Кръстът и героите на ножа дейвид Уилкерсън

Но ето, в тази последна вечер, не се виждаше никой от тях. Струваше ми се, че зная причината: Ники! Той присъстваше на нашия разговор с Израел и мълчаливо, едва сдържайки гнева си, ме гледаше с остър и неприязнен поглед. Обърнах се към прозореца отсреща, от който се виждаше цялата улица. Ето, пристигна един автобус. Още преди да ги видя, знаех, че това са “Мау-мау”. Познавах това по начина, по който автобусът се клатушкаше по улицата и внезапно сви към входа на залата, като че ли шофьорът не знаеше кога и къде да се освободи от своите необичайни пасажери. Вратата се отвори и навън буквално като лавина се свлякоха около 50 момчета, които крещяха и се блъскаха, като че ли отиваха на карнавал. Едно от тях вдигна бутилка с вино и след като я изпразни, я разби на тротоара пред залата. По краткия път от спирката до входа се навъртаха момичета с къси поли и тесни пуловери.

- Господи - казах аз високо, - в каква авантюра съм се впуснал?!

Бях помолил разпоредителите да се резервират първите три реда в залата, но не им казах за кого се запазват местата. Сега към мен, объркан и безпомощен, се приближи главният разпоредител и ми каза:

- Реверенд, не зная как да постъпя.

Той ме заведе до ръба на балкона и ми показа как долу, в партера, по централната пътека с викове и блъскане вървяха Ники, Израел и цялата банда. Всички чукаха в такт с бастуните си по пода.

- Това са “Мау-мау” - каза главният разпоредител. - Не вярвам, че ще можем да опазим от тях резервираните места.

- Тогава всичко е наред! - отговорих аз. - Тези места са запазени именно за тях. Те са мои приятели.

Тези думи звучаха по-убедително, отколкото самият аз вярвах в тях. Оставих объркания разпоредител и побързах към съблекалните. Там атмосферата бе нажежена.

- Тази работа не ми харесва - каза директорът на залата, - събраха се враждебни банди и всеки момент може да възникне сбиване.

- Не мислите ли, че за всеки случай трябва да повикаме полиция? - попита един от пасторите, който беше запознат с живота на бандите.

Погледнах отново навън. Едно от нашите момичета, забележителна млада певица, хубава като филмова звезда, крачеше вече към средата на сцената.

- Нека най-напред да видим какво ще направи Мери! - казах аз. - Може би след това няма да бъде необходимо да викаме полиция. Може би ще успеем да усмирим дивите животни с нейната песен.

Въпреки моите очаквания, когато Мери започна да пее, виковете и подсвиркванията се удвоиха.

- Хей, бейби, внимавай на завоите!

- Ще имаш ли малко време след представлението за един беден грешник?

- Как се казваш, сладурче?

Няколко младежи се изправиха от столовете си, прегърнаха седящите до тях момичета в къси поли и започнаха да танцуват под звуците на евангелската песен, която Мери пееше. Тя погледна към мястото зад кулисите, където бях аз и с очи ме попита какво да прави. Въпреки одобрението на виковете “бис”, Мери ми направи знак, че иска да се върне.

- Не е ли по-добре да прекратим тази работа, Дейви?

- Не, още не. Нека да почакаме още малко! Аз ще се опитам да им говоря. Когато видите, че вече не върви, можете да направите всичко, което сметнете за необходимо.

Излязох навън. Пътят до средата на сцената ми се видя безкрайно дълъг. В този момент Израел се провикна от залата:

- Ей, Дейви, аз съм тук. Нали ти казах, че ще дойда и ще доведа момчетата.

Аз се обърнах към него. Засмях му се, но в този миг очите ми се срещнаха с ледено студения поглед на Ники. Изведнъж ми хрумна една идея.

- Тази вечер ще променим малко програмата съобщих аз. Ще помоля членовете на бандите сами да съберат дискуса! - Погледнах Ники. - Има ли шестима желаещи?

По лицето му се четеше съмнение и скрит триумф. Той посочи петима “Мау-мау” и всички тръгнаха напред и се изправиха пред трибуната. Това беше първият знак, че решението ми е правилно. Всички присъстващи наостриха уши и очакваха да видят какво ще се случи. Хилядите младежи в залата прекратиха виковете си и сега седяха на местата си във видимо напрежение, с леко наведени напред глави. Аз отидох зад кулисите и взех от ръцете на удивените разпоредители няколко картонени кутии. Когато ги подадох на младежите, казах:

- След като обходите всички пътеки, аз ви моля да донесете дискуса тук, отпред, като минете през завесата, която се намира от дясната страна на трибуната!

Показах завесата и внимателно следях за израза по лицето на Ники. Зад завесата се намираше стълбата за сцената, но и вратата, която водеше към улицата. Дебела стрелка сочеше надписа “Изход”. Ники взе кутиите и с тържествена сериозност пое по пътеката, но и по очите му се четеше подигравка и презрение. Органът свиреше, а “Мау-мау” събираше дискуса. Те вършеха добре работата си. Само Ники имаше в полицейското си досие 16 удара с кама и беше познат като превъзходен герой на ножа не само пред младежите на Бруклин, но и между бандите в Манхатън и Бронкс. Говореше се много и за неговата тактика за бой с бейзболен стик. Вестниците му даваха името “боклуджийския побойник”, защото при битките той обикновено използваше боклуджийски кофи, за да се защитава от своите противници. Когато Ники се изправеше до последния стол на някоя редица и раздрусваше картонената кутия, момчетата и момичетата се бъркаха дълбоко в джобовете си. Така те обходиха цялата зала и Ники даде знак на останалите. Те минаха отпред и изчезнаха зад завесата вдясно. Аз стоях на трибуната и чаках. Из залата се носеше експлозия от смях. Измина една дълга минута. Момчетата свиваха ръце пред устата си, за да въздържат изблиците на веселие. Две минути... Навред из залата се чуваха провиквания и невъздържан смях. Целият ми план се сгромолясваше пред очите ми като чиста заблуда.

Младежите се бяха изправили на крака. Те се блъскаха, викаха и подхвърляха подигравателни забележки. Но изведнъж... всички замръзнаха по местата си във внезапно мълчание. Обърнах глава.

Ники и останалите момчета вървяха по трибуната и се приближаваха към мен, като носеха в ръка пълните кутии. Ники ми отправи студен и неприязнен поглед. Изглежда, че и той сам не разбираше какво върши.

- Ето твоите мангизи, прич! - каза той.

В гласа му нямаше дори нотка от уважение. Напротив. Той беше сърдит и неприязнен.

- Благодаря, Ники! - казах аз с примирителен тон и се отправих към поставената в средата на сцената катедра.

Съзнах, че съм преживял две от най-тежките минути в живота си. Когато шестте момчета се запътиха към местата си, в залата цареше мъртва тишина. Започнах проповедта с разтуптяно сърце. Но ако считах, че съм спечелил симпатиите на масата, много се лъжех. Аз бях спечелил само техните уши и ясно съзнавах, че съм още много далеч от сърцата им. Не можех да разбера какво в моята проповед не беше в ред. Всичко, което беше по силите ми, бях го направил. Бях прекарал дълги часове, за да я подготвя и всяко изречение беше изпросено в молитва. Бях постил дори, за да бъде тя убедителна и силна. Но сега ми се струваше, че седя на подиума и чета бюлетина на борсовите новини.

Струваше ми се, че онова, което казвах, звучи на младежите нереално и не засяга сърцата им. Проповядвах около четвърт час и разбрах, че резултатът е само нарастващото неспокойство на тълпата. Бях стигнал до онази точка на проповедта, където се намираше заповедта на Исус да се обичаме. Изведнъж от втория ред скочи някой. Той се качи на стола и извика:

- Престани, пасторе! Стига! Ти казваш да обичаме испанците. Един от тях ме наряза с бръснач. Та, аз да ги обичам ли? Хубаво ще ги обичам, с камата!

Друг младеж от бандата “Подпалвачите на ада” скочи и разтвори ризата си.

- Тази рана е от куршум. Така ме нареди един мръсен негър. А ти казваш, че трябва да се обичаме. Не вярвам, че говориш сериозно.

И наистина всичко звучеше така, като че ли в тази зала, изпълнена с омраза, нямаше нищо сериозно. Да любиш ближния си? Това звучеше твърде нереално.

