Историко-географски изследвания на преподавателите от Великотърновския университет „Св. с. Кирил и Методий” на португалска тема

С повечето от тези преподаватели, които разработват португалската тема в своите исторически и географски съчинения, се познавам лично, още от времето, когато бях главен редактор на издателството на университета. През 2002 г. под научната редакция на доцентите Стефан Йорданов и Йордан Митев /сега професор/, се осъществява по-горе цитираната солидна книга „История на Португалия” от Жузе Ирману Сарайва. Йордан Митев, който разказва, че е специализирал в Португалия, написа един отличен предговор към книгата¹³⁸. Споделя, че със съдействието на португалското посолство и фондацията-спонсор след отпечатването е осъществена премиера на изданието в Националния дворец на културата в София. „Обстановката бе тържествена. Помня, че направих приветствие на португалски. Вълнувахме се всички. Португалците бяха възхитени, щом чуха тяхна реч, при това по такъв знаменателен повод!” – припомня си проф. Йордан Митев и изразява съжаление, че самият автор е бил възпрепятстван да присъства на столичната премиера. „История на Португалия” е дело на софийското издателство „Светулка 44”, но книгата е издадена с материалната подкрепа на лисабонската фондация „Калуст Гулбенкян”¹³⁹. Обемният превод от 540 страници е дело на Даниела Петрова и Владимир Драгнев¹⁴⁰.

Друг, по-млад преподавател, доцентът от Великотърновския университет С. Димитров, ми разказва за свои специализации в португалските университети в Куимбра и Миню и щом узнава за интереса ми към Лисабон, ми предоставя библиография от свои публикации на португалска тема – две книги плюс 14 студии и статии на географско-икономически теми, при това не само в български, но и в португалски научни издания¹⁴¹. С. Димитров защитава през 2007 г. докторат, свързан с развитието на земеделието в Португалия¹⁴², а през 2008 г. Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий” издава първата му цялостна книга на тема, свързана с географията на португалоговорещите страни¹⁴³, а през 2010 г. същото издателство публикува и книгата му „География на стопанството на Португалия”¹⁴⁴.

Ще припомня обаче, че още през 2000 г. великотърновското издателство „Фабер” издаде книгата на преподавателите от същия университет доц. Васил Дойков и проф. Атанас Дерменджиев „Португалия. Дъхът на Лузитания”¹⁴⁵ – една удобна и изпълнено с полезна информация, особено за пътуващите към този регион издание. Макар и географска по своята специфика, тази малка книга е плод и на лични наблюдения и пътувания на авторите из земите на Лузитания. Впрочем, тукашните студенти познават г-н Васил Дойков като пътешественик и автор на десетки публикации и книги на географска тематика. За това ми разказа неговата бивша студентка гл. ас. д-р Стела Георгиева, също посетила столицата Лисабон през май 2013 г. Тя допълва още, че в последното десетилетие преподавателите от катедра „География” на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” поддържат редовни връзки с университетите в Португалия, най-вече в лицето на професорите Атанас Дерменджиев и Стела Дерменджиева, доц. Васил Дойков и пр.

Разбира се, у нас има и други автори, писали за географията и икономическото развитие на Португалия¹⁴⁶.

Как обаче се преценява присъствието на имигрантите от бившите социалистически страни в науката? Разгръщам излизащия в Лисабон на руски език в. „Слово” и научавам как на практика във всеки институт, център, лаборатория присъстват имигранти от Източна Европа, предимно от Русия, Белорусия, Украйна, при това в сферата на природно-математическите науки; някои са получили стипендии за разработка на докторски дисертации, други работят заедно с португалски учени по съвместни проекти, удължават престоя си и в повечето случаи завинаги остават в Португалия¹⁴⁷. Може само да се съжалява, че седмичникът „Слово” не е отделил място за българската общност и тук, в португалската столица; изпитвам и известно съжаление, че не е отчетен реалният принос на българските учени специалисти тук, а съм убеден, че ги има, че присъстват не само като гурбетчии, като икономически гастербайтери в края на Европа и отвъд Лисабон. Би било добре, казвам си, докато крача покрай достолепните културни институции на брега на португалската столица, някой да се захване и да направи едно такова проучване в неговата цялост, та реално да се отчете българското участие под небето на Лузитания.

***

Приседнал в тихата привечер на брега на Лисабон, докато се взирам във синьозелените води на река Тежу и бялата яхта, която бразди залива срещу огромния кръст на Христос Властителя, края мен преминава група добре облечени тъмнокожи дами и господа на средна възраст, види се, поредната екскурзия с африкански туристи, което тук не е екзотично, а нещо в реда на нещата, нали и те са били част от великата колонизаторска територия на Португалия. От преводача разбирам, че идват от Ангола. Те ми се усмихват благо и аз също им махвам с река. И внезапно в съзнанието ми изплуват откъси от мой стар журналистически текст, публикуван в началото на демократичните промени.

„Куп причини имах да напусна Златарица – подхвана разказа си г-н Пенчо Чолаков. – Преди да замина в чужбина, изкарах подготвителния осеммесечен курс към „Техноимпекс” – София, със съдействието на министерството на народната просвета. Аз съм завършил история във Великотърновския университет и това ми помогна. Слава Богу, щях да преподавам любимата си специалност. За Ангола бях чувал от Васил Пенчев, преподавател по химия в Златарица… Изглежда той първи за толкова години от 1944 г. насам си беше опитал късмета с нещо подобно, та и аз хванах мерак. Васил беше ходил в Ангола, примерът беше даден, запалих се и скоро след изкарването на курса ми се усмихна късметът… На завършилите успешно курса в София изпращат документите в министерството на просветата в Луанда. Слава Богу, най-после щяхме да заминем. Макар че в София осем месеца се опитвах да усвоя португалския език, на такъв говорят и пишат книжовно анголците, действителността щеше да се окаже друга.

В Меланже всеки е настанен в тристаен апартамент, с печка на ток и на газ, с прилични мебели. Там няма студени дни, а шестмесечен сух и шест месечен влажен период. Разликата в температурите е много малка. През влажния период вали много дъжд. Комари колкото искаш. Много са опасни, защото разнасят малария. Някои от колегите по няколко пъти боледуваха от нея. Аз се опазих по чудо, с доста предпазни мерки. Вземах два пъти на ден профилактично хапчета; плодовете, закупени от пазара, обеззаразявах с калиев перманганат и с преварена вода. Преварявах водата за пиене най-малко 40 минути. Това ми помогна, защото от 18 българи само четирима не хванахме малария. Пък и там липсват лекарства, затова човек трябва да се пази много. Ежедневието беше почти еднакво… Сутрин водя лекции. Храната сам си приготвям за обяд. Следобед, та дори и вечер се подготвям за следващия ден. Особено през първите три месеца бях много зает, португалският още ме мъчеше и трябваше допълнително да го усвоявам. Добре че в час моите ученици проявяваха разбиране и дори ми помагаха за някои думи. Помагаха ми и познанията от предварителния курс в София, помагаха ми речниците, пък и колегите българи. Сам трябваше да изготвям всяка лекция, защото учебници липсват. Всичко си пишех, за да го систематизирам. После нещата потръгнаха.

Разбира се, човек на хиляди мили от родния край се чувства зле. Отначало поради голямата заетост нямах време да мисля за семейството, за приятелите, за онова, което бях оставил. Сетне взех да получавам писма и вестници, макар и да пристигаха с голямо закъснение. Научавах с изненада за големите промени в България. Но вечер, останех ли сам с четирите стени на стаята, усещах се подтиснат. Тежко е, започваш да си мислиш какво ли не, и се чувстваш тъй безсилен. Когато семейството ми дойде на гости, съпругата ми с двамата синове, които са студенти, усетих голямо облекчение. Доволен съм, че успях да им покажа тази далечна страна и хубавите неща в нея.

Тръгнах към неизвестното, като поемах голям риск, като се лишавах от доста неща. И най-важното, променях наопаки живота си. А това не е никак лесно. Но ме подтикваше от една страна нуждата, нали тъкмо бях влязъл в нов апартамент, имах да изплащам „борчове”. Сега, след осем месеца, смятам, че съм припечелил поне нещо. От друга страна, когато се канех да тръгвам, блазнеше ме мисълта да видя неизвестното, да открия нови светове за себе си, да пътувам по далечни пътища. И това много повече ме интересуваше от онова, което бих спечелил и което в крайна сметка не е чак толкова много, като си помисли човек колко от него отива в полза на държавата. Но няма как. Все пак успях да заведа домочадието и във Франция. Посетихме Париж, пихме бира на върха на Айфеловата кула. Научих добре португалския. Като се върнах, вземах и някои неща от Корекома. А утре наново поемам: Златарица – Рим – Луанда – Маланже. Нали ваканцията свърши…”¹⁴⁹

• 
  Момчета, знаем, че се справяте отлично и имате доста почитатели, и нашите хора ви харесват, пък и чуваме, певицата ви била много добра. Само че е време да си стягате багажа и да поемате обратно към България. Много скоро тук ще стане страшно, цяла Югославия ще се разтресе от война. Не искаме да ни тежите на съвестта, а разбираме, че и всички имате семейства, малки деца…
  

…Все пак да довърша за г-н Пенчо Чолаков. Негови съграждани, малко преди да замина за Лисабон, ме бяха подвели, че вече не е сред живите. Не повярвах. След завръщането си от португалската столица се обадих се на Радослав Радославов, също златарчанин и издател на две мои книги за революционерите от Априлското въстание Минко Радославов и Радко Радославов; той опроверга слуха и ме успокои – не се бой, твоят някогашен герой от Ангола е жив и здрав на вилата си в балканското селце Росно край Златарица. Не знаеш ти, той обикаляше света и още подир Ангола… И ми даде мобилния му телефон. Веднага звъннах. И истина, там, на Росно, си беше г-н П. Чолаков, макар и вече на седемдесет и две, в пенсия. Чух гласа му и се зарадвах. От дума на дума научих как след Ангола поел към ЮАР, установил се в Кейптаун, работил по добиването на мрамор и изкарал в строителния бизнес четири години, сетне се върнал в началото на новия век. Синовете му завършили. Обитавал със семейството и златаришкия апартамент, чийто борчове отдавна изплатил, за което, види се е помогнала и това негово пребиваване в Ангола, но повече го теглело към вилата. От Кейптаун докарал мраморна маса и я сложилв дворчето, та там, под цъфналите дръвчета; напролет щял да ме посрещне на чаша балканска ракия. Имал още много да ми разказва. И чакал книгата ми за Лисабон. Усетих как се усмихва в слушалката, както някога там, в златаришката редакция, под часовниковата кула.

Вечерта е време за пийване на португалско вино. Дали да е прочутият портвайн – виню ду порту? Или пък червено вино от областта Доро? Във винените зали на основания още през 1927 г. магазин за алкохолни напитки „Garrafeira National” на лисабонската улица Rua de Santa Justa 18 се натъквам на огромен асортимент вина. В прочутия винарски магазин има вина от няколко евро до няколко десетки евро, да речем „Гарафейра порто” – резерва от 1912 г. струва 790 евро; на същата цена е „Ферейра дона Антония”; предлагат се какви ли не асортименти – от Дом Периньон, през Маноела, Мучао, Куинта Вале дона Мария и пр. Вижда се, че част от асортимента е на фирмата от град Порту „Ферейра”. Тези, които са посетили Порту, разказват, че на място туристът се запознава с начина на правене на виното, дава му се да дегустира свeтли и тъмни вина. Предпочитам да разгледам „Garrafeira National”, но да купя нещо по-скромно. След разходката из винарския магазин, на път за хотела, се отбивам във вече познатото магазинче недалеч от Автономния лисабонски университет и пазарувам бутилка червен мавруд, който се оказва с вкус съвсем близо до нашенския. Продавачът се усмихва и казва, че ще ми хареса и че самият той си пийвал от него. Дори припомня с гордост, че още в началото на ХVIII век (1703) португалци и англичани сключили съюз за изнасяне на портвайн в Обединеното кралство, та и досега поданиците на британската корана са първенци в неговото потребление, но пък виню верди пият обикновените хора. Тук го наричат още „лудия цигулар”, познато е и под името „зелено вино” без захар и химични добавки, изнасяли го и в бившите колонии, дори в Русия¹⁵². Като любител на тази древна напитка съм вкусвал тежки вина от Южна Америка, но португалските, дори тези на умерени цени, си струва да се опитат, а в тези дни далеч от България е добре човек да си припомни и за майсторството на родните винари.

Пропуснах да отбележа, че Лисабон се слави и със своя институт по виното портвайн (Институт Ду Виню ду Порту). Той се помещава в приземния етаж на неголям дворец от XVIII век, недалеко от наблюдателната площадка Сан Педру де Алкантар, в района на квартал Байша. От площадката любопитният чужденец се любува на отсрещния хълм с крепостта Сан Жорже и прилежащия под него квартал, вижда се катедралата, продълговати старинни сгради с червени покриви част от синьозеления залив на река Тежу. В Институт Ду Виню ду Порту се съхраняват 6000 марки вино портвайн. В бара, който според някои тукашни ценители прилича на английски клуб, се дегустират над 300 нови и стари вина.

…Хубав сън на отворен прозорец, при упойващия въздух, нахлуващ на нежни невидими вълни от залива в едно с нощния бриз. Сутринта закусвам на маса, ограден от рояк прегладнели европейски дами на преклонна възраст. На шведската маса сякаш португалците са събрали гостоприемно от пиле мляко. Отминавам няколкото вида филета и печени колбаси, сирена и пълнозърнести хлебчета, които се изпичат на място, и се спирам при екзотичните плодове, които тук са в изобилие. Избирам си папая, която у нас доста рядко се появява по магазините, поставям още от пъпешите, дините и още няколко плода, които тук и в началото на май са в изобилие. На плодовете се радват всички, хонландките от съседната маса след натуралния сок от портокал, който усмихната португалка изцежда с машина пред очите им, и ободряващото ароматно кафе, вече разговарят весело и целият салон скоро зажужава като кошер с щастливи пчели.

Днес обаче бързам. С нетърпение се мятам на автобуса и поемам към панаирния комплекс на Експоʹ98, за който мечтая от няколко дни. Близо половин час от площад „Маркеш де Помбал” до първите сгради – вляво са две няколко етажни сгради, отпред с кил и поразително напомнящи на ветроходни кораби от славната епоха на първооткривателите, отдясно е голямата зала за спортни събития и концерти. Слизаме от автобуса, на спирката при сградата на популярна лисабонска телевизия вървим към двеста метра надолу и поемаме по павираните пътеки, покрай впечатляващ по размерите си хотел, към залива на река Тежу. За всемирното изложение „Световният океан – наследство за бъдещето” са вложени огромни средства и изключителни усилия, като целта е да се привлече вниманието към световния океан –могъщ източник на ресурси за човечеството, но и поставящ редица проблеми за неговото опазване и съхранение. Огромният комплекс, според проекта „Експо-Урбе”, благоустроява територията, построяват се хотели, жилищни сгради, търговски центрове, учрежденски здания, улици и булеварди, десетки павилиони за гостуващите държави, свободни площи за движение на пешеходците, настлани с черни павета върху бял павиран фон и имитиращи океански вълни. Раздвижена архитектура на причувливи покривни конструкции и метални надлези за пешеходци привличат удивените туристи на източната гара Ду Ориенто, проектирана от испанския архитект Сантяго Калатрава. Пред търговския център „Вашку да Гама” пък е застопорена странна стоманена фигура, с имитации на опашки на китове и морска звезда на върха на металната пирамида. Група туристи дълго я оглеждат и тълкуват подтекстовото внушение.

Най-удивителната сграда обаче се оказва павилионът Утопия, който е здание във форма на преобърнат кораб. Огромната зала, побираща до шестнайсет хиляди зрители, е място за конгреси, концерти, оперни спектакли и културни прояви.

Отдалеко, на север от Експо центъра, през водите на река Тежу, е опънал стоманени плещи най-големият в Европа мост „Вашку да Гама”, свързващ Монтижу и Сакавен. Дълъг е шестнайсет километра, отдалеч колите по него изглеждат като ситни бавно движещи се мравки. Тринайсет от тези километри се простират над водата, закрепени върху солидни бетонови фундаменти. Мостът си съперничи с този в Сан Фрнциско

Вървя повече от километър по брега, покрай панаирните здания на някогашния комплекс, строен за Експо¢98 и наблюдавам как на близо двеста метра над водата бавно, с някаква тиха тържественост, се движат кабините на въжения лифт, когото тук наричат телефéрико.

Стигаме разпределителния пункт, плащаме и заемаме отделна кабина. Зад нас са още няколко души, настаняват се, после дебелото стоманено въже потръпва и започва плавно да издига кабините една след друга. Отвисоко се вижда целият залез, окъпан в синьозелени пламъци, слънцето святка със сребърни отблясъци, бял круиз оставя широка пенеста диря, бризът свисти в стъклата. Време е за снимки – височината дава шанс да се заснеме широка панорама, дори мостът изгледа някак по-близо с непрекъснатия поток коли, свързващ движението по двата бряга на Лисабон. От кабината на лифта градът изглежда като разтворена книга, чиито страници разлистваш, разлистваш и все нещо не си прочел и съзрял до края.

Най-после, след неколкокилометровата въжена разходка, отново се завръщаме на станцията. Стъпвам на твърда земя, правя няколко несигурни крачки, още усещам люлеенето на опасна височина, сетне отново съм готов и поемам през алея с палми и градинка с райграс към отсрещния снещ-бар. Кафето е великолепно, в съботния ден се виждат не само туристи, но и лисабончани заедно със семействата си, португалска реч се омесва с прелитащи откъслечни думи на няколко езика от съседните маси, а от тонколоните на бара се разнася нежна фадо музика. Мнозина от минаващите се отбиват през стъклена врата и преминават на северната страна, където просторната сладкарница откъм комплекса Океанарио е пълна с млади хора, повечето любители на десертите мъфини, които комбинират с приготвени сокове от цитросови плодове и екзотични сладоледени салати. В хубаво време сладкарницата изнася столове на открито и седналите се наслаждават на парка с палмите и шадраваните. Тук обичат да посядат и журналистите от спортния канал на португалската телевизия.

След час съм на входа на съседната внушителна града – тук е Океанарио, впечатляваща атракция от времето на Експоʹ98. Плащам таксата от петнайсетина евро и по стъпалата изпреварвам група любопитни японци. За да се стигне до живите обитатели на световните океани, се пресича дълъг стръмен коридор, после се спускам в сумрачни, едва осветени помещения и най-сетне достигам до огромния стъклен аквариум. Акула любопитно наднича през стъклото, после се извива и поема навътре; зад нея спокойно плува ято сардини, после още десетки малки и големи риби, медузи изпълват водното пространство, провират се измежду водорасли и рифове. В няколко по-малки на аквариума проследяваме океанската флора и фауна. Заедно с групата японци сякаш сме стъпили върху дъното на океана и се усещаме брънка от великото водно великолепие. Трудно е да се опише! Едва тук човек се усеща малък, една нищожна частица от съвършения божествен промисъл на Създателя и сякаш става част от вечността.

Е П И Л О Г
…Вече е време да стягам багажа. Не успявам да обиколя всичко в този невероятен град, и едва сега, докато разгръщам картата на Лисабон, разбирам колко много неща съм пропуснал. Отпускам се и затварям очи.

Присънва ми се странен сън с братовчед ми, корабният механик на служба във варненския океански флот бате Минчо Стeфанов, родом от малкото курортно селце Вонеща вода. Назад, в глъбините на съзнанието ми се сещам, че той отдавна не е между живите, но ето, сега приближава, по-точно слиза по някакви стъпала от висока бяла сграда. Не е здание, а се белее огромният круизен кораб „Ла Поезия”, отгоре му панамският флаг, край пристана на река Тежу се веят португалски знамена, а Старият морски вълк в бялата си униформа, с кокарда върху фуражката и някаква златни еполети, се смъква по стълбите на капитанския мостик и ми маха с ръка. Съвсем същият е, какъвто съм го описал в повестта си „Санта Инес”¹⁵³.

- Ти май си забравил, разказвал съм ти за Лисабон и неговото пристанище, и за града, из който преди много години назад се разхождах, преди да поема към големите портове на Индия, Китай, Япония… Или надолу, към Рио де Женейро, Буенос Айрес… Сега е твой ред да обходиш и да видиш!

Сякаш ме потупва с бащинска длан по рамото и добавя:

- Пътувай, момче, върви и виж света, а и той да те срещне, да се докосне до душата ти. Нека се оплете бризът в косите ти, да те понесат вълните надалеко, към новото, към непознатото и загадъчното. Зарежи задушните кабинети, махни за сбогом на обичайния делник, обърни гръб на предатели и завистници, и тръгвай, додето имаш още време! Другото, братовчед, е лъжовна работа... Казвам ти го, защото вече знам!

…Когато на сутринта самолетът на португалските авиолинии се издигна високо над Лисабон, а сетне отминахме Барселона, над Средиземно море се появи огромна дъга. Тя сякаш ни следваше настойчиво в последния час на полета. Наближавахме летището на Рим. Пилотът не бързаше. Затаили дъх, пасажерите снимаха красивите пъстроцветия, после откъм Вечния град право в небето се издигна втора дъга, пресече се с първата; червено, зелено и синьо запреливаха в оранжево, виолетово и нежна охра, и тогава самолетът направи нещо, което никой не очакваше – провря се между кръстосаните дъги, изви се грациозно около тях и почти облиза с крило цветовете, тъй че да ги усетим съвсем близо до илюминаторите, а сетне бавно и някак тържествено започна да се спуска към римското летище. Щом двигателите най-сетне утихнаха и португалските стюардеси ни кимнаха с широките си слънчеви усмивки, а пилотът ни пожела щастлив ден в Рим, целият салон започна да ръкопляска. Българката на моята седалка прошепна – това ако не е Божи знак!

- Тогава, до следващото пътуване! – отвърнах, на свой ред се усмихнах и притворих очи, уморен, но с някаква лекота в гърдите, която толкова рядко ме спохождаше в онези делници назад, към който трябваше да се върна след по-малко от денонощие.

След два часа щяхме да излетим от Рим за София. Предчувствах, че на родна земя ме очакват отново грижи, тревоги, безсънни нощи. Но ми оставаше надеждата, а види се, и нов, далечен път, предсказан ми от Стария морски вълк в лисабонския хотел. Обещах си да не го разочаровам. И отново да се провра някой ден под великата многоцветна дъга.
Resumo
NA MARGEM em LISBOA
Com paladar de vinho de porto e cheiro de livros

Anotações de viagem

As vivências de viagem, o visto e o vivido na capital portuguesa
RELAÇÕES LITERÁRIAS E COMUNICAÇÃO CULTURAL ENTRE DOIS POVOS PRÓXIMOS

Professor Doutor Lachezar Georgiev
O livro de fição e ao mesmo tempo documental „Na margem em Lisboa”, redigido pelo escritor búlgaro Lachezar Georgiev, surgiu depois de uma visita a Lisboa e é uma reflexão emocionante e original das experiências do autor, que resultaram do seu contato com a rica cultura, história e literatura do povo português.

O autor apresenta lugares marcantes na capital portuguesa, conjugados com toques de contribuições literárias de escritores portugueses e búlgaros. A ênfase é colocada sobre a obra de representantes da literatura portuguesa mais célebres; faz-se uma breve revista histórica dos livros e autores búlgaros mais relevantes que escreveram sobre Portugal, bem como autores portugueses que escreveram sobre a Bulgária.

1. Em Lisboa colorida e multifacetada – um dia com a manifestação de 1º de Maio, mendigos, iates de luxo na baia do Tejo e os fãs de futebol em folia.

Neste capítulo faz-se uma revista histórica breve sobre os livros e autores mais relevantes que escreveram sobre Portugal, assim como os que escreveram sobre a Bulgária. São apresentados igualmente alguns autores portugueses, maioria dos quais tem obras traduzidas para búlgaro, nomeadamente Duarte Nunes de Leão, Aquilino Ribeiro, Alves Redol, Soeiro Pereira Gomes, Fernando Namora, Joaquim Pacheco Nemesis, Carlos de Oliveira, José Cardoso Pires, Urbano Tavares Rodrigues, Mario Enrique Leiria, José Viale Moutinho.

Mais detalhadamente e com uma plasticidade artística, D^r Luchezar Georgiev escreve sobre a obra de José Saramago, José Rodrigues dos Santos, João Mira Gomes, Fernanda Sereno, Maria Teresa Maia Gonsales, João Aguiar, José Manuel Mendes, José Letria.

5. As muralhas do Castelo São Jorge.

“.... Quando de manhã o avião da companhia aérea portuguesa levanta o voo por cima de Lisboa, e mais tarde deixa por trás Barcelona, por cima do Mar Mediterrâneo surge um arco-íris enorme. Durante a última hora do voo o arco-íris como se nos acompanhasse persistentemente. Aproximámo-nos do aeroporto de Roma. O piloto não tinha pressa. Com a respiração suspensa, os passageiros tiravam fotos para eternizar as paisagens belas e coloridas, mas, em seguida, da Cidade Eterna, diretamente para o céu, insurgiu um segundo arco-íris cruzando com o primeiro.

Professor Doutor Lachezar Georgiev Georgiev é autor de 45 livros de natureza diversa - de fição, de fição e ao mesmo tempo documentais, assim como de índole científico. Leciona na universidade de Veliko Târnovo “Os Santos irmãos Cirilo e Metódio” e na Universidade de ensino bibliotecário e de tecnologias de informação em Sófia. É membro da Associação dos escritores búlgaros e da Associação dos cientistas da Bulgária.

Contacto: Lu4ezargeorgiev@abv.bg

ON THE SHORES OF LISBON

With the taste of port wine and the smell of books

Travel notes

JOURNEYED, SEEN, EXPERIENCED IN THE CAPITAL OF PORTUGAL

LITERARY CONNECTIONS AND CULTURAL COMMUNICATION BETWEEN TWO NATIONS WITH A LOT IN COMMON

Prof. Dr Lachezar Georgiev
The documentary fiction ON THE SHORES OF LISBON by the Bulgarian writer Lachezar Georgiev was inspired by the author’s journey to Lisbon. It depicts in a very exciting and original manner his own experience of the rich culture, history and literary heritage of the Portuguese people. The most outstanding landmarks of the Portuguese capital are presented in combination with outlines of the literary contributions of both Portuguese and Bulgarian writers. There is a focus on the literary work of eminent Portuguese fiction writers and a brief historical overview of the most outstanding books and authors who have written about Portugal and also those who have written about Bulgaria.

The book ON THE SHORES OF LISBON starts with a P R O L O G U E: On the Marques de Pombal Square in Lisbon (a brief historical review of the city’s past, interspersed with some curious facts about the life of the famous Portuguese statesman Sebastião José de Carvalho e Melo - Marques de Pombal, all presented with good taste and in a wonderfully readable manner).

1. 
   One day in the multi-colored, multifarious Lisbon – with a May Day manifestation, hobos, luxurious boats in the bay of the Tagus river and exuberant football fans.
   
2. 
   About the conquistadores and their monument on the Tagus river bank, about their adventures and tragic stories.
   
3. 
   The Belem Tower – a monument to the Portuguese explorers from the era of Vasco da Gama and his followers. The 25^th of April Bridge and the Statue of Christ overlooking the Tagus river.
   
4. 
   An overview of Portugal’s literary heritage and printed works.
   

5. 
   Along the battlements of Castle of São Jorge (St. George).
   
6. 
   On literary and other topics in the published works of authors of more recent times and on the bilateral relations between Portugal and Bulgaria. Luiz Gonzaga Ferreira and Marieta Georgieva are presented with their book Bulgaria and Portugal at the Two Ends of Europe /2004/. There is an analysis of Luiz Gonzaga Ferreira’s documentary memoir A Revolution in the East – a Portuguese in Sofia /1997/ and Gualdo Tomarson’s itinerary novel Dreaming Portugal /Bulgarian writer Lyubomir Cholakov/.
   
7. 
   Historical and geographical research conducted by lecturers from Veliko Tarnovo University of St Cyril and St Methodius on the subject of Portugal. /This chapter presents Prof. Jordan Mitev – a scientific editor and author of the preface to History of Portugal by Jose Hermano Saraiva; the geographical research into Portugal in the books of Ass. Prof. Slavi Dimitrov, Ass. Prof. Vasil Doikov and Prof. Atanas Dermendgiev with their geographical book Portugal. The breath of Lusitania./
   
8. 
   The spiritual benefactor of Portuguese literature and arts
   

9. 
   Around the Oceanological complex and in Lisbon‘s Oceanarium.
   

“I have been walking for more than one kilometer along the shore, passing by the exhibition buildings of the complex that was once build for the festivities of Expo ’98. I am watching the gondolas of the gondola lift moving slowly, with a quiet solemnity, some one hundred and fifty – two hundred meters above the water. We reach the gondola station, pay for our tickets and seat ourselves in a separate gondola. There are a few more people behind us. They take their seats, then the thick wire rope quivers and starts slowly lifting the gondolas one after the other. The sunset can be seen from above in all its glory, bathed in blue and green flames, the sunrays with their silvery shimmer, a white cruise ship leaving a wide foamy strip in its wake, the breeze whistling in the windows… High up from the gondola the city looks like an open book whose pages you turn over one after the other and there is always something that you have not seen, or read all the way through.”

Just as it is with novels, the book ON THE SHORES OF LISBON ends with an EPILOGUE in which Lachesar Georgiev writes:

“… It is now time to pack and head back home. I don’t have the time to see all the sights in this amazing city, and only now, as I unfold the map of Lisbon, do I become aware of how many things I have missed.”

“…When on the next morning the plane of the Portuguese airlines soared high above Lisbon, and then flew over Barcelona, a huge rainbow appeared in the sky above the Mediterranean sea. It appeared to follow us closely in the final hour of our flight. We were approaching the Rome airport. The pilot was taking his time. The passengers were holding their breath and taking pictures of the beautiful scenery. Then suddenly a second rainbow appeared in the direction of the Eternal city. It arched, bent over the first one, and then red, green and blue overflowed into orange, purple and soft ochre, and the plane did something no one expected – it squeezed between the two rainbows, curved gracefully around them and almost licked the colors with its wing, as if to let us feel them closely in the portholes, and then slowly and somewhat solemnly started descending into Rome airport. As soon as the engines died and the Portuguese air hostesses gave us their broad sunny smiles while the pilot was wishing us a pleasant stay, the passengers started applauding. The Bulgarian lady in the seat next to me whispered “And if this is not a sign from God!”
Along with the very apt artistic and journalistic depictions, Lachesar Georgiev gives in the footnotes dozens of bibliographical quotes and references to printed and electronic sources, which impart scholarly and academic value to his book.

Prof. Lachesar Georgiev is the author of 45 works of fiction, documentaries, scientific books, dozens of published articles, essays, papers, short stories, novelettes and novels. He reads lectures at Veliko Tarnovo University of St Cyril and St Methodius and the University of Library Studies and Information Technologies – Sofia. He is a member of the Union of Scientists in Bulgaria and the Union of Bulgarian Writers.