Когато тялото казва не
Изтегляне 2.65 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 7. Утвърждаване
| 6. Отстояване
След смирението, че имаме проблеми за решаване, ставаме бдителни, за да се научим да владеем гнева си и да очертаваме личните си граници – нашата автономия. А след като се възползваме от вродената си способност да се привързваме, идва моментът с отстояването. То е декларация към нас самите и към околния свят, че съществуваме и че сме личности. На много места в тази книга интервюираните казваха, че ако не вършат нещо, изпитват празнота, която ги плаши. В този си страх често погрешно отъждествяваме действителност и проблеми, съществуване и активност, смисъл и постижения. Мислим си, че автономията и свободата означават непременно да постъпваме или реагираме както ни се иска. Отстояването в контекста на себеизявата е далеч по-всеобхватно от ограничената роля на конкретните действия. Да се отстояваме означава да приемаме, че ни има. Означава още да се харесваме, независимо от миналото ни, личния ни характер, уменията ни и как ни възприемат другите. Преди всичко отстояването има за цел да ни освободи от заблудата, че трябва да оправдаваме съществуването си. Действията и противодействията тук са без значение. Просто ни има, независимо от обстоятелствата. Именно затова отстояването може да бъде и точно противоположното на действията. И не само в тесния смисъл на отказването да вършим неща, които не желаем, но и като принципно отхвърляне на нуждата да правим каквото и да било. 7. Утвърждаване Когато отговаряме утвърдително, изказваме позитивно становище; приближаваме се към нещо стойностно. Два са положителните фактора, които могат да ни помогнат да се изцелим или да се запазим цели. Първият е съзидателната ни сила. След като станах лекар, дълги години робувах на своя работохолизъм и не обръщах внимание на съкровените си пориви. В редките случаи, когато си позволявах почивка, усещах едва доловимо шаване в корема, едно съвсем леко смущение. По същото време в главата ми се появяваше плахата мисъл: пиши! Първоначално не знаех как да гледам на това – киселини в стомаха ли бяха или вдъхновение? Колкото повече се вслушвах, толкова по-силно ставаше посланието в ума ми. А то беше, че трябва да пиша, да се изразявам чрез писменото слово. Това щеше да ми помогне не само да бъда изслушан от другите, но и да чуя себе си. Казват, че боговете създали хората по свой образ и подобие. Затова всички имаме от техния порив да творим. Можем да бъдем съзидателни по най-различни начини: писане, рисуване, музика, изобретяване на нови пособия и още безброй уникални занимания според интересите на всеки от нас – кулинарно изкуство, градинарство или ораторство. Важното е да се почита този порив. Когато го правим, изцеляваме не само себе си, но и околните. Ако не го правим, убиваме не само телата си, но и духа си. Когато не пиша, се задушавам в тишината. Ханс Селие е на същото мнение: „Щом имаме заложби, трябва да ги проявяваме, защото в противен случай ще експлодираме на нежелани места или ще затънем безнадеждно в чувства на безсилие. Великият замисъл е да канализираме своята жизненост по начин и със скорост, които природата е предвидила за нас.“ Второто средство за нашето утвърждаване е самата вселена – връзката ни с всичко и всички. Предположението ни, че сме откъснати от живота, сами и ненужни, е отрова. Няма значение колко пъти и колко жестоко съдбата ни е показвала тъмната си страна – това е само горчива измама, която съставлява част от патологичната биология на убежденията. От материална гледна точка лесно можем да видим, че представата за откъснатост от вселената е една измама. Не отиваме „прах при прахта“, а сме одухотворена прах. Ние сме част от вселената с временно съзнание и никога не можем да сме извън нея. Думата „търсене“ не случайно се използва често в контекста на духовните занимания. Щом заболеят, много хора почти инстинктивно започват да търсят духовното в себе си, понякога по изненадващи начини. Ана е с рак на гърдата. Тя е еврейка и като такава била посветена в юдаизма. Днес посещава християнска катедрала за духовна подкрепа. – Обикнах Бог и затова съм още силна. Ходя в църквата, където взех причастие. Знам, че и Бог ме обича. Служа при олтара. Първия ден държах разпятието и две свещички. Свещеникът ми рече: „Ти си живият олтар.“ Често си го повтарям, особено ако нещо много ме мъчи: „Аз съм живият олтар.“ Свещеникът ми каза още: „Ако си Божият олтар в църквата, си Божи олтар навсякъде. Ти си възлюбена.“ От друга страна, Лилиан – говорих с нея във връзка с нейния артрит – заменила енорийската си църква с юдаизма. Израснала в Шотландия и помни родния си дом като място на постоянен контрол и насилие. В новата си вяра намира свободата да бъде себе си, да се харесва такава, каквато е, и да се радва на живота – все неща, от които досега се е страхувала. Не може да се каже, че е напълно освободена. Когато кани брат си на гости, тя крие менората и свещите. Важното е, че е по-спокойна от когато и да било. – Почувствах, че ако искам да се излекувам, трябва да сваля духовните си окови – обяснява тя. Други от хората, с които разговарях, са утвърдили вярата в традиционната си религия. Трети се отдават на медитация или общуват с природата. Всеки търси своя път към светлината. За мнозина издирването не е леко начинание. Не се замисляме къде сме оставили ключовете си и досущ като Настрадин Ходжа, предпочитаме да ги търсим само под лампата, защото там можем да виждаме. „Търси и ще намериш“ – беше казал един от великите Учители. Самото търсене е намиране, защото бихме могли да издирим само нещата, за които вече знаем, че съществуват. Има и хора, които ходят на психолог, без дори да отварят дума за духовните си потребности. Други пък опитват изцеление само по духовни пътища – в търсене на Бога или универсалния разум, без да съзнават, че не по-малко важно е да открият и утвърдят личния си разум, тоест себе си. Здравето е стабилно, само ако почива и върху трите опори: тяло, разум (душа) и духовна връзка (дух). Независимо коя опора изключите от цялото, ще последва дисбаланс и болест. Ако в търсенето на изцелението, взираме поглед само на лесните места, ще открием същото като Настрадин и съседите му: нищо. Като глупак, Настрадин не можеше да проумее това. Но същият Настрадин може да бъде мъдрец и учител, който има усет за верния път. Настрадин Ходжа – мъдрец и глупец – живее във всеки от нас. ∴ КРАЙ ∴ Изтегляне 2.65 Mb. Сподели с приятели:
|