Кръстът и героите на ножа дейвид Уилкерсън

Обадих се на дядо по телефона, за да му кажа, че искам да го посетя.

- Ела веднага, момчето ми! - каза той. - Ще има за какво да си поприказваме.

Дядо ми беше на 79 години, но все още бе пълен с енергия. В миналото той бил известен в цялата страна. Имаше англо-уелско-холандски произход и беше син и внук - по всяка вероятност и правнук - на пастор. Традицията се губеше някъде в ранната история на протестантската реформация в Западна Европа и Британските острови. Доколкото ми е известно, от дните, в които духовниците в християнската църква са започнали да се женят, е имало винаги по един Уилкерсън на духовна служба.

Пътуването от Филипсбърг до фермата в Толидо, Охайо, където дядо живееше като пенсионер, беше дълго и изморително. Аз употребих голяма част от времето по пътя, за да “бъда отново в съприкосновение с миналото”, както Гуен се бе изразила. В съзнанието ми живееше чудесна колекция от спомени, в които дядо ми играеше главна роля. Джей Уилкерсън беше роден в Кливлънд, Тенеси.

Преди да стигне края на второто си десетилетие, той бил вече пастор. Младостта му помагала да се справи с трудния живот тогава. Дядо бил известен пътуващ проповедник. Голямата част от живота си той прекарал на седлото. Неговата кобила Нели го пренасяла от град на град и от църква на църква. Бил едновременно и проповедник, и диригент на хора, и клисар. Идвал пръв в църквата. Палел печките. Проветрявал помещението и изнасял навън капаните за мишки. След това идвали вярващите и той започвал службата. Пеели с увеличение старите, познати песни “Дивна благодат” и “Колко драгоценен приятел”. След песните дядо изнасял своята проповед.

Дядо проповядваше по един малко необичаен начин и някои от неговите аргументи покориха слушателите. Когато той бил млад пастор, в църквата считали за грях носенето на панделки и пера на шапките. Не били рядко случаите, когато на колана на дяконите висяла, вързана на шнур, ножица. Ако някои от дамите, които излизали напред пред амвона, за да се молят за покаяние, носела на шапката си панделка или перо, ножицата влизала веднага в действие, придружавана от възпитателна проповед на тема “Как мислим да влезем в небето с всевъзможни панделки по дрехите си?!” Но дядо променил мнението си относно този начин на покаяние. По-късно той разработил и своя теория за евангелизация, която нарекъл “Школа за агнешкото месо”.

“Ти можеш да печелиш хора за Христос по начина, по който се сприятеляваш с едно куче” - обичаше да казва той. - “Стоиш на улицата и гледаш, че минава куче. То държи между зъбите си стар кокал. Не бива да отиваш при него, за да му отнемеш кокала, за да му кажеш, че той не е добър за него. То ще те ухапе. Кокалът е единственото нещо, което то има. По-добре хвърли пред него голямо, тлъсто парче агнешко месо. Кучето веднага ще остави кокала, за да вземе месото и ще започне да маха с опашка в знак, че това му е харесало. Ти си спечелил един приятел. Вместо да се разкарвам и да отмъквам от хората кокала им или да им оскубвам перата, по-добре да им предложа агнешки шницел. Нещо приготвено от истинско месо и... живо. Аз ще им разкажа някоя нова опитност”. Дядо проповядваше в палаткови събрания като в църква и днес, когато пътувам из страната, аз чувам различни истории за Джей Уилкерсън и за неговите чудати богослужения. Веднъж той проповядвал в Карибска Ямайка, в евангелизационна палатка. Събранието било многолюдно, защото съвпадало с края на седмицата на “Четвърти юли” (националния празник на САЩ).

Всеки следобед дядо посещавал един приятел, който работел в металургичен завод. Приятелят показал на дядо ми нов вид барут, който избухвал при силен натиск. Той се надявал да спечели доста от този бизнес на празника “Четвърти юли”. Дядо ми се заинтересувал и купил известно количество, пъхнал го в чантата и... забравил за това.

Дядо ми проповядва в палатката за новия живот в Христа, както и за ада, и понякога неговите описания за това място бяха твърде критични. И тъй, говорейки на тази тема на “Четвърти юли” вечерта, той бръкнал с ръка в чантата си и усетил барута. Най-спокойно той измъкнал напълнената си с барут шепа и пръснал барута навсякъде около катедрата. Тогава започнал невъзмутимо да го тъпче с крака, от което барутът експлодирал и се вдигнал невъобразим пушек. Просто за дядо ми нямало в момента нещо по-важно от това да изобрази какво представлява адът. От този ден насетне хората приказват, че когато Джей Уилкерсън им говори за ада, те почти виждат светкавици и усещат дим.

Вярващите очакваха от баща ми най-напред, че той непременно ще бъде едно точно копие на дядо ми. Но баща ми бе съвсем друг тип човек. Той бе повече пастир, отколкото евангелизатор. И понеже дядо ми проповядваше надлъж и нашир из страната, баща ми не познаваше спокойствието на заседналия живот на другите пастирски семейства и това даде отражение на сетнешния му живот като самостоятелен пастор. Докато дядо проповядвал всяка вечер на различно място, баща ми през цялата си служба беше сменил само четири църкви. Баща ми изграждаше солидно установени общества, в които хората го обичаха и при трудности го търсеха за съвет.

“Аз мисля, че за изграждането на една църква са необходими и двата вида служение - ми каза веднъж баща ми, когато живеехме в Питсбърг, - но аз завиждам на способността на дядо ти да отстранява гордостта от хората. От това се нуждаем ние тук.” Църквата на татко ми се намираше в един елегантен вилен квартал на Питсбърг, където живееха банкери, адвокати и лекари. Това е малко неподходяща обстановка за една свободна евангелска църква, в която богослуженията преминават малко по-шумно и без скована официалност. Имайки предвид обкръжението, ние малко подтискахме изблиците на благодатен възторг, но трябваше да дойде дядо, за да ни покаже, че не сме на прав път. По онова време всеки член на църквата се стремеше да живее по подобие на своите благовъзпитани, но невярващи съседи спокойно и аристократично.

- ...и мъртво - казваше дядо. - Та нали вярата е предназначена да даде на човека живот!

На баща ми не му оставаше нищо друго, освен да кимне с глава в знак на съгласие. И тук направи грешка. Той покани дядо да проповядва следващата неделя вечер. Аз присъствах на това богослужение и никога няма да забравя ужаса в очите на баща ми, когато дядо събу своите кални ботуши и ги нареди на амвона.

- Е? - каза той, като се изправи и изгледа шокираното събрание. - Какво всъщност имате против мръсните ботуши на един пътуващ проповедник на амвона? Аз донесох малко калчица във вашата хубава, буржоазно-спокойна и формализирана църквица. Нараних вашата гордост. Обзалагам се, че вие дори не знаете, че сте горди.

Татко се въртеше нервно на мястото си.

- Да, това се отнася и за теб! - продължи безмилостно дядо, като се обърна към него. - Къде всъщност са дяконите на тази църква?!

Дяконите вдигнаха ръка.

- Искам всички дякони да станат и да отворят прозорците! Ще направим малко шум, така че банкерите и адвокатите, които сега скучаят в неделната вечер по верандите си, да разберат какво значи да бъдеш радостен в своята вяра. Тази вечер ще изнесем една проповед за вашите съседи.

След тези думи дядо ни покани да се изправим. Всички станахме. След това той ни каза да се въртим в църквата и да пляскаме с ръце и ние пляскахме и марширувахме. Това продължи около петнадесет минути, а когато се опитахме да спрем, той поклати глава и ние продължихме да пеем още известно време. Марширувахме, пляскахме с ръце и пеехме. Когато песента затихваше, дядо се приближаваше до прозорците и ги отваряше по-широко. Аз гледах татко и знаех какво си мисли в момента. “Случилото се никога няма да можем да поправим, но може би е добре, че стана така.”

При тази мисъл той започваше да пее още по-високо. Но макар и необичайно, това богослужение беше пропито с Божията благодат. Беше разчупена традицията и въпреки че начинът, по който стана това, беше малко комичен, църквата отхвърли човешките норми и отвори сърцето си за радостта и възторга на Святия Дух. На следващия ден татко се сблъскал с първите реакции на съседите. Имал някаква работа в банката. Зад едно голямо бюро седял един от нашите съседи. Татко се опитал да се измъкне, но банкерът извикал след него:

- Я виж, пастор Уилкерсън!

Банкерът поканил татко зад оградата и казал:

- Това се казва песен! Всички говорят за вашето богослужение снощи. Ние бяхме слушали, че вярващите могат да беят хубаво и през цялото време чакахме да ви чуем. Това е най-хубавото събитие, което се е случвало в нашия квартал!

През следващите три години в църквата цареше истински дух на свобода и духовна сила, а аз получих голям урок.

