Кръстът и героите на ножа дейвид Уилкерсън

Майлс знаеше защо искам да отида там. Моите родители живееха в Шарон. Честно казано, аз желаех да отида при тях, за да мога да изплача пред тях скръбта си. Когато на другата сутрин приближихме Шарон, историята се беше появила вече във вестниците. Процесът “Майкъл Фармър” дълго бе занимавал представителите на пресата, но в последно време новините бяха започнали да стават твърде оскъдни. Бяха издирени всички грозни страни на убийството и така изложени на показ в сензационни статии, че от тях бяха изцедени и последните грамове ужас. Психологията, социологията и юридическата страна на случая бяха отдавна изчерпани. И точно сега, когато мастиленият поток беше започнал да пресъхва, блесна нова светлина, която сгря сърцата на журналистите. Вестниците свършиха добре своята работа. Когато навлизахме в град Шарон, пред мен изведнъж изникна въпросът: “Как тази история ще подейства на моите родители?” До този момент аз бях мечтал за тях като малко момче, което е одраскало ръката си при игра и търси утешение в прегръдките на майка си. Но сега, изправен пред факта, че ще видя родителите си при тези обстоятелства, минутата на срещата ми се струваше много страшна. В края на краищата името, което бях направил за посмешище, беше и тяхно.

- Може би - каза Майлс, когато вкарахме колата в двора - те още не са прочели за случилото се.

Но те бяха го чели. На масата в кухнята лежеше отворен вестник, от страницата на който гледаше един зле облечен, размахващ Библията млад пастор, а по-долу в обширна статия се разказваше в подробности за случилото се. Мама и татко ме поздравиха учтиво, но почти формално.

- Дейвид - каза мама, - каква приятна изненада!

- Здравей, синко - обади се татко.

Аз седнах. Майлс тактично излезе да се поразходи. Той знаеше, че тези мигове трябваше да принадлежат само на нас.

- Зная за какво си мислите - казах аз и посочих с глава вестника. - Вие мислите, че сега ще ви попитам: как да оправим тази работа?

- Не, сине мой! - каза татко. - Не става дума за нас. Става дума за църквата и естествено, за теб. При този случай има опасност да загубиш пасторските си права.

Досега не си бях давал сметка за тази голяма опасност и замлъкнах изтръпнал.

- Какво мислиш да правиш, Дейвид, когато се върнеш във Филипсбърг? - попита мама.

- Толкова далеч не съм стигнал още.

Мама отиде до хладилника и взе от там една бутилка мляко.

- Ще имаш ли нещо против, ако ти дам един малък съвет? - попита тя и наля млякото в една чаша пред мен. (Винаги, когато идвах при нея, тя се опитваше да ми помогне да наддам някой килограм).

Обикновено, когато искаше да ми даде някакъв съвет, мама не ме питаше за моето съгласие, но сега тя стоеше с бутилката мляко в ръка и чакаше моето мълчаливо съгласие с кимване на глава.

- Когато се върнеш у дома, Дейвид, не казвай прибързано, че всичко преживяно е било грешка. Господ действа по особени пътища и начини, за да извърши Своите чудеса. Напълно възможно е всичко, което си преживял, да е включено в Неговия план, който ти, от твоята гладна точка, сега не можеш да разбереш. Винаги съм вярвала в твоето здраво чувство за мярка.

По целия път за Филипсбърг тези думи на майка ми звучаха в мен. Как е възможно този крах да има добри последствия?! Закарах Майлс до дома му и по една затънтена улица се отправих към пасторския дом. Бих дал всичко, което притежавах, за да направя тази голяма кола невидима, когато минава през входа. Тихо затворих вратата на колата, за да не вдигам шум и почти на пръсти влязох във всекидневната. Гуен беше там. Тя дойде при мен и взе лицето ми в ръце.

- Бедният ми Дейвид!

След една дълга, мълчалива пауза, тя най-сетне ме попита:

- Какво стана с теб?

Разказах й в подробности всичко, което се беше случило след нейното заминаване и споделих мислите на майка ми, че може би не всичко трябва да се приема така трагично.

- Ще ти бъде трудно, Дейвид, да убедиш този град в това. Телефонът тук звъни непрекъснато.

Той звъня непрекъснато през следващите три дни. Един държавен чиновник ме покани, за да ме мъмри за проявено лекомислие. Колегите ми изразяваха мнението, че не бива да си служа с подобна евтина реклама. Когато накрая се осмелих да изляза пеш из града, всички минувачи извръщаха глави, за да ме видят по-добре. Един човек, който непрекъснато се опитваше да създаде по-голяма търговска реклама на градчето, дойде при мен, стисна ми ръката и ме удари по рамото.

- Е, пасторе, вие наистина направихте Филипсбърг прочут.

Но най-трудно ми беше в неделя, когато трябваше да се изправя пред моите братя и сестри. Те бяха учтиви, но мълчаливи. Когато онази сутрин аз застанах на амвона, помъчих се да погледна проблема право в очите.

- Зная какви въпроси ви вълнуват сега - казах аз и забелязах, че думите ми се разбиват в ледена стена. - Преди всичко съм ви благодарен, че проявявате съчувствие към мен. Но сигурно ще попитате що за егоист е нашият пастор, човек, който счита всеки каприз за задача от Бога? Този въпрос е напълно справедлив. Наистина изглежда така, като че ли аз съм идентифицирал моята воля с Божията воля. Но аз бях смирен и унизен. Може би Бог искаше да ми даде урок по този начин. Но въпреки това нека се запитаме честно: ако наистина е вярно, че човешките синове на земята имат задачата да изпълняват Божията воля, не трябва ли да очакваме, че Той ще я изяви по някакъв начин?

Все още каменни лица. Никакъв знак на съгласие. Това беше добър урок за мен. Трудно е, когато духовни хора не могат да те разберат. Все пак събранието премина добре. Повечето от вярващите ми казаха, че наистина съм постъпил малко глупаво, но те знаят, че имам честно сърце и добри намерения. Една мила пълна дама ми каза:

- Ако в Ню Йорк не се нуждаят от вас, то ние все още ви искаме.

Но се случи нещо много страшно. По време на моите нощни молитвени часове непрекъснато ми се напомняше един стих от Словото Божие. Той натрапчиво се налагаше в съзнанието ми: Всичко съдействува за добро на тези, които любят Бога! (Римл. 8:28). Този стих дойде в мен с голяма сила. Бих могъл да кажа, че той беше едно ново доказателство за Божието ръководство, въпреки че разумът ми вече не можеше да приема абсолютно никакви потвърждения. В този момент на скептицизъм в мен блесна абсурдната мисъл, която безуспешно се мъчех да пропъдя: “Върни се веднага в Ню Йорк!” След като три вечери се бях опитвал да не й обръщам внимание, разбрах, че не мога повече да я игнорирам. Не ми оставаше нищо друго, освен да се защитавам със своята логика. Този път бях добре подготвен.

Първо. Ню Йорк не беше град за мен. Не го обичах и не бях приспособен за живота в него. При всяко едно от случилите се събития се изявяваше моята неопитност и непригодност. Всичко, свързано с Ню Йорк, за мен беше символ на бъркотия и хаос. Второ. Погледнато от всички страни, би било много несправедливо да оставя Гуен и децата отново сами. Защо трябва да пътувам осем часа нататък и осем часа насам само, за да играя ролята на глупак. Трето. И дума не може да става да се изправя отново пред събранието, за да моля отново за средства. Тези фермери и миньори бяха дали и без това повече, отколкото можеше да се даде. Как щях да им обясня мотивите си и да им дам доказателства от позицията на моето поражение? Как да започна отново тази авантюра, която и сам не можех да разбера?

Освен това шансът да видя онези момчета не беше по-голям от преди. Нещо повече. Той беше нищожен, защото в очите на властта аз бях, в най-добрия случай, ненормален. Не, не! Дори и десет коня не биха могли да ме изправят на амвона на църквата, за да споделя с вярващите тази нова мисъл. И все пак тя беше толкова силна, че в сряда вечер аз се изправих пред моите братя и сестри, за да ги помоля още веднъж за средства. Трябваше да замина отново за Ню Йорк. Отговорът на моите хора беше удивителен. Един след друг те ставаха от местата си, тръгваха по пътечката напред и поставяха своята жертва на масичката за Господня вечеря. Този път в църквата имаше повече хора, 150 души. Въпреки това, изненадващ беше фактът, че сумата беше почти равна на онази, която се бе събрала миналия път.

Когато преброих банкнотите по десет и по пет долара, те се оказаха достатъчни за пътуването ми до Ню Йорк. Бяха събрани 70 долара. На другата сутрин още в шест часа с Майлс бяхме отново на път. Същият път, същата бензиностанция, същият мост. Щом стъпихме на моста, почнах да се моля: “Господи, нямам и най-малко представа защо ме доведе през миналата седмица тук и защо трябва отново да се забърквам в тази каша. Моля Те не да ми откриеш намеренията Си, но да пазиш стъпките ми!” Отново поехме по “Бродуей”, защото тя беше единствената улица, която познавахме тук. Карахме бавно. Изведнъж изпитах невероятното чувство, че трябва да изляза.

- Ще потърся тук паркинг - казах на Майлс. - Искам да се поразходя малко.

Намерих свободно място и спрях.

- Ще се върна скоро, Майлс... аз самият не зная какво търся.

Оставих Майлс в колата и тръгнах по улицата. Не бях изминал и няколко стотин метра, когато зад мен един глас ми извика:

- Хей, Дейви! Пасторе!

Този път се обърнах. На стената на близката ограда, точно под голям надпис “Стоенето без работа е забранено”, се бяха облегнали шестима младежи. Те носеха тесни панталони и якета с ципове. Всички пушеха и имаха скучаещ вид. Едно от момчетата се отдели от групата и тръгна към мен. То се усмихна приятелски и каза:

- Ти не си ли пасторът, когото изхвърлиха от процеса “Майкъл Фармър”?

- Да, аз съм. От къде знаеш това?

- Та твоята снимка е навсякъде, човече, а физиономията ти лесно може да се запомни.

- Така ли? Благодаря!

- Това не е комплимент.

- Ти знаеш името ми, а аз не зная твоето.

- Казвам се Томи. Аз съм шеф на “Бунтовниците”.

Попитах Томи, шефа на “Бунтовниците”, дали онези под надписа “Стоенето без работа е забранено” са негови приятели и той предложи да ме запознае с тях. Скучаещите им физиономии се оживиха веднага, когато Томи им каза, че съм бил арестуван веднъж от полицията. За тези момчета това беше магическа дума. Това беше моят “карт бланш”. Томи ме представи гордо:

- Хей, момчета - каза той. - Този тук е пасторът, когото изхвърлиха от процеса “Фармър”.

Едно след друго момчетата се отделяха от стената, приближаваха се към мен и ми подаваха ръка. Само един от тях не се помръдна. Той отвори ножа си и започна да драска с него по металната рамка на надписа “Стоенето без работа е забранено” една неприлична дума. Докато разговарях с другите, към нас се присъединиха и две-три момичета. Томи ме попита за процеса и аз му казах, че искам да помогна на момчетата, особено на тези от бандите. Всички, включително и онзи, който драскаше по надписа, слушаха внимателно и от време на време се обаждаха:

- Този е от нашите.

- Какво разбирате под “този е от нашите”? - попитах аз.

Тяхната логика беше проста. Ченгетата не можеха да ме понасят, а те от своя страна не можеха да понасят ченгетата. Ние бяхме под един знаменател и затова аз бях един от “техните”. Това беше първият, но не и последен път, когато се запознавах с тяхната простичка логика. Изведнъж си представих тъжната картина, когато тълпата ме избутваше навън, към стълбите на съдебната палата. Тази картина ми се представи сега в съвсем нова светлина. Чувствах се малък зрител на могъщия план на Бога. В този момент нямах време да размишлявам повече, защото момчето с ножа се приближи към мен. Думите му бяха изказани на ужасен уличен жаргон. Те се забиваха като стрели в сърцето ми.

