Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Сакрално и профанно
Десекрализацията е вид отпор на сакралното, опит да се унищожи влиянието му. В присъствието на сакралното животът ни бива съден и ние, в опит да се предпазим, унищожаваме онова, което сякаш ни обвинява. Според много философи и антрополози обаче преживяването на сакралното е универсална характеристика на човешкото съществуване и следователно не е лесно да се избегне. В по-голямата си част животът ни се организира от преходни цели. Но само някои от тях са запомнящи се или ни трогват. От време на време се случва да се отърсим от самодоволството си и да почувстваме присъствието на нещо много по-значимо от настоящите ни интереси и желания. Улавяме присъствието на нещо ценно и загадъчно, което се простира към нас със сила, сякаш почерпена отвъд този свят. Това се случва в присъствието на смъртта и особено смъртта на обичан човек. Гледаме с благоговение тялото, напуснато от живота, вече не човек, а тленни останки. И тази мисъл ни изпълва с чувство за нещо свръхестествено. Не изпитваме желание да го докоснем, гледаме на него не като на част от този свят, сякаш е посетител от друга вселена. Това преживяване представлява парадигма на срещата ни със сакралното. И то изисква от нас един вид церемониално признание. Мъртвото тяло е обект на ритуали и актове на пречистване, предназначени не само да изпратят доскорошния му обитател щастливо в отвъдното, тъй като тези ритуали се спазват и от тези, които не вярват в отвъдното, а за да се преодолее зловещата, свръхестествена природа на мъртвата човешка форма. Ритуалите зоват тялото обратно в този свят, но и признават, че то не му принадлежи. Ритуалите, казано с други думи, освещават тялото, пречистват го от миазмите и го възстановяват в предишния му вид на въплащение. По същия начин мъртвото тяло бива профанно, изложено на показ като куп ненужна плът - един от първите актове на дасекрализация, практикуван от хората от незапомнени времена, подобно на Ахил, който триумфално влачи тялото на Хектор около стените на Троя. Има и други случаи, които по подобен начин ни разтърсват сред всекидневните ни занимания, най-вече влюбването. То също е универсално за човека и представлява преживяване от най-странен порядък. Лицето и тялото на влюбения кипят от живот. В едно решаващо отношение обаче те приличат на тялото на мъртвец - сякаш не принадлежат на емпиричния свят. Влюбеният гледа своя възлюбен както Беатриче гледа Данте, от място извън потока на пленените от времето неща. Възлюбеният обект изисква да го ценим, да го доближаваме с ритуална почит. А от очите, крайниците и думите му се излъчва плнота на духа, която дава ново начало. Човешката форма е сакрална за нас, защото носи печата на въплъщението ни. Умишленото превръщане на човешката форма в профанна чрез порнографията на секса или порнографията на смъртта и насилието за много хора се е превърнало в своеобразен непреодолим импулс. И тази профанация, опетняваща преживяването на свободата, също представлява отрицание на любовта. Това е опит да се преработи светът, сякаш любовта вече не е част от него. И това определено е най-важната характеристика на постмодерната култура, илюстрирана в постановката на „Отвличане от сарая“ на Биейто - култура, лишена от любов, изпитваща страх от красотата, понеже любовта я разстройва. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|