Подходи на изучаване на лидерството

В теорията са възприети три подхода (модела) за изследване на лидерството: подход на личностните черти, поведенчески подход и ситуационен подход.

Подход на личностните черти- разглеждане на лидера като резултат от неговите физически или психични характеристики, които му дават определено превъзходство над другите.

Според теорията за „великия човек”, която е доминирала в миналото, подходът е от гледна точка на личните качества, които притежава лидерът. Качества и характеристики на личността, които са важни, за да бъде индивидът лидер. Те най-общо могат да бъдат представени така: физически: характеристики: възраст, височина, тегло; интелигентност: познания, способности, интелект, справедливост; биографични: социален статус, опит, образование; характеристики, свързани с работата: инициативност, настоятелност, отговорност, стремеж към успех; личностни характеристики: бързина, доминантност, открит характер, агресивност, независимост, решителност, ентусиазъм, убеденост в собствената правота, авторитарност.

Едва през 1948 г. Ралф Стогдил стига до извода, че лидерът от средна величина превъзхожда средния човек в неговата група по отношение на: интелект; знания; сигурност при изпълнение на отговорни дейности; активност при участие в обществените процеси; социално-икономически статус.

Едвин Гизели, виден изследовател на лидерството, посочва осем персонални черти и пет мотивационни характеристики, които счита за особено важни за лидера.

Персонални черти са: интелигентност; инициативност; способност да ръководи; увереност в себе си; сходство със своите подчинени; решителност; мъжственост/женственост; зрелост.

Мотивационни характеристики са: потребност от сигурност за работата; нужда от финансово поощрение; потребност от власт над другите; нужда от самоутвърждаване; потребност от положение в службата.

Гизели съставя тест за диагностика на личността с 64-точкова таблица, известна по-късно като „скала на Гизели”. Той стига до извода, че най-характерната черта на мениджърския успех е ръководната способност, т.е. умението да насочва работата на другите, да организира и обединява дейността и поведението за постигане на целите. Следващи по значение са: потребността от професионален растеж, интелектуалните способности, потребността от самоутвърждаване, решителността и самоувереността.

През по-късен етап някои теоретици в това направление чрез изследвания подчертават, че за лидера могат да бъдат присъщи и черти, придобити чрез обучение и практически опит.

Към подхода за личностните черти трябва да се отнесат и така наречените теории за харизматичното лидерство. Идеите за лидерството се разглеждат като харизма Лидерският феномен тук се свързва с омагьосващото въздействие и властната заразителност на поведението на лидера. Лидерството по природа е ориентирано към бъдещето, включва идея за „напред”, за „водене” в бъдещето.

Реторичните умения са всъщност вторият личностен фактор на харизматичното лидерство. Често срещани във връзка с това са инструменти като: метафори, аналогии, митове, умение за „смесване” на недоволството от настоящето с привлекателна представа за бъдещето; умела употреба на речеви техники. Имиджът и умението да се внушава доверие също не са за подценяване като фактор на харизмата.Те съумяват да бъдат възприемани като изключително способни, необикновени, гениални, успяващи, силни независимо от степента на реалното им покритие. Няма рецепта за постигане на този ефект, но за целта се използват средства като: демонстриране на жертвоготовност в името на интересите на последователите, умело самоизтъкване,убедително артистично преувеличаване на собствения принос и други. Колкото повече човек се учи да вярва в себе си, толкова повече затвърждава лидера в себе си.

Поведенски (бихевиористки) подход на изследване на лидерството- нарича се още подход за определяне стила на ръководство, тъй като поведението намира израз в конкретизиране на различни стилове на ръководство.

Успешното лидерство е ефективно използване на междуличностното влияние за постигане на целите на фирмата. Лидерът успява чрез методите, чрез подходите, които използва, да влияе на групата. Приносът на поведенския подход в теорията за лидерството намира израз в многостранния анализ на поведението на мениджъра и в класификацията на стиловете на ръководство. Стилът на ръководство се дефинира като определен маниер на поведение на мениджъра, чрез който влияе и стимулира подчинените за изпълнение на целите на търговската фирма.

Поведенският подход на изследване на лидерството се разделя на три относително обособени етапа, „разположени” във времето на тяхното доминиране: теории за етапа на ръководство, лидерство, фокусирано върху производствените задачи или върху персонала на фирмата; модел на мениджърска решетка.

През първия етап се създава класическата класификация на стиловете на ръководство- авторитарен, демократичен и либерален. В теоретичен план стилът на ръководство се разглежда като цялостна, относително устойчива система от способи и методи за въздействие, която притежава вътрешно единство и осигурява ефективно изпълнение на фирмената стратегия и политика.

Авторитарният стил се определя с единовластие и изявена дистанция между ръководител и подчинен. За него са специфични и методите на ръководство- администриране, груба намеса в работата на сътрудниците, контрол, основан на силата на властта. Указанията и разпорежданията са кратки, прями и категорични, без да се отчитат индивидуалните особености на конкретната личност. Такива ръководители създават напрежение в съвместната дейност, потискат инициативата, а реалният емоционален вакуум „замъглява” корективното поведение, стремежът към незачитане мненията на подчинените.

Като цяло обаче той е неприемлив за мениджмънта- влияе отрицателно върху микроклимата, потиска инициативата, създава недоверие, напрежение и текучество на кадрите. Деспотичността води и до рязко снижаване на производителността, до апатия и желание да се напусне избраната професия.

Демократичният (колективният) стил на ръководство е присъщ на демократичния тип мениджъри. Характерни за него са бодрият тон на общуване и колективното начало в съвместната дейност. Специфични са и методите на работа: колегиалност при обсъждане на основните проблеми, желание да се предизвиква и поддържа творческа инициатива. Движеща сила при демократичния стил на ръководство са колективното решение на стопанските проблеми, високата взискателност, съчетана с уважение на всяка личност. Създава благоприятни условия за удовлетвореност от съвместната трудова дейност. Успоредно с това съчетаването на взискателността с взаимното уважение развива самостоятелността на отделната личност. Обобщено, демократичният стил се отличава с механизми на влияние, свързани с потребности от по-висок ранг. Той позволява в по-висока степен на децентрализация на пълномощията, сътрудниците Вземат активно участие при разработка и вземане на управленски решения. Този стил гарантира и ефективен контрол върху съвместната дейност.

Типична за либералния стил на ръководство е тенденцията към намаляване на отговорността от взетите управленски решения. Поведението на мениджъра, възприел този стил, се отличава със стремеж да бъде рядко с подчинените, да избягва конфликтите и рисковете в бизнеса. Независимо от положителните черти, сред които е предоставянето на самостоятелност в дейността, този стил е невъзможно да се използва в търговско -стопанската практика. Пасивната роля на мениджъра, както показват изследванията, често довежда до пълна дезорганизация в съвместната дейност.

Първият етап на изследване- за ефективността на съвместната дейност трябва да се изпълняват едновременно две функции- първата е свързана с изпълнение на задачата или с решаване на стопанските проблеми, и втората е свързана с поддържане на групата или с решаване на социалните проблеми.

Наименованията на двата типа мениджъри са: ориентиран към хората- първият тип мениджъри считат човека за най-важния факторнапроизводството с неговите особености, нужди и амбиции; ориентиран към задачите (задълженията) - ориентираният към задачите мениджър съсредоточава усилията си към производството, към професионалните задължения и отговорности. Основната му цел е изпълнение на производствените програми.

Ефективен мениджър е този, който проявява едновременно интерес както към хората, така и към производството.

Поведенски подход- Блейк и Моутън, поставят началото на третия етап на поведенския подход на изследване на лидерството- управленска решетка , като включват пет основни стила на ръководство. На вертикалната ос на тях ранжират „грижата за човека” със скала от 1 до 9, а на хоризонталната ос със същата скала от 1 до 9 е ранжирана „грижата за производството”.

Ситуационен подход на изследване на лидерството. Усилията при този подход са насочени към разкриване на стилове на ръководство, които съответстват на определени бизнес ситуации. Общото в тези изследвания е разбирането за необходимостта от „гъвкаво” поведение, съответстващо на спецификата на конкретната ситуация.

Съществуват множество концепции за изследване на лидерството, обединени под наименованието „ситуационни". Те включват в определена степен анализ на ситуацията и оценка на условията, в които се проявява лидерството.

Най-значимите ситуационни модели са: алтернативна теория; лидерът да притежава възможности да променя ситуацията, а не стила, да адаптира ситуацията към спецификата на своя стил на ръководство; конкретизацията на личните качества- Фидлер осъществява чрез изследване на мнението;

Модел на Хаус и Мичъл (път-цел). Свързан е с мотивационната теория на очакванията и търси обяснение защо въздействието, насочено към мотивацията, удовлетвореността и производителността, е винаги положително. Моделът, известен в теорията като път-цел, се основава на твърденията, че индивидуалната мотивация зависи едновременно от очакванията за награда, от нейната ценност и привлекателност.

Като цяло през ранен и по-късен етап на развитие теорията път-цел диференцира четири измерения (стила) на лидерското поведение: подкрепящо лидерство - стил поддръжка; упътващо лидерство- инструментален стил; позволяващо лидерство; лидерство, насочено към постиженията.

Теория за Жизнения цикъл (съгласно този подход ръководителят може да подтиква подчинените си за постигане на целите и стратегията на фирмата, като им въздейства по целия път на изпълнение). Създателите Хърси и Бланчар извеждат двете измерения на лидерството - отношения към производствените задачи и отношения към персонала, като стил на ръководство в зависимост от зрелостта на работната сила. За зрелост на работната сила те приемат способността за поемане на отговорност, желанието за изпълнение на възложените задачи, образованието и опита в професионалната дейност. Зрелостта не е постоянна същност на работната сила и е винаги в синхрон със спецификата на задачите и възможностите за делегиране на права и отговорности.

Модел на Врум и Йетън. Този модел на изследване на лидерско поведение е свързан с проучване на участието на подчинение при вземане на управленски решения.

Моделът съдържа пет лидерски стила, които съответстват на различни степени на участие на подчинените при вземането на управленски решения. Те са:

Мениджърите решават проблемите и вземат решения самостоятелно, като използват наличната информация. Мениджърите получават необходимата информация от под­чинените, след това самостоятелно решават проблема. Мениджърите „свеждат" проблема до избрани сътрудници и търсят идеи от тях. След това вземат самостоятелно решени­ята, в които отразяват (или не) получените идеи.

Мениджърите споделят проблема със сътрудниците като група, възприемайки техните идеи и предложения. На основата на тях разработват решения, които отразяват в определена степен (не изцяло) предложеният на групата. Мениджърите споделят проблема с всички сътрудници. Заедно разработват и оценяват алтернативи от решения и постигат консенсус при избор на решение. Ефективността на стила на ръководство се оценява чрез показателите: значимост на решението; наличие на достатъчна информация и опит за вземане на решенията; степен на конкретизиране на проблема; възможност за съгласие на подчинените да осъзнаят необходимостта от успешно реализиране на взетото решение; степен на вероятност, в която подчинените възприемат адекватно решението, ако то е взето авторитарно; степен на мотивация да се постигат целите и стратегията на фирмата, ако се изпълняват задачите (се реализират решенията); наличие на конфликт между подчинените при избор на алтернативи на управленски решения.

Идеята за създаване на модела е той да бъде полезен за подобряване на процеса на вземане на управленски решения. Всеки показател се превръща във въпрос, който ръководителят задава при оценка на ситуацията. Ситуационният подход има водещо място в теорията на лидерството, практиката доказва неговата актуалност. Лидерството е свързано и с осъзнаване културните ограничения на един или друг стил на ръководство. Съществуват различия между стила на ръководството, предпочитани в отделни страни. Европейските страни се намират под влияние на традиции и са по-възприемчиви към авторитарното ръководство на американците. Японската култура от своя страна високо цени традициите и лоялността, поради което препоръчва активно участие на работниците при вземане на управленски решения.