- Дейви - каза момчето и намести с рамене смъкналото се назад яке. Забелязах, че при този жест всички присъстващи отстъпиха малко назад. Младежът започна да си играе замислено с острието на ножа, което блестеше на слънцето. После той се приближи до мен и плъзна ножа по гърдите ми, като че ли искаше да отреже копчетата на сакото. След кратко мълчание той се обърна и ме погледна право в очите. - Дейви, ти си наред! Но ако някога се обърнеш срещу момчетата на този град... - почувствах как той леко натисна острието на ножа в стомаха ми.

- Как се казваш, млади човече?

Името му беше Уили.

- Уили, не зная защо Бог ме доведе в този град, но знай едно! Той е на ваша страна. Това мога да ви го гарантирам!

Погледът на Уили не се отделяше от очите ми, но почувствах, че натискът на ножа му постепенно отслабна. Томи тактично промени темата.

- Дейви, ако желаеш да се запознаеш с бандите, можеш да започнеш веднага. Тези тук, всички са “Бунтовници”. Можем да те запознаем и с ГГИ, “Гренд гейнстърс инкорпорейтед”.

Не беше изтекъл и половин час, откакто бях в Ню Йорк, а вече имах контакт с две от нюйоркските банди. Томи подробно ми описа улиците, по които трябва да мина, но аз нищо не разбрах.

- Човече, ти наистина си бил много прост.

- Нанси - извика той едно момиче, което стоеше наблизо. - Заведи пастора при ГГИ.

ГГИ се събираха в едно мазе на 134-та улица. За да стигнем до техния клуб, слязохме с Нанси по някакви циментови стълби, минахме край дълга редица от кофи за боклук, между които сновяха мръсни и мършави котки, нагазихме купища празни бутилки от водка и най-после стигнахме до една врата, на която Нанси позвъни два пъти късо и четири пъти продължително.

Отвори едно момиче. Отначало помислих, че се шегува. Беше точно копие на представата ми за скитница: боса, с бутилка бира в ръка. Цигарата й висеше отстрани на устните. Косата й беше разрошена. Раменете на роклята й висяха силно назад, при което тя се отваряше по доста неприличен начин. Едва въздържах смеха си и то по следните причини: лицето на момичето не показваше никакъв знак на веселие и второ, тя беше всъщност дете във второто десетилетие на живота си.

- Мария, може ли да влезем? - попита Нанси. - Искам да те запозная с един мой приятел.

Мария вдигна рамене или по-точно едното си рамо, което всъщност придържаше роклята й и отвори вратата. Помещението беше тъмно и трябваше да мине известно време, докато очите ми свикнат. То беше пълно с двойки. Момчета и момичета в гимназиална възраст седяха интимно притиснати в студеното, неприятно миришещо помещение. Едва сега можех да разбера, че Томи имаше право. Аз бях изключителен провинциалист. Тук не само Мария беше боса и с провиснала рокля...

Някой запали оскъдна светлина на малка лампа, която висеше от тавана. Момчетата и момичетата бавно свикнаха със светлината и ме гледаха равнодушно с мъртви погледи, които вече бях забелязал в лицата на “Бунтовниците”.

- Този тук е пасторът, когото миналата седмица изхвърлиха от процеса “Майкъл Фармър” - каза Нанси.

Като че ли някаква магическа пръчка изведнъж прогони апатията. Станах център на вниманието им и не само на вниманието, но и на симпатиите им. Още в този първи следобед на моето пребиваване в града, аз можах да държа своята първа проповед в една от нюйоркските банди.

Стремях се да говоря просто и разбрано. Казах им, че има Един, който ги обича такива, каквито са, сред бутилките с водка, преситени от всичко. Бог разбира какво търсят те в алкохола и секса. Той иска да им помогне да намерят онова, което търсят - смисъл на живота, бодрост и чувство, че някой се нуждае от тях. Бог може да им предложи нещо много по-добро от евтините бутилки и това студено избено помещение. Когато за миг замълчах, едно от момчетата се обади:

- Давай, пасторе, ти пробиваш!

Този израз чух тук за първи път. Той подсказваше, че съм се добрал до сърцата им и беше най-голямата похвала, която някога съм получавал за своя проповед. След половин час щях да напусна помещението с чувството на най-голямата радост, ако не беше се случило нещо.

Тук, между ГГИ аз се срещнах за първи път с наркоманията. Както по-късно разбрах, Мария беше шеф на женската банда, която се беше присъединила към ГГИ. Тя прекъсна моята проповед, когато казах, че Бог е приготвил за тях един нов живот.

- Не и за мен, Дейви! Не за мен!

Мария бутна настрана шишето и оправи роклята си.

- Защо не за теб, Мария?

Вместо отговор тя вдигна ръкавите си и протегна към мен ръце.

- Не разбирам какво искаш да кажеш, Мария!

- Ела тук!

Мария се приближи до лампата и протегна ръка към мен. Видях малки ранички като белези от ухапване от насекоми. Някои от тях бяха стари и сини, а други - съвсем пресни. Изведнъж разбрах какво искаше да ми каже това момиче. Тя беше наркоманка.

- Аз съм “венозна”, Дейвид! За мен няма надежда дори при Бога.

Огледах се в помещението, като търсех в очите на младежите доказателство, че Мария се държи мелодраматично, но никой не се смееше. От беглия поглед по лицата на присъстващите аз разбрах това, което по-късно научих от полицейските статистики и болничните бюлетини.

Медицината няма отговор за наркоманията. Мария изразяваше сега мнението на специалистите: няма на практика надежда за “венозните” наркомани, за тези, които впръскват хероин непосредствено във вените си. Мария беше “венозна”.
Г Л А В А ІV
Когато се върнах при колата, която все още стоеше на “Бродуей”, Майлс ме посрещна с думите:

- Вече се боях, че си се забъркал в процеса за собственото си убийство.

Когато му разказах за двете банди, с които се запознах само час след пристигането ми в Ню Йорк, Майлс дойде до същата фантастична мисъл, която занимаваше и мен:

- На теб, разбира се, ти е ясно, че не би имал никакви шансове с тях, ако тогава не те бяха изхвърлили от заседанието и ако журналистите не те бяха фотографирали.

Потеглихме към центъра на града, за да посетим лично прокурора. Правехме това не защото си създавахме излишни илюзии, че ще постигнем нещо голямо там, но защото през тази инстанция минаваше единственият път към 7-те момчета.

- Бих искал да ви уверя - започнах аз, - че моята молба да посетя тези младежи няма никакъв друг мотив, освен тяхното добро.

- Пасторе, дори всяка дума, която ми казвате, да излиза направо от Библията ви, все пак не можем да ви пуснем при тях. Единствената възможност да посетите момчетата, без разрешението на съдията Дейвидсън, е да получите писменото съгласие на всеки от техните родители.

Ето, че се откриваше нов път.

- Може ли да ми дадете писмено имената и адресите им?

- Съжалявам. Нямам такива пълномощия.

Когато излязохме отново на улицата, аз извадих отново от джоба си измачкания лист от “Лайф”. Тук беше написано името на ръководителя на бандата - Луис Алварес.

Майлс остана в колата, а аз отидох до съседната будка, за да разваля една от последните ни пет доларови банкноти на монети от по 10 цента. След това започнах да търся по телефона всички Алварес, които бяха записани в телефонния указател. Само в Манхатън те бяха около двеста.

- Вие ли сте близките на Луис Алварес от процеса “Майкъл Фармър”?

Обидено мълчание. Ядни слова. Прещракване на бясно затворен телефон. Бях вече изразходил 40 монети от по десет цента. Стана ми ясно, че по този начин не ще можем да открием нашето момче. Излязох от будката и седнах в колата до Майлс. Бяхме обезкуражени. Нямахме и най-малка представа какво трябва да предприемем. Там, в колата, сред високо издигащите се над нас небостъргачи на Ню Йорк, аз наведох глава: “Господи, ако ние сме тук по Твое нареждане, тогава Ти трябва да ни водиш. Ние достигнахме до границата на нашите възможности. Заведи ни там, където трябва да отидем, защото ние не знаем как да сторим това!”

