Конспект по литература за 11. клас за дзи христо Ботев и неговото творчество
Отношението на автора към изобразявания свят
Изтегляне 0.51 Mb.
|
Свързани:
botevata-balada-hadji-dimityr, 2013-07-24-16-12-37, dzi-po-bel-avtori, stilistika, za-maturite-ivan-vazov-hristo-botev-iiordan-iiovkov, dimcho-debelyanov-pripomnyaneto-na-zavryshtaneto, nikolaii-liliev-i-razvitieto-na-bylgarskata-poeziya, celi-na-esteticheskoto-poznanie-pishtov, poeziya-na-bylgarskiya-simvolizym-teodor-trayanov-i-dimcho-debelyanov, simvolizmyt-bylgarskite-izmereniya
- Навигация на страницата:
- 9. Поетика на Елин-Пелиновия разказ
- 10. Българската литературна история за творчеството на Елин Пелин
- Ветрената мелница”
- На оня свят”
| 8. Отношението на автора към изобразявания свят
То е преди всичко лирично, пропито със симпатия и разбиране. Липсват както прякото морализаторстване, така и коментарите, обобщенията - всичко, което би илюстрирало пряко заявена позиция на разказвача. Творчески метод на Елин Пелин е социалният реализъм, който разглежда човека като функция на историческата и обществената среда. Писателят обаче не изследва самата природа на социалните механизми, формиращи човека, а показва резултата от тяхното въздействие върху него. 9. Поетика на Елин-Пелиновия разказ: Елин-Пелиновият разказ се изгражда около едно събитие. Започва с вече „узряла ситуация” и приключва с нейното разрешаване. Подбраната случка фокусира всичко в разказа. Творбите на писателя се характеризират с ярък диалог между героите - чрез него се узнава много и за събитието, и за участниците в него. Пейзажът играе значима роля - определян е от критиците като „душата на събитието”. Отличава се с многофункционалност - не е само битов или природен фон, но и „огледало” на човешките усещания и преживявания (както индивидуални, така и колективни). 10. Българската литературна история за творчеството на Елин Пелин Сред неизменните определения за Елин Пелин и неговото творчество са превърналите се в клише оценки „майстор на късия разказ”, „художник на българското село”, „певец на селската неволя”, „певец на българското село”, „майстор-художник във възсъздаването на селската среда” и т. н. Съвременните изследователи на българската литература смятат, че определенията „певец на селската неволя” и „певец на селото” твърде много стесняват посланията на автора, защото, макар и социално фиксирани (селяни), неговите герои са хора в универсалния смисъл на тази дума: мечтаят („Самодивските скали”, „Мечтатели”), обичат („Кумови гости”, „Ангелинка”, „По жътва”), вълнуват се от универсални нравствени, етични или философски въпроси („Под манастирската лоза”), стремят се към светове, в които властват красотата, хармонията, поезията („Косачи”). „Ветрената мелница” Това е един от малкото разкази на Елин Пелин, в който обект на изображение са волността, насладата от труда, играта. Тегобите* на живота в него са само повод за отключване на жизненост и оптимизъм*. Едно от лицата на житейските несгоди в разказа е сушата. Опитът на двамата герои - Лазар Дъбака и дядо Корчан, да преборят бедата, като построят вятърна мелница, е съизмерим не с постигнатия краен резултат, а със самата активност, вложена в тяхното начинание. За Лазар това е поредното приложение на неговата неизтощима жизненост, на енергичността му; за добродушния дядо Корчан - още едно съучастие във „ветрените” дела на Лазар („Трудът от мене, вятърът от тебе” - шегува се възрастният мъж със своя по-млад другар.) В този смисъл вятърната мелница е веществен и символен знак на човешкото желание да се преодоляват тежестите на живота - при това с артистична веселост и творческа енергия! Изправян всекидневно срещу беди или изпитания (като сушата), Елин-Пелиновият герой не е загубил способността си да се радва, да се наслаждава на красивото, да реагира емоционално на ставащото около него. Доказателство за това са и някои от другите символни образи в творбата: на бялото облаче - знак на неумиращата човешка надежда, на очакването за добри промени в живота; на песните, ритуалната обредност (извеждането на „вай дудула”), люшналото се хоро - израз на радостта, оживлението, успокоението, обхванали човешката душа; на танца-облог между Христина и Лазар - изява на упорития и витален* човешки дух, на дълбоките, силни и чисти човешки емоции. „Задушница” Ситуацията в разказа – събирането на две живи души по време на помен за мъртвите - на пръв поглед изглежда парадоксална. Вдовците Станчо и Стоилка се намират в затруднено положение. Мъжът е останал без стопанка, няма кой да се грижи нито за него самия, нито за четирите му деца, Стоилка пък е затисната от самотията си. Светът „си светува” (според констатациите на самите герои), върви си по своите неизменни закони, а те, останали без своите спътници в живота, са се превърнали в половин човеци. Как да разрешат конфликта между живота, който иска своето, и смъртта на близките, която отнема целостта на съществуването? - Като съберат „неволите и децата си”- едно решение, родено спонтанно в разговорите на двамата вдовци, но сякаш подготвено от всички разговори, водени около тях. Станчо открито е съветван от своята тъща и от кумицата си да се ожени повторно - в името на живота, а не на любовта: „Ти не плачи, баби! Прежали Божана, па си намери къщница – така се не живее.”; „Свят е това. Човещина! Умрелите – лека им пръст, с живите – живей”. И героят се вслушва в тези съвети - защото такива са повелите не на сърцата, а на самия живот! Неволите на живота и волята за живот - това са полюсите, между които са поставени героите в разказа. Волята за живот обаче побеждава. В този смисъл символично значение придобива образът на цветята. В началото на разказа „сухите есенни цветя” по каменните кръстове са знак за изчерпаността на живота, за неумолимостта на смъртта. В края на разказа „прецъфтялото” цвете на двамата вдовци ще „разцъфти” отново в една връзка, която, макар и да не е резултат от сърдечни влечения, може да гарантира целостта на живота. Намирането на стопанка, респективно - стопанин, означава осигуряване на грижа и закрила в бедите. Без да се опитват да проумеят тайните на битието, героите на Елин Пелин се подчиняват на неговата непредвидима логика: „...Господ ми взе Божана, пък ми прати Стоилка.” „Косачи” Петима загорци, сред които и младоженецът Лазо, тръгват да косят трева в Тракия, но след първата нощ в полето Лазо научава неща, които го карат веднага да си тръгне. Така резюмиран, сюжетът в разказа „Косачи” може да бъде предаден според типичната за Елин-Пелиновия повествователен модел формула „запетая + но”, а съдържателното му послание - чрез твърдението, че по-важно от това, да се спечелят пари, е да бъдеш до любимия човек, за да не го загубиш. Сюжетът на разказа е фокусиран около няколко важни истини, които Лазо проумява в нощния стан край Марица: за потребността от мечти и красота, от любов и човешка близост, от духовна алтернатива*, която да обезсили потискащото всекидневие. Топлата лятна нощ, дълбокото небе с падащи звезди, тихото „подплиснуване” на реката, замрялата в тишина земя, разказваните приказни истории са магичната атмосфера, на чийто фон „узряват” тези универсални истини. Благодарение на тях Лазо се замисля над живота си, над вълненията си, над отношенията си с другите. А ироничните подмятания на другарите му довършват подетото от приказната нощ и думите на Благолажът. Сред най-важните образи, върху които се градят идейните внушения на творбата, е метафората за мъртвото сърце („И тебе ти е мъртво сърцето, приятелю! Няма месец откак се земахте, и ти й се насити и я остави”). Защото емоционалното умъртвяване е сериозна заплаха за човека, който не съзнава, че в борбата с несгодите на живота може да загуби трепетността на сърцето си. Конфликтност в разказа може да се открие и на друго равнище – между властта на очевидното и нуждата да се търси скритото за очите. Тя намира образна реализация в стълкновението* между приказката „за дрипавите гащи на дядо Тодор” и благите лъжи на Благолажът (герой със знаков прякор!), като опира до проблема за потребността от красота и духовност в сивата проза на живота. На Лазо първоначално му изглежда, че Благолажът просто „много лъже”, че историите му са „бабини деветини”, „измислици”; че са лишени от истината за тях - голите „голтаци, тръгнали с коси на рамо и с просеник в торбата да бият цяла седмица път до Тракия на коситба”. Но впоследствие очевидно самият той попада под въздействието на „чудноватите” измислици и се вслушва в гласа на пробудената си духовност и човешката си емоционалност. „Мечтатели” „Как ще живеем, ако не гоним измамата” – въздъхва мечтателят чичо Горан (текстуален двойник на Благолажът) пред циганчето Рустем, което мечтае да намери билката разковниче, за да отключи сърцето на своята любима Акима. Видян през очите на селския доктор чичо Горан, светът има нужда от спасителни „церове”, от пречистване и преобръщане, защото е завладян от лъжата и омразата, а това умножава страданието на сиромасите. Характерният за творчеството на Елин Пелин мотив за нехайството на държавата към съдбата на селянина в този разказ е реализиран чрез негативния образ на града. Там живеят псевдодокторите, които се правят, че лекуват нелечимите болести. Оттам в село пристигат „разни панталонджии”, за да манипулират селяните в качеството им на избиратели. Нито един представител на държавата и нито едно събитие, организирано от нея, не може да промени сиромашката участ на селянина. Скептичен* към държавата като повечето Елин-Пелинови герои („Нек овците си избират овчар – ако не е Вълкан, то ще е Вълчан, пък те са братя пущините…”), чичо Горан вярва, че единственото спасение е „измамата” - в смисъла, който и Благолажът влага в своите чудновати истории. Така мечтата – красивата, илюзорна, приказно друга реалност – прониква в отрудения живот на Елин-Пелиновите селяни, за да им предложи своите спасителни лекове. Героите на Елин Пелин са чужди на егоистичните наслади, те са неразривно обвързани със света около себе си и с другите. Мечтата на чичо Горан да превърне „света на рай” означава да изчезнат болестите, страданията и сиромашията. Вярата, че светът може да бъде преобразен, е представена чрез образите на разковничето, бялата кукувица и скритото черковно имане, които са образи на народното митотворческо съзнание, на търсеното чудо, на копнежа по нещо приказно и различно. Наивността на тази вяра е свидетелство за неунищожените от житейските несгоди красиви емоции. Хората, успели да ги съхранят, слагат своя специфичен отпечатък върху света – в края на разказа около двамата герои одухотвореният свят се смълчава, заслушан „в мечтателната песен на реката”. „Андрешко” Това е може би най-дискутираният в българската литература разказ за отношението на българина към собствената му държава: защо то е така деструктивно* и враждебно; дава ли държавата основания на българския гражданин за подобно отношение; как трябва да се оцени от нравствена и социално-етична гледна точка постъпката на героя и т. н. Интерпретациите могат да се сведат до два основни типа: идеологически и художествени. Идеологическите обикновено се свеждат до предпоставянето на различни тези, които менят съдържанието си, съобразно съвременната обществено-политическа конюнктура*, но не и принципния си подход. Така например по време тоталитаризма у нас образът на Андрешко се тълкуваше като въплъщение на стихийния бунтар, опълчил се срещу експлоататорската, хищна и античовечна буржоазна държава, олицетворена от съдия-изпълнителя. Според тази интерпретация хитроумният герой се решава на дръзкото си действие, воден от чувство за класова солидарност: съчувствие към класовия брат (селянина сиромах) и съзнание за дълг към него. Според логиката на тълкуванието така Андрешко не само предпазва своя другар по съдба, но и наказва самата буржоазна държава в лицето на официалния й представител. След установяването на демократичния режим у нас тази масова интерпретация се ориентира в друга посока - Андрешко започва да се окачествява като негативен образ на българина (по подобие на Бай Ганьо); като хитрец, който гледа на всяка цена да измами държавата си. Плоскостта на конфликта се измества от сферата на социално-политическите отношения (класи, класови отношения, държавно устройство) в полето на националната народопсихология: българинът не обича държавата си, проваля законовите й действия, а тя се затруднява да стане държава от модерен тип, защото не успява да превърне гражданите си в данъкоплатци. Наред с идеологизираните прочити съществуват и чисто художествени, които се основават на конфликтността в творбата, на типологията на образната й система, на естетическия светоглед на автора й. Те осмислят събитийността в произведението като илюстрация на сблъсъка между два чужди един на друг свята – на държавата и на българското село от началото на ХХ век. Всеки от тези светове има своя логика и основания: съдия-изпълнителят е тръгнал да приложи писаните държавни закони за данъчните задължения; Андрешко го възпрепятства, воден от състрадателност, чувство за човешка солидарност и желание да не погази една от висшите нравствени норми на общността - ДА СЕ ПОМАГА НА ЧОВЕКА В БЕДА!!! За съдия-изпълнителя Станойчо е неизряден платец; за Андрешко – събрат, сиромах, на когото, ако секвестират житото, „цяла година ще опъва уши от глад”. И дори ако оставянето на съдия-изпълнителя в блатото да изглежда съмнителна в нравствено отношение постъпка, за героя тя е единствено решение на възникналия проблем - само така той може да предупреди за бедата своя съселянин, който пак по логиката на общностната солидарност първо него ще държи отговорен, задето е довел злото в къщата му. Целият разказ е изграден върху основата на един невъзможен социален диалог - този между Андрешко и съдия-изпълнителя, респективно - между града (държавата) и селото. Потънал във вълчия си кожух (знак за вълчата му хищническа природа на безчувствен бюрократ), съдия-изпълнителят първо демонстрира, че не е запомнил името на младия каруцар. После го причислява към общността на лукавите и хитри селяци, които само гледат да преметнат гражданите, продавайки им гранясало масло и развалени яйца. Дели хората на „нашите” (гражданите, образованите като него) и „вашите” - тези, към които се числи Андрешко („Вашите селяни, пиши ги пропаднал народ и туйто!”). Съдия- изпълнителят раздава надменни квалификации за света на Андрешко и нему подобните, демонстрира мощта на държавата, с господарски маниер подканя младия каруцар да бърза, наричайки го „говедо”. От своя страна, селянинът защитава своите, че пият от сиромашия и хитруват от простотия; контрира твърденията на съдия-изпълнителя ту иносказателно, ту с престорена наивност. Враждебността между двамата герои (респективно между двата свята) е повече от очевидна. Очевиден е и фактът, че помирение помежду им е немислимо. Затова, макар и формално нецивилизована, постъпката на Андрешко има своите логични основания. Тя е реакция на един обикновен човек, принуден да разреши сложна от човешка гледна точка ситуация - да закара „злото” в селото или да предпази събрата си по съдба от него. По-интересни в случая са преображенията, които съдия-изпълнителят преживява. Изоставен от Андрешко в блатото, той постепенно се превръща от високомерен, груб и самоуверен държавен представител в безпомощно ридаещо дете, което панически моли за помощ. Смъкнал от себе си всички социални маски, той се оказва точно толкова уязвим в човешки план, колкото и бедният Станой. Така разказът налага посланията за уязвимостта на всеки един човек, забравил, че личната му значимост се измерва не чрез неговия социален статут*, а чрез отношението му към другите и чрез нравствените му черти. „На оня свят” Попадането на дядо Матейко от Подуене в рая е разказано като анекдотична история. Излъганите очаквания на героя за статута* и съдбата му в отвъдното не само са лишени от какъвто и да е мистицизъм, но са представени и в комична светлина - с ведър, жизнерадостен и неподправен хумор. На „оня свят” не е като на „тоя свят”. „Оня свят” е раят на сиромасите. Там няма бирници, няма ги и божите служители, наказани заради несправедливото си и надменно отношение към „сиромашта”. В разказа работи познататият още от фолклора и апокрифната литература мотив за негативната нагласа на селянина спрямо представителите на властта (светска и духовна), за които неизменно е отреден адът. Заслуженото място на дядо Матейко в рая има по-скоро социални, отколкото морални основания - бил е сиромах. В качеството си на такъв той още приживе е изстрадал изтезанията и мъките на ада и затова сега му се полага вечно блаженство. Разказът е показателен за духовното мировъзрение и социалните нагласи на българина от традиционните времена и в този смисъл установява междутекстова връзка с фолклорни образци и с българския вариант на апокрифа „Ходене на Богородица по мъките”. Изтегляне 0.51 Mb. Сподели с приятели:
|