Леден гамбит

Лицето на Ерик Ломбар завладя екрана и Серваз се приближи до бара.
Милиардерът даваше интервю при слизането си от самолета в Тарб. Зад него се виждаше снежнобял самолет, върху който със сини букви бе изписано името му. Лицето на Ломбар бе сериозно, с изопнати черти, като че ли бе загубил скъп човек. Журналистът го питаше дали животното е имало особена стойност за него.
– Това не беше просто някакъв си кон ― отвърна бизнесменът с глас, в който вълнението и сдържаността бяха грижливо подбрани, ― а приятел и партньор. Хората, които обичат конете, знаят, че те са нещо много повече от обикновени животни… А Фридъм беше изключителен кон. Възлагахме му огромни надежди. Ужасява ме мъчителният начин, по който е умрял. Ще следя изкъсо злосторниците да бъдат открити.
Серваз видя как погледът на Ерик Ломбар се мести към обектива на камерата, а през него и към зрителите. Очите му вече не изразяваха мъка, а гняв. Предизвикателството бе заменено със заплаха.
– Нека онези, които са сторили това, знаят, че съм зажаднял за справедливост и възмездие.
Серваз се огледа. Всички се бяха втренчили в телевизора. „Никак не е зле ― каза си той. ― Добре го изигра.
Очевидно се е подготвил предварително, но въпреки това в думите му има груба и жестока откровеност...“
Запита се докъде би стигнал човек като Ломбар, за да изпълни заканата си. Прекара следващите два часа в равносметки на фактите, които знаеха, и нещата, които не знаеха. Очевидно това, което не знаеха, надделяваше.
Когато най-сетне Ирен Циглер се появи на тротоара пред прозореца, Серваз за миг занемя. Носеше черен кожен екип като мотористите, с метални предпазители на раменете и краката, бе обута в ботуши с подсилени пета и връх.
В ръката си държеше каска. Същинска амазонка… Отново го порази красотата ѝ. Даде си сметка, че бе красива като
Шарлен Есперандийо, но по различен начин ― бе по-спортен и по-изискан тип. Шарлен приличаше на икона на модата, а Ирен ― на шампионка по сърф.
Отново изпита смущение. Спомни си какво бе помислил, като видя пръстена на носа ѝ. Несъмнено Ирен Циглер бе привлекателна жена. Серваз погледна часовника си. Беше вече единайсет часът.
– Е, какво стана? ― попита той.
Ирен му обясни, че аутопсията не разкрила нищо кой знае какво, освен че конят е бил обезглавен post mortem. На аутопсията присъствал и Маршан. Съдебният лекар дал да се разбере, че конят е бил упоен. Това се потвърждаваше от токсикологичния анализ. Управителят на конната база изглеждал облекчен от този факт. Накрая се съгласил животното да бъде изпратено в екарисажа. Без главата, която собственикът искал да запази. Според Маршан щели да я препарират, за да може Ломбар да си я закачи на стената.
– На стената ли? ― попита недоверчиво Серваз.
– Смятате ли, че са виновни? ― попита Циглер.
– Кои?
– Пазачите.
– Не знам.
Извади телефона си и набра номера на замъка. Обади се женски глас.
– Майор Серваз от криминалната полиция в Тулуза. Бих искал да говоря с Ерик Ломбар.
– Какво име казахте?
– Серваз.
– Не затваряйте.
Чу се музика и това продължи дълго. Накрая се обади мъж. Ако се съдеше по гласа, беше на средна възраст.
– Да?
– Бих искал да говоря с Ерик Ломбар.
– Кой е на телефона?
– Майор Серваз от криминалната полиция…
Серваз усети, че го обзема гняв.
– Вижте какво, вашият шеф е поискал да ме види. Имам много неща на главата си. Така че нямам време за губене!
– Кажете ми името си буква по буква и ми припомнете целта на обаждането си… ― каза невъзмутимо човекът отсреща. ― Господин Ломбар също няма време за губене!
Серваз онемя от наглостта на човека. Едва се въздържа да не затвори.
– Серваз. С-е-р-в-а-з. По повод коня Фридъм.
– Защо не казахте досега? Не затваряйте…
Мъжът заговори отново само след двайсет секунди.
– Господин Ломбар ви очаква днес в петнайсет часа следобед.
Думите му прозвучаха не като покана, а като заповед.

КОГАТО НАВЛЯЗОХА В ЗЕМИТЕ на Ерик Ломбар, двамата сякаш се озоваха във вълшебна приказка. Бяха оставили колата на Серваз и мотоциклета на Ирен на паркинга в жандармерията в Сен Мартен и се придвижваха със служебна кола по пътя, по който бяха минали, отивайки в конната база, но вместо да завият наляво към гората,
продължиха направо.
После пