Защото Бог толкова възлюби света, щото даде Своя Единороден Син, така че всеки, който вярва в Него, да не загине

Това ми беше достатъчно. Казах: “Да вървим, момчета! Имаме работа!” Никой не се помръдна. За първи път в живота си срещах неподчинение от страна на моите момчета. Тогава ми стана страшно и изказах по адрес на проповедника всички ругатни и псувни, които знаех. Те не бяха малко. Той не обръщаше внимание. Продължаваше да говори, без да се смущава. След това президентът на “Капланите” се цопна на колене и започна да хленчи. До него коленичиха и вицепрезидентът му и още две момчета. Не можех да понасям хленченето. Зарадвах се, когато най-сетне “Капланите” си тръгнаха и помислих, че и ние сега ще можем да си тръгнем. Но проповедникът отиде при Израел - по това време той вече беше президент на “Мау-Мау” - и му стисна ръката. Помислих си, че иска да се опита да ни разедини и затова се приближих и го блъснах. Тогава Израел ме погледна така, като че ли ме вижда за първи път. И ето, проповедникът се приближава до мен и казва: “Ники, аз те обичам!”

Такова нещо до сега никой не ми беше казвал. Не знаех какво да правя. “Ако се приближиш още малко - казах, - ще те очистя”. Говорех напълно сериозно. Те поприказваха още малко с Израел и най-после той си отиде. Помислих си: най-сетне се свърши. Само си изгубихме времето и не можахме да пипнем някой от “Драконите”. Този пастор после идва пак и ни каза, че ще има голямо събрание на бандите. Всички щели да се съберат горе, в Манхатън, и ние трябвало да дойдем. “Бихме дошли с удоволствие, но как ще минем през “Чайна таун”?” - каза Израел. “Аз ще ви изпратя автобус” - отговори проповедникът. Тогава Израел се съгласи. “Добре - помислих си, - но без мен.”

Предпочитах да умра, но не и да ида на подобно събрание. Но стана така, че когато другите тръгнаха, аз не можах да се измъкна. Страхувах се да остана сам, без бандата. Бях решил да се погрижа добре за неговото “малко молитвено събрание”. Когато пристигнахме, разбрахме, че наистина за нас има запазени три реда. Това доста ме изненада. Наистина, пасторът беше казал, че ще резервира за нас места, но не мислех, че говори сериозно... Органът засвири и аз прошепнах на момчетата да чукат по пода, да викат и да вдигат шум. В това време на сцената излезе едно момиче и започна да пее. Изсвирих с уста и цялата зала започна да се смее. Всичко ставаше както желаех и аз бях много доволен. Най-сетне излезе пасторът и каза:

- Преди проповедта тази вечер, ще съберем дискуса.

“Аха - помислих си аз, - това е твоят удар”. Не бях и очаквал нещо друго. Той беше най-обикновен сребролюбец, както всички други.

- Моля членовете на бандите сами да го съберат! - каза той. - После ще минете под тази завеса и ще донесете парите на сцената! - Помислих си: “Този не е добре. Всички знаят, че зад сцената се намира изходът.” - Има ли шестима доброволци? - извика той. - Същата секунда бях на крака. Посочих още петима от моите момчета и след миг се изправихме пред него. Това беше чудесна възможност да го блъфирам. Той ни даде картонени кутии. Искахме да тръгнем веднага, но проповедникът ни задържа и дълго бърбори някакво благословение. Едва се въздържах да не се изсмея. След това обиколихме цялата зала. Когато не бях доволен от онова, което някой пускаше в дискуса, аз се спирах и чаках, докато се бръкне по-дълбоко. Всички познаваха Ники! След това ние се срещнахме зад завесите. Там се намираше изходът. Вратата беше широко отворена. Видях светлините на улицата и чувах шума на уличното движение. Зад нас, в залата, се понесе смях. Те знаеха какво беше нашето намерение. Момчетата ме гледаха и чакаха само дума, за да изчезнем. Аз стоях и се колебаех. Не зная какво беше това. Имах някакво странно чувство. Изведнъж разбрах: пасторът там, горе, ни се беше доверил. Такова нещо в моя живот до сега не беше се случвало. И така, аз стоях, моите момчета чакаха заповедта ми. Там, зад завесата, както чувах, всички му правеха мръсно. Те викаха и тропаха, а той сигурно стоеше пред тях и очакваше да оправдаем доверието, което ни беше оказал.