- Ти по-често трябва да проповядваш Петдесятница - каза дядо, когато се завърнахме от това “богослужение на мръсните ботуши”, - а Петдесятница е сила и живот. Точно това донесе на църквата Святия Дух - дядо продължи, като стисна ръката си в юмрук. - Ако имаш благодат и живот, ти си силен, а ако си силен, това не може да не се забележи наоколо, дори и тогава, когато по пътя на благовестието ботушите ти са се изкаляли малко.

Да “изкаляш ботушите си” означаваше за дядо не само да се поизцапаш, когато отиваш там, където хората са в нужда, но и панталоните ни да са протрити от молитва на колене. Дядо беше човек на молитвата и в този пункт на него приличаше цялото семейство. Той беше възпитал чадата си като молители, а татко от своя страна беше предал това качество и на мен.

- Дейвид! - каза ми веднъж дядо, когато се отби при нас. - Имаш ли кураж, когато си в нужда, да се молиш за помощ?

Отначало този въпрос ми се видя странен, но тъй като дядо не отстъпваше, аз забелязах, че той иска да го използва като изходна точка за нещо важно. Разбира се, аз благодарях на Бога за всички добрини, които получавах от Него - за родителите си, за дома, за храната, за образованието. Аз се молех също, но твърде общо и неопределено, Бог да ме разбере по някакъв начин, за да стана Негов инструмент. Но за помощ, наистина, аз се молех рядко.

- Дейвид! - каза дядо и ме погледна, без да мигне, право в очите. - В деня, в който се научиш открито и определено да се молиш за помощ, този ден ще откриеш силата на молитвата.

Тогава не разбрах напълно онова, което той искаше да ми каже, може би, защото бях на 12 години, а може би и защото инстинктивно се страхувах от тази мисъл. Да се моля определено и открито, беше казал той. Та това означава на всеослушание да кажеш: “Аз се моля за това и това.” Това означаваше да поемеш върху себе си риск в случай, че молитвата ти остане без отговор. Но настъпи един ужасен ден, в който аз просто бях принуден да разбера това, което дядо ми беше казал.

Баща ми беше много болен. Той страдаше от язва на дванадесетопръстника. В течение на 10 години не минаваше ден, без да има чувствителни болки. Един ден, когато се връщах от училище, видях как покрай мен мина една линейка, а когато вече наближих нашия дом, знаех къде отива тя. От доста далеч можеха да се чуят виковете на баща ми. Във всекидневната, тържествено наредени, стояха всички дякони на църквата. Лекарят не искаше да ме пусне в стаята, в която лежеше татко, но мама дойде при мен на стълбите.

- Мамо, ще умре ли той?

Мама ме погледна в очите и реши да ми каже истината:

- Докторът мисли, че може да живее още два часа.

В този миг татко извика високо от болки. Мама ме прегърна и изтича към стаята.

- Тук съм, Кенет! - каза тя и затвори вратата след себе си.

Но преди да я затвори, аз разбрах защо докторът не искаше да ме пусне вътре. Чаршафите и подът бяха изцапани с кръв. В този момент си припомних думите на дядо “В деня, в който се научиш да се молиш определено и открито, ще откриеш силата на молитвата”. За миг помислих да вляза във всекидневната, където седяха мъжете и да им кажа, че ще се моля за татко и той ще оздравее. За съжаление не можах да го сторя. Дори и при тази крещяща нужда аз нямах кураж да изявя своята вяра.

В противоположност на думите на дядо ми аз изтичах далеч от хората. Спуснах се по стълбите на мазето, бутнах се при въглищата и започнах да се моля. Опитвах се да заместя онази част от вярата, която ми липсваше, със силата на гласа си. Не бях и помислил, че съм застанал пред нещо, което много приличаше на високоговорителна уредба.

Нашата къща се отопляваше с топъл въздух. Широките тръби, които излизаха от пещта до мен, се разклоняваха и отиваха до всяка една от стаите на къщата. Гласът ми прозвучал през тези тръби така, че хората от църквата, които седяха във всекидневната, чули всяка дума от моята гореща молитва. И лекарят я беше чул, и баща ми, който лежеше в смъртното си легло, също бе чул всичко.

- Доведете Дейвид тук! - прошепнал той.

Изведоха ме горе. Минах покрай учудените погледи на дяконите и влязох в стаята при татко. Той помоли д-р Браун за миг да почака в коридора. След това каза на мама да прочете 22-ри стих от 21-ва глава на Матей. Мама отвори Библията и запрелиства страниците, докато намери посочения пасаж.

- И всичко, което поискате в молитва - четеше тя, - ако вярвате, ще го получите.

Почувствах необикновено вълнение.

- Мамо, можем ли да повярваме в този стих и по отношение на татко?

Мама започна да чете отново посочения текст. Татко лежеше неподвижно на леглото. Аз се изправих от стола, приближих се до него и поставих ръцете си на челото му.

- Исусе! - помолих се аз. - Исусе! Аз вярвам в това, което си казал. Дай здраве на татко!

Трябваше да направя още една стъпка. Отидох до вратата и казах ясно и високо:

- Д-р Браун, сър, моля, влезте! Аз... (това беше трудно) ...аз се помолих и вярвам, че татко ще оздравее.

Д-р Браун погледна на моята 12-годишна сериозност с бегла усмивка, която произлизаше от неговото напълно невярващо сърце. Но усмивката се смени със смущение, а след това - с изненада, когато се наведе над баща ми.

- Нещо се е случило - каза той.

Гласът му беше толкова тих, че аз едва го чух. Д-р Браун с разтреперани пръсти потърси инструментите си и премери кръвното налягане на татко.

- Кенет - каза той, след като прегледа очните дъна, попипа тялото му и отново измери кръвното налягане. - Кенет, как се чувствате?

- Като че ли нова сила се влива в мен!

- Кенет! - каза докторът. - Току-що преживях едно чудо.

В този изключителен момент татко беше в състояние да стане от леглото, а аз бях освободен от страха да се моля с жива вяра пред другите. Този спомен ме придружаваше в деня, много години по-късно, когато пътувах към фермата на дядо, за да споделя с него моите духовни трудности. Радвах се да го видя все така бодър, както винаги. Наистина, движенията му бяха малко по-бавни, но духовно той беше на нужната висота. Дядо притежаваше изключително проницателна мъдрост. Той седеше на своя люлеещ се стол и внимателно слушаше разказа на моите странни опитности. Той ме остави да говоря цял час, без да ме прекъсне. Накрая аз го попитах:

- Какво мислиш, дядо? Вярваш ли, че аз наистина имам призвание да помогна на онези момчета от процеса за убийството?

- Не - каза бавно той - не вярвам това.

- Но, толкова... - заекнах аз.

- Вярвам, че онази врата е затворена за теб по-здраво от всички други врати на света. Аз не вярвам, че Господ ще ти разреши да видиш онези момчета, най-малкото да ги видиш в близко бъдеще. Ще ти кажа защо. Ако ти се срещнеш с тези момчета сега, може да си помислиш, че задачата ти е сред младежите от Ню Йорк е изпълнена. Вярвам, че Бог има по-големи планове за теб.

- Как да разбирам това?

- Имам чувството, Дейвид, сине мой, че ти трябва да говориш не само с тези седем момчета, но и с хиляди подобни на тях в големия град. - Дядо изчака да види реакцията ми и продължи. - Аз мисля, че всички тези объркани, изплашени и изоставени момчета от Ню Йорк могат да станат убийци само, за да погъделичкат нервната си система. Ти трябва да им помогнеш. Имам чувството, Дейвид, че ти се нуждаеш от един по-широк хоризонт.

Дядо притежаваше способността да излага мислите си така, че винаги се възхищавах от него. До скоро имах желанието да напусна колкото е възможно по-скоро града, а сега изведнъж открих, че чувствам нужда веднага да се върна и да започна работа. Споделих това с дядо и той се засмя:

- Лесно е да се каже подобно нещо тук, в топлата кухня, в уютен разговор със стария дядо. Преди да започнеш работа се постарай да опознаеш по-добре тези момчета! Те са пълни с омраза и грях и то много повече, отколкото си представяш. Те са млади, но вече знаят какво значи убийство, изнасилване и хомосексуализъм. Как ще се справиш с тези проблеми, когато се срещнеш с тях? - Не можах да отговоря... - Аз ще ти отговоря на този въпрос, Дейви. Вместо да гледаш на тези неща, трябва да отправиш погледа си към Евангелието, към Неговото сърце. Какво ще кажеш? Кое е то? - Той ме погледна в очите.

Аз достатъчно съм слушал дядо си да говори на тази тема, за да мога да му отговоря с думи от неговите собствени проповеди. Сърцето на Евангелието е покаянието, истинското обръщение. Смисълът на цялото Евангелие е новорождението за нов живот с Исус.