- Ние сами не можем да постигнем тази любов - добавих аз. - Та, аз говоря за Божията любов. Ние просто трябва да Го помолим да ни даде частичка от Неговия вид любов. Ние сами не можем да я постигнем.

В този миг с пределна яснота аз разбрах, че тези думи се отнасяха до мен. Но беше ли това урокът, който бях научил от Джо-Джо? Ние хората можем да сторим твърде малко, за да променим себе си и другите, за да спасим грешниците и да ги изпълним с любов вместо с омраза. Ние можем само да представим и да предадем на Бога нашето сърце и душа. Както тогава на улицата, така и сега аз наведох глава. В този миг аз предадох събранието на Великия Проповедник!

- Мили Исусе! Тук вече не мога да направя нищо повече. Поканих тези младежи и сега отстъпвам делото на Теб. Ела, Святи Душе! Само Твоето присъствие е в състоя-ние да срази сърцата на тези момчета и момичета. Изпълни волята Си! Ти го стори!

Три минути могат понякога да бъдат безкрайно дълъг период. Три минути стоях пред тълпата с наведена глава. Три минути не казах нито дума. Три минути не помръднах. Молех се тихо и себеотдайно. Вече не ме смущаваха виковете и смеховете. Твърде малко ме изненада и обстоятелството, че в голямата зала настъпи успокоение. То започна от предните редици. Познах гласа на Израел, който каза:

- Хайде, стига, момчета! Дръжте си устата!

Тишината обхвана цялата зала и достигна до балконите. Преди да изтекат трите минути, в огромната боксова сцена цареше пълно мълчание. И тогава чух, че някой плаче. Отворих очи. На първия ред Израел бъркаше в джобовете си за носна кърпа. Най-после я измъкна, изсекна се високо, избърса тайно една сълза и вдигна отново лицето си нагоре. Аз продължих да се моля:

- Господи, осени с Духа Си цялото събрание!

Докато се молех, и Ники извади носна кърпа. Когато погледнах към него, просто не повярвах на очите си. Той се беше облегнал на бастуна си, секнеше се и примигваше. Той беше вбесен от самия себе си, защото... плачеше. Едно момче сложи ръка на рамото му, но Ники я бутна. Беше настъпило времето отново да говоря. С висок глас казах:

- Сега вие Го почувствахте. Той е тук! Той е в тази зала. Той дойде само за вас. Ако искате животът ви да се преобрази, тогава сега е времето. Станете и елате напред!

Израел не се поколеба. Той се изправи и се обърна към своята банда:

- Момчета - каза той, - аз съм вашият водач. Ако ви кажа “тръгвайте”, тогава не бива да се повъртате. Вярно ли е?

- Вярно е! - отговориха “Мау-мау”.

- Добре! Аз тръгвам напред, а вие - след мен! Станете!

Те скочиха като един и последваха Израел. Не, те се състезаваха с него и се блъскаха с лакти кой да бъде пръв. Огледах се за Ники. И той беше с тях. Потокът напред беше заразителен. Около 30 младежи от другите банди последваха “Мау-мау” в съблекалните, където ги чакаха нашите сътрудници. Ние бяхме просто наводнени. Непрекъснато обикалях от помещение на помещение и се опитвах да помагам с каквото мога. При тези обиколки забелязах нещо странно. Тук бяха дошли десетки младежи, за да получат този нов живот, но между тях имаше само три момичета. В този момент чух свиркане в залата и веднага показах глава през вратата, за да видя какво става. Едно момиче беше разтворило блузата си на пътеката и викаше:

- Отивайте, отивайте там! Тогава вече никога няма да видите такова нещо.

Тя не носеше никакво бельо. Преди да можем да й попречим, и други момичета последваха примера й и успяха да спрат от пътя няколко момчета. Това беше загадъчно. Считам, че тези момичета бяха почувствали ревност, когато ни чуваха да говорим за любов. Те не можеха да делят с никого любовта си и се бореха по свой начин да запазят тези мръсни и мизерни нещастници за единствената “любов”, която познаваха. Най-трудно ми беше да повярвам в покаянието на Ники. Той стоеше широко ухилен в съблекалнята и каза с характерния си, мъчителен, заекващ начин:

- Аз предадох сърцето си на Бога, Дейви!