- Добре, момчета! Хайде всички горе, на трибуната!

Те се опулиха, но не се обадиха. Аз бях от онези, които не търпят възражение. Изкачихме се по стълбата и просто не можете да си представите как изведнъж залата утихна. Ние му предадохме кутиите.

- Ето, прич, това са твоите мангизи! - казах аз.

Той прие парите без ни най-малко учудване, като че ли през цялото време е знаел, че ще му ги занеса. Тогава аз се върнах на мястото си и започнах трескаво да мисля, както никога до сега. Той започна да говори и всичко беше за Святия Дух. Проповедникът каза, че Святият Дух можел да влезе в хората и да ги очисти. Той каза, че няма значение какво те са правили. Святият Дух можел да им помогне да започнат всичко от начало. Също както при бебетата. Изведнъж почувствах неудържимо желание да изживея и аз това. Струва ми се, че за първи път виждам какъв съм в действителност. Пред очите ми се яви картината на цялата мърсота, омраза и безизходица, в която живеех.

- Ти можеш да станеш друг - казваше той. - И твоят живот може да се промени!

Точно това желаех и аз. Точно от това се нуждаех, но знаех, че с мен такова нещо не може да се случи. Пасторът ни каза да излезем напред, ако искаме да се променим, но за мен това нямаше никакъв смисъл. Все пак Израел ни заповяда да станем. “Аз съм президент - каза той - цялата банда да излезе напред!” Аз бях първи на бариерата. Коленичих и за първи път в живота си се помолих горе-долу така: “Мили Боже, аз съм най-мръсният грешник от Ню Йорк. Не вярвам, че ме искаш, но ако все пак ме желаеш, можеш да ме имаш. Колкото лош съм бил до сега, толкова добър искам да бъда за Теб!” По-късно пасторът ми даде една Библия. Аз си отидох у дома и се чудех дали Святият Дух е наистина в мен и как мога да разбера това. Първото нещо, което се случи, когато влязох в стаята, беше доказателство за това: вече не чувствах никакъв страх. Имах чувството, че не съм сам, но, че имам компания. В джоба си носех четири цигари с марихуана. Скъсах ги и ги хвърлих през прозореца. На следващия ден всички ме гледаха с любопитство. Беше се разчуло, че Ники е станал набожен. Ставаха и други неща, които ме уверяваха. Малките деца обикновено бягаха от мен. Тази сутрин две малки момченца дълго ме гледаха, а после дойдоха при мен. Те искаха да ги премеря и да видя кой е по-голям. Нищо особено! Но аз ги прегърнах и ги вдигнах във въздуха, защото знаех, че вече съм друг. Никой не можеше да разбере това по-добре от малките деца.

Няколко седмици по-късно ме нападна един “Дракон” и извика:

- Вярно ли е, че не носиш вече оръжие?

Когато отговорих, че е вярно, той измъкна дълъг нож и се опита да го забие в гърдите ми. Вдигнах ръка и посрещнах удара с нея. Не зная защо, той побягна, а аз стоях и гледах кръвта, която обилно течеше от ръката ми. Видът на кръвта винаги ме е подлудявал. Сега обаче тя не ми правеше никакво впечатление. Спомних си думите, които бях чел в моята Библия: “Кръвта на Сина Му, Исуса Христа, ни очиства от всеки грях”. Скъсах ризата си и превързах ранената ръка. Бях щастлив. От този ден можех да гледам кръв спокойно!”

Докато Ники разказваше, в салона цареше абсолютна тишина. Хората просто не дишаха от напрежение. Пред очите и ушите им се извършваше чудо. Ние всички в Елмира бяхме свидетели на това. Гласът на Ники, който беше мъчителен, гъгнив и заекващ, когато започна да разказва в началото своята история, по време на свидетелството се беше оправил. Думите излизаха все по-гладко и звуците ставаха все по-ясни. Той говореше сега без всякакво усилие. Ники забеляза това едва в края. Той стоеше разтреперан на подиума и не беше способен вече да говори, защото цялото му лице беше в сълзи. Аз никога не разбрах коя беше причината за неговия гласов проблем. Дали той беше резултат от физическо увреждане, предизвикано от задушаването с колана, или от някаква душевна болест. Разбира се, на Ники не му беше минавало през ум да търси за това лекарска помощ. Знаех само едно: от тази вечер гласът на Ники беше напълно здрав! В Елмира беше събран дискус, който даде възможност на Ники Круц да замине на едно дълго и забележително пътешествие.
Г Л А В А ХІІ
Седях на тапицирания с кафява кожа стол в моята работна стая във Филипсбърг и с удоволствие си спомнях за изминалите месеци. Във връзка с мечтата на Ники да стане проповедник бях писал в Латиноамериканския библейски институт в Ла Пуенте, Калифорния. Аз не скрих нищо от неговото минало и открито им писах, че той твърде от скоро стои в пътя на вярата и че сам не може да се грижи за себе си. Запитах ги дали са готови условно да го приемат като студент. Те ми отговориха, че са съгласни. И не само това. Историята за покаянието на едно момче от улицата беше събудило у тях такова живо съчувствие, че скоро след това те приеха и Анжело Моралес.

- Не! - мислих си аз. - Няма никакво съмнение. Бъкборд и Щагецоа се държат добре. Мики и Анжело са на път да станат проповедници.

Всичко това беше за мен едно доказателство, че добре съм изпълнил задачата, с която бях натоварен. Но не ми беше съдено за дълго да поддържам това лъжливо равновесие. През пролетта на 1959 година до нас достигна една вест, която ме вдигна отново на крака и се наложи моментално да замина за Ню Йорк. Израел беше в затвора. Обвинението беше твърде тежко: убийство.

Отправих се веднага на път, за да се срещна с майка му:;

- Моето момче беше за известно време много добър. - каза тя на развален английски език и чупеше ръце от скръб. - Той се беше успокоил. Отново тръгна на училище и с удоволствие приготвяше домашните си. Но след това се върна отново в бандата. Знаете ли, мистър Уилкерсън, какво значи “мобилизация”?

Аз знаех какво е “мобилизация”. Когато в някой квартал се основава банда или пък старата банда по една или друга причина е загубила един от членовете си, всяко момче от квартала е изложено на опасността да бъде въвлечено в престъпния живот. Той бива просто “мобилизиран”. Спират го на улицата и съобщават, че от този миг става член на бандата и от него се очаква да вземе участие в битките и да изпълнява всички заповеди на шефа. А ако някой откаже? Най-напред ще го бият. Ако и след това откаже, счупват му пръстите на ръцете или китката. Ако нещастникът дори и след това не желае да влезе в бандата, тогава вече животът му е застрашен. Всеки, който познава бандите, не счита подобна заплаха за нещо маловажно. Повечето от момчетата се съгласяват. Наложило се няколко пъти да стрелят по Израел, преди той да се върне в бандата.

- Мое момче много се страхува - каза майката на Израел. - Той върна се. Една вечер беше голям бой. Едно от другите момчета убиха. Никой не се опита да каже, че Израел беше, който го застреля. Но той бил при убийците и те го заведоха в затвора.

Майката на Израел ми показа едно писмо от него, което дълго беше държала в ръцете си, защото беше измачкано и изцапано от сълзи. Той пишеше, че много съжалява за ужасното нещастие, което се беше случило. Той тъгуваше за майка си. Беше му много неприятно. Говореше за деня, в който ще излезе. Между другото пишеше: “Съжалявам много за скръбта, която ще причиня на пастора, когато научи. Кажи му, че ще се радвам да чуя нещо за него.” Какво можехме да направим? Дали щеше да му помогне моето присъствие в Ню Йорк? Дали нямаше да бъде по-добре, ако го бях извел от този квартал, далеч от бандата, далеч от живота, който го заплашваше? Зададох тези въпроси на майка му. Тя поклати глава, въздъхна дълбоко и каза:

- Може би. Моето момче беше едно време добро, но се върна. Помогнете му, мистър Уилкерсън!

Обещах й да направя всичко възможно. Най-напред й казах, че бих могъл да му изпращам в затвора един кореспондентен библейски курс. Израел беше ден и нощ в мислите ми. Говорих с Гуен за него. Тя ме окуражи да запитам братята и сестрите от църквата какво биха направили на мое място. Може би съм пропуснал някаква възможност. Писах му в затвора, но научих, че няма право да отговаря. Можеше да пише само на най-близките си роднини. Дори моя кореспондентен курс трябваше да получава чрез затворническия свещеник. Чак до пролетта, когато полетата в нашата Пенсилвания отново се покриха със зеленина, аз не преставах да мисля за Израел. При всяка възможност се качвах на моя хълм, за да се моля за него. Не ми беше възможно да направя нещо повече.

В момента, когато пиша тези редове, Израел е все още в затвора. Трябва да призная, че ми беше много скъп. Едно момче, което спечели сърцето ми още с първия поглед. Мисълта, че не можах да го доведа до целта, ме измъчва и днес така силно, както тогава, когато лице в лице с неговото престъпление и присъда изпитах за първи път своето безсилие. Аз чакам, това е всичко. При всяка възможност, която ми се отдава, разказвам на другите историята му и ги питам какво друго бих могъл да направя. Винаги получавам един и същ отговор: работа за изграждане на християнския живот у новоповярвалите. Нашата грешка се състои в това, че след като доведохме Израел до покаяние, не се погрижихме за него и го изоставихме на произвола на съдбата. Но за да можеш да вършиш такава работа, трябва да живееш в града. Моят живот стоеше пред някаква съдбоносна промяна. И тя настъпи.

Беше топла августовска вечер, година и половина след моето първо посещение в Ню Йорк. Когато в сряда вечер на молитвеното събрание се изправих на амвона, за да водя службата, изведнъж ръцете ми започнаха да треперят. Термометърът показваше 20 градуса, но аз се тресях целият, като че ли имах треска. Но вместо да се чувствам болен или неразположен, аз бях окрилен и пълен с възторг. Като че ли Божият Дух изпълваше помещението. И до днес не зная как съм завършил събранието. Преди да мога да се опомня, всички вярващи си излязоха и се отправиха към домовете си. В 22.30 часа заключих църквата и през голямата врата излязох навън. Това, което се случи, беше много обикновено. И все пак аз никога в живота си няма да забравя оня удивителен, решителен за живота ми миг.

Излязох на двора. Луната светеше с необикновен блясък. Тя покриваше заспиващия град със своята студена, тайнствена светлина. Но една ивица земя ми се виждаше особено осветена. Непосредствено зад църквата се намираше голяма нива, засята с жито. Класовете и сега се издигаха на около 50 сантиметра от земята. Следвайки някакво вътрешно подбуждение, аз влязох в нивата. Изведнъж започнах да цитирам библейската притча за жетвата: Отворете очите си - казва Исус. - Погледнете полетата и вижте, че нивите са готови за жетва. Който жъне получава заплата и събира плод за вечен живот. Аз ви пратих да жънете това, за което не сте се трудили; другите се трудиха, а вие влязохте в наследството на техния труд.

Там, сред тези жита, с духовните си очи аз видях едно момче сред улиците на големия град. Момче, което жадуваше за ново начало. И тогава се обърнах и погледнах църквата и пасторския дом, където Гуен и трите ни деца водеха щастлив и сигурен живот, какъвто може да предложи само една църква в малкия град. Докато стоях и гледах, в мен заговори един тих, вътрешен глас, който беше така ясен, като че ли някакъв приятел стоеше до мен и ми говореше:

- Тази църква няма да бъде дълго твоя. Ти трябва да заминеш!

Когато погледнах към пасторския дом, същият глас ми каза:

- Този дом няма да бъде дълго твой. Ти трябва да заминеш!

Тогава със същия тих и спокоен глас аз отговорих:

- Да, Господи! Аз ще замина!

След това се прибрах вкъщи. Гуен още не беше си легнала. Само един поглед беше достатъчен, за да разбера, че нещо се е случило.

- Какво има, Гуен?

- Защо?

- Дейви - каза тя, - няма нужда да ми казваш нищо. Ти ще напуснеш църквата, нали? Ти трябва да заминеш.

Дълго я гледах, преди да отговоря. На лунната светлина, която нахлуваше в стаята, видях сълзи в очите й.

- И аз го чух, Дейвид! - каза Гуен. - Ние ще заминем от тук, нали?

Прегърнах я в тъмнината.

- Да, мила. Ще трябва да заминем.

Следващата неделя ние празнувахме петгодишния юбилей на нашето пребиваване във Филипсбърг. Изправих се на амвона и погледнах лицата на хората, които добре познавах.

- Приятели! - казах аз. - Навярно очаквате проповед от мен в този празничен ден. Както знаете, за мен, моята жена и децата ми, това бяха пет изключително щастливи години като време на истинско духовно изграждане и общение. Но в сряда се случи нещо необикновено, за което мога да дам едно единствено обяснение.

След това аз разказах на църквата за своята опитност и за поразяващата точност, с която тя се беше повторила с Гуен в пастирския дом. Казах им, че не се съмнявам, че това е Божията воля и ние ще трябва да се подчиним. Не мога да отговоря на въпросите им къде ще отидем. Считам, че това е Ню Йорк, но не съм напълно сигурен в това. Никакви други подробности не мога да съобщя, освен това, че скоро трябва да напуснем жилището си във Филипсбърг. Колко чудесен е този живот в Духа! Едва върнал се от службата в дома, телефонът иззвъня. Обади се един пастор от Флорида. Той ми съобщи, че не можел вече да се противопоставя на силното подбуждение да ме извика на телефона и да ме покани да дойда веднага, за да изнеса цикъл от проповеди в неговата църква. След малко се обади друг пастор, а по-късно - трети. Така, преди да беше изтекъл денят, аз имах покани, които изпълваха всички дни през следващите дванадесет седмици. За три седмици успяхме да изпразним жилището. Мебелите пренесохме в дома на родителите на жена ми. След това заминах. До края на лятото, през есента и част от зимата, аз проповядвах в цялата страна. Смеех се сам на себе си: измервах разстоянието до новото място, където трябваше да отида, не от селището, в което се намирах, а от Ню Йорк. Този град ме привличаше като магнит. Винаги, когато ми беше възможно, аз приемах покани за църкви, които бяха по-близо до този огромен град, който ми беше станал толкова скъп. Към средата на зимата на 1960 година отпътувах за Ървингтън, Ню Джърси. Там живеех при един пастор на име Реджиналд Джек. Разказвах му, както разказвах и на всички, някои от опитностите ми в Ню Йорк. Мистър Джек седя в продължение на цял час на облегалката на фотьойла си, като слушаше внимателно и поставяше въпроси.

- Дейви - каза той накрая, - струва ми се, че църквите се нуждаят от един човек, който да работи на щатна работа между бандите в Ню Йорк. Ще имате ли нещо против, ако се обадя на някои приятели в града?

Един от онези, на които той се обади, беше Стенли Бърг, втори пастор на “Глед Тидингс Табернакъл” на 33-та западна улица, близо до “Пен стейшън”. Беше уговорена среща със заинтересувани духовници, която се състоя в долния етаж на църквата на мистър Бърг. Това беше съвсем обикновено събрание. Някой прочете писмото на полицейския комисар Кенеди, в което последният се обръщаше към църквите с настойчивата молба да се включат по-настойчиво в работата с престъпната младеж. Мистър Бърг се изправи и разказа накратко за моята работа в Ню Йорк. След това говорих аз, като изложих становището си по отношение на работата сред тийнейджърите. Още преди да завършим, беше сформирана на бял свят една нова организация. Тъй като нейната цел беше да запознава младите момчета и момичета с Божията любов, ние я нарекохме “Тийнейдж еванджелизъм” (евангелизация сред тийнеджърите). Поради обстоятелството, че бях работил сред тях, ме избраха за директор на тази нова организация. Един полицейски капитан на име Пол ди Лена, член на църквата на мистър Бърг, беше избран за секретар и касиер. Бедният Пол. Той не присъстваше на срещата, за да може да си направи отвод. След това обсъдихме паричния въпрос. Той беше решен много лесно. Пресметнахме, че за канцеларии, разноски за печат, заплати и други нужди са необходими 20 000 долара. И така, разбира се, ние не притежавахме тия пари, както това установи и нашият секретар-касиер няколко минути по-късно, когато Стенли Бърг го извика по телефона и му съобщи за новата му длъжност.

