Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Нормата на вкуса
Къде тогава да търсим норми при съждението за красота? И не е ли търсенето ни напразно? В известното си есе Хюм се опитва да измести центъра на дискусията, като твърди в общи линии следното: вкусът е форма на предпочитание и това предпочитание е предпоставката, а не заключението на съждението за красота. За да установим норма следователно, трябва да открием надежден съдия, чийто вкус и разум да са най-добрият съветник за... Съветник за какво? Тук се оформя следния възможен затворен кръг: красотата се разпознава от надежден критик, а надеждният критик разпознава красотата. Но подобен кръг е в реда на очакванията, тъй като за Хюм красотата на един обект е въпрос на „позлата или обагряне в краски, заети от вътрешното чувство“67. Нормата, ако съществува, не се намира в качествата на обекта, а в чувствата на съдията. Така според Хюм напускаме безплодната дискусия за красотата и се съсредоточаваме върху качествата деликатност и проницателност у един критик, на които се възхищаваме и на които е нужно да се възхищаваме. Това обаче ни води към друг вид скептицизъм: защо точно на тези качества е нужно да се възхищаваме? Дори деликатността и проницателността в Шотландия по времето на Хюм да са предизвиквали възхищение и това да е било естествено, днес съвсем не изглежда така, тъй като лицемерието и невежеството, неоснователно пренебрегвани от строгите мъдреци на Просвещението, изискват и получават своя дял внимание. Време ли е да преустновим дебатите по темата? Не мисля, защото доводът на Хюм предполага, че съждението на вкуса отразява характера на този, който го прави, а характерът има значение. Качествата на умелия критик, описани от Хюм, сочат към добродетели, които според разсъжденията на философа са основополагащи за добродетелен живот, а не единствено за разграничаване на естетическите качества. В горния анализ се съдържа толкова обективност на съжденията ни за красотата, колкото и в съжденията ни за добродетелта и порока. Следователно красотата е така твърдо залегнала в схемата на нещата, както и добротата. Тя ни говори, както ни говори и добродетелта, за човешкото осъществяване - не за нещата, които искаме, а за нещата, които сме длъжни да искаме, защото човешката природа го изисква. Това поне е моето убеждение и в следващите две глави ще се опитам да го защитя. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|