Не можех да му повярвам. Промяната беше тъй внезапна. Докато ми разказваше, че в сърцето му се е родило нещо ново, той пушеше цигарата и от устата му излизаха малки кълбенца дим. Какво щеше да стане сега с наркотиците, с кражбите и бандитските нападения, с алкохолната страст и камата? Какво щеше да стане с неговия садизъм? Ники изглежда беше прочел мислите ми, защото се защити по единствения начин, който познаваше, т. е. проклятие:

- По дяволите, Дейви, аз предадох сърцето си на Бога!

- Добре, Ники. О’кей!

Исках да сторя нещо, за да подкрепя сигурността му. Исках да дам Библии, както на тях, така и на всички “Мау-Мау”, които бяха излезли напред. Разполагахме с два формата: малко, джобно издание и едно голямо. Момчетата не искаха малкото.

- Дай ни от големите книги там, Дейви! Искаме хората да видят какво носим в ръцете си.

При този разговор някои от тях запалиха цигари, а после мушнаха Библията под мишница и излязоха. Рано на другата сутрин иззвъня телефона. Мистър Ортец мушна глава през вратата на стаята ми.

- Дейвид, викат те от полицията.

- От полицията?!

Сърцето ми се сви. Когато със запъване съобщих името си по телефона, последваха думи, които не ми донесоха по-добри чувства. Лейтенантът отсреща ме попита дали познавам бандата “Мау-Мау” и след като аз потвърдих това, той ме помоли веднага да се явя в участъка. Когато пристигнах до полицейското управление на “Едуард стрийт”, там заварих една дузина момчета от бандата.

Изпитателно ги погледнах и после се представих на постовия полицай. Тогава се случи нещо, което никога няма да забравя. Дежурният извика лейтенанта, а той пък заповяда да се събере целия личен състав на участъка. Когато всички се явиха в помещението, той ми протегна ръка.

- Реверенд - каза той, - искам да ви стисна ръката!

Приех с готовност предложението и той стисна здраво моята ръка.

- Как успяхте да го направите? Тези момчета преди няколко месеца ни обявиха война. Години наред те са ни създавали само неприятности. И ето, тази сутрин те идват тук и знаете ли какво искат?

- Не зная.

- Искат да поставим автографите си в техните Библии.

Погледнах Ники и Израел, а после всички останали. Те се смееха щастливо.

- Ако някога можем да ви окажем помощ, реверенд, да организирате улично събрание, ние ще бъдем щастливи да ви окажем нужната помощ - каза лейтенантът.

Когато излязохме на тротоара, аз се обърнах и видях един сержант, който седеше на бюрото си и още клатеше в недоумение глава. Както по-късно разбрах, момчетата бяха прекарали по-голямата част от нощта в четене на Библията. Те бяха възхитени особено от историите на Стария Завет.

- Дейви - каза Израел, - аз съм в Библията. Виж, тук навсякъде се среща моето име!

Когато вечерта се обадих на Гуен в клиниката, все още се намирах така силно под влияние на събитията, че не бях в състояние да говоря за нищо друго.

- След случилото се снощи разбрах, че Бог ни подари истинско съживление, мила - казах аз. - О, да би могла и ти да бъдеш тук!

- Е, Дейви, в това време аз имах да уреждам една дреболия - каза тя. - Напомни ми някога да ти разкажа за нея, когато се върнеш, т. е. когато отново слезеш на земята...
Г Л А В А ХІ
Преходът от горещите и задушни улици на Ню Йорк към прохладата на пенсилванските планини се почувства веднага след като стъпих на автобуса. В друг случай бих се зарадвал на тази промяна, но сега, след като изминавам миля по миля красивия път към дома, аз непрекъснато мислех за Бъкборд и Щагецоа, Ники, Израел, Мария, Джо-Джо и Анжело; момчета и момичета, чийто живот се беше превърнал в частица от моя личен живот. И у дома, в Пенсилвания, тази тъга не ме напусна.

