран. Щом се сетех за това — а се сещах все по-често, — имах чувството, че примката се затяга по-здраво около врата ми.

Можех да изброя безброй причини, поради които бяхме тук — финансови, правни и дори емоционални. Но резултатът бе един. Бях довела Махтоб в Иран като последен отчаян опит да осигуря свободата й, но съдбата ми бе изиграла лоша шега.

Можех ли да се примиря с мисълта да живея в Иран само за да бъде Махтоб в безопасност? Едва ли. За мен вече нямаше значение дали един ден Муди ще се превърне в мил и любящ съпруг и баща. Познавах го и знаех, че лудостта му периодично и неизбежно ще избива на повърхността. За да спася живота на Махтоб, трябваше да рискувам, въпреки че неотдавна ми бе напомнено по най-категоричен начин до какво могат да доведат подобни опити.

Вместо да ме превърне в покорна робиня, гневът на Муди закали още повече волята ми и макар ежедневните ми задължения да бяха доста невинни, всяка моя мисъл и действие преследваха една-единствена цел.

Махтоб засилваше решителността ми още повече.

Като се затваряхме в банята, тя тихичко проплакваше и ме молеше да се върнем у дома в Щатите.

— Знам как можем да се върнем в Америка — каза тя един ден. — Когато татко заспи, ще се измъкнем на пръсти, ще отидем на летището и ще се качим на първия самолет.

За едно петгодишно дете животът е твърде лесен. И твърде сложен.

Молитвите ни станаха още по-горещи. Въпреки че в продължение на години не бях стъпвала в църква, сега вярата ми в Бога се засили. Не можех да проумея защо ни е наказал да страдаме така, но знаех, че без Негова помощ не ще успеем да отхвърлим ужасното бреме.

Собственикът на магазина за мъжко облекло Хамид ни помагаше по малко. Когато за пръв път се престраших да вляза в магазина му след побоя, той ме попита:

— Къде се губите? Разказах му.

— Той трябва да е луд! — Говореше бавно, обмисляше всяка дума. — Къде живеете? Мога да изпратя човек, който да ви държи под око.

Това бе възможност, която си струваше да се обмисли, но като поразсъждавахме и двамата, решихме, че така Муди ще разбере за моите тайни приятели.

След време се пооправих и започнах да излизам по-често. При всяка възможност се отбивах в магазина на Хамид да телефонирам на Хелън в посолството и да обсъждам положението си с моя нов приятел.

Хамид беше бивш офицер от шахската армия, който сега живееше в дълбока конспирация.

— Народът на Иран искаше тази революция — тихо ми призна той. — Но това… — Посочи тълпите с мрачни лица, които задръстваха улиците навън — не това искахме.

Хамид също търсеше начин да се измъкне от Иран със семейството си, но първо трябваше да уреди хиляди други неща: да продаде магазина, да прехвърли спестяванията си и да вземе необходимите предохранителни мерки. Но бе твърдо решен да бяга, преди сегашната власт да открие миналото му.