Защитата на модернизма Отхвърлянето на красотата укрепва благодарение на една определена визия на модернистичното изкуство и неговата история. Според много критици днес произведението на изкуството се оправдава като предвестник на бъдещето. Значимостта на изкуството се изразява в шока, който поражда - изкуството съществува, за да ни пробуди за опасното ни историческо положение и да ни напомни за непрестанната промяна - единственото постоянно нещо в човешката природа.
Вследствие на това историците на живописта постоянно ни напомнят за салонното изкуство от средата на XIX век, което не представлява никакво изкуство именно защото произлиза от репертоара на изтощените жестове, и за съпротивата, с която се сблъсква първо Мане, когото Бодлер90 хвали като „художник на съвременния живот“. Те ни напомнят и за голямата сила, освободена в света, от иконоборството на Мане и за последвалите сътресения върху системата, когато един по един експериментите продължават, докато образната живопис за мнозина се превръща в отживелица.
Музикалните историци ни напомнят за последната симфония и късните квартети на Бетовен, при които ограниченията на формата сякаш избухват от титанична сила. Те се спират на „Тристан и Изолда“, чиито вариращи хроматични хармоники сякаш разтеглят тоналността до предела, и на музиката на Стравински91, Барток и Шьонберг - музика, която първоначално шокира света и е обоснована по начина, по който се обосновава отмяната на образната живопис. Едновремешният език, твърдят историците, е изчерпан: опитът да се продължи с използването му води единствено до клишета. Новият език поставя музиката в историческия й контекст да признае настоящето за отдалечено от миналото, за едно ново преживяване, което ни обхваща единствено при възприятието му като „друго“, различно от преживяното преди. Но в момента, в който сграбчим настоящето, осъзнаваме, че то вече е отминало и подменено.