Седях зад къщата в нашата потънала в зеленина градина, пиех портокалов сок, приготвен лично от Гуен и гледах моя новороден син, който спокойно спеше в кошчето си под клоните на дърветата. Мислите ми неусетно се отправяха към младежите в Ню Йорк, които трябваше да се борят за правото да седят в някое горещо ъгълче на парка.

- Твоята църква е Филипсбърг! - деликатно ме предупреди Гуен, когато една вечер надълго и нашироко разказах за моите грижи по отношение на Анжело Моралес, който беше решил да стане пастор, но нямаше средства, за да получи необходимото образование. - Ти не трябва да пренебрегваш твоята църква!

Естествено, Гуен имаше право и затова през следващите шест месеца аз изоставих всичко и се посветих изцяло на моята планинска църква. Работата беше задоволителна и аз я обичах, но мислите ми бяха почти непрекъснато на друго място. Веднъж един от членовете на моята църква ми каза:

- Забелязвам, че всичко, което става тук, не ви вълнува така, както съдбата на онези младежи в Ню Йорк.

Аз преглътнах. Никога не бях мислил, че давам израз на своите чувства. Но видимо или не, една мисъл проникна в съзнанието ми и не ми даваше спокойствие: да взема моето семейство и да се преселя в Ню Йорк, за да мога да посветя цялото си време на младежите там. Може би никога няма да успея да създам дома, за който мечтаех, но поне ще мога да работя с тях на улицата.

Тази мисъл непрекъснато ме преследваше. Тя ме занимаваше особено много, когато през есента и зимата пътувах с евангелизационна цел из страната. Проповядвах за това, как може да се познае Божията воля и се надявах, че в тази служба сам ще израсна в практиката на Божието водителство.

Често мечтаех за самотата на някой планински връх. Още като дете, пък и по-късно, когато тръгнах на училище, аз изкачих на планината своите най-дълбоки затруднения. Един хълм често беше ставал свидетел на моите детински оплаквания. Това беше Олд Белди, красива ниска планина в близост до нашия дом в Бъртсбъроу, Пенсилвания. От Олд Белди можех да виждам нашия дом и да наблюдавам как татко и мама се въртят наоколо и ме търсят. Понякога оставах горе през по-голямата част от деня и мислех за проблемите, които едно малко момче може да има. Когато се връщах у дома, не минаваше без неприятности, но татковият бастун никога не ме въздържаше да не повторя пътешествието си отново, защото там, горе, аз намирах самотата и разтоварване от проблемите на ежедневието. Нещо, от което много се нуждаех. И сега, при този случай, тази мисъл неудържимо ме влечеше нагоре.

Недалеч от нашата църква се намираше една изоставена мина. Това кътче замести в зрялата ми възраст Олд Белди от детинството ми. От хълма можех да виждам църквата и цялата околност. Имах определено място за паркиране на колата. Гуен можеше да я вижда и не се безпокоеше за мен. Тук имах възможност да прекарвам по-дълго време в уединение. Там, горе, на моя хълм, аз разглеждах нещата от всички страни. Питах се дали желанието ми да се преселя в Ню Йорк е продиктувано от Бога.

Трябва ли наистина да оставя тази църква, да взема Гуен и трите си малки деца, за да ги заведа в мръсния град, с всички негови ежедневни проблеми? Не получих веднага ясен и определен отговор. Както в повечето случаи, Божието водителство настъпваше крачка по крачка. Първият етап към откриването на Божията воля беше едно ново посещение на Ню Йорк.

- Знаеш ли, мила, че измина цяла година, откакто бях изхвърлен от заседанието на процеса “Майкъл Фармър”?

- О! - каза Гуен.

- Какво искаш да кажеш с това “О”?

- Ти се готвиш отново да заминеш за Ню Йорк, нали?

Аз се засмях.

- Имам предвид едно кратко посещение. Само за една нощ.

- М-м-м!

Изпитах приятно и радостно вълнение, когато колата ми пресече моста “Джордж Вашингтон” и се понесе към Бруклин. Радвах се като дете, когато се разхождах по улиците и прескачах купчините мръсен сняг, както някога, когато за първи път посетих града. Изненада ме фактът колко удобно, като у дома си, се чувствах тук. Исках да посетя отново местата, където Бог ми беше дал да изживея толкова много чудни неща. Едно от тези места беше “Форт Грийн”. Вървях по улицата и мислено изживявах отново всичко, което се беше случило на времето тук с мен и Джими Щал. Изведнъж някой ме извика по име:

- Дейви! Пасторе!

Обърнах се и видях двама добре облечени войници-негри, които тичаха след мен. Те носеха чисти, изгладени униформи и обувките им лъщяха не по-малко от очите им. Изгледах ги изпитателно.

- Бъкборд! Щагецоа...!

Едва ги познах. И двамата бяха напълнели, всеки от тях беше прибавил към теглото си най-малко по 10 килограма.

- Тъй вярно! - извикаха двамата в един глас и застанаха мирно. - Добре изглеждаме, нали Дейви?

Да влезеш в армията беше мечта за много младежи от този квартал. Изискванията по отношение на образованието и здравословното състояние бяха много строги и затова привилегията да носиш униформа, сама по себе си, беше високо призвание. И тримата искрено се радвахме на нашата нова среща. Те ми казаха, че наистина се чувстват много добре. Разказаха ми как след уличното събрание напуснали бандата и вече никога не се върнали в нея.

- Фактически, Дейви - каза Щагецоа, - бандата на “Капланите” се разпадна още преди края на лятото. Никой от нас нямаше вече желание да се бие.

С Бъкборд и Щагецоа се разделих с чувство на искрено съжаление. Силата на моята вътрешна реакция от неочакваната среща ме изненада. Аз обичах тези момчета и забелязах, че те ми липсваха повече, отколкото предполагах. Но най-голямата изненада се намираше още пред мен. Вървях по “Едуард стрийт” и наближавах ъгъла, където навремето проповядвахме с Джими. Огледах се, като че ли можех да зърна някъде моите приятели. До стълбата, облегнат, стоеше един младеж от испански произход, чието лице ми се видя познато. Запитах го дали не знае къде мога да намеря Ники и Израел от бандата на “Мау-Мау”. Момчето ме погледна някак особено.

- Кои? Да не би да питате за онези миразчии, дето станаха светци?

Думите му бяха подигравателни, но сърцето ми скочи от радост. “Слава на Бога! - помислих си аз. - Те са останали верни”. Но следващите думи на младежа ме хвърлиха в истинско радостно вълнение. Те бяха останали не само верни, но що се отнася до Ники, правеха всички крачки напред в своя млад християнски живот.

- Ники? Ба! Той е луд. Той иска да стане един от онези ненормални проповедници.

Стоях на улицата с отворена от удивление уста.

- Добре ли разбрах? Ники иска да стане проповедник?

- Поне така казва.

Исках да зная къде мога да го намеря. Кога е говорил, че иска да става проповедник? Направил ли е вече нещо в това направление? Момчето не можеше да отговори на тези въпроси и аз сам тръгнах да го търся. Намерих го малко по-късно, седнал на една стълба пред един блок, в разговор с някакво момче.

- Ники! - извиках аз.

Той се обърна и аз видях едно лице, което не познавах. Къде беше изчезнало суровото, отблъскващо изражение? Сега лицето му беше чисто и открито. Това беше свежо, пленително, младежко лице. Очите му светеха от истинска радост.

- Реверенд! - извика той, скочи и се спусна към мен. - Дейви!

После се обърна към момчето, което стоеше до него и му каза:

- Погледни, човече, това е пасторът, за когото съм ти разказвал. Той е онзи, който ме закла.

Нашата среща беше чудесна. След обикновените учтиви фрази аз го запитах дали е вярно, че иска да служи на Божието дело. Ники наведе глава към тротоара.

- Никога до сега не съм желал нещо по-силно от това! - каза той.

- Това е чудесна новина! - казах аз. - Разкажи ми, успя ли да направиш нещо в това направление?

- Изобщо не зная как да започна.

Бях пълен с идеи. Реших да пиша до няколко Библейски института. Исках сам да го поддържам материално. Поради говорните му трудности исках да го изпратя най-напред в някоя логопедическа клиника. Даже имах и идеята от къде ще получа пари за най-необходимото. Бях поканен да проповядвам няколко седмици по-късно в град Елмира, щата Ню Йорк, върху проблемите на младежите от улицата. Това беше истинска ирония на съдбата. Трябваше да проповядвам в града, където Луис Алварес лежеше в затвора. По-късно научих, че той вече не е там. Междувременно бил преместен на друго място. Нямах никаква представа къде се намира.

- Ники - казах аз, - искаш ли да дойдеш с мен в Елмира? Искаш ли да разкажеш на хората за своята история? Може би те ще могат да ти помогнат...

Направих предложението и ме обхвана неприятно чувство. Историята на Ники, която вече отчасти познавах, беше страшна, пълна с бруталност и с изключителна липса на разум. Дали в Елмира тя нямаше да звучи невероятно? Аз вече бях свикнал горе-долу да виждам и слушам ужасни неща за младежите в Ню Йорк, но сега разбирах, че историята на Ники беше толкова драматична, че се страхувах от ефекта, който тя би предизвикала сред вярващите. Църквата в Елмира беше изявила желание да научи нещо за бандите и ето, сега се предлагаше една възможност то да се изпълни. За мен беше интересно да чуя историята на Ники от начало до край не само, защото не я знаех с подробности, но и поради това, че исках да видя случилото се в “Сейнт Ник” от другата му страна. Стана така, че Ники дойде няколко седмици по-късно в Елмира и се изправи пред амвона, за да разкаже своята история. Аз бях използвал времето преди неговото пристигане, за да запозная вярващите отчасти с личността му. Подчертах, че мизерията и самотата са причината, която предопределя начина на живот на тези младежи и че слушателите не бива да обвиняват Ники, преди да са чули историята му до край.

Моята предпазливост се оказа излишна. В момента, в който той започна да говори, цялата зала, претъпкана с хора, беше на негова страна. Думите му, вълнуващата история на неговата опитност, голата и неподправена истина за едно момче, което не беше научено да пресилва или да обезценява фактите, говореше за света, от който то идваше, много повече от куп книги по социология.

- Живеех повече на улицата - започна той, - защото родителите ми канеха своите клиенти в нашия дом. Те идваха тук по всяко време на деня, а понякога нощем. Тогава ние, децата, трябваше да излизаме навън. Моите родители бяха спиритисти. Те поместваха съобщения в местните вестници, че говорят с мъртвите и могат да лекуват различни болести. Даваха и съвети по парични и семейни въпроси. И така, аз прекарвах по-голямата част от времето на улицата. Отначало децата ме биеха и аз непрекъснато се страхувах. След това се научих да се отбранявам и те започнаха на свой ред да се боят от мен и ме оставиха на мира. След известно време животът на улицата ни стана по-удобен от този у дома. Междувременно моите родители, които живееха в Порто Рико, ме изгониха и аз трябваше да замина за Ню Йорк при един от своите братя.

Животът в големия град ме грабна и аз неусетно влязох в неговите рамки. След няколко случайни стълкновения на улицата аз се срещнах с бандата “Мау-Мау”, където скоро получих челно място. Често вършех неща, които сам не разбирах. Имаше нещо в мен, което непрекъснато поддържаше страх. То ме безпокоеше и аз не можех да се освободя от него. Какво беше това чувство? Когато срещнех сакат човек, изпитвах желание да го убия. Същото нещо чувствах и по отношение на слепите и малките деца. Мразех и не можех да понасям болните и слабите. Веднъж казах това на моя баща.

Аз почти не говорех с него, но този път го запитах, защото изпитвах ужасен страх. Той ми каза, че в мен живее един дявол, опита се да го изгони, но не успя. Напротив, онова “нещо” ставаше все по-лошо и по-лошо. Когато срещнех човек с патерици, не можех да се успокоя, докато не го видя на земята. Полудявах, когато виждах възрастен човек с брада. Изпитвах неудържимо желание да убивам малки деца. Непрекъснато се страхувах, дори бях плакал, но това “нещо” в мен непрекъснато се смееше. Другото беше кръвта. Когато видех кръв, започвах да се смея. Скоро бях избран за президент на “Мау-Мау”. Участвах във всички улични сблъсквания и скоро станах известен с умението си да действам с камата. Поради неприятности с полицията трябваше да се откажа от президентството и станах вицепрезидент. Това беше по-удобно за мен. Един шеф трябва да стои накрая и да командва, а аз исках да се бия. Искам да цапам ръцете си с кръв. Ние се биехме с най-различни оръжия: поясоци, байонети, автоматични ножове и много други собственоръчно приготвени оръжия. На уличните битки аз се чувствах добре с бейзболен стик. Често пробивах дупка в някоя кофа за боклук и след това я надявах на главата си. Така, незабелязан, аз можех да се промъкна натам, където битката е най-ожесточена.

Моите приятели от “Мау-Мау” не обичаха да се бият в близост до мен, защото аз бях луд и удрях всеки, който ми се мернеше пред очите. В моята президентска практика аз съм намушкал 16 души и 12 пъти съм бил в затвора. Много често снимката ми се появяваше във вестниците. Когато излизах на улицата, майките прибираха децата. И бандите ме познаваха. Веднъж, когато чаках на една от станциите в метрото, ме нападнаха пет момчета в гръб. Те хвърлиха кожена примка около врата ми и започнаха да ме душат. Не умрях, но често мисля, че беше по-добре да умра, защото след този случай вече не можех да говоря както трябва. От гърлото ми излизаха смешни звуци. Чувствах истинска омраза към недъгавите. Сега и аз бях такъв и затова не можех да се понасям. След този случай се биех още по-ожесточено, за да изпитвам необходимия респект към себе си.

Нашата банда контролираше териториите до Кони Айсленд и “Ралф авеню”. Носехме червени якета с голямо, двойно “М” на гърба. Един ден седяхме в сладкарницата на “Флатбъш авеню” и пиехме лимонада. Бяхме шестима. В този момент се вмъкнаха седем “епископа”. Бандата на “епископите” беше във война с “Мау-Мау”. Един от тях се приближи до бара и се държеше нахално, като че ли беше собственик на заведението. Моите момчета го наблюдаваха. Аз се приближих и го ударих. Той ми отговори с удар и битката започна. Жената на собственика се развика. Всички клиенти се спуснаха към улицата. На масата лежеше голям кухненски нож. Едно от моите момчета го грабна и с ожесточение го заби пет пъти в гърдите на един от “епископите”. Видях кръвта и започнах да се смея. Знаех, че той е мъртъв, страхувах се, но не можех да подтисна смеха. Жената на собственика извика полиция. Някой друг от момчетата извади нож и я намушка. След това всички изчезнахме навън. Понеже не бях се докосвал до ножа, успях да се отърва от затвора. Поради това, че често ми трябваха пари, предприемах улични обири. Веднъж, когато търсех пари, за да платя наема си, нападнах един младеж на “Клинтън авеню” и от него откраднах 10 долара. Тогава бях на 16 години. Така протичаше моят живот. През деня беше добре. Тогава бях с бандата. Това, което решавахме с президента, се решаваше и от момчетата. Но вечер, когато се прибирах в стаята си, беше ужасно. Не можех да се освободя от мисълта за двата трупа в сладкарницата. Блъсках си главата в пода и не можех да мисля за нищо друго. Често се събуждах посред нощ и плачех като дете. Изживявах страшни кошмари. Не можех да спя. Бях много неспокоен. По цели нощи се мятах в леглото си. През юли 1958 година станах на 18 години.

През този месец “Драконите” от Ред Хук убиха едно от нашите момчета. Решихме да слезем в метрото и да хванем някой от тях. Такъв беше законът на бандата. Умре ли някой от “Мау-Мау”, трябва да умре някой от неговите убийци. По пътя към станцията на метрото минахме през “Едуард стрийт” и видяхме как една полицейска кола спря на улицата до голяма група “Каплани”. Те бяха от негърската банда на “Форт Грийн”. Ние имахме договор с тях да не се бием, но да се държим заедно и да се отбраняваме от нападенията на другите банди. Разбрахме, че там става нещо и се приближихме. “Капланите” бяха заобиколили двама души, които не познавах. Единият държеше тромпет, а другият беше само кожа и кости. Някой донесе едно американско знаме и полицейската кола си замина. Двамата непознати искаха да проведат улично събрание. Веднага след като донесоха знамето, кокалестият се качи на един стол, отвори някаква книга и започна да чете от нея: