ДА ОТВОРИМ СЪЗНАНИЕТО СИ ЗА СИЛАТА НА МИСТИЧНИЯ ЕКСПЕРИМЕНТ

Наскоро бях поканен като гост в един разговор по ра­диото в Кливланд. Слушателите се обаждаха по телефо­на от домовете си, от офисите, от колите и от уличните те­лефони. Много от тях ме поддържаха и споделяха собствените си преживявания пред всички радиослушатели. Имаше и други, по-малко любезни. Една дама беше много сърдита.

— Не знаете ли, че това е грях? — съскаше тя. Предположих, че имаше предвид идеята за преражда­нето. Но не беше това.

— Хипнозата е грях — продължи дамата. — Исус ни е казал, че е грешно. Така в тялото ви могат да влязат дя­воли!

Знаех, че Исус не е казал нищо за хипнозата. Тогава та­зи дума не е била в употреба. Хипнозата не е била изпол­звана като терапевтичен инструмент до времето на Месмер през осемнадесети вик. Независимо от това, аз се отнасям сериозно към всеки въпрос и коментар. Може би тя имаше предвид някакво състояние на променено съзна­ние или фокусирана концентрация, ако приемем, че по онова време думата "хипноза" действително не е била въ­ведена.

Помислих известно време.

— Ако хипнозата е грях — отвърнах й, — защо църк­вата в Маями изпраща при нас за лечение с хипноза мо­нахини, свещеници и свои служители?

Истината е, че тези хора не бяха изпращани при нас за регресивна терапия. Затова пък повече от десет години ние ги лекувахме с хипноза, за да им помогнем да се откажат от пушенето, да смъкнат теглото си и да се освободят от стреса.

Жената замълча за няколко секунди, като размишля­ваше над тази информация. След това отново се обади, без да отстъпи ни на йота.

— Не знам как е в Маями — самоуверено продължи тя, — но в Кливланд това е грях!

Домакинът на шоуто ме погледна, като едвам сдържа­ше смеха си. Бяхме имали честта да се запознаем с идея­та за регионалния грях.

Защо се сърдеше дамата от Кливланд? Тя се страхува­ше, защото за нея идеята за хипнозата бе нещо ново и зап­лашваше нейното разбиране за реда на нещата. Провоки­раше погледа й към действителността, нейното разбиране за света. Ето кое я беше ужасило. Жената поне бе почте­на.

Когато разказвам тази история на водените от мен уп­ражнения, тя винаги предизвиква смях. Но някои се смеят, защото в дамата са разпознали самите себе си, предиш­ните си схващания за действителността, собственото си разбиране на света, провокирано от нова идея. А такава идея може да се окаже много важна. В действителност все­ки един от нас рано или късно се оказва лице в лице с по­не една нова концепция, макар тя да е различна за всеки индивид. Да не говорим, че всички сме се облагодетелст­вали от някоя идея, изпреварила времето си.

Историята е най-добрият учител за израстването. То може да бъде постигнато, ако преодолеем своя страх от новите идеи. Някои от тези идеи са отваряли нови пъти­ща в науката, икономиката, политиката, литературата и в изкуството. Те са разширили невероятно вътрешните гра­ници на това, което нашите предци биха могли да постиг­нат, да узнаят и да разберат.

През 1633 година Галилей бил съден от Инквизицията, че предложил теория, основана на неговия непосредс­твен научен опит и преките му наблюдения със саморъч­но направен телескоп, според която земята се върти около своята ос и обикаля слънцето. Като доказал, че слънцето само ПРИВИДНО обикаля земята, Галилей отхвърлил старата теория за геоцентричната Вселена.

'Ерес!" — казала църквата и Галилей бил затворен в кула. За да бъде освободен, този блестящ учен, който на двадесет и пет години вече е бил професор по математи­ка в престижния университет на Пиза, бил принуден да се отрече от теорията си. Едва тогава го освободили.

Исак Нютон, роден в деня на смъртта на Галилей през 1642 година, се възползвал от извършените в Пиза изследвания, за да развие собствената си теория за механистичната Вселена, която работи благодарение на физическите сили без божествена намеса.

Трудът на Нютон бил приет и представата на човечес­твото за Вселената била променена завинаги. Въпреки го­лемите усилия на църквата трудът на Галилей най-накрая също бил приет и високо оценен. Днес всяко дете го поз­нава не само като създател на важна научна теория, но и като човек, дал пример на хората как да дирят истината, като проникват в същността на нещата и се уповават на собствените си мисли и опит, а не се предоверяват на об­щоприетите истини. Трудът на Галилей отваря нови хо­ризонти пред науката, религията, интелектуалната и кул­турната история. Той променя начина, по който всички ние гледаме на действителността.

За дамата от Кливланд трябва да е било истинска дра­ма да приеме идеята, че хипнозата може да лекува. Но без тя да подозира, възможно е именно това да е бил ключът, който е отворил пред нея вратите към нови начини за из­растване. Много от нас понякога се сблъскват с идея, ко­ято има същото предназначение в нашия собствен живот. Ако съзнанието е отворено, собствените ни страхове и ог­раничения се трансформират в сила и радост и това са най-важните уроци, които трябва да научим.

За мнозина изживяването на регресия носи откритие­то, че неща, които са им внушавани като деца и срещу ко­ито те може би са се борили, не са истина. Това може да бъде религиозна догма или идея за естеството на вселена­та, може да се отнася за науката или за нещо съвсем раз­лично — все едно, разклащането на усвоени истини пре­дизвиква дискомфорт. Изживяването по време на регресия има за резултат сблъсъка на това, в което сте вярвали, с вашия собствен опит. Вие можете също така да откриете, че по някакъв, макар и незабележим, начин това схваща­не противоречи на личностното ви израстване и на спо­собността ви да изпитвате радост. Когато се освободите от това противоречиво схващане, ще отпадне и необходи­мостта да гледате на нещата по стария начин. Запитайте се как сте възприели това схващане, което всъщност тол­кова ви е ограничавало. Може би човекът, който ви го е внушавал, е грешал. Или вие сте го възприели в твърде млада възраст, без да премислите и без потвърждаващ собствен опит. Но това не променя истината. Истината е абсолютна и също като любовта е константна.

Когато вие възприемете истината, възможностите на живота се разширяват. Урокът за някои хора е да се от­ворят към истината и любовта.

Анита — четиридесет и две годишна домакиня, произ­хождаше от италианска културна среда със строго като­лическо възпитание. Когато ме посети "само да види как­во ще излезе от това", тя се лекуваше с медикаменти от дълбока депресия. Показваше общите симптоми на кли­нична депресия — потиснато настроение, нарушения в съ­ня, чувства за безнадеждност, отчаяние и отпадналост. Та­кова състояние често се илюстрира с чувство за безсилие и това е точната дума, с която може да се опише Анита, когато се оплакваше, че е угнетена от семейството си, от ритуално-религиозната среда и от начина, по който всич­ко това ограничава свободната й воля.

В първото ни събеседване Анита беше доста сдържа­на и срамежлива, но въпреки това успя да си признае, че се усеща хваната в рамка и изпитва клаустрофобия. Осо­бено я потискаха отношенията с баща й, който все още се държал авторитарно и взискателно с възрастната си дъ­щеря. Анита не можеше да се примири с ограниченията, наложени от него върху собствения й живот, но същевре­менно изпитваше вина, че се бунтува.

Неспособна да се противопоставя на баща си, тя не виждаше изход от ситуацията и поради строгите канони на подчинение, които католицизмът налага на дъщерята в семейството. Боеше се, че ако се обяви против това отно­шение към нея, вече няма да бъде смятана за добра като­личка.

Тъй като Анита бе дълбоко религиозна, възможност­та да бъде отхвърлена и "откъсната от Бога" бе изключи­телно мъчителна за нея. Напрежението между изисквани­ята на религията и желанието да удовлетвори собствените си потребности се бе превърнало в психологически спусък за нейната наследствена склонност към депресия. На всич­кото отгоре Анита беше доста смутена от факта, че ней­ната религия не приемаше прераждането, в което тя лич­но силно вярваше. Точно това я беше довело при мене.

Не очаквах нищо от сеанса, но нямаше да се учудя, ако Анита навлезеше в съществувание, което би й разкрило урок за силата. Сегашната й потиснатост и склонност да се подчинява на авторитети би могла да се корени в пре­дишни злоупотреби със силата, а възможно бе да попад­не в живот, чиито обстоятелства да хвърлят светлина вър­ху сегашните й взаимоотношения с баща й.

Въпреки тези ми разсъждения, когато започнахме регресията, се случи нещо неочаквано. Анита не влезе в ми­нал живот, въпреки че й се открехна вратата към минало­то. Вместо това тя попадна на място, което, изглежда, бе междинно състояние между два живота. Според нея то приличаше на градина и бе изпълнено с много мъдрост. Отвсякъде грееше пулсираща пурпурна и златна светлина и в нея се виждаха многобройни мъдри водачи. Изведнъж тази свита и почтителна жена започна да ми проповядва дълбоки истини за любовта и мъдростта.

— Когато искаш да утешиш някого, не слушай думи­те, думите могат да подвеждат или да бъдат погрешни — спокойно ме съветваше Анита. — Върви направо към сър­цето, право в раната. Думите могат да те отблъснат, но това не значи, че той няма нужда от утеха.

Когато чух тези думи, те ми се сториха забавни. И дру­ги пациенти, достигнали подобно място, бяха отразявали същите мисли. Тази жена, която нямаше кой знае какво образование — не беше нито теолог, нито философ или психолог, — въпреки всичко ме учеше за нещата от чо­вешката природа, които бяха много важни.

Анита имаше още да говори. Тя продължаваше да мълви прекрасни фрагменти от мисли, дочути от нея в междинното състояние:

— ... да изравним любовта на съзнанието с любовта от сърцето. Тогава сме в хармония, в равновесие.

Анита мълвеше нещо много близко до класическата езотерична дефиниция за мъдростта, която включва сли­ване на съзнанието със сърцето. Тук, пред мен, бе жена, която без никакви познания за тази философия, спонтан­но бе започнала да проповядва за мъдростта.

Когато Анита се върна от релаксираното си състояние, бе дълбоко развълнувана от мистичния експеримент. В ре­зултат на регресията бяха настъпили някои много инте­ресни промени. Безсилието й започна да намалява, заме­нено от чувство на постепенно нарастваща енергия и мощ. Депресията с течение на времето започна да изчезва и по­вече не се върна. Сега, когато тя бе придобила личен опит за истината, не се чувстваше толкова притисната от тра­диционните католически ценности. Вече много по-увере­но можеше да определя взаимоотношенията с баща си — нещо, което правеше с удоволствие. Тя изпитва сега повече любов към него, тъй като преживяването на репресията й позволи да осъзнае дълбоко каква важна роля играе лю­бовта в общата благодат.

Сега може да види много по-ясно баща си като лич­ност с неговите собствени страхове и ограничения. Той придоби по-човешки измерения и тя му прости.

Наскоро Анита ми довери, че преживяването, в което тя пряко постигна откровения за истината, имало най-не­очакван добър резултат. Открила, че притежава някои способности да лекува. Установила например, че докос­ването й облекчава температурата на децата й. Беше се срещнала с известни лечители и сега предчувстваше, че пред нея се открива дълъг, прекрасен и вълнуващ път.

Тримесечно момченце, дошло на този свят с вроден сърдечен порок, трябвало да бъде подложено на сърдеч­на операция. На година и половина и на пет години му направили още две. По време на сърдечната операция де­тето било твърде близо до смъртта и лекарите не очаква­ли да оживее. Когато станало на осем години, разказва­ло на майка си, че на хирургическата маса, докато било в безсъзнание, го посетили осем китайски учители", които му предоставили информация за неговото изцеление. Момчето забелязало, че единият от китайците "имал меч, който въртял през цялото време". Този "тип" често си от­рязвал брадата, но тя почти веднага израствала. Детето описало с най-големи подробности всичките осем китай­ци.

Майката се заела да издири фактически и философски предпоставки за невероятната история на сина си и отк­рила, че в таоизма се споменава за исторически лица — Па Хсиен или Осмината безсмъртни. Единият от китайс­ките учители в описанието на момчето поразително съвпада с Лу Тунг-пин — светецът закрилник на бръсна­рите, дарен с магически меч, защото не се поддал на де­сет изкушения.

Момченцето продължава да твърди, че все още го по­сещават онези "осем китайски типа", които предоставят информация. Това е неговият директен мистичен опит за истината и водачеството и то го възприема изцяло, радос­тно, безрезервно — това го изпълва с увереност в травма­тични и тежки моменти. Необременено с мисловния фил­тър на възрастните, който ни диктува какво е "правилно" и какво — "погрешно", това дете черпи директно от ду­ховността и духовното водачество. За разлика от своята любопитна и добронамерена майка то не се нуждае от потвърждение на фактите.

Наскоро имах една пациентка от Джорджия. Бет е в началото на петдесетте и ръководи фондова борса. Зара­ди любовна афера се бе разделила с прекалено ревнивия си и авторитарен съпруг. В разговора ни призна, че твър­де много е ангажирана с живота на децата си. В резултат от раздялата със съпруга си, която тя оценяваше като по­ложителна крачка, беше се нагърбила с проблемите на дъ­щеря си и сина си и ги вземаше много присърце. Бет чув­стваше необходимост да компенсира отдалечаването на съпруга си от децата и това прибавяше допълнителна отговорност към нейните собствени проблеми, което я пра­веше депримирана и потисната.

Бет не познаваше езотеричната литература. Тя бе чела "Вестители от отвъдното", но почти нищо друго за пси­хически феномени, минали съществувания или подобни неща. Преди всичко бе загрижена за собствените си взаи­моотношения и търсеше начин да се освободи от посто­янното чувство за безнадеждност и тъга.

В хипнотично състояние Бет започна да разказва един епизод, който ме накара да си припомня това, което бях чел за Едгар Кейси — легендарният медиум и ясновидец.

Бет се видя в магическа градина или имение с прекрас­ни хълмисти поляни и възвишения, сред които се издига­ха странни кристални структури или сгради. Тя се спря пред огромна и необикновено красива сграда, цялата об­лицована с мрамор.

Към нея се приближи мъдър водач, облечен в бяла ро­ба. Двамата се изкачиха заедно по една стълба, която во­деше към сградата. Бет имаше чувството, че тези стъпала слабо й напомнят за нещо. След като влязоха вътре, тя се огледа и видя многобройни помещения като в библиоте­ка.

Нейният водач й показа огромна стая и я заведе до един рафт, където тя намери книга с името си на обложката. Отвори я на страницата, където бяха описани об­стоятелствата на сегашния й живот. Бет откри, че ако обърне назад страниците, ще може да прочете за минали­те си съществувания и го направи. Виждах я как преглеж­да книгата, докато очите й бяха затворени. Изглеждаше като че преживява и попива много неща, но не изпитваше нужда да сподели видяното с мен. На Бет й бе казано, че другите страници на книгата съдържат съществуванията й в бъдещето, но с много любезен тон водачът я помоли да не ги поглежда. В книгата Бет намери нещо, което на­рече име на душата й. След цял час "визита" Бет с неохо­та се върна.

Депримираната и тъжна жена, която бе влязла в каби­нета ми, беше изчезнала. Бет започна да ме уверява кол­ко прекрасно е било това изживяване, а изражението й го­вореше, че е изпълнена с надежда, че нищо не е останало от нейните страхове.

Разказа ми как й съобщили, че е била на същото мяс­то и преди, но тогава не било избрано подходящото вре­ме. Затова стъпалата й се сторили познати. В книгата про­чела защо се е решила да изследва настоящия си живот. Сегашните й грижи и препятствия съвсем не били случай­ни, а били предназначени да ускорят духовния й прогрес. Водачът й казал, че тези предизвикателства ще я научат за същността на любовта, ревността и гнева. Че трудни­те съществувания били тези, при които се постига израс­тването и прогресът. Лесните животи приличали повече на "почивка .

Също като Анита и Бет по всяка вероятност изживя­ваше мистичен опит. Тя се беше пренесла на мястото, къ­дето душите си почиват, правят преглед на изминатото и регенерират между два живота — място, описано в под­робности в книгата на Джел Уитън — "Живот между животите". На това място душата се представя пред няколко водачи, прави преоценка на изминалия живот и решава какво да бъде следващото съществувание.