- Пол - каза той, - имам радостна новина за вас. Току-що бяхте избран за секретар на “Тийнейдж еванджелизъм”. Сигурно се радвате, че за първата година имате бюджет от 20 000 долара?

Капитан Ди Лена отговори:

- Кой е Дейвид Уилкерсън? Кой води книжата и къде са парите?

- Пол - каза мистър Бърг. - Ние нямаме книжа, нямаме пари, Дейвид Уилкерсън е проповедник от планината на Пенсилвания, който счита, че мястото му е в Ню Йорк.

Пол се засмя.

- Всичко това звучи твърде наивно - каза той.

- Ние сме наивни, Пол! - каза мистър Бърг. - Толкова наивни, колкото и Давид, когато тръгна към Голиат само с прашка и речни камъни, но с убеждението, че стои на Божия страна.

И адресът, който носех в джоба си, звучеше също добре: булевард “Виктория” 1865. Тук се намираше парцелът, на който щяха да се установят канцелариите на нашата главна квартира. Но когато видях тази главна квартира, започнах да се смея. Тя се състоеше от три доста мръсни помещения и се намираше в квартал, който в никакъв случай не можеше да се нарече елегантен.

- Господи! - казах аз. - Много съм Ти благодарен, че тук не е модерно. В модерни помещения не зная как да се държа.

В тези три стаички започнахме работата на “Тийнейдж еванджелизъм”. Имахме един-единствен платен работник - това бях аз. Моята заплата не ми позволяваше да наема дори най-евтината стая в някой скромен пансион. В средната канцелария, до бюрото си, поставих една кушетка. Имах електрически котлон и си готвех на него. Понякога се хранех и при приятели в Ню Йорк или в околностите му. Те, като виждаха кльощавата ми фигура, любезно ме канеха на обяд или вечеря.

Най-трудно от всичко ми беше да живея далеч от семейството си. Гуен се намираше при родителите си в Питсбърг и копнееше да се съберем час по-скоро.

- Това, което правиш, Дейвид, е право. Зная - ми каза тя при едно от поредните “посещения по телефона”. - Но аз се чувствам самотна. Гари расте без изобщо да знае как изглеждаш.

Решихме веднага щом Бони и Деби завършат учебната година, цялото семейство да се пресели в Ню Йорк, дори и ако е необходимо да спим на някоя пейка в парка. Това принудително уединение обаче имаше и своите предимства. Тясната стаичка, която се бе превърнала в мой дом, представляваше идеално място за молитва. Тук нямаше удобства, които предразполагат към отпускане. В стаята с размери 3 на 4 метра имаше само едно бюро, един прост стол и кушетка. Скоро разбрах, че молитвата в такава обстановка е истинско удоволствие и всяка вечер между 12 и 2 часа се радвах на едно истинско обновление. Сутрин винаги се събуждах бодър, силен и изпълнен с възторжено желание за работа.

Онези първи дни бяха много вълнуващи. Испански и английски говорещите в църквата бяха поставили на наше разположение 1000 долара. По-голямата част от тази сума аз употребих за провеждането на два експеримента. Първият нарекохме “Операция насищане”. Това беше литературна програма, която имаше за цел да достигне до всеки гимназиален ученик в квартала с най-остри социални проблеми. В нашите книжки и брошури ние засягахме проблемите на наркоманията, пиянството, “свободната любов”, както и насилието сред бандите. Предлагахме помощ чрез Библията. В тази насока работехме много усърдно. Стотици млади хора от църквите от града бяха привлечени за разпространяване на литературата. След три месеца усилена работа обаче в ръцете на Исуса предадоха живота си само шепа младежи от улицата. Тогава се обърнахме към втория експеримент.