- Много знаеш да бъбриш, Дейви. Почакай да се увериш в онова, което прави Бог. Тогава ще получиш по-голямо въодушевление в гласа си. Все пак това е теория. Сърцето на Благата вест Христова е нещо много обикновено: една среща с Бога, една истинска среща. Това е “новорождение”.

Дядо започна да се вълнува и аз разбрах, че разговорът е към своя край. Той се протегна, стана от стола и тръгна към вратата. Знаех, че по душа той е драматик и чувствах инстинктивно, че най-важната част от нашия разговор ще настъпи сега.

- Дейви - каза дядо, сложил ръка върху дръжката на вратата, - аз съм загрижен за теб. Как ще се справиш със суровия живот в града? До сега ти си бил пазен от него. Какво ще стане, когато ти се срещнеш с обекта на твоето свидетелство? Няма ли да се вкамениш? Знаеш ли... - каза дядо и започна една история, която на пръв поглед нямаше определена връзка с нашата тема. - Веднъж, когато се разхождах из планината, видях една огромна змия. Тя беше наистина голяма, Дейвид, три цола дебела и дълга повече от метър. Змията лежеше на слънцето и беше някак особено набръчкана. Уплаших се и замръзнах на мястото си. Дълго време не помръдвах, за да не ме забележи. И ето, докато я наблюдавах, стана едно чудо. Присъствах на едно новорождение. Старата змия се измъкна от кожата си. Остави я да лежи на слънцето и като едно наистина ново създание пое пътя си и изчезна в храсталака.

- Когато започнеш своята мисия в града, момче, не прави като мен. Не се стряскай от греха, в който живеят тези момчета. Бог също не прави това. Той чака до тогава, докато всяко едно от тях смъкне старата кожа на греха и я остави зад себе си. Той чака и желае това да се случи с всеки човек.

- Никога не забравяй това, Дейвид, когато видиш твоите змии, а ти сигурно скоро ще ги видиш по тротоарите на Ню Йорк!

- Влезте - каза тя. - Както виждате, променихме името си. През цялото време разни озлобени типове чукат по вратата. Веднъж написаха на стената “Изведете сина си от града или ще го убием!”

По столовете във всекидневната на четиристайния апартамент лежаха купища сгънати вестници и материали от процеса.

- Нямате представа, пастор Уилкерсън, какво значи всеки ден да отваряш вестник, от който те гледа снимката на сина ти, изправен пред съда като убиец. Болшинството от тези тук ги носиха съседите, за да ме разплакват. И на мъжа ми в работата са давали няколко.

Отидохме в кухнята, където миришеше чудесно на испанско печено и говорихме за бъдещето.

- Ще се опитате ли да останете тук?

- Бихме заминали веднага, но това е невъзможно поради работата на мъжа ми.

- Но синът ви тук е в опасност!

- Да.

- Защо не го пуснете да дойде за известно време при моето семейство в Пенсилвания? При нас ще бъде добре дошъл.

Когато след около половин час напуснах жилището и се обърнах да се сбогувам, видях надписа, за който ми беше говорила тя. Някой се беше помъчил да го заличи, но все още се четеше: “...или ще го убием!”

По такъв начин и този път не ми се отдаде да вляза в контакт с бандата на Луис. Може би трябваше да приема, че зад тази заключена врата се криеше някакво Божие намерение. Може би то има непосредствена връзка с мисълта, която непрекъснато ме преследваше. Колкото и невероятно да ми се струваше всичко, колкото и неподготвен и недоволен да бях аз, все пак започнах да вярвам, че тук, по тези улици, неизбежно ще намеря онова, което квакерите наричат “възел”, на отговорността.

- Господи! - казах аз, когато напуснах 125 улица и се отправих към колата си. - Ако Ти имаш работа за мен тук, тогава покажи ми каква е тя.

Това беше началото на едно дълго, четиримесечно обикаляне на улиците на Ню Йорк. През март, април, май и юни 1958 аз посещавах града всяка седмица през почивния си ден. За да имам достатъчно време за осемчасовия път, ставах почти в тъмно и в Ню Йорк пристигах рано следобед. До късно през нощта обикалях улиците на града и на другата сутрин рано поемах към дома. Това не бяха безполезни набези. Никога не ме напусна чувството, че съм ръководен от Бога, въпреки че Неговата цел ми се виждаше по-тайнствена от преди. Не видях друг по-добър начин да изпълня Божията воля, поради това посещавах редовно Ню Йорк и очаквах да се изясни моята задача. Ясно си спомням първата вечер на това четиримесечно странстване. Преди да напусна влажната и студена дупка на мазето, Мария ми беше казала, че най-опасният и мизерен квартал на Ню Йорк е Бедфорд-Стювезънд в Бруклин.

