Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Традиция и ортодоксалност
В архитектурата и литературата се наблюдава същата тенденция - изкуството воюва с миналото си, принудено да оспорва хегемонията на клишетата и да тръгне по пътя на трансгресията. Но тенденцията се подхранва от едностранчива плеяда от примери. Докато Ротко92, де Кунинг93 и Полък94 се занимават с (по мое мнение прекалено повтарящи се) експерименти, Едуард Хопър95 рисува образни картини, които го доказват толкова като художник на съвременния американски живот, колкото Мане е художник на парижкия живот от XIX век. Докато Шьонберг отхвърля тоналността, за да въведе музикалната си система от дванадесет тона, Яначек композира „Катя Кабанова“, а Сибелиус96 започва великите си тонални симфонии. Освен това има и друга, по-вярна история на съвременния творец, разказана от самите велики модернисти. Това е историята на Т. С. Елиът в неговите есета и в „Четири квартета“, на Езра Паунд97 в „Кантоси“, на Шьонберг в неговата критика и в „Мойсей и Арон“ и на Пфицнер98 в „Палестрина“. И в тази история целта на съвременния творец не е да скъса с традицията, а да се върне към нея при обстоятелства, слабо или едва подсигурени от художественото наследство. Тази история не вижда миналото в сегашния момент, а сегашната му реалност, като място, на което сме пристигнали, чието естество се осмисля като континуум. Ако в съвременните обстоятелства формите и стиловете на изкуството трябва да се преправят, това не е с цел да се отрече старата традиция, а да се възстанови. Усилието на съвременния творец е да изрази реалности, несрещани досега и особено трудни да се обхванат. Но това е невъзможно, освен ако не включим духовния капитал на културата ни, която да се отрази на настоящия момент и да го покаже такъв, какъвто е в действителност. За Елиът и неговите колеги следователно не е възможно да съществува истински модерно изкуство, което да не е същевременно и търсене на ортодоксалност - опит да се улови естеството на съвременното преживяване като се свърже с надеждността на живата традиция. Резултатът може да се окаже непроницаем, неразбираем или дори грозен, каквото е мнението на мнозина за Шьонберг. Но със сигурност не това е намерението. Също като Елиът Шьонберг се стреми да обнови традицията без да я разрушава, но да я обнови като средство, в което красотата, а не баналността, е отново нормата. Нищо абсурдно няма в мнението, че ефирното „Очакване“ на Шьонберг се отличава с повече истинска мелодия, отколкото плътните текстури на симфонията на Воън Уилямс. Вярно е, че тази малка мелодрама е истински кошмар, далеч от утешителната красота на песен от Шуберт. Но езикът на Шьонберг може да бъде разбран като опит и да се разбере и овладее кошмара, да се ограничи в музикална форма, която придава смисъл и красота на трагедията по начина, по който Есхил придава смисъл и красота на отмъстителните фурии, или Шекспир и Верди – на ужасяващата смърт на Дездемона. Модернистите се страхуват, че естетическото начинание ще се отлъчи от цялостното художествено намерение и ще се изпълни с празнота, повторения, еднообразие и клишета. За Елиът, Матис99 и Шьонберг е очевидно, че това се случва повсеместно и те се впускат да защитят застрашения естетически идеал от корумпираността на популярната култура. Този идеал свързва стремежа към красотата с импулса човешкия живот да се превърне в сакрален и като му се придаде не само земен смисъл. Накратко, модернистите се впускат да обединят отново художественото начинание с присъщата му духовна цел. Модернизмът не е замислен като трансгрсия, а като преоткриване - един труден път към мъчително извоюваното наследство на смисъла, в което красотата отново се почита като присъствие и символ на трансцендентни ценности. Но ние не виждаме това в съзнателно „трансгресивното“ и „предизвикателно“ днешно изкуство, което е пример за бягство от красотата, а не за желание да я възвърне. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|