Поехме безцелно в посоката, към която бе ориентирана при паркирането нашата кола, т. е. на север. На “Таймс скуеър” ни пое огромното движение, а когато след големи усилия най-сетне можахме да се измъкнем от него, ние се изгубихме в Сентрал парк. Въртяхме се и обикаляхме, докато разбрахме, че улиците са разположени в кръг. Поехме напосоки по една изходна артерия, само за да можем да се измъкнем от парка. Така попаднахме на една улица, която ни заведе в центъра на испанския Харлем. Изведнъж ме обхвана същото непонятно желание да сляза от колата.

- Да потърсим паркинг - казах аз на Майлс.

Спряхме на първото свободно място. Слязох и направих няколко крачки по улицата. След малко се спрях объркан. Вътрешното чувство беше изчезнало. Пред един вход седяха група младежи.

- Къде живее Луис Алварес? - попитах аз едно от тях.

Момчетата ме гледаха тъпо и мълчаха. Продължих безцелно нататък. Един младеж, негър, се изправи и тръгна след мен.

- Луис Алварес ли търсите?

- Да. - Той ме погледна някак особено. - Да. Познаваш ли го?

Момчето продължаваше да ме гледа.

- Това вашата кола ли е? - попита той.

Започнах да се дразня.

- Да, това е моята кола. Защо?

Момчето вдигна рамене.

- Човече - каза то, - вие сте паркирали точно пред неговата врата.

Почувствах, че косите на главата ми се изправиха. Той сочеше стария блок, пред който бях спрял колата.

- Там ли живее той? - едва промълвих аз.

Момчето кимна. Понякога съм се питал защо Бог не отговаря на някоя моя молитва. Една чута молитва обаче се схваща още по-трудно. Ние се бяхме помолили на Бог и Той ни доведе точно пред вратата на Луис Алварес.

- Благодаря Ти, Господи! - казах аз високо.

- Какво казахте?

- Благодаря! - отговорих аз, като се обърнах към момчето. - Сърдечно благодаря!

Името “Алварес” стоеше на пощенската кутия в мрачния вход: третия етаж. Затичах се по стълбите нагоре. Площадката на третия етаж беше тъмна. Миришеше на урина и прах.

- Мистър Алварес!- извиках аз, когато намерих вратата, на която с чисти, печатни букви беше написано името.

От вътрешността на жилището някой извика нещо на испански. С надеждата, че това е покана, аз отворих леко вратата и се мушнах вътре. Там, в червено канапе, седеше слаб, тъмнокож човек с броеница в ръка. Той повдигна очи от перлите си и по лицето му се появи усмивка.

- Вие, Дейви?! - каза той бавно. - Вие сте пасторът, когото полицаите изхвърлиха от процеса?

- Да - казах аз и пристъпих.

Мистър Алварес се изправи.

- Аз се молих да дойдете - каза той. - Вие искате да помогнете на моето момче?

- Да, искам, мистър Алварес, но не ме пускат при Луис. Трябва да имам писмено разрешение от вас и другите родители.

- Ще ви го дам.

Сеньор Алварес взе молив и хартия от кухненския шкаф. Бавно той написа, че имам неговото съгласие да говоря с Луис Алварес. След това сгъна листа и ми го подаде.

- Имате ли имената на другите родители?

- Не - каза бащата на Луис и наведе глава. - Аз нямах необходимия контакт с моя син. Бог, Той ви доведе тук. Той ще ви заведе и при останалите.

И тъй, няколко минути след като наслуки бях паркирал на една от улиците в Харлем, аз вече държах в ръка моето първо писмено разрешение. Когато излязох от жилището на мистър Алварес, аз се питах изненадано, възможно ли е Бог да доведе колата ми в отговор на молитвата на този баща, точно пред неговия дом? Съзнанието ми търсеше друго обяснение. Дали не съм прочел адреса в някакъв вестник и съм го съхранил в подсъзнанието си? Но докато слизах по тъмното стълбище, се случи нещо, което не може да бъде обяснено с подсъзнанието. На една от площадките почти се сблъсках с едно момче на около 17 години, което “под пълна пара” се качваше нагоре.

- Извинявайте! - казах аз, без да спра.

Момчето ме погледна, промърмори нещо и понечи да продължи. Тъй като в това време аз бях стигнал до лампата, той се спря и ме погледна пак.

- Пасторът?! - Обърнах се. Момчето присвиваше очите си и се мъчеше да различи по-добре лицето ми в мрака. - Ти не си ли онзи, дето го изхвърлиха от процеса “Луис”?

- Да, аз съм. Дейвид Уилкерсън.

Момчето ми подаде ръка.

- Чудесно, казвам се Анжело Моралес. Аз съм от бандата на Луис. Горе, при Алварес ли бяхте?

- Да.

Разказах на Анжело, че се нуждая от тяхното писмено разрешение да говоря с Луис. Изведнъж видях Божията ръка в нашата среща.

Анжело ни поведе из испанския Харлем, за да издирим родителите на другите шестима от процеса “Майкъл Фармър”. По пътя той ми разказа и нещо за себе си. Ако не го болели зъбите през онази нощ, когато Луис и другите “оформили” Майкъл, и той щял да бъде с тях. Разказа ни, че приятелите му не са имали никакъв определен план, когато са отишли в парка. Просто искали да направят един “мариз”. Ако не е бил Майкъл, щял да бъде някой друг. Просто той им попаднал в ръцете. От Анжело научихме това, което очаквахме да чуем. Момчетата от тяхната банда се чувствали самотни, било им скучно и затова били изпълнени с бяс. Стремели се към някаква промяна и силни изживявания. Търсели среда. Анжело имаше чудесната способност да разяснява нещата. Той беше светло, симпатично момче и искрено желаеше да ни помогне. И двамата с Майлс бяхме на мнение да запазим връзката си с Анжело Моралес и, ако планът ни се осъществи, да му покажем истинския път.

Два часа по-късно имахме необходимите подписи. След като взехме адреса на Анжело и му обещахме да не го забравяме, ние си казахме “До виждане!”. Върнахме се в центъра. Сърцата ни пееха. Ние наистина пеехме всред водовъртежа на движението по Бродуей. Затворихме прозорците на колата и хвалехме Бога с хубавите стари евангелски песни, които знаехме от своето детство. Невероятните чудеса, които се бяха случили през последните часове, отново ни дадоха сигурност, че всички врати по пътя ще се отворят широко, ако вярваме в Божиите обещания и живеем съобразно тях. Как можехме тогава да знаем, че само няколко минути по-късно вратите щяха да се затворят с трясък. Дори и онези подписи нямаше да ни помогнат, за да поприказваме с момчетата. Прокурорът беше много изненадан, че ни вижда толкова скоро и имаше вид на човек, който е поставен на тясно. Той се обади в затвора и нареди да ни пуснат, ако момчетата дадат съгласието си да разговарят с нас. Но именно тук, в затвора, на пътя ни се изпречи една странна и напълно неочаквана пречка и то не от страна на момчетата или от администрацията на затвора, а от един колега. Свещеникът на затвора, под чиято духовна грижа се намираха момчетата, прецени нашето посещение като “вредно и напълно излишно”.

Всеки от подсъдимите бе подписал формуляр, на който пишеше: “Желая да разговарям с пастор Дейвид Уилкерсън”. Затворническият свещеник изтри думата “желая” и написа вместо нея “не желая”. Беше ясно, че никакви молби и уговорки не можеха да убедят администрацията на затвора, че този текст не е валиден. Отново поехме назад през моста “Джордж Вашингтон”, напълно объркани и смутени. Защо бяхме окуражени по един толкова драматичен начин, за да стигнем до задънена улица? Едва късно през нощта, когато пътувахме към нашето малко планинско градче, в моето съзнание блесна лъч надежда.

- Аха - казах аз високо и с това стреснах дремещия до мен Майлс.

- Какво “аха”?

- Точно това ще направя.

- Добре, радвам се, че всичко е наред - каза Майлс, облегна се назад и веднага захърка отново.

Лъчът на надеждата имаше формата на човек, на един забележителен човек. Той беше баща на баща ми. Надявах се, че ще ми бъде разрешено да посетя дядо и да споделя с него всичко онова, което сега ми изглеждаше толкова загадъчно.