- Пасторе - каза Мария, - ако искаш да видиш Ню Йорк от най-лошата му страна, трябва само да пресечеш Бруклинския мост, но добре си отваряй очите!

Исках ли наистина да видя къде е най-опасното място на Ню Йорк? Не бях особено сигурен в това и все пак точно от подобна утроба бяха родени обвиняемите от процеса “Фармър”. Ако исках да разширя хоризонта си, както дядо ме беше посъветвал, аз трябваше може би да хвърля един поглед надолу.

Поех по “Бродуей” навътре към града. Минах покрай “Таймс скуеър”, покрай “Мартиника” и поех по Бруклинския мост. На другия бряг от един полицай се осведомих къде се намира “Бедфорд-Стювезънд” и ето, за първи път навлязох в сърцето на един квартал, за който се говори, че има повече убийци на квадратен метър от която и да е друга част на света. Тогава още нямах и най-малката представа, че един ден тези улици ще ми станат по-мили и от най-романтичните улички на Филипсбърг.

Някога Бедфорд-Стювезънд бил населен с почтени хора от средната класа, които живеели в красиви триетажни къщи с дворчета отпред. Сега той е гето за негри и порториканци. Беше леденостудена мартенска вечер. Трябваше дълго да обикалям, докато намеря място за паркиране. Бяха чистили снега и повечето коли бяха замръзнали между купища сив сняг. Да газиш до глезените в кал и да вървиш пеш по хлъзгави отпадъци не е лесна работа. Скитах се надолу-нагоре по улиците, като си затварях добре очите и ушите. Пред мен се открояваше един начин на живот, който изглеждаше абсурден от позициите на моето тихо, планинско градче. Един пиян лежеше на замръзналия тротоар. Когато се наведох да му помогна, той ме напсува. Обърнах внимание на полицая, който стоеше на ъгъла, но той вдигна рамене. В края на краищата обеща да се погрижи за него. Когато се отдалечих малко, хвърлих поглед назад. Полицаят си седеше още там и отегчено въртеше палката си. Две момичета, чиито силуети се очертаваха пред една отворена врата, ми подвикнаха:

- Хей, голямо момче! Търсиш ли компания?

На другата страна на улицата пред една сладкарница стояха група младежи. Те носеха кожени якета с някакви знаци на гърба. Исках да ги заговоря, но се поколебах. Ще ми обърнат ли внимание? Няма ли да ми се присмеят? Накрая реших да не ги закачам. Минавах покрай обърнати кофи за боклук, покрай църкви и полицейски участъци. Стигнах до някакъв огромен жилищен комплекс с изпочупени прозорци и улични лампи. Един полузатрупан с мръсен сняг надпис предупреждаваше: “Газенето на тревните площи - забранено!” По пътя назад към колата ми се стори, че чух нещо като три последователни изстрела. Тъй като никой не им обърна внимание, аз помислих, че съм се заблудил. След няколко минути обаче чух вой на сирена и покрай мен профуча полицейска кола с червена сигнална светлина. Тя се спря на тротоара на няколко метра от мен. Само няколко души се спряха, когато от някаква къща изнесоха човек, чиято ръка кървеше и висеше безпомощно встрани. За да бъде привлечено вниманието на Бедфорд-Стювезънд, един изстрел в рамото е твърде недостатъчен.

Върнах се при колата. За да се почувствам уединен, закачих на прозореца една стара риза и си легнах. Завих се с одеалото, което носех в колата си и заспах веднага. Днес не бих направил такова нещо. Сега съм по-добре осведомен. Опасността не идва толкова от възрастните бандити, дори не от тийнейджърите. Тя идва от децата. Имам предвид 8-10 годишни деца, които съпътстват младежките банди и се стремят да им подражават във всичко. Тези малки деца са толкова опасни, защото имат револверите и ножовете на своите по-възрастни герои и мислят, че когато ги използват, се проявяват като истински мъже. От тези деца бих се страхувал днес, ако трябва да преспя на улицата в колата си. Въпреки това сутринта се събудих бодър. Нощта беше преминала спокойно. Дали ме бе запазила моята невинност или се бяха изпълнили думите от 91 Псалм, който си повтарях непрекъснато преди да заспя: