Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| 8
Бягството от красотата В Първа глава разграничих две идеи за красота – едната ознаменува естетическия успех, а другата – определена нейна форма, на която се наслаждаваме и сме съпричастни към представения аспект на света. В книгата посочвам естетически обекти, пожънали успех без непременно да са красиви в този идеализиращ смисъл или понеже са твърде обикновени като дрехите, или защото привличат вниманието ни, като нинразтърсват подобно на романите на Зола82 или оперите на Берг83. Но дори при Зола и Берг красотата показва лицето си - като в очарователната сцена с младата Франсоаз и кравата в началото на „Земя“ или също толкова прекрасната музика, с която оркестърът на Берг скърби за Лулу. Зола и Берг, всеки по своему, ни напомнят, че истинската красота може да се открие дори в мизерното, болезненото и западналото. Способността ни да казваме истината за собственото си съществувание с грижливо премерени думи и трогателни мелодии е вид изкупление. Най-влиятелната творба на английската литература от ХХ век, „Пуста земя“ от Томас Елиът, описва съвременния град като бездушна пустиня, но с помощта на образи и алюзии, които утвърждават всичко, което градът отрича. Способността ни да правим подобно съждение е окончателното му опровержение. Ако схващаме празнотата на съвременния живот, то е защото изкуството сочи към друг начин на съществуване, а стихотворението на Елиът го прави възможен. „Пуста земя“ принадлежи към традицията на „Цветя на злото“ от Бодлер84, „Мадам Бовари“ от Флобер85 и „Златната купа“ на Джеймс86. В нея се описва занемареното и мизерното с думи, от които отеква противоположното, така изпълнени със способността си да чувстват, съчувстват и разбират, че животът в най-ниските му форми се реабилитира чрез реакцията ни към него. Това „изкупление чрез изкуството“ е възможно единствено понеже творецът се стреми към красота в тесния смисъл. И това е парадоксът на културата от fin-de-siècle87: тя продължава да вярва в красотата, докато се съсредоточава върху всички причини, които предизвикват съмнение, че красотата е достижима извън сферата на изкуството. Оттогава изкуството прави нов обрат, отказвайки да благослови човешкия живот с каквато и да била визия за изкупление. Изкуството в традицията на Бодлер се рее като ангел над света под взора му. То не бяга от зрелището на човешката глупост, злоба и упадък, но ни кани на друго място, казвайки ни, че „и всичко там е красота,/любов, покой, мечта“88. По-новото изкуство приема позата на трансгресия, като свързва грозотата на нещата, които изобразява, със собствената си грозота. На красотата се гледа отвисоко като на прекалено мила и отдалечена от действителността, за да заслужава избавеното ни от заблуда внимание. Качества, които преди са бележели естетически провал, вече се сочат като признак на успех, а стремежът към красота често се разглежда като отстъпление от истинската задача на художественото съзидание: да се разбият утешителните илюзии и да покаже живота такъв, какъвто е. Артър Данто89 стига до крайността да твърди, че красотата е измамна като цел и някак таи омраза към мисията на съвременното изкуство. На това движение на идеи може отчасти да се погледне като на признание за двусмисления характер на термина „красота“. Но то включва и отхвърляне на красотата в тесния й смисъл, утвърждаване, че старото упование в дома, мира, любовта и удовлетворението са лъжи и изкуството трябва да се посвети отсега нататък на достоверната и неприятна истина за нашето съществуване. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|