Глава 21 РАЗУМ И ВЪЗПРИЯТИЕ

1. Проекцията създава възприятието. Светът, който виждаш, е това, което си му придал и нищо повече. Но макар да не е нищо повече, той не е и по-малко. Затова е важен за теб. Светът е свидетел за твоите умонастроения, външна картина на вътрешното ти състояние. Каквото човек мисли, това и възприема. Затова не се опитвай да променяш света, а избери да промениш мисленето си по отношение на него. Възприятието е резултат, а не причина. И затова да се различават чудесата по трудност е безсмислено. Всичко, видяно през вътрешното зрение, е изцелено и свято. Нищо, което се възприема без вътрешно зрение, не притежава смисъл. А където няма смисъл, съществува хаос.

2. Осъждането е твоята присъда над самия себе си и ти я проектираш върху света. Осъждайки света, ти виждаш само болката, която си причинил на Божия Син. Ако виждаш разруха и катастрофа, значи се опитваш да разпънеш Божия Син. Ако виждаш святост и надежда, значи си се съединил с Божията Воля, за да му дадеш освобождение. Няма среден между тези два избора. И ти ще виждаш свидетелството за онзи избор, който си направил, и по това свидетелство ще разбереш какъв е той. Светът, който виждаш, е показател за това колко радост си позволяваш да изпиташ и да приемеш, че ти се полага. И ако неговият смисъл е този, тогава способността да го направиш щастлив е заложена в теб.

I. Забравената песен

1. Никога не забравяй, че светът, който „виждат” незрящите, е въображаем, защото те не познават неговата реалност. Те съдят за него по догадки от непреки свидетелства и възстановяват представите си, като се препъват и падат от нещо, което не са видели или пък минават безнаказано през отворени врати, които са смятали за заключени. Така е и с теб. Ти не виждаш истински. Предпоставките за твоите догадки са неверни и ти се препъваш и падаш върху камъните, които не си забелязал, по не разбираш, че можеш да преминеш през вратите, които си смятал за затворени, но които са отворени пред незрящия ти поглед, очаквайки да те приемат.

2. Колко е глупаво да се опитваш да съдиш за нещо, което можеш просто да видиш! И няма нужда да гадаеш какъв с светът. Той трябва да се види, за да се разбере истинската му същност. Може да ти се открие кои врати са отворени и в какво се състои твоята сигурност; кой път води към мрака и кой към светлината. Съдната способност винаги ще те насочва в погрешна посока, но вътрешното виждане ти показва накъде да вървиш. Защо трябва да си служиш с догадки?

3. Няма защо да се учиш чрез страдание. Добрите уроци се постигат щастливо и с радост се запомнят. Ти се стремиш да усвоиш и да не забравяш онова, което ти носи щастие. Не би се отрекъл от него. Питаш се дали средствата за усвояване на този курс ще ти донесат радостта, която е обещана. Ако вярваше, че ще ти я донесат, неговото усвояване нямаше да бъде проблем за теб. Ти все още не си щастлив ученик, защото не си сигурен, че вътрешното виждане ти дава повече от съдната способност, а знаеш, че не можеш да имаш и двете.

4. Слепите привикват към своя свят и се приспособяват към него. Струва им се, че знаят пътя си в него. Научили са го не чрез щастливи уроци, а по суровата необходимост на ограниченията, които си мислят, че не могат да преодолеят. И докато вярват в това, те се придържат и ценят тези уроци, защото не виждат. Не разбират, че уроците поддържат тяхната слепота. В това им е трудно да повярват. Те пазят света, който са се научили „да виждат” в своето въображение, и вярват, че това е единственият им достъпен избор. Изпитват омраза към този постигнат чрез болка свят. И всичко, което им се струва, че има в него, служи, за да им напомня за тяхната непълноценност и жестока онеправданост.

5. Така те определят живота и мястото си в него като се приспособяват, както смятат, че трябва, страхувайки се да не загубят и малкото, което имат. Това става с всеки, който вижда тялото като единствено достояние на себе си и своя брат. Опитват се да стигнат един до друг, но никога не успяват. И се приспособяват към самотата, убедени, че съхранявайки тялото, тe пазят поне малкото, което имат. Чуй и се опитай да си помислиш дали си спомняш онова, за което ще говорим сега.

6. Чуй - може би ще доловиш отзвук от отдавнашно, но не съвсем забравено състояние, може би смътно, но не напълно непознато, подобно песен, чието название си забравил, както и обстоятелствата, при които си я чул, напълно са се изтрили от паметта. Не си спомняш цялата песен, а само някакъв припев, който не е свързан с човек или място, нито с нещо определено. Но и при тази призрачна мелодия ти помниш колко възхитителна е била цялата песен, как всичко е било прекрасно там, където си я чул, как си възлюбил всички, които са били редом с теб и са слушали с теб тази песен.

7. Тоновете не означават нищо. Но ти ги носиш в себе си не заради тях самите, а като нежно напомняне за онова, което би те просълзило, когато си припомниш колко ти е скъпо. Споменът ти е достъпен, но ти се страхуваш от него, защото си убеден, че ще изгубиш света, който си усвоил от тогава насам. В същото време знаеш, че нищо, което си научил на този свят, не ти е толкова скъпо. Заслушай се и виж дали си спомняш една древна песен, която си усвоил така отдавна и която ти е по-скъпа от всичко друго, към което си се научил да се стремиш от тогава насам.

8. Отвъд тялото, отвъд слънцето и звездите, отвъд всичко, което виждаш и все пак ти е познато, съществува арка от златиста светлина, която се разгръща, когато я погледнеш и се превръща в огромен и сияен кръг. И целият кръг се изпълва със светлина пред очите ти. Границите на кръга изчезват и вече не затварят онова, което се съдържа в него. Светлината се разгръща, обхваща всичко и продължава до безкрай, навеки лъчезарна и непрекъсната, не ограничавана от нищо. Вътре в нея всичко е свързано в съвършена непреривност. Невъзможно е да си представиш, че нещо би могло да бъде извън светлината, защото няма такова място, където да не съществува тази светлина.

9. Това е истинното виждане на Божия Син, когото ти добре познаваш. Такова е виждането на онзи, който познава Отца. Това е споменът за истинската ти същност; част от всичко това, съдържаща цялото в себе си и така определено свързана с всичко, както всичко е свързано с теб. Приеми истинното виждане, което може да ти разкрие всичко това, а не тялото. Ти знаеш тази древна песен, и то добре. Нищо никога не ще бъде така скъпо за теб, както този древен химн на любовта, който Божият Син и досега възнася към своя Отец.

10. И ето че слепите проглеждат, защото песента, която възнасят в чест на своя Творец, е възхвала и на тях самите. Слепотата, която са си причинили, няма да устои на спомена за тази песен. И те ще съзерцават видението на Божия Син, спомняйки си за кого пеят. Какво друго е чудото, ако не този спомен? И има ли някой, който да не го таи в себе си? Светлината в един, събужда светлината у всички. И когато я съзреш в своя брат, ти наистина си я спомняш в името на всички.
II. Отговорността за това, което виждаш

1. Многократно сме повтаряли колко малко се изисква от теб, за да усвоиш този курс. Същото малко желание се изисква, за да преобразиш своите взаимоотношения в щастие; незначителния дар, който предлагаш на Светия Дух и срещу който Той ти дава всичко; онова малко, на което се основава спасението; дребната промяна, благодарение на която разпятието се превръща във възкресение. И бидейки истинно, то е толкова просто, че не може да не го разбереш напълно. Можеш да го отхвърлиш, но двусмисленост в него не търси. И ако сега не направиш избор в негова полза, това няма да е поради неяснота, а по-скоро защото нищожната цена, която трябва да платиш, за да постигнеш мир, ти се струва твърде висока.

2. От теб се иска само това, за да получиш вътрешно виждане, щастие, освобождение от болката и пълно отърсване от греха. Кажи само следните думи, но като ги приемеш истински и безрезервно, защото в това е силата на спасението:

Аз нося отговорност за онова, което виждам.

Аз избирам чувствата, които изпитвам и аз решавам към каква цел да се стремя.

Всичко, което ми се струва, че се случва с мен, е отговор на моето желание.

Недей се заблуждава повече, че си беззащитен пред онова, което ти е сторено. По-скоро признай, че ти си сгрешил и всички последици от грешките ти ще изчезнат.

3. Немислимо е Божият Син да бъде просто движен от събития, външни спрямо него. Немислимо е да няма избор по отношение на онова, което му се случва. Силата на неговото решение е определяща за всяка ситуация, в която му се струва, че изпада по случайност или стечение на обстоятелствата. Няма място за нищо случайно или неочаквано във вселената такава каквато я е сътворил Бог и извън която нищо друго не съществува. Ако страдаш, значи, че за своя цел си избрал греха. Ако си щастлив, значи, че силата на решението си предал на Този, Който избира Бога в твое име. Този неголям дар ти предлагаш на Светия Дух, но дори и него Той ти връща, за да го предадеш на себе си. Защото чрез този дар ти се дава сила да освободиш своя спасител, за да ти подари той спасение.

4. Така че не отказвай този малък дар. Отказвайки го, ти съхраняваш света такъв, какъвто го виждаш сега. Когато го дариш, с него ще си отиде и всичко, което виждаш. Никога не се е давало толкова много срещу един така малък дар. Светия миг осъществява и поддържа тази размяна. В него светът, който не желаеш, се принася пред желания свят. И тук желаният свят ти се дава, само щом поискаш това. Но за целта е необходимо да осъзнаеш каква сила има твоето желание. Трябва да възприемеш неговата сила, а не слабост. Трябва да разбереш, че щом то е достатъчно силно, за да създаде един свят, то може и да го премахне и да се поправи в случай, че види грешката си.

5. Светът, който наблюдаваш, е безучастен свидетел на твоята грешка. Това е безумен свидетел. Ти си го научил да свидетелствува по този начин и когато той на свой ред ти представя своето свидетелство, ти го слушаш и убеждаваш себе си, че свидетелството му е истина. Сам си си причинил всичко това. Достатъчно е да го осъзнаеш и ще разбереш, че твоите „виждания” се въртят в омагьосан кръг. Твоят дял не е бил такъв. Ти си дал това на себе си и брат си. Приеми да го вземеш обратно и да го замениш с истината. И още щом видиш промяната в него, ще ти се даде да я видиш и в себе си.

6. Възможно е да не виждаш необходимост да направиш това малко приношение. Тогава погледни отблизо какво представлява то. И лесно ще видиш в него замяна на разделението със спасение. Егото е само идеята, че всичко, което става с Божия Син е пряко неговата воля и следователно пряко Волята на неговия Творец, Чиято Воля не може да бъде различна от волята Неговите творения. То е подмяна на волята на Божия Син, безумен бунт срещу онова, което трябва да бъде вечно. Това е утвърждение, че Синът е способен да отнеме могъществото на Бога и да си го присвои, лишавайки се от Божествената повеля. Такава е безумната идея, която си положил пред своите олтари и пред която се прекланяш. И ти се струва, че всичко, което я застрашава, е агресия срещу твоята вяра, която си вложил изцяло в тази идея. Не мисли, че си невярващ, защото упованието и вярата ти в нея са много силни.

7. Светия Дух може да ти вдъхне вяра в светостта и истинно виждане, за да я съзреш с лекота. Но ти не си оставил открит и незает олтара, където се полагат тези дарове. Твоите идоли са заели мястото им. Придал си реалност на онази друга „воля”, която ти внушава какво трябва да стане. И си приел за нереално всичко, което свидетелства за противното. От теб се иска само да освободиш място за истината. Няма нужда да правиш или извършваш нещо, което не разбираш. Трябва само да дадеш път на истината, да не пречиш на онова, което става от само себе си и да си дадеш сметка, че онова, което смяташе за загубено, е пак тук.

8. Съгласи се поне за миг да освободиш своите олтари от всичко, което си положил върху тях и неизбежно ще видиш онова, което наистина е там. Светия миг не е миг на творчество, а на разбиране. Защото разбирането идва с вътрешното виждане и спирането на разсъдъка. Само тогава можеш да погледнеш на себе си и да видиш истинската си същност — открита и необременена от догадки и съждения. Преодоляването на разсъдъка не е твоя задача, но от теб зависи дали да го приемеш или не. Вярата съпътства желанието, защото всеки вярва в онова, което желае.

9. Вече казахме, че егото осъществява своите желания като приема желаното за действително. Нищо по-добре не демонстрира силата на желанието и следователно на вярата, за да изглеждат целите реални и достижими. Вярата в нереалното води до приспособяване на реалността към целите на безумието. Грехът като цел води до възприемане на един страшен свят като оправдание на тази цел. Каквото желаеш, това ще виждаш. И ако то не е реално, ти ще го поддържаш като не си даваш сметка за всички начини, по които го приспособяваш, за да изглежда такова.

10. Когато се отхвърли вътрешното зрение, причина и следствие неизбежно се объркват. Сега целта е да се скрие причината на дадена последица и самата последица да се представи за причина. Тази привидна самостоятелност я прави способна да служи като причина на събития и чувства в очите на този, който я е предизвикал. По-рано говорихме за твоето желание да бъдеш творец на собствения си творец и негов баща, а не син. Това е същото желание. Синът е Последица, чиято Първопричина е склонен да отрича. И така, струва му се, че той е причината и поражда реални последици. Не съществува последствие без причина, а да се смесва причината и следствието означава да не се разбира нито едното, нито другото.

11. Нужно е да разбереш, че ти си създал видимия свят, както и че не си сътворил самия себе си. Това е една и съща грешка. Каквото не е сътворено от Отца, не може да има никакво въздействие над теб. И ако мислиш, че онова, което си създал, може, да ти нарежда какво да виждаш и как да се чувстваш и ако вярваш в подобни негови способности, ти отричаш своя Творец, смятайки се за създател на себе си. Защото ако мислиш, че светът, който си създал, има власт да те подчини на своята воля, ги объркваш Сина и Отца, следствието и Причината.

12. Творенията на Сина са подобни на тези на Отца. Но сътворявайки ги, Синът не си прави илюзии, че е независим от своя Първоизточник. Единството му с Него е изворът на творчествотo му. Без това единство той е безсилен да твори и няма смисъл в онова, което създава. То не внася промяна в творението, напълно подвластно на безумието на своя създател, без да може да послужи за негово оправдание. Твоят брат си мисли, че е създал света с теб. По този начин той отрича творението. Също като теб, той е убеден, че е рожба на света, който е създал. Така отрича, че това е създаденият от него свят.

13. А истината е, че и двамата с твоя брат сте творение на вашия любящ Отец, Който ви е сътворил единни. Когато виждаш неща, които да „доказват” обратното, ти отричаш цялата реалност. Признаеш ли, че всичко, което стои помежду теб и твоя брат, всичко, което ви разделя един от друг и от Отца, е тайно създадено от теб самия, с това мигът на освобождението е настъпил за теб. Всички последици се премахват, защото първоизточникът им е открит. Тяхната привидна независимост от Първоизточника те прави техен пленник. Това е също така грешка, както и да мислиш, че си независим от Първоизточника, чрез който си сътворен и от който не си се откъсвал никога.
III. Вяра, убеждение и вътрешно виждане

1. 
   Целта на всички специални взаимоотношения е грехът. Защото те са сделки с реалността,
   

2. Ако приемеш тази промяна, ти си приел идеята, че трябва да освободиш място за истината.

Първоизточникът на греха вече го няма. Възможно е да си въобразяваш, че продължаваш да изживяваш последствията, но той вече не е твоя цел и ти не се стремиш към него. Никой не позволява да се промени целта му, ако продължава да се стреми към нея, защото нищо не е така желано и съхранявано, както цел, която се приема съзнателно. Съзнанието ще я следва сурово или радостно, но винаги с вяра и настоятелност, породена от тази вяра. Силата на вярата не може никога да се осъзнае, ако тя се насочи към греха. Но ако вярата се вложи в любовта, нейната сила винаги бива осъзната.

3. Защо ти се струва странно, че вярата може да премества планини? Та това е дребен подвиг за подобна сила. Защото вярата може да държи Божия Син във вериги дотогава, докато той вярва, че е във вериги. И когато се освободи от тях, това ще стане просто защото вече не вярва в тях, отказвайки се от убеждението, че те могат да имат власт над него и повярвал в своята свобода. Не може да вярваш еднакво в противоположни неща. Доколкото вярваш в греха, дотолкова не вярваш в светостта. И каквото посветиш на светостта, бива отнето от греха.

4. Вярата, убеждението и вътрешното виждане са средствата, чрез които се постигат целите на светостта. Чрез тях Светия Дух те води към реалния свят и те отдалечава от илюзиите, на които дотогава си възлагал вяра. Такава е Неговата посока - единствената, която вижда. И когато се заблудиш, Той ти напомня, че посоката е една. Неговата вяра, Неговите убеждения и виждане са предназначени изцяло за теб. И когато напълно ги приемеш на мястото на своите, ти вече няма да имаш нужда от тях. Защото вярата, вътрешното виждане и убеждение имат значение само до постигане състояние на сигурност. На Небето те са непознати. И все пак Небето се постига чрез тях.

5. Невъзможно е Божият Син да е лишен от вяра, но той може да избира към какво да я насочи. Безверието не е липса на вяра, а вяра в нищото. Вярата, вложена в илюзии, не се лишава от силата си, защото чрез нея Божият Син се убеждава, че е бил силен. Така той не вярва в себе си, но силно вярва в илюзиите по отношение на себе си. Защото вярата, възприятията и убежденията са създадени от теб като средства да загубиш сигурност и да откриеш греха. Тази безумна посока е била избрана от теб и вярвайки в избраното, ти си онова, което желаеш.

6. Светия Дух използва по Свой начин всички средства, с които ти си се стремил към греха. Но той ги използва по начин, който отдалечава от греха, защото Неговата цел е противоположна. Той вижда средствата, които използваш, но не и целта, заради която си ги създал. Не ти ги отнема, защото ги цени като средства да постигне онова, което желае за теб. Ти си породил възприятията, за да избираш между своите братя и да търсиш заедно с тях греха. Светия Дух използва възприятията като средство да те научи, че визията на едно свято взаимоотношение е всичко, което желаеш да видиш. Тогава ще повярваш в светостта, ще се стремиш към нея и ще бъдеш убеден в нея благодарение на този свой стремеж.

7. Ти започваш да вярваш във вътрешното виждане и да свързваш с него своите убеждения, когато всички средства, служили на греха, сега се пренасочват към светостта. Защото това, което си представяш за грях, е едно ограничение, а когато се опитваш да ограничиш един човек до тялото, това значи, че го мразиш поради своя страх. Отказвайки да му простиш, ти го осъждаш, свеждайки го до тялото, защото са ти скъпи средствата на греха. И така, ти вярваш в тялото и свързваш с него своите убеждения. Но светостта ще те направи свободен, премахвайки омразата като премахне страха, не като симптом, а като нейна причина.

8. Хората, които са готови да дадат освобождение на братята си от тялото, не могат да изпитват страх. Те са отхвърлили средствата на греха с избора си да позволят да се премахнат всички ограничения. Желанието им да гледат свято на своите събратя, им дава силна вяра и убеденост, така че да могат да прозрат далеч отвъд тялото като развиват вътрешното си виждане, а не го потискат. Но те са избрали преди всичко да осъзнаят до каква голяма степен онова, в което вярват, е ограничило техните разбирания за света и са пожелали да пренасочат силите си, ако им се даде друга гледна точка. Чудесата вследствие на това решение са също плод на вярата. Защото всички, които решат да отклонят поглед от греха, получават истинно виждане и биват изведени към светостта.

9. Хоратa, които вярват в греха, мислят, че Светия Дух изисква жертви, защото това е начинът на осъществяване на собствената им цел според техните представи. Братко, Светия Дух знае, че жертвата до нищо не води. Той не прави сделки. И ако се стремиш да Го ограничиш, ти ще Го намразиш, защото се страхуваш. Дарът, който Светия Дух ти е дал, е повече от всичко, което стои от отсамната страна на Небето. Сега е моментът да разбереш това. Нека твоето осъзнаване се прибави към вече единните съзнания. Това може да се постигне с вярата, която възлагаш на своя брат. Защото Онзи, Който възлюби света, го вижда в твое име без дори и петънце от грях – невинен и затова красив като Небето.

10. Твоята вяра в жертвата й е придала огромна сила в твоите очи, без да разбираш, че тя именно ти пречи да виждаш изобщо. Защото жертвата се принася от едно тяло спрямо друго тяло. Съзнанието само не би могло нито да поиска, нито да приеме жертва. А и тялото също. Замисълът се поражда в съзнанието, което се опитва да използва тялото като средство за осъществяване на греха, в който вярва пак съзнанието. Така всички, които придават стойност на греха, неизбежно вярват във връзката на съзнанието и тялото. И така, жертвата неизбежно става средство за налагане на ограничение и омраза.

11. Смяташ ли, че Светия Дух е засегнат от това? Той не се отказва от Своята цел да те изведе от него. Ти си представяш, че за твое добро Той ти налага лишения. Но „доброто” и „лишения та” са противоположни и не могат да се свържат смислено. Все едно да твърдиш, че луната и слънцето са едно и също, защото се появяват нощем и денем и следователно са свързани. Но появата на едното е винаги знак за изчезването на другото. Невъзможно е това, което носи светлина, да бъде едно и също с другото, което се вижда само на тъмно. И никое от тях не изисква да се жертва другото. Но всяко зависи от отсъствието на другото.

12. Тялото е създадено, за да бъде жертва на греха и в неговия мрак продължава да се вижда по този начин. Но в светлината на истинното виждане то изглежда съвсем различно. Ти имаш основание да вярваш, че тялото ще послужи на целта на Светия Дух и ще му придадеш сила да помогне на слепите да прогледнат. Но те проглеждат и виждат отвъд тялото, също като теб. Вярата ти в тялото и убежденията, свързани с нея, произхождат от нещо отвъд тялото. Ти си пренесъл вярата, убежденията и възприятията от съзнанието върху тялото. Върни ги сега към онова, което ги е породило и което може да ги използва, за да се спаси от породеното.
IV. Страхът да обърнеш поглед към себе си

1. Светия Дух никога не би започнал да те учи, че си греховен. Той ще поправи грешките, но това не поражда страх. Всъщност ти се страхуваш да се обърнеш към себе си и да видиш греха, за който си мислиш, че съществува в теб. Но не бива да се страхуваш. Егото смята за напълно уместен страха във връзка с греха и гледа на него благосклонно. То не се бои да ти внушава чувството на срам. То не изпитва съмнение по отношение на вярата и убедеността ти в греха. Затова и неговите храмове са непоклатими. Твоята вяра в съществуването на греха е свидетелство, че ти желаеш той да съществува. Тъкмо това изглежда е причина за страха.

2. Помни, че егото не е само. Властта му е ограничена и то се бои от своя неведом „враг”, Когото не може дори да види. То гръмко те увещава да не се вглеждаш в себе си, защото погледът ти ще падне върху греха и Бог ще те накаже със слепота. Вярвайки в това, ти не се обръщаш към себе си. Но тайният страх на егото, както и на теб, който му служиш, съвсем не е този. Гръмко егото изтъква колко е страшно да погледнеш греха в себе си - но някак прекалено гръмко и прекалено често. Защото зад този непрестанен вик и неистови заявления, то никак не е сигурно в това. Зад страха да се вгледаш в себе си поради греха, стои един друг страх, от който егото наистина потръпва.

3. Ами ако се вгледаш в себе си и не видиш никакъв грях? Това е „опасен” въпрос, който егото никога не задава. И ти, който го задаваш сега, толкова сериозно застрашаваш цялата защитна система на егото, че то престава да се прави на твой приятел. Онези, които са се присъединили към своите събратя, са се откъснали от убеждението, че се отъждествяват с егото. Светите взаимоотношения са тези, при които ти се съединяваш е онази частица от себе си, която е истинна. И вярата ти в греха е вече разклатена и ти не гледаш с такава неохота на възможността да се обърнеш към себе си, без да съзреш грях.

4. Освобождението ти е все още частично; все още то е ограничено и незавършено, но все пак родено в теб. Без да бъдеш напълно безумен, ти вече си готов до голяма степен да видиш безумието и да си дадеш сметка за него. Вярата ти обхваща по-дълбоки вътрешни пластове в теб, минавайки покрай безумието и съединявайки се с разума. А онова, което разумът ти говори, егото отказва да чуе. Целта на Светия Дух се приема от онази част от съзнанието, зa която егото нищо не знае. Нито пък знаеш ти. И все пак, тази част, с която ти се отъждествяваш сега, нe се бои да се вгледа в себе си. Грехът на нея не й е познат. Та как иначе би била готова да види в целта на Светия Дух своя цел?

5. С тази своя страна ти си видял своя брат и си го разбрал съвършено от самото начало на времето. И тя нищо друго не желае, освен да се съедини с него и да бъде отново свободна, както някога е била. Тя е очаквала раждането на свободата; да стигнеш до това да приемеш освобождението. Сега разбираш, че не егото се е присъединило към целта на Светия Дух и следователно, трябва да има нещо друго. Не си мисли, че това е лудост. Защото това говори разумът и то следва напълно логично от всичко, което си научил досега.

6. В учението на Светия Дух няма никакво противоречие. Той е логиката на разумните. Ти си почувствал безумието на егото без да се изпълниш със страх, защото си предпочел да не го споделиш. Понякога още се подвеждаш от него. Но когато си по-близо до здравия разум, сърцето ти вече не се свива от ужас пред неговите брътвежи. Защото разбираш, че не желаеш даровете, които то ти отнема в своята ярост от „безцеремонното” ти желание да обърнеш поглед към себе си. Все още са останали някои дрънкулки, които ти се струват блестящи и желани. Но ти не би „продал” Небето, за да ги имаш.

7. И ето че егото наистина е уплашено. Но онова, което то чува в своя страх, другата страна чува като най-сладостна музика - мелодията, за която е копняла още от първия миг, когато егото е проникнало в твоето съзнание. Слабостта на егото е нейната сила. Песента на свободата, която възнася хвала на един друг свят, носи надежда за мир. Защото тя е спомен за Небето и се вижда, че най-сетне Небесното Царство е настъпило на тази земя, от която властта на егото го е отблъснала толкова отдавна. Небесното Царство е настъпило, защото е намерило свой дом в твоите взаимоотношения на земята. И земята вече не може да отнеме онова, което е дадено на Небето и принадлежи на твоето съзнание.

8. Погледни ласкаво своя брат и си спомни, че слабостта на егото се открива в очите и на двама ви. Това, което то се стреми да раздели, се е свързало и съчетало и гледа на егото без страх. Ти, дете, което си невинно и неопетнено от грях, следвай в радост пътя към сигурността. Не позволявай страхът да те дърпа назад, с безумното твърдение, че съмнението ти дава сигурност. Това е безсмислица. Има ли значение колко гръмко се заявява? Нещо, което е лишено от смисъл, не става по-смислено от това, че се повтаря и вдига шумотевица. Тихият път е открит. Следвай го щастливо и не се съмнявай в нещо, което е безспорно.
V. Предназначението на разума

1. Възприятието е избирателно - то изгражда видимия свят за теб. То буквално го подбира според насоките на съзнанието. Големината, формата и светлината сигурно се подчиняват на определени закони, ако са постоянни всички други елементи. Но те не са. Защото е далеч по-вероятно да намериш онова, което търсиш, а не което предпочиташ да пренебрегнеш. Тихият Божи Глас не е заглушен от пронизителните вопли и несвързани бълнувания на егото за всички, които са готови да Го чуят. Възприятието е избор, а не даденост. Но от този избор зависи повече, отколкото съзнаваш. Защото от гласа, който избереш да чуваш и картините, които предпочиташ да виждаш, зависи изцяло убеждението ти кой си. Възприятието свидетелства тъкмо за това убеждение, а не и за реалността. Но то може да те насочи при какви условия се осъзнава реалността и при какви не.

2. Реалността е такава, каквато е, независимо от теб. Но за да я осъзнаеш, е нужно твоето участие, защото осъзнаването на реалността е твой избор. Ако слушаш гласа на егото и виждаш според неговите насоки, ти неминуемо ще гледаш на себе си като нищожен, уязвим и уплашен. Ще изпаднеш в депресия и ще изпиташ комплекс за малоценност и усещане за лабилност и нереалност. Ще повярваш, че си беззащитна жертва на сили, които не можеш да овладееш и са далеч по-могъщи от теб. И ще мислиш, че светът, който си създал, направлява твоята съдба. Защото това ще отговаря на вярата ти. Но никога не допускай, че щом вярваш в това, то е реалност.

3. Съществува и друга перспектива на виждане и друг Глас, в който се състои твоята свобода, очаквайки само да я избереш. Ако вярваш в Тях, ще почувстваш в себе си едно друго „аз”. Това друго „аз” разглежда чудесата като нещо естествено. За него те са така прости и естествени, както е дишането за тялото. Те са естествен отговор на всяка молба за помощ - единственият му отговор. Чудесата изглеждат неестествени за егото, защото то не разбиpa как отделни съзнания могат да си въздействат. Те и не могат. Но съзнанията не могат да бъдат отделни. Другото „аз” напълно осъзнава това. Така то разбира, че чудесата не въздействат върху друго съзнание, а само върху твоето. Те винаги променят твоето съзнание. Друго съзнание не съществува.

4. Ти нe си даваш сметка до каква степен идеята за разделение възпрепятствала разума. Разумът е вложен в другото „аз”, което ти си отхвърлил oт съзнателната си активност. И нищо, което си допуснал до съзнателното, не е способно да прояви разум. Как може онази част от съзнанието, която е лишена от разум, да разбере какво е разумът и да осмисли информацията, която дава той? В него могат да се породят какви ли не въпроси, но ако главният въпрос произтича от разума, тази друга част на съзнанието няма да го зададе. Както всичко, което произтича от разума, основният въпрос е очевиден, прост и остава незададен. Но не мисли, че разумът не може да му отвърне.

5. Божият план за спасение нямаше да бъде установен без твоята воля и съгласие. Божият Син трябва да го приеме, защото е необходимо да получи, каквото Бог му е отредил. Защото Божията Воля не е различна от неговата и осъществяването й не зависи от времето. Затова онова, което те свързва с Божията Воля, съществува в теб и сега, защото е вечно. Ти трябва да си оставил място, което може да се обитава от Светия Дух и където живее Той. Той е там, откакто се е появила нужда от Него и е била удовлетворена още същия миг. Това щеше да ти каже разумът, ако беше готов да го чуеш. Но очевидно логиката на егото не е такава. Чуждата на разума природа на егото е доказателство, че няма да намериш отговора в него. Но ако е така, то отговор съществува. А ако той съществува и има за цел твоята свобода, ти трябва да бъдеш свободен да го намериш.

6. Божият план е прост - никога не извежда до задънена улица и не си противоречи. Всяка Негова Мисъл се разгръща във всичко и това обхваща и твоята воля. Така че, трябва да съществува някаква част от теб, която познава Неговата Воля и я cподеля. Няма смисъл във въпроса дали съществува нещо, което е неизбежно да съществува. Но си струва да се запиташ защо не съзнаваш неговото съществуване - защото на този въпрос трябва да има отговор, ако трябва да се осъществи Божият план нa твоето спасение. А той трябва да се осъществи, защото неговият Първоизточник не познава незавършеност и непълнота.

7. Къде може да се търси отговора, ако не в Първопричината. И къде си ти, ако не там, където е този отговор? Твоята Самоличност, която е истинско Следствие на тази Първопричина също както отговорът, трябва да бъде единна и свързана. О да, ти знаеш това и не само това. Но всяка частица познание е заплаха за процесите на дисоциация в същата степен, в която и цялото познание. И познание като цяло идва с която и да е частица от него. Ето онази частица познание, която можеш дa приемеш. Ти можеш да видиш онова, което ти посочва разумът, зaщото свидетелствата в негова полза са ясни. Само напълно безумните могат да ги пренебрегнат и ти вече си преодолял това състояние. Разумът сам по себе си е средство, което служи на Светия Дух. Това средство не е изтълкувано по новому и пренасочено в друго русло от целите на греха, както е станало с всички други средства. Защото разумът е отвъд пределите на средствата, достъпни на егото.

8. Вярата, възприятията и убежденията могат да бъдат погрешно насочени в служба на великия измамник, също както и на истината. Но разумът няма място там, където е безумието, и не може да се приспособява в служба на неговите цели. Вярата и убежденията в състояние на безумие са много силни и насочват възприятията към онова, което съзнанието цени. Но разумът не участва в тези процеси. Защото, ако разумът се включи, възприятието ще отпадне веднага. Няма разум в безумието, защото то зависи изцяло от липсата на разума. Егото не го използва никога, защото не знае за съществуването му. Онези, които са само частично засегнати от безумието, имат достъп до разума и само те имат потребност от него. Познанието не е зависимо от разума, а безумието го изключва.

9. Онази част от твоето съзнание, където е разумът, е посветена по твоя воля в съчетание с волята на Отца на преодоляване на безумието. Тя едновременно приема и осъществява целта на Светия Дух. Разумът е чужд на безумието и онези, които го използват, са се сдобили със средства, които не могат да бъдат използвани за грях. Познанието е далеч отвъд всяко постигане. Нo разумът може да послужи да се отворят онези врати, които ти си затворил пред познанието.

10. Ти вече си много близо до това. Пренасочил си вярата и убежденията си и си поставил въпроса, който егото никога нe би поставило. Разумът не ти ли подсказва, че този въпрос произтича от нещо, което не познаваш, но сигурно ти принадлежи? Вярата и убежденията, поддържани от разума, не могат да не те изведат към промяна на възприятието. И при тази промяна се открива пътят на вътрешното виждане. Вътрешното виждане се разгръща отвъд самото себе си, както целта, на която служи, и всички средства за нейното осъществяване.
VI. Разумът в противовес на безумието

1. Разумът не вижда грях, но грешки, водейки към тяхното поправяне. Той не цени тях, а поправянето им. Разумът говори, че когато смяташ, че вършиш грях, ти всъщност отправяш зов за помощ. Но ако не приемеш помощта, за която молиш, няма да повярваш, че можеш да окажеш такава помощ и на другите. И няма да окажеш тази помощ, като с това поддържаш същото убеждение. Защото всяка непоправена грешка ти внушава заблуда относно твоята способност да поправяш своите грешки Ако си способен да поправиш грешките си, но не проявяваш тази способност, ти отричаш тази сила в себе си и в своя събрат. А ако и той споделя това убеждение, и двамата ще се смятате за обречени. Можеш да спестиш това на себе си и на него. Защото разумът разчиства пътя на изправлението не само за теб.

2. Ти не можеш нито да се поправиш, нито да откажеш да се поправиш без своя брат. Грехът настоява, че можеш. Но разумът ти говори, че не можеш да разглеждаш своя брат и себе си греховни и да възприемаш другия като невинен. Кой възприема себе си за виновен и в същото време вижда един невинен свят? И кой може да възприема света като греховен и да разглежда себе си отделно от него? Греховността поддържа различието между теб и твоя събрат. Но разумът те уверява, че това трябва да е погрешно. Щом двамата с брат ти сте свързани, може ли мислите ти да засягат само теб? И възможно ли е мисли, които проникват в това, което изглежда твое, да не окажат въздействие върху всичко, което е наистина твое? Щом съзнанията са свързани, това е невъзможно.

3. Човек не е независим от това, което мисли, както Бог не мисли без Своя Син. Такова нещо е възможно само ако и Двамата бяха в плът. И нито едно съзнание не би могло да мисли само за себе си, освен ако тялото е тъждествено на съзнанието. Защото само телата могат да бъдат отделни и следователно нереални. Домът на безумието не може да бъде дом на разума. Но ако видиш разумното, съвсем е лесно да напуснеш дома на безумието. Ти не напускаш безумието като отидеш някъде другаде. Напускаш го просто като приемеш разума на мястото на безумието. Безумието и разумът виждат едни и същи неща, но със сигурност гледат на тях по различен начин.

4. Безумието е агресия срещу разума, която го изтласква от съзнанието, за да заеме неговото място. Разумът не проявява агресия, а идва на мястото на безумието тихо, ако безумието реши да се вслуша в него. Но безумните не знаят какво искат, защото са убедени, че виждат тялото и тяхното безумие им внушава, че то е реално. Разумът е неспособен на това. И ако защитаваш тялото противно на разума, няма да познаеш нито тялото, нито себе си.

5. Ти не си разделен от своя брат чрез тялото и ако мислиш така, това е безумие. Но то обслужва дадена цел и си представя, че разполага със средствата да я постигне. Безумие е да разглеждаш тялото като преграда между онова, което разумът говори, че е единно. И ако чуваше гласа на разума, нямаше да виждаш тялото. Какво може да разделя неразделното? А щом не може нищо в него да се вклини, как нещо, което прониква една негова част, да не прониква и всичко останало? Разумът ще ти обясни това. Но помисли какво трябва да признаеш за целта.

6. 
   Ако избереш греха вместо изцелението, ти осъждаш Божия Син на нещо, което никога не
   

6. 
   Нито твоят събрат, нито ти можете да бъдете нападнати поотделно. Но също така и никой
   

8. В единението с брат ти е твоето спасение - Небесният дар, a не дарът на страха. Нима Небето ще ти се стори тежко бреме. В състояние на безумие, да. Но каквото вижда безумието, трябва да се разпръсне от разума. Разумът те уверява, че Небето е всичко, към което се стремиш. Вслушай се в Този, Който говори с разум и привежда твоя разум в съзвучие с Неговия. Бъди готов да използваш разума като средство, чрез което Той да те напътства да избегнеш безумието. Не се крий зад безумието, за да избегнеш разума. Онова, което безумието цели да скрие, Светия Дух показва, за да може всеки с радост да го види.

9. Ти си спасителят на своя брат. Той е твоят спасител. Разумът е наистина щастлив да ти засвидетелства това. Този благороден план е проникнат с любов от Любовта. А всичко, което е в плана на Любовта, е подобно на Нея в следното: Бидейки всеединна, Тя се стреми да научиш, какъв трябва да бъдеш ти. И бидейки единен с Нея, дава ти се да даряваш онова, което тя ти е дарила и продължава да дарява. Отдели поне миг, за да приемеш с радост онова, което ти се дава да дариш на своя брат и научете заедно какво ви е дарено. Да даряваш не е по-благословено, отколкото да получаваш. Но не е по-малко благословено.

10. Божият Син е винаги единен в Божието благословение. И когато ти отправя благодарност за това, че си го благословил, разумът ще ти подскаже, че благословението не е отминало и теб. Неговата признателност ти напомня за благодарността на Отца към теб, че Му даваш завършеност и пълнота. И само така разумът ти позволява да разбереш каква е твоята същност. Отца е близо до теб, както твоят брат. Но има ли нещо по близко до теб от твоето Аз?

11. Властта, която имаш над Божия Син, не е заплаха за неговата реалност. Тя е свидетелство за нея. Къде би намерил свобода, ако не в себе си, щом вече е свободен? И кой друг, ако не той самият може да се лиши от свобода, щом сам си я отрича? Бог не е за подигравка; и Неговият Син не може да бъде затворен, освен по свое желание. И по свое желание се освобождава. В това е неговата сила, а не слабост. Той зависи само от себе си. И когато прояви милост към себе си, той е свободен. Но когато предпочита да се осъди, остава затворник и чака окован да оправдае себе си, за да получи свобода.
VII. Последният въпрос, неполучил отговор

1. Не виждаш ли, че цялото ти нещастие идва от странното убеждение, че си безсилен? Безсилието е цената на греха. Да бъдеш безпомощен - това е условието на греха, единственото изискване, за да повярваш в него. Само безпомощният може да вярва в греха. Самовъзвеличаването не привлича никого, освен нищожните. И само тези, които са повярвали в своята незначителност, могат да виждат нещо привлекателно в самовъзвеличаването. Предателството спрямо Божия Син е самозащитата на онези, които не се отъждествяват с него. A човек е или с него, или против него - или го обичаш, или го нападаш; съхраняваш неговото единство или то виждаш разбит и унищожен от своята агресия.

2. Никой не вярва, че Божият Син е безсилен. И онези, които се считат за безпомощни, твърдо вярват, че не са Божият Син. Какво друго биха могли да бъдат, ако не негови врагове? И какво могат да правят, освен да съперничат на неговата сила и това да ги накара да се плашат от него? Те са мрачни, безмълвни и уплашени, самотни и отчуждени, страхуващи се, че Божият Син има силата да им нанесе смъртен удар и надигат своята немощ срещу него. Те се присъединяват към армията на безсилните, за да поведат срещу него своята война на отмъщение, злост и горчивина, за да стане той един от тях. И тъй като не знаят, че са единни с него, така и не разбират към кого е насочена омразата им. Наистина представляват жалка армия и всеки е еднакво готов да нападне брат си или да се обърне срещу себе си, както и да си спомни, че са се чувствали обединени от обща цел.

3. Неистови, гръмки и силни изглеждат силите на мрака. Но те не познават своя „враг”, а само омразата си към него. Омразата ги е събрала, но не ги е свързала помежду им. Защото ако се бяха свързали, омразата щеше да бъде невъзможна. Армията на безсилните трябва да се разпусне в присъствието на силата. Силните никога не са предатели, защото нямат нужда от илюзията за сила и от разиграването на тази илюзия. Как би действала една армия насън? Всичко може да се очаква от нея. Може да я сънуваш да атакува всекиго с всичко. В сънищата няма логика. Цветето се превръща в отровно копие, детето става великан, а мишката реве като лъв. Любовта бързо се обръща в омраза. Това е не армия, а лудница. Онова, което изглежда планирана атака, е безредие.

4. Армията на безсилните е наистина немощна. Тя не притежава нито оръдия, нито враг. Да, тя може да преброди целия свят в търсене на враг. Но не може да намери нещо, което не съществува. Да, може да й се присъни, че е открила врага, но той ще се преобрази още докато го напада и тя веднага ще се спусне да търси друг и няма да се спре пред никоя победа. И докато бяга, тази армия се обръща срещу самата себе си и й се струва, че е зърнала най-големия си враг, който винаги убягва от смъртоносната й атака, превръщайки се в нещо друго. Как подъл й се струва този враг, променяйки се така, че е невъзможно дори да го познае.

5. Но омразата се нуждае от прицел. Не може да има вяра в греха, ако не съществува враг. Нима човек, убеден в съществуването на греха, би се осмелил да повярва, че няма врагове? Кой би признал, че никой не е причина за неговото безсилие? Разумът определено би го призовал да спре да търси нещо несъществуващо. Но преди това трябва да има готовност да види един свят, където враг не съществува. Не е необходимо да разбира как да го види. Не е нужно дори да се опитва да разбере. Защото ако се съсредоточи върху онова, което не може да разбере, само ще подчертае своята безпомощност и ще допусне грехът да му внуши, че врагът е самият той. Но нека само да си зададе въпросите, които трябва сам да разреши, за да стане това:

6. Сигурно вече си си дал отговор на първите три въпроса, но още не и на последния. Защото той все още ти изглежда страшен и различен от останалите. Но разумът ще те убеди, че всички те се свеждат до едно и също. Казахме, че тази година ще подчертаем тъждеството на нещата, които са тъждествени. Последният въпрос, на който трябва да си отговориш накрая все още продължава да крие заплаха, каквато останалите вече не притежават за теб. И тази въображаема разлика свидетелства за твоето убеждение, че истината е може би врагът, който все още ти предстои да откриеш. Това изглежда е последната ти надежда да откриеш греха и да се откажеш от силата.

7. Не забравяй, че изборът между греха и истината между безсилието и силата, е изборът дали да нападнеш, или изцелиш. Защото изцелението идва от силата, а агресията - от безсилието. Не можеш да желаеш изцелението на човека, когото нападаш. А когото би изцелил, е човек, когото би предпочел да спасиш от агресия. Какво друго е това, ако не изборът да го видиш с очите на тялото или да позволиш да ти се разкрие чрез вътрешно виждане? Как това решение ще доведе до съответните последици не е твой проблем. Твоят избор се свежда до онова, което желаеш да видиш. Този курс се занимава с причината, а не със следствието.

6. 
   Помисли как би отговорил на последния останал въпрос. И нека разумът ти подскаже, че
   

6. 
   Този е единственият избор ти избор, условието на всичко ставащо. Не е от значение как се
   

10. Защо е толкова важен заключителният въпрос? Разумът ще ти каже защо. Този въпрос съвпада с другите три, но не във времето. Останалите три са решения, които могат да се вземат, да се отменят и отново да се вземат. Но истината е постоянна, тя предполага такова състояние, в което колебанията са невъзможни. Ти можеш да пожелаеш свят, който да ръководиш, а не той теб и после да си промениш мнението. Можеш да пожелаеш да бъдеш силен вместо безпомощен и да загубиш това желание при най-малкия намек за грях, който те увлече. И можеш да пожелаеш да видиш един безгрешен свят и да оставиш “врага” да те изкуши да погледнеш през очите на плътта и да промениш своето желание.

11. По съдържанието си всички тези въпроси са еднакви. Защото всеки от тях пита дали си готов да замениш света на греха с онова, което вижда Светия Дух, защото то е отреченото от греховния свят. И зaтова онези, които виждат грях, виждат само отрицанието на реалния свят. Последният въпрос внася постоянство към твоето желание да видиш реалния свят и по този начин това твое желание се превръща в единствено. Отвръщайки положително на последния въпрос, ти влагаш искреност във вече взетите решения по тези въпроси. Защото едва тогава отхвърляш възможността за пореден път да промениш своето решение. Когато вече не искаш това, на всички други въпроси е даден отговор.

12. Защо смяташ е тази несигурност, че си получил отговор на останалите три въпроса? Щеше ли да се налага да бъдат задавани толкова често, ако бяха получили своя окончателен отговор? Докато не се направил последният избор, отговорът що бъде и „да”, и „не”. Защото ти си отговорил с „да”, без да разбираш, че „да” означава противоположното на „не”. Никой не избира обратното на това, което го прави щастлив, но може да го направи несъзнателно. И ако разглежда щастието си като нещо променливо - веднъж едно, после друго, а трети път бегла сянка, несвързана с нищо - той наистина прави избор, който отрича неговото щастие.

13. Убягващо щастие или някаква форма на променливо щастие, която зависи от времето и пространството, е илюзия, лишена от смисъл. Щастието трябва да бъде постоянно, защото за да се постигне, трябва да се откажеш от стремежа към непостоянство. Не можеш да изпитваш радост, освен чрез постоянно истинно виждане. А постоянното истинно виждане се дава само на желаещите постоянство. Желанието на Божия Син притежава такава сила, която доказва, че греши всеки, който се смята беззащитен. Каквото пожелаеш, това ще виждаш и смяташ за реално. Мисълта има силата да дава свобода и да убива. И няма мисъл, която може да се откъсне от съзнанието на мислещия и да не му окаже въздействие.
VIII. Вътрешната промяна

1. Но дали в такъв случай мислите са опасни? По отношение на телата, да! Мислите, които сякаш убиват, внушават на този, който има такива мисли, че може да бъде убит. И когато приеме такъв урок, той „умира". Преминава от живот към смърт последното доказателство, че цени непостоянното повече от постоянството. Сигурно си е представял, че се стреми към щастие. И все пак, не го е пожелал, защото то е истина и следователно трябва да бъде постоянно.

2. Постоянството на радостта е условие, което е съвсем чуждо на твоето разбиране. Но ако можеше дори да си представиш това състояние, ти щеше да се стремиш към него дори и без да го разбираш. Няма изключения в постоянството на щастието нито промяна от какъвто и да било характер. То е непоклатимо, каквато е Любовта на Бог към Неговото творение. Щастието е сигурно в своето истинно виждане, както Творецът в Своето познание, и гледа и вижда еднакво всичко. То не вижда ефимерното, защото желае всичко да бъде като него и го вижда такова. Нищо не е в състояние да наруши неговото постоянство, доколкото собственото му желание е непоколебимо. То идва неизменно за онези, които виждат колко е съществен последният въпрос за останалите, както и мирът идва за онези, които са предпочели да лекуват, а не да съдят.

3. Разумът говори, че не можеш да бъдеш непостоянен в молбата си за щастие. Щом получаваш всичко, което желаеш и щом щастието е постоянно, нужно е да помолиш за него само веднъж, за да го имаш завинаги. Ако не винаги изпитваш щастие, имайки предвид неговата същност, това означава, че не си го поискал. Защото човек не може да не отправи молба за нещо желано, обещано му от силата, която го дарява. Той може да греши по отношение на онова, за което моли, както и къде и от кого. Но ще отправи молбата си, защото желанието е молба, изхождаща от този, на когото Всевишният не отказва отговор. Бог вече му е дал всичко, което желае. Но ако изпитва несигурност в нещо, Бог не може да му го даде. Защото докато е несигурен, той не го желае, а Бог дава в пълнота, само когато дарът Му бъде приет.

4. Ти, който осъществяваш Божията Воля и си Неговото щастие, и чиято воля е могъща като Неговата - могъщество, което не се изгубва в твоите илюзии, помисли внимателно защо още не си решил как да отговориш на последния въпрос. Отговорът ти на другите въпроси е дал възможност да ти се помогне да бъдеш отчасти здравомислещ. Но въпреки това последният въпрос е, който реално изисква отговор, за да постигнеш напълно здрав разум.

5. Какво е Светия миг, освен Божията молба към теб да разбереш какво Той ти е дарил? Тук е великият призив към разума -осъзнаването на онова, което е винаги на разположение, за да се види щастието, което може да бъде винаги твое. Тук е постоянният мир, в който можеш да живееш вечно. Тук ти се разкрива всичко онова, което е било отхвърлено чрез собственото ти отрицание. Защото тук най-сетне получава отговор последният въпрос и се дава онова, за което си помолил. Тук бъдещето е сега защото времето е безсилно, защото си пожелал онова, което никога няма да се промени. Защото си помолил нищо да не застава между твоите свети взаимоотношения и осъзнаването на тяхната святост.