ЗАТОРМОЗЕНИТЕ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ МОГАТ ДА СЕ ЛЕКУВАТ

Дан, бизнесмен със солидно положение, близо до че­тиридесетте, ме посещаваше за лечение по няколко причи­ни, една от които бе страстната му и бурна връзка с Ме­ри Лу. Той е жизнерадостен, интелигентен и малко идеалистичен итало-американец от Бостон. Мери Лу е от Южна Каролина, от много по-различна културна и рели­гиозна среда. И двамата изпитали силно и страстно прив­личане още от самото начало. Но това не беше техният проблем.

Проблемът започнал с нейните флиртове. След като изпивала една-две чаши, нейното обичайно сдържано по­ведение се променяло. Тя започвала да прегръща прияте­лите си, да им докосва косите, да ги поглажда зад врата, да ги целува при посрещане и изпращане, а понякога съв­сем неочаквано и без повод. И това било всичко. Никога не последвало сексуално действие. Нямало никакви лю­бовни истории, само флиртове, и то винаги пред публика.

Дан пощурявал от яд. Гневял се, крещял на Мери Лу и искал от нея да се уважава повече, да се държи по-при­лично. Едва сдържал яростта си. Емоционалната му реак­ция има своя произход в характерното разбиране на сре­диземноморските култури за "мъжкаря", за мъжката гордост и притежание. Гневът на Дан обаче прескачаше границите на обичайното с познати му от предишните връзки други жени. Той беше преживял женитба и развод, беше излизал с много други жени и, както ми каза, имал няколко дълготрайни връзки, но никога не му се било случвало да изпада в такава ярост, с която и да било от предшественичките на Мери Лу.

Няколко седмици говорехме с Дан за неговата разд­разнителност. После един четвъртък следобед той дойде за своя час във видимо гневно състояние. Тя пак го пре­дизвикала! На някакво парти Мери Лу се впуснала да флиртува с един от неговите приятели. Дан изпитал же­лание "да й извие врата" и Мери Лу здравата се изплаши­ла.

Имах пред себе си двама иначе образовани, зрели хо­ра с професии, но тя не можеше да спре да пие и да флир­тува, да го провокира, а той винаги щеше да се превръща в разярен бик, чиято реакция бе малко прекалена за ней­ното "престъпление".

Половин час говорихме с Дан за това парти, за нейно­то поведение, а също и за неговото. Той възстанови вся­ка подробност и пресъздаде сцената, но докато правеше това, Дан не можеше да контролира отново бликналия в него гняв.

— Защо тя продължава да го нрави? — ядосваше се той, като размишляваше гласно. — Дали се опитва да раз­руши нашата връзка?

Знаменателен беше фактът, че Мери Лу искала да при­еме неговата религия в името на тяхната връзка. Те въз­намерявали да се оженят.

Доникъде не можахме да стигнем с разговорите. Не помогна усилието ми да разсея гнева, неговите страхове и другите му чувства, защото резервоарът на неговите емоции бе препълнен. Той прояви желание да следва пред­ложението, което му направих:

— Нека опитаме да се върнем към истинския извор, към корените на вашата връзка. Може би си имал прия­телка подобна на Мери Лу. Възможно е да има нещо по-дълбоко. Нека го открием.

Дан се съгласи да се подложи на хипноза и скоро из­падна в дълбок транс. Казах му да остави съзнанието си само да открие корените на техния проблем, инструкти­рах го да се върне назад към причините.

Не знаех какво да очаквам, когато използвах тази не­много насочваща инструкция. Независимо колко пациен­ти бях връщал назад по този начин, все още се изненад­вам и се изпълвам със скромна възхита от това, което става.

Тялото му, което по време на транса бе релаксирано и почиваше отпуснато върху кушетката, отново се напрег­на. Имаше вид като че се вслушва в нещо.

— Чувам братовчед си — прошепна високопоставе­ният бизнесмен. — Виждам го! Облечен е в бяла роба и има тъмна брада. Чичо ми е с него. Разговарят за мен.

Братовчедът и чичото бяха умрели преди много годи­ни.

— Те ми казват да я оставя! Те говорят: "Не я закачай. Остави я да се доразвие, да преодолее наклонностите си. Това е за нейно добро, за нейното бъдеще, а не за твоето собствено развитие и равновесие. Това е проверка на лю­бовта. Тя ще се върне към теб, след като преодолее отри­цателните си черти."

Имаше и още.

"Сега ще ти покажем" — обърнали се към Дан него­вите роднини.

Изведнъж Дан с изумление и ужас стана свидетел на серия от минали животи с неговата любима, просветнали пред вътрешното му зрение.

— Аз я пронизвам с дълга кама! — наблюдаваше с раз­каяние себе си Дан. — Тя ми е изневерила и аз я убивам в гнева си.

Това се случило някъде в седмия или осмия век и той бил воин, а също и един от първите последователи на Мо­хамед.

Дан бе убивал Мери Лу в още две древни съществува­ния. В няколко други той я бе изоставил обикновено при злокобни или ужасни ситуации. Той вече я бе убивал три пъти и я бе изоставял, но въпреки това Мери Лу отново изскачаше в нов живот като птицата Феникс, готова да повтори същия сценарий.

Общо взето, Дан срещна Мери Лу в този повтарящ се модел най-малко шест пъти. Това бяха само онези същес­твувания, в които той, винаги като мъж, я убиваше или отблъскваше като жена. В последвалите регресии в мина­ли съществувания научихме, че двамата са били също заедно в други семейни, приятелски или враждебни отноше­ния със сменящи се понякога роли и полове.

Гневът на Дан напълно се уталожи. За по-малко от час той изпита повече любов и нежност към Мери Лу, откол­кото бе изпитал от началото на запознанството им в то­зи живот.

По-късно Дан казал на Мери Лу за сеансите с регресии и се опитал "да я остави". Но тя не си тръгвала. Ис­кала да се опита да поработи върху себе си вътре във връз­ката им, а не като пресече физически границата между тях. Дан разбра, че "да я остави" е по-близо до "да не я зака­ча", а това съвсем не е задължително да значи "изгони я от своя живот". Има много начини да оставиш някого да прави каквото намери за добре.

Когато се разкриха тези и някои други модели от пре­дишни животи, Дан осъзна също, че неговият "воин" се нуждае много повече от силата, която идва чрез любовта, състраданието, съобразяването и разбирането. Той има­ше нужда от силата, произтичаща от мъдростта, надеж­дата и вярата и много по-малко от лъжовната сила на гне­ва и яростта.

Даде си сметка също, че братовчед му и чичо му са още живи, макар че телата им са отдавна изтлели. Разбра с ця­лото си същество, че той също никога няма да умре.

След по-малко от година Мери Лу и Дан се ожениха. Това стана две години преди да опиша тяхната история. Проблемите им никога не повториха стария модел. Дан престана да се държи към Мери обвинително, а тя спря да го провокира. Сега общуването между тях е далеч по-добро, отколкото в дните на първата им среща, защото и двамата са получили урок за гнева. Те видяха колко раз­рушителни могат да бъдат отрицателните модели на по­ведение и колко дълготрайни са последствията от тях.

Щом някой почувства, че се е появил проблем, колко­то и да е незначителен, те го обсъждат и се опитват да го разрешат заедно. Като двойка Дан и Мери Лу придоби­ха истинска способност да общуват радостно, дълбоко и проникновено.

Някои от най-трудните изпитания са свързани с общу­ването и семейните взаимоотношения. Обитаваме телата си, а се изразяваме чрез нашите взаимоотношения. Това е начинът, по който ний, човешките същества, общуваме.

Това е нашият най-важен начин да учим и да се развива­ме.

Моят опит ме накара да мисля, че много от острите и хронични конфликти, които терапевтът среща, когато партньорите се обръщат към него за помощ, се коренят в пре­дишни съществувания. Лечение, което изследва други съ­ществувания, за да ги сравни с настоящето, успешно може да разреши конфликт в общуването, който не се поддава на обичайните терапевтични техники. Такъв бе случаят с Дан и Мери Лу. Когато същината на проблема се търси извън ограничените във времето на настоящия живот вза­имоотношения, много страдания могат да бъдат облекче­ни и дори избягнати.

Често гневът, омразата, страхът и още толкова отри­цателни емоции и поведенчески модели, показвани в се­гашния живот, водят своето начало отпреди векове.

Даяна, богата четиридесетгодишна жена от Филадел­фия, се обърна към мене заради хроничната си депресия. Когато лечението напредна, бях убеден, че бурните и неп­рекъснати изблици на враждебност с дъщеря й бяха ис­тинската причина за нещастието на тази жена.

Моята пациентка изпитала неодобрение към дъщеря си още в момента, когато взела новороденото бебе в ръ­це. Никога при раждането на трите й други деца не била изживявала такива смущаващи емоции.