Докато говореше, на мен ми беше ясно, че Бет не знаеше точно каква книга бе чела. Не си даваше сметка, че минава през езотеричен процес на преглед на живота. Тя просто получаваше отговори на вълнуващите я въпроси, 1 които не бяха основани на минали съществувания, а духовни уроци. Сега осъзнах, че действителният въпрос, който интересуваше Бет, когато дойде в кабинета ми, беше: "Защо съм избрала толкова труден живот?"

Посредством това необикновено изживяване Бет наме­ри отговор. Тя придоби по-голяма перспектива и специ­ално разбиране за духовността.

Вярно е, че преобладаващите пречки и трудности ус­коряват духовния прогрес. Най-сериозните трудности в един живот като тежка психическа болест или физическа немощ могат да бъдат знак за прогрес, а не за регрес. По мое мнение много силните души често избират да носят този товар, защото това създава огромни възможности за растеж. Ако сравним едно съществувание с една година в училище, то такива съществувания могат да се сравняват с година в колеж за подготовка за университета. Може би затова по време на регресии най-често се припомнят труд­ните съществувания. По-лесните животи, периодите на "почивка" обикновено не са толкова значими.

Бет постигна ново ведро спокойствие, самоувереност и стимул за по-нататъшно израстване. Нейните възприятия за действителността дълбоко се промениха и представата з за собствения й потенциал и способност да изживява ра­дост се разшириха неимоверно.

Когато сме преодолели страха да съобщим на света нови идеи, това ни изпълва с радост. Първото ми прежи­вяване с живо припомняме на предишен живот се случи по време на серия акупресурни масажи срещу хронични болки в гърба и врата.

Няколко месеца преди да излезе книгата ми "Вестите­ли от отвъдното", отидох при терапевт, който прилагаше акупресурен масаж (шиацу), за да облекчи постоянните ми болки. Той правеше масажите в пълно мълчание и аз из­ползвах това спокойно време, за да медитирам. По време на третия сеанс постигнах състояние на много дълбока ре­лаксация в продължение на цял час. Докато терапевтът работеше върху краката ми, внезапно се оказах в сцена от друго съществувание. Бях буден, не спях. Знаех къде е тя­лото ми, но същевременно наблюдавах себе си и изживя­вах в съзнанието си събития, като че гледах кина.

В тази сцена бях по-висок и по-слаб, с малка тъмна и остра брадичка. Носех пъстроцветна роба и стоях на пло­щадка пред странна сграда. Разглеждах някакви растения. Като погледнах в очите на този мъж, разбрах, че това бях аз. Чувствах емоциите на тази личност, гледах през ней­ните очи. Не знам дали това бе фантазия или не, но про­дължавах да гледам, да наблюдавам, да запаметявам.

Това ставаше в древността. Мъжът беше свещеник, властен член в религиозната йерархия. Сградата бе стро­го геометрична, с плосък покрив, по-широка в основата и със скосени стени. Имаше седем или осем нива и по сте­ните цъфтяха някакви растения. Тези нива се свързваха с широки стълбища. Видях се как разглеждам растенията и си помислих: "Тези растения приличат на тропически, но такива няма в Маями." Много от тях бяха огромни и зе­лени и никога не бях ги виждал преди. Постепенно в съз­нанието ми се оформи една дума "зикурат". Не знаех как­во означава.

Погледнах отново свещеника, като съзнанието ми прескачаше назад и напред, от неговата перспектива и пог­лед към позицията на външен наблюдател, който вижда нещата в по-общ план. Неговият живот ми бе известен и знаех, че предишният идеализъм и духовност бяха отстъ­пили на материалните ценности, след като бе постигнал огромна власт и авторитет. Думата му се чуваше дори и в царското семейство. Вместо да използва положението си, за да издига духовните ценности, братството и смире­нието в своя народ, той използваше властта си за алчност, секс и ламтеж за повече власт. Стана ми тъжно. Каква за­губа! Всички онези години на идеални цели, на учене и борба — хвърлени на вятъра за властнически, напълно светски стремежи.

Свещеникът умря като стар човек, без да се върне към идеализма на своята младост. Накрая трябваше да оста­ви и богатство, и власт, и положение, и тялото си. Отно­во почувствах огромна тъга. Бе изпусната една голяма възможност.

По-късно тази вечер си спомних отново думата "зику­рат”. Потърсих я в енциклопедията. Зикурат е името на храмове със същата геометрична форма, каквато бях ви­дял, храмове от времето на Асиро-Вавилония. Висящите градини на Вавилон са класически пример на зикурат. Бях истински шокиран! Не помнех някога да съм учил това.

Няколко години по-късно бях организирал група за регресия, която се събра за четири дни в Бока Ратон. Дой­доха около тридесет терапевти, повечето от тях психиат­ри и психолози от цялата страна. Работехме от осем до дванадесет часа всеки ден, като всеки от присъстващите подлагаше на регресия другия, а после самият бе регресиран. Затворена система като тази, в която умни и високо заредени с енергия хора участват в един експеримент, мо­же да бъде много интензивна и тази интензивност силно ме вълнуваше. Тя толкова ми се отрази, че през втората нощ се събудих по средата на един много ярко сънуван сън. Макар че бях, вече буден, сънят продължи да се раз­гръща, а аз се намирах в дълбоко хипнагогично състоя­ние.

Този сън беше свързан със спомен от предишен живот. В този живот бях затворник някъде в Европа по време на средните векове. Бяха ме затворили в нещо, което прили­чаше на тъмница. Мястото бе под земята и стените бяха каменни. Едната ми ръка беше прикована с верига към стената. Измъчваха ме, защото проповядвах прераждане — идея, която не бе възприета в тази католическа страна. Изстрадалото ми сърце не работеше добре и едва поддър­жаше пламъчето на живота ми. След няколко дни мъче­ния аз умрях.

Когато сънят свърши, все още бях в хипнагогично със­тояние, което е много творческо, и си припомних живота, към който преди няколко години се бях върнал. Тогава бях властен свещеник в зикурат в древния Близък изток и бях злоупотребил със своята власт заради материални из­годи. И тогава чух глас:

"Когато имаше възможност да проповядваш истина­та, ти не го стори — казваше гласът с много нежност и любов. — После, когато нямаше такава възможност, ти го правеше. В това съществувание ти умря заради своята вяра, макар че не беше нужно. Ти можеше много по-лес­но и по-успешно да проповядваш за любовта. Тогава не бе необходимо да насилваш нещата. Този път — гласът продължаваше също така нежно да говори за настоящия ми живот — го направи както трябва."

В този момент разбрах, че част от смисъла на моя жи­вот бе да трансформирам страха в любов и мъдрост. Че не трябва да се страхувам да проповядвам.

Погълнати от всекидневието, понякога сме толкова обзети от грижи и тревоги, толкова се безпокоим за своето положение, за външността си, за това, какво другите мис­лят за нас, че забравяме духовната си същност, нашата абсолютна истина, нашата вътрешна сила. Толкова се тревожим за своята репутация и позиция в обществото, за то-за дали другите не ни използват в наша вреда, толкова се боим да не изглеждаме глупави, че понякога загубваме ку­ража да бъдем духовни. Ставаме страхливи и не смеем да опознаем и изживеем нашата собствена любов и сила.

Времената се менят. Вече никой не праща учените с но­ви идеи в тъмницата като Галилей. Сега борбата проти­ча на много по-вътрешно и по-личностно ниво. Граница­та между интелектуалната концепция и прекия мистичен опит се размива.

Напоследък някои физици от изтъкнати университети се свързаха с мен. Те бяха работили с китайски познава­чи на таоизма върху идеята да открият начин за снемане, обяснение и прилагане на изкуството Ки Гонг, което при­лага лечение чрез определени движения, медитация и ра­бота върху енергията. Източният мистицизъм и западна­та наука се съчетаха в брак, за да постигнат обща цел.

Поканиха ме да обясня процеса на регресия в минали съществувания, който е основният компонент на лечебния метод Ки Гонг. Моето пребиваване се превърна в стимул за тези специалисти с открито мислене да се обърнат към идеята за прераждането.

В момента много подобни диалози се водят из цялата страна. Физици и психиатри стават мистиците на деветде­сетте години. Сега ние потвърждаваме това, което пре­дишните мистици са знаели интуитивно — че ние сме бо­жествени същества. Знаели сме всичко това от хиляди години, но сме го забравили. А за да опознаем своята си­ла и да се върнем към истинската си същност, към своя дом, трябва да си припомним каква е действителната ис­тина. Трябва да си припомним пътя.