Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Илюстрация 23
- Илюстрация 24
| Идолопоклонничество
Диалектиката на сакралното и профанното е водеща тема в Стария завет, в който Господ постоянно се разкрива чрез загадки, подчертаващи сакралната му същност, а евреите непрестанно са изкушавани да го сквернят, почитайки негови образи и идоли. Защо идолопоклонничеството скверни Господ и защо ги изкушава? Защо Господ налага ужасно наказание на евреите за нещо, което (според съвременните стандарти) е неволно провинение - те танцуват около Златния телец? Та нима Господ няма чувство за мярка? Илюстрация 23 Пусен, „Почитането на Златния телец“: в света и от света. Подобни въпроси насочват към една особеност на сакралните неща – те не допускат заместители. Профанното не настъпва постепенно, а представлява едно неделимо цяло, поставяне на заместител там, където такъв не съществува – „Аз съм това, което съм“ е само по себе си и трябва да се почита заради това, което е, а не като средство за постигане на цел, която може да се постигне по друг начин или благодарение на някое божество-съперник. Идолопоклонничеството е профанно, тъй като допуска в царството на преклонението идеята за обмен. Възможно е да се търгува с идоли, да се разменят, да се изпробват нови заместители, да се проверява кои от тях отговорят на молитви и кои са най-изгодни. И всичко това е профанно, тъй като предполага търговия с нещо, с което не се търгува, освен ако престане да бъде себе си, а то всъщност представлява самият сакрален обект. Илюстрация 24 Златният Буда: в света, но не от света. Обектите за поклонение се отделят настрани в света, но не му принадлежат, разглеждат се като уникални, в тях смисълът на живота ни е някак обобщен и осветен, „пременени като съдби“105 по думите на Ларкин. Това имаме предвид, когато ги наричаме сакрални. Сериозен въпрос в антропологията е защо се изпитва нужда от подобни обекти, а за теологията - дали тази нужда съответства на обективно съществуваща реалност. Важно е да се разбере, че нагласата към Господ в Стария завет, макар до известна степен новаторска (както и самата идея, че той е Господ, а не божество), се проумява инстинктивно, дори и причината да е толкова значима в живота на вярващите, че да не подлежи на логично обяснение. Профанация Има и други случаи, в които се опитваме да се съсредоточим върху нещо, да го оценим само по себе си, заради онова, което е, а нагласата ни, дори и лишена от преклонение, все пак е застрашена от възможни заместители. В подкрепа е примерът, който често давам в тази книга - сексуалният интерес, при който обектът се идеализира, отделя, преследва се не като предмет, а заради конкретната личност. Този вид интерес, който представлява еротичната любов, е изложен на риск от появата под каквато и да е форма на заместител. Както отбелязах във Втора глава, ревността е болезнена главно защото вижда, че някога сакралният обект на любовта бива десакрализиран. Един лек за болката от десакрализация е да се достигне до пълна профанация, с други думи, да се изтрият всички следи на святост от някога боготворения обект, да се превърне просто в обект от света, а не обект в света, който не е нищо повече от заместителите, които могат да го заменят по всяко време. Това виждаме в ширещото се пристрастяване към порнографията - профанация, която извежда сексуалната връзка извън сферата на присъщите й ценности. Така заличаваме една област, в която е вкоренена идеята за красиво, за да се предпазим от възможността да я обикнем и следователно да я загубим. Друга област, в която често се случва подобно профаниране, е естетическото съждение. И тук става въпрос за нагласа, която се стреми да изведе на преден план обекта си, да го оцени сам по себе си, да го смята за незаменим, без заместители, носещи смисъла му в себе си. Не твърдя, че произведенията на изкуството са сакрални, макар и много от най-великите от тях да започват живота си като такива, включително статуите и храмовете на гърците и римляните, както и олтарите в средновековна Европа. Но твърдя, че те все още са или са били част от непрестанния опит на човека да идеализира и освещава близки до себе си предмети и да представи образи и разкази на човечеството, към които да се стремим, а не просто да живеем редом. И това се отнася дори за онези произведения на брутален реализъм като „Мадам Бовари“ от Флобер и „Нана“ от Зола, чиято сила и убедителност се основават върху ироничния контраст между нещата, такива каквито са, и нещата, каквито хората ги желаят. Както споменах, изкушението на профанацията, което се откроява в сексуалната сфера, е факт и в сферата на естетиката. Произведенията на изкуството се превръщат в обекти за десакрализация и колкото е по-вероятно да бъдат взети под прицел, толкова повече те претендират за собствения си сакрален статут. (Оттук и често срещаната профанация на оперите на Вагнер от режисъори, разгневени или отблъснати от самонадеяните си духовни въжделения.) Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|