Даяна не можеше да си обясни все още продължава­щите чувства на гняв и отвращение, които я връхлитаха към осемнадесетгодишната вече Тамар. По времето, ко­гато започна лечението, двете бяха заклети врагове и то­ва бе траяло близо две десетилетия. Взаимоотношенията им бяха белязани от чести яростни скандали, възникващи обикновено от нещо незначително.

По време на регресивната терапия Даяна разказа, че изпаднала изведнъж в хеморагичен шок и едва не умряла малко преди раждането на Тамар. Спомни си как летяла над тялото си и наблюдавала паниката на съпруга си и суетенето на лекарите. Тогава изпитала класическото състо­яние, близо до смъртта.

След тези сеанси си помислих, че отношенията между двете ще се подобрят. Може би пациентката ми бе храни­ла подсъзнателна или надсъзнателна омраза към това де­те, тъй като неговото раждане едва не я бе убило. Този спомен може би щеше да е необходимият катарзис за ос­вобождаване на отрицателните емоции.

На следващия сеанс обаче Даяна ми съобщи, че съв­местният им живот с Тамар е все така бурен както преди. Отново опитахме регресивна терапия. Този път имахме повече успех. Спомените на Даяна разкриха, че тяхната взаимна дълготрайна враждебност се корени не в прежи­вяването преди раждането, а в предишен живот. По вре­ме на въпросното съществувание Даяна и Тамар нямали родствена връзка, а били заклети съперници за чувствата на един и същи мъж. А въпросният мъж бил сегашният съпруг на Даяна и баща на Тамар.

Съвсем ясно е, че заклетите съпернички още воюват помежду си в сегашните си превъплъщения.

Отношенията между Даяна и Тамар малко се подоб­риха, след като споменът за съперничеството бе»,извикан. Тъй като майката не се чувстваше много удобно да спо­дели толкова необичайно изживяване, не разказа на Та­мар за случилото се. Но когато и тя се подложи на регре­сивна терапия с друг терапевт и в друг щат, върнала се точно към този минал живот със същите подробности. Даяна бе шокирана достатъчно, за да сподели собствено­то си преживяване с дъщеря си.

Обогатени с това ново и блестящо потвърдено възп­риятие, най-накрая техните взаимоотношения престанаха да следват познатия сценарий на безконечно съперничес­тво и враждебност. Даяна и Тамар сега са добри приятел­ки.

В една слънчева и влажна октомврийска сутрин пъту­вах с колата си към моята работа, след като бях завел дъ­щеря си Ейми на училище. Когато излизахме, прегърнах Керъл за довиждане.

— Не забравяй да поработиш върху главата за взаи­моотношенията — ми напомни Керъл.

През целия уикенд бяхме говорили за най-интимните и съкровени страни на общуването между партньорите, като дискутирахме как влияят връзките от минали същес­твувания върху сегашните взаимоотношения. Керъл зна­еше, че съм си заделил малко време от края на работния ден, за да запиша мислите и заключенията, които бях из­казал.

В единадесет часа пристигна моята най-нова пациент­ка. Тя бе успяла някак да убеди секретарката ми да я вмък­не начело в списъка на чакащите. След като тя си излезе, наложи се да си повторя на ум, че не съществуват случай­ни съвпадения.

Мартина, майка на две деца, ми обясни, че единстве­ният й проблем е нейният "ужасен" седемгодишен брак. Детството й било щастливо и взаимоотношенията с ро­дителите й все още прекрасни. Децата й, четиригодишна дъщеря и двегодишен син, бяха нейната радост. Мартина харесваше къщата си и имаше много добри приятели. Обичаше работата си в един зъболекарски кабинет. Въп­реки всичко Хал, съпругът на Мартина, непрекъснато я критикувал, изисквал все повече и повече от нея и отри­чал всичко, което тя правела. Хал намирал нейни грешки навсякъде и не пропускал възможността да я порицае или упрекне. Бе започнала да чувства брака си като товар, но въпреки това искаше да опита да го спаси. Били се разде­ляли няколко пъти, включително и по време на последна­та й бременност. Мартина не искала да има второ дете, но Хал "настоявал и настоявал" за това. След като забре­меняла, я оставил. Накрая се върнал, воден от чувство за вина, но скоро отново я напуснал. Мартийа създаваше впечатление, че възприема пасивно ситуацията, поведени­ето на Хал и неговия диктат. Нещата не се оправили и след като двамата се подложили на индивидуална и брач­на психотерапия.

Няколко седмици преди първия ни сеанс Мартина бе посетила едно демонстративно групово упражнение, където бях водил в Майями. Обучавах група от около двеста човека, как да се предизвикват мисловни образи и да се. преживява регресия в хипнотично състояние. На два пъти преведох цялата група на пътешествие из минали същес­твувания. Очите им бяха затворени л телата им напълно отпуснати, докато гласът ми ги направляваше как да из­викат спомени от детството си и след това още по-назад — към спомените от предишен живот.

По време на тези упражнения Мартина достигнала със­тояние на дълбока релаксация. Чувствала се ведра и спо­койна. Видяла себе си като дете от сегашния си живот, но не могла да се върне по-назад. Тя въобще нямала споме­ни от предишни животи. Нищо не успяла да види.

Мартина си купила аудиокасета, за да я използва вкъ­щи. Записът е с моя глас, който провежда упражнения за релаксация и регресия. (Малко поизменена писмена вер­сия на тази касета ще намерите в приложението на тази книга.) Когато Мартина слушала в дома си записа, успя­ла отново да постигне дълбока релаксация, а понякога се случвало и да заспи. Но не й се отдало да извика спомен за предишен живот.

В кабинета си снех медицинската и психологическа ис­тория на Мартина и след това я хипнотизирах дълбоко. За разлика от участието в груповите упражнения и самос­тоятелните й опити у дома сега тя можеше да отговаря на въпросите ми, а аз можех да я водя по-внимателно и це­ленасочено. Когато поисках от Мартина да открие прия­тен детски спомен, тя лесно се пренесе в петия си рожден ден.

— Виждам родителите си, дядо и баба. Наоколо е пълно с подаръци — Мартина се усмихваше, извиквайки то­зи спомен. Явно е, че моментът е бил много щастлив. — Баба е направила шоколадов кейк както винаги. Аз мога да го видя.

— Отвори няколко от подаръците и виж какво си по­лучила — предложих й аз.

Тя бе очарована, когато описваше как отваря пъстро опакованите подаръци и намира дрехи, нова кукла и още много неща. Радостта от рождения й ден се излъчваше от грейналото й лице. Реших да продължа по-нататък.

— Сега е време да вървим много по-назад във време­то, когато ти и твоят съпруг или някой друг от твоето се­мейство сте живели заедно преди. Върви назад, откъдето произтичат сегашните ти проблеми в брака.

Мартина веднага започна да се мръщи. След това зап­лака със ситни тьнички хлипания.

— Толкова ме е страх. Черно е, тъмно е като в рог. Нищо не виждам. Уплашена съм. Нещо ужасно ще се слу­чи.

Гласът й все още звучеше по детски. Помислих, че Мартина бе в някакво междинно време, някъде между две съществувания. Но защо се боеше? Чувствах се смутен.

— Сега ще те чукна по-челото и ще броя назад от три към едно. Когато кажа едно, ти ще видиш къде си.

Направих го.

— Аз съм малко момиче, седя на огромна дървена ма­са в голяма стая. Няма много мебели в стаята, всъщност само масата е в нея. Ям от някаква купа. Нещо като ове­сена каша. Държа голяма лъжица.

— Как се казваш?

— Ребека — отговори тя.

Не знаеше коя година е. Но когато по-късно Мартина умря в това съществувание, тя съобщи, че годината е 1859.

— Сама ли си? Къде са родителите ти?

— Аз не мога... аз не... — тя отново започна да плаче. — Баща ми е там, но майка ми я няма. Тя е умряла. Аз я убих!

Мартина продължи да разказва, че майката на Ребека умряла при нейното раждане. Бащата на Ребека обвиня­вал дъщеря си за смъртта на своята жена.

— Той се държи ужасно с мене! Бие ме и ме заключва сама в килера. Толкова ме е страх! — плачеше тя.

Сега разбрах защо Мартина толкова се бе страхувала . от тъмното, в което бе попаднала преди малко. Това въ­обще не е било вакуум, а тъмният килер, където е било заключено ужасеното малко момиченце. Колко ли часове е било принудено да страда в тъмнината?

Бащата на Ребека, дървосекач, я третираше като робиня. Беше й съставил дълъг списък от домашни задължения, непрекъснато недоволстваше, намираше й грешки, биеше я и я заключваше в ужасния килер. Със сълзи на очи Мартина разпозна в него Хал, своя съпруг в настоя­щия си живот.

Ребека никога не изостави баща си. Въпреки неговата жестокост тя стоя с него до края на живота му.

Аз я пренесох напред във времето, към деня на него­вата смърт. Тя бе около трийсетгодишна. След като ба­щата на Ребека умря, попитах я какво чувства сега.

— Облекчение... само огромно облекчение. Толкова се радвам, че си отиде.

След смъртта на баща си Ребека се омъжи за Том — един мъж, който прекрасно се отнасяше с нея. Тя разпоз­на в Том сегашния си син. Макар че Том искаше деца, Ре­бека не желаеше, защото се боеше, че ще умре при раждане като майка си. Въпреки това те бяха много щастливи. Том пръв почина, после Ребека. Преведох я напред, към пос­ледния ден от този живот:

— Аз съм в леглото. Аз съм стара жена с посивели ко­си. Не се страхувам. Ще се съберем с Том.

Тя умря и се издигна над тялото си.

— Какво научи в този живот? — попитах.

— Че трябва да бъда по-самоуверена. — бързо ми от­говори. — Трябва да правя това, което е добро за мен... когато съм права... и да не продължавам да страдам нап­разно. Трябва да вярвам в себе си.

След като изплува от хипнотичното състояние и си припомни всичко, Мартина изпадна в екстаз. Чувстваше се по-силна, по-свободна и й беше по-леко, сякаш воде­ничният камък най-накрая бе паднал от гърба й.

— Аз съм повтаряла все един и същи модел — забе­ляза тя, грейнала от радост. — Повече не трябва да пра­вя така!

Забелязах, че Мартина чак трепереше от вълнението при това откритие.

Когато си отиде, не знаех какво ще се случи с нейния брак. Но бях уверен, че каквото и да стане, тя вече ще дър­жи да диктува условията на своите взаимоотношения. Ще бъде много по-уверена и ще може много по-лесно да контролира нещата. Уверен бях, че ще бъде добре.

След два месеца Мартина ми се обади. Чувстваше се прекрасно и бракът й се бе заздравил значително от вре­мето на нашия регресивен сеанс. Тя бе "толкова по-сил­на", както ми каза. Може би в отговор на нейната новопридобита сила Хал се държал много по-внимателно с нея. А не е изключено някакъв далечен спомен да е трепнал вътре в него, когато му разказала подробностите от на­шата регресия и за неговата роля в повтарящите се моде­ли.

Чрез взаимоотношенията ние се учим да изразяваме и да получаваме любов, да прощаваме, да помагаме и да сме по-полезни.

Преживените от някои мои пациенти "междинни" със­тояния, когато се изчаква между две съществувания, ме доведоха до убеждението, че в действителност ние изби­раме семействата си, преди да се родим. Избираме да из­живеем онези модели, които ще ни позволят да усъвър­шенстваме душите си заедно с онези души, способни да ни покажат най-добре ситуациите в нашия живот. Твърде често това са души, които сме срещали по различни на­чини в други съществувания.

Хората винаги ме питат дали отново ще се съединят с любимите си близки в друг живот. Все повече се убежда­вам, както и много други изследователи, че ние се появяваме на групи отново и отново. Прераждаме се със същи­те хора. Групата може да се разрасне доста с броя на съ­ществуванията, но в основната си част остава малка и за­бележително постоянна. Вътре в същинската група взаимоотношения могат да се променят. Например отно­шенията "майка—син" в един живот могат да се пресъз­дадат в отношения "брат—сестра" в друг, но духовете или душите са същите. Преживяването на регресия, в която се разпознават предишни взаимоотношения, изяснява мно­го неща.

Подсъзнателното разпознаване на някой, с когото сме били свързани в предишен живот, понякога се изразява във внезапното привличане или отблъскване и в повтаря­нето на предишно поведение, програмирано от миналото съществувание. Това поведение може да изглежда извън контекста или да не отговаря на обстоятелствата в насто­ящия живот. Такова нещо най-често се случва в семейст­вата или при двойките, където взаимоотношенията са по-тесни и спойката много по-силна. Но разпознаване от минал живот и поведение по стар модел може да се отк­рие и при отношения от друг тип: шеф—служител, пре­подавател—студент, между съседи и дори на равнището на световни лидери, хванали се гуша за гуша.

Хоуп е четиридесет и пет годишна жена, която устано­ви, че някога е познавала член от своето семейство в на­пълно различен, нероднински контекст. Тя се обърна за лечение към мен, защото се оплакваше от депресия, коя­то по всяка вероятност произтичаше от проблемите й със Стив — нейния син.

Стив бе доста слаб студент в един престижен частен колеж. Няколко пъти беше бягал от колежа и, изглежда, проблемите му се дължаха на неговата неспособност да учи. С Хоуп говорел грубо, не я слушал и преминавал гра­ниците на нейното търпение, което й се отразяваше мно­го зле. Не ми се струваше, че проблемите на Стив са не­що особено. Очевидно Хоуп реагираше прекалено болезнено.

Но майката твърдеше, че Стив изчерпва цялата й енер­гия и че депресията й се изостря заради него. За Хоуп жи­вотът представляваше безкрайна борба и това я потиска­ше, правеше я тъжна и угнетена. Беше стигнала дотам, че да се страхува за живота си. Тъй като отношенията със сина й изпълваха цялото й всекидневие, Хоуп се чувства­ше изтощена и напълно изцедена. Наистина бе на края на силите си.

Но когато разпитах нашироко Хоуп, стана ми ясно, че постоянно преследващото я чувство за обречена борба не се дължи на нейния син. Когато била на пет години, ней­ният баща изоставил семейството. След две години май­ка й починала и Хоуп с малкото й братче напълно осиро­тели. Две години децата били бездомни. Почиствали и вършели дребни услуги срещу храна и дрехи и допълва­ли жалките грошове с ровене в отпадъците.

Когато Хоуп станала на девет години, нейната кръст­ница най-сетне открила децата и се погрижила за тях. След няколко години семейството на кръстницата се оказало във голямо финансово затруднение и изпратили Хоуп и братчето й в сиропиталище, където двамата прекарали осемнадесет месеца. После децата отново се завърнали в къщата на кръстницата си и Хоуп останала там, докато се омъжила двадесетгодишна. ,

В последвалите години бракът на Хоуп преживял сът­ресението на четири раздели, но се запазил. Нещата пос­тепенно потръгнали. Напоследък семейството дори се позамогнало.

Когато се опитахме да се върнем към детството й, Хоуп много трудно се справи с извикване на образи от онова време. Тя толкова се притесняваше от перспективата да преживее отново раните от детството си, че реших да при­ложа по-конструктивен подход и да пропуснем детството въобще. При това положение Хоуп много по-спокойно възприе процеса на регресия. Почти веднага ми съобщи, че е млад мъж и върви но улицата на града, някъде в на­чалото на века. Влезе в малка къща с апартаменти под наем, където видя своя работодател от сегашния си жи­вот. Изведнъж тя силно се разсърди и се скара с него, ка­то му каза, че я използвал, без да й плаща почти нищо, и издигал други служители за нейна сметка.

Вбесена, Хоуп описа как се обръща на пети, излиза и никога повече не се връща. Този живот продължи, но не беше щастлив, защото през цялото време тя носеше гне­ва със себе си и не можеше да се отърси от чувството, че я експлоатират. Възприемаше това като огромно и прес­тъпно предателство, така както би се чувствал човек, ако го е предал собственият му баща. Но тогавашният й работодател не беше неин баща. В него Хоуп разпозна си­на си Стив.

След сеанса Хоуп започна да гледа по-различно на си­на си. Тя разбра, че взаимоотношенията й с него в насто­ящия живот са отражение от предишния. Призна, че реа­гира прекалено чувствително на неговите прегрешения. Стив не беше човекът, който нарочно се опитва да я из­мами, а младеж, преминаващ през напълно естествените колебания на юношеството. И да бе имал прегрешения, те бяха незначителни.

Хоуп осъзна, че чувството за предателство и измама са неин проблем, а не на Стив. Призна, че гневът към ра­ботодателя й от миналия живот е вреден за самата нея, че той застрашава радостта, която би трябвало да изпитва в отношенията със сина си в този живот. Ние обсъдихме възможността действията на сина й да произтичат от ней­ното поведение в миналия живот, когато тя се бе извър­нала на петите си и го бе напуснала.

Лечението на Хоуп продължава и тя придобива все по-голяма способност за самооценка и вътрешен поглед за проблемите, които сама трябва да разреши, и все повече се убеждава, че депресията и безпокойството не зависят от сина й. Стана по-реалистична и започна да мисли по-пер­спективно. Не бих се учудил да открия, че двамата със си­на й са били заедно в много други съществувания.

Взаимоотношенията родители — деца могат да бъдат много драматични, но тяхната сила и потенциалът, кой­то носят за нашето израстване, съвсем не изключват спо­собността ни да се смеем, като още един голям стимула­тор за усъвършестването.

С удоволствие си спомням деня, когато при упражне­ния в групова терапия обяснявах как си избираме семей­ната ситуация още преди да се родим, за да си осигурим по-голяма възможност за израстване. В този момент ед­на майка от групата се обърна към дъщеря си, с която оче­видно си имаха малки недоразумения.

— Виждаш ли? ТИ си тази, която ме е избрала.

— Е, добре — отвърна тийнейджърката, — ако е така, сигурно много съм прибързала.

Тази размяна на реплики беше смешна, защото самият факт, че и майката, и дъщерята бяха решили да посеща­ват упражненията, говореше, че много добре се разбират.

Членовете на семейството., както и брачните партньори могат да се подлагат на регресия индивидуално, като ми­налите им съществувания се изследват поотделно, но е добре да се направи и едновременно, за да се разрешат общите им проблеми и да се осмислят и изпълнят със съ­държание техните взаимоотношения. Понякога при мен идват брачни двойки или членове на едно и също семейс­тво. Когато сравняват преживяното по време на регресия, откриват, че са попадали в едновременни съществувания и са се срещали там. Подобряването на взаимоотношени­ята след такава групова регресия често е твърде бързо и рязко.

Всъщност някои терапевти използват твърде успешно регресия на брачни двойки или семейства. Семейства от осиновители не се различават от тези с биологично роде­ни деца в това отношение. Извършвал съм регресии с не едно осиновено дете, което откриваше по време на сеан­сите, че в предишния си живот е било заедно с осинови­телите си.

Не е необходимо пациентите винаги да се връщат към предишни животи, за до подобрят семейните си взаимо­отношения чрез хипноза. Бетси беше пациентка, която имаше сериозни проблеми с авторитарния си строг и от­чужден баща. Когато се обърна към мен, баща й се беше разболял и я бе накарал да се чувства отговорна за това. Обиждаше я и я караше да страда. Въпреки това тя все още обичаше баща си, но не можеше да го свали от пие­дестала, за да го види в действителна светлина и да пос­тави в ред отношенията помежду им.

Под хипноза помолих Бетси да си представи място, което да прилича на градина. И в тази градина дойде ба­ща й, за да й предаде само едно послание:

"Мисли за мен като за брат."

В това се състоеше цялата работа. Веднъж успяла да погледне на баща си като на брат, като на равен, тя вече беше в състояние да види достойнствата и недостатъците му много по-ясно и спокойно. Най-сетне тя можеше да го разбере, да му прости и да го остави да бъде такъв, какъв­то е.

Внушението от този случай беше толкова силно, че за­почнах да го използвам в регресивната терапия с други пациенти, които имаха проблеми с родителите си. Казано с фройдистки термини, това прекрасно елиминира де­формациите, причинени от проекциите.

Да се споделят в много съществувания радости и скър­би, подеми и отчаяния, любов и прошка, гняв и симпатия и преди всичко безкрайното израстване с друга душа е то­ва, което се нарича духовно родство. Човекът със сродна душа чести е някой, с когото сме почувствали внезапна близост при среща, като че ли сме го познавали от мно­го време. И в действителност наистина е така. Не е необ­ходимо да сме романтично обвързани с някого, за да из­питаме удовлетворението и пълнотата на срещата със сродна душа.

Дали всеки от нас има само една сродна душа? Попу­лярната идея на философа на съвременната западна ци­вилизация Платон, че всеки от нас има само една идеал­но съвпадаща друга половина, която може да "допълни" нашата несъвършена душа, е само до известна степен вяр­на. Ако приемем, че другите допълват нашия опит, като споделят близостта ни и разширяват нашето израстване, много е по-вероятно да има и група, която се състои от повече сродни души. Това може да бъде малка група, ко­ято със задълбочаване на нашия опит става все по-голя­ма през различните съществувания. Та нали чувството, че сме познавали някого преди, не се ограничава само с ед­но лице. Ние можем да имаме повече от една сродна ду­ша в момента. Нашият романтичен партньор ни допълва по един начин, но можем да изпитваме подобни чувства, макар и от по-различно естество, с най-добрия си прия­тел, родител или с детето си.

С израстването чрез взаимодействията с нашите срод­ни души ние се изкачваме по стълбата на съществувания­та. Като преминаваме през стари модели на взаимоотно­шения и се приближаваме до пълното изживяване на любовта и радостта, постепенно се освобождаваме от ос­татъците на гнева и страха. Накрая стигаме до точката, където доброволно избираме дали да се преродим, за да помогнем на другите директно, или избираме да останем в духовна форма и да си помагаме на качествено различ­но ниво. Тогава вече не е необходимо прераждане за емо­ционално израстване. Можем да се придвижим от пъте­ката на израстване към пътеката на растеж чрез служене.

Когато изгубваме сродна душа поради смърт или раз­дяла, това несъмнено е загуба на възможност за израст­ване. Една моя пациентка наскоро изгуби съпруга си вследствие на тежка катастрофа. Тя бе напълно опустоше­на, сигурна, че е изгубила сродната си душа и че нищо по­вече няма смисъл в живота й. Докато скръбта й е все още твърде дълбока, истинска и оправдана, ние с нея работим върху идеята, че може да погледне напред към бъдещи взаимоотношения, които също така могат да са пълни с любов, страст, близост и израстване.

Съединяването със сродна душа след дълга и нежела­на раздяла може да бъде изживяване, за което си струва да се чака, дори ако чакането трае с векове.

По време на почивка в югозападните щати моя пре­дишна пациентка, Ариел, биоложка, срещнала австрали­еца Антони. И двамата са емоционално зрели хора с пре­дишни бракове. Влюбили се бързо и се сгодили. Когато се върнали в Маями, Ариел предложила на Антони да се подложи на сеанс на регресия при мене, за да види дали е способен да го изпита, както и от любопитство "какво ще излезе от това". И двамата бяха любопитни дали Ариел ще се появи по някакъв начин в регресията на Антони.

Оказа се, че австралиецът е превъзходен субект за рег­ресия. Почти веднага се върна в много жив спомен от жи­вот в Северна Африка около времето на Анибал, преди повече от две хиляди години. В този живот Антони при­надлежеше към много развита цивилизация. Неговото особено племе бе светлокожо, умееше да топи златото и използваше като оръжие течен огън, който разпръскваше върху повърхността на реките. Антони беше млад мъж в средата на двадесетте. Племето му беше във война с тъм­нокожо съседно племе, много по-многобройно и кръво­жадно.

Племето на Антони бе имало неблагоразумието да предаде някои от бойните си умения на отделни бойци от тъмнокожите си съседи. Сега нападението на враждебно­то племе се предвождаше от един от тях. Огромна тълпа, въоръжена с мечове и брадви, пресичаше голямата река, като прехвърляше през нея въжета. Антони и неговите хо­ра разпръскваха огън, за да попречат на нападателите да стигнат до брега.

За да спасят жените и децата, защитниците ги натова­риха на големи лодки с виолетови платна и ги отправи­ха към средата на огромно езеро. В тази група беше и лю­бимата млада годеница на Антони. Но изведнъж течният огън избухна и подпали лодките. Повечето от жените и децата загинаха при този нещастен инцидент, включител­но и момичето на Антони. Трагедията сломи духа на во­ините и те скоро се предадоха. Антони бе един от малко­то, които избягнаха клането. Накрая-по тайна пътека той стигна до подземията на един храм, където се пазеха ре­ликвите на племето.

Там Антони намери единствения оцелял — своя вожд. Вождът нареди на Антони да го убие и като верен войник Антони се подчини на волята му. След смъртта на вожда младият мъж остана сам в тъмния храм. Започна да пи­ше историята на своя народ върху златни листове, като запечатваше писанията в огромни делви или урни. Анто­ни умря от изтощение и скръб по изгубената любима и нещастната съдба на своето племе.

Нямаше повече подробности. Годеницата от онова време се бе преродила като Ариел в сегашния му живот. И двамата се събраха отново като любовници след две хиляди години. Най-накрая дълго отлаганата сватба се състоя.

Антони и Ариел се бяха разделили само за един час, докато траеше сеанса в кабинета ми. Но силата на нетър­пението им да са заедно бе толкова голяма, като че ли не се бяха виждали от две хиляди години.

Наскоро Ариел и Антони се ожениха. Тяхната на пръв поглед случайна среща придоби ново значение за тях, а страстната им връзка е проникната от чувството за про­дължаващо приключение.

Антони и Ариел възнамеряват да пътешестват из Се­верна Африка, за да се опитат да намерят мястото на пре­дишния си живот и да видят дали могат да открият дру­ги подробности.

Те знаят, че каквото и да намерят там, то ще прибави още радост към приключението да се откриват един друг.