Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Красота и истина
Видението на Кийтс за гръцката ваза65 с посланието „Красотата е истина, а истината - красота – в света/познавате единствено това и то едничко ви е нужно“ му е нашепнато след като той задълго отправя взора си към един изгубен свят. Но то разказва познато за нас преживяване. Изглежда любимите ни произведенията на изкуството ни напътстват към истината за човешкото съществуване и ни разкриват какво означава да бъдеш човек, като представят завършени примери на човешки действия и страсти, освободени от непредвидимостта на всекидневния живот. Вероятно един пример би ни послужил, за да изясним темата. Знаем какво е да обичаш и да бъдеш отхвърлен, а после да се скиташ по света, обхванат от мрачна безучастност. През подобно преживяване, белязано от пълното си объркване и произволност, преминават повечето от нас. Но когато Шуберт в „Зимен път“ го запечатва в песен, създавайки изящни мелодии, които една след друга осветляват многобройните тайни кътчета на сломеното сърце, получаваме интуиция от друг порядък. Загубата спира да бъде нещастен случай и се превръща в архетип, разказан отвъд думите с красотата на музиката, която го съдържа, движен от порива на мелодията и хармонията към край с убедителна художествена логика. Сякаш надникваме в произволната загуба на главния герой на цикъла и виждаме съвсем друг вид загуба: необходима загуба, чиято правота се състои в завършеността й. Красотата достига до основополагащата истина за човешкото преживяване, като я показва през призмата на необходимостта. Трудно ми е да говоря по тази тема. Наясно съм с поуката, която трябва да извлечем от споровете за формата и съдържанието. Като говорим за истина, съдържаща се в едно произведение на изкуството, винаги рискуваме разяждащите следствия от въпроса: коя истина? И въпреки всичко този въпрос трябва да се забрани. Интуициято, с което изкуството ни дарява, е единствено във формата, в която е представено: то обитава непосредственото преживяване, чиято утешителна сила е, че премахва произвола от човешкото съществуване - както произволността на страданието се преодолява в трагедията, а произволността на отхвърлянето се преодолява в цикъла от песни на Шуберт. В тази връзка Кант пише за „естетически идеи“ – внушения на мисли в сетивна форма, които са неизразими като буквални истини, тъй като са извън обсега на разбирането. Но ограниченията на Кант са твърде тежки. Ние сме в състояние да правим сравнителни съждения. И те ни помагат да извлечем идеята на истината отвъд произведението, към която сочи то. Например можем да попитаме дали това, което улавя Шуберт, улавя и Малер в „Песни на странстващия калфа”. И отговорът е определено „не". Музиката на Малер е самовглъбена, което някак отклонява универсалната й значимост. Един от начините да се изрази това наблюдение, е да се каже, че цикълът от песните на Малер не е верен на преживяването, което изразява, че губи поглед върху реалността на загубата, за да се отдаде на сантиментална скръб за загуба, за която не скърби истински. В сравнение с това красиво, но сбъркано произведение на изкуството, изпъква възвишената правдивост на Шуберт. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|