Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Форма и съдържание в архитектурата
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Форма и съдържание в архитектурата
В прегледа върху „естетиката на всекидневието“ изложих разсъжденията си как един дърводелец напасва всяка една от частите на направената от него врата. Съществува традиция в архитектурната мисъл, датираща от „Десет книги за архитектурата“ от Алберти („De re aedificatoria“, 1452), според която архитектурната красота (concinnitas) се състои в подходящото напасване на една част към друга. Тази традиция е в хармония с формалисткия подход, застъпен от Ханслик, и е също толкова непълна и непоследователна в архитектурната критика, колкото и в дискусиите за музиката. Да се върнем към църквата Санта Мария делла Салуте на Лонгена. Тя е пренебрежително описана от Ръскин във „Камъните на Венеция“ като една от онези „долни сгради“, които са „с добър сценичен ефект, стига да не се доближаваме до тях“. Ръскин критикува „оскъдните прозорци отстрани на купола и смешните маскирани опори под формата на колосални свитъци“ и добавя, че опорите са във всички случаи „лицемерие”, тъй като куполът е дървена конструкция, която не се нуждае от подобно подсилване. Ръскин вижда във формите и вида на тази църква театралната неискреност на контрареформацията („Гротескния Ренесанс“), в която тамянът и надиплените одежди задушават простите истини на истинската вяра. В големия си критически труд „Архитектурата на хуманизма“ (1914) Джефри Скот отговаря с онова, което възприема като чисто формално описание на красотата и съвършенството на църквата: „Изобретателното сдвояване [на волутите60] прави съвършен преход от кръговия към осмоъгълния план. Скупчени и усукани, те са като гъсто вещество, стекло се и паснало на мястото си. Носените от тях внушителни статуи и пиедестали сякаш спират насоченото навън движение на волутите и ги приковават върху църквата. В профил статуите служат (подобно на стоманената рамка на фенер) за пирамидален контур на композицията, линия, която повече от всяка друга придава на обема единство и сила... Едва ли съществува елемент в църквата, който да не възпява красотата и силата на обема, придаващ същинска изчистеност и достойнство дори и на най-пищните и фантастични блянове на Барока...“ Скот не заявява нищо или поне не категорично за съдържанието на църквата, не споменава явния зов към Девата - владичица на морето, която протяга ръка да спаси претърпелия корабокрушение моряк, и като цяло пренебрегва религиозната й иконография. От друга страна, като разгледаме внимателно детайлите в описанието на Скот, забелязваме, че е низ от метафори и сравнения: „скупчени и усукани“ (две метафори), „като гъсто вещество“ (сравнение), „внушителни статуи и пиедестали ... сякаш спират насоченото навън движение...“ (сравнение), „същинска изчистеност и достойнство ... на Барока“ (метафори). Това „формално“ описание с други думи е логически на нивото на най-авантюристичния опит да се опише смисъла на църквата и лесно може да се измести в тази посока. Не е ли използването на тази маса за създаване на изчистеност и достойнство точен паралел на контрареформаторското видение за църквата като придаваща тържествен вид на обикновения живот и извисена в поза на изобилстваща закрила? Забележете начина, по който статуите установяват равновесие в усуканата форма на волутите, които сякаш яздят и обуздават вълните, символ на закрилата над „онези в опасност в морето“61. Църквата е като пресечна точка на молитвата и утехата: между молитвите на моряка, символизирани от параклисите, разположени в четирите посоки на света, и закрилата, обещана от Дева Мария, stella maris62, присъстваща във всеобхватния купол. Да се посочат тези аналогии и символни връзки е точно толкова оправдано за критиката на архитектурата, колкото и за експресионистичната критика на музиката. Робърт Браунинг дава знаменит пример за такава експресионистична критика под формата на коментар върху произведение, написано в сянката на църквата „Санта Мария дела Салуте ("Токата от Галупи", в която звучи гласът на въображаем англичанин от Викторианската епоха, призоваващ света на Галупи, докато слуша токатата): „Какво? Тези ниски терци са толкова жални, секстакордите са много слаби, ех, ех, ех, Казах ли им нещо? Тези дълги паузи, тези накъсвания - „А нужно ли е да умрем?“ Тези протяжни септакорди - „Животът може и да продължи, да пробваме - друг изход няма!“ Църквата на Балдасаре Лонгена е израз на жизнеността на обществото и авантюризъм в корабоплаването, които по времето на съименника му Балдасаре Галупи са на изчезване. Изглежда странно да се възприеме коренната разлика между формата и съдържанието, когато опитът да се опише което и да е от двете включва точно това прибягване до метафората и точно това изграждане на мостове между преживяванията. И Скот, и Браунинг се позовават на начина, по който естетическото съждение носи преживяване, свързано с друго, и така го трансформира. И както разкрива Браунинг, трансформацията може да доведе до неочаквано интуиция в човешкото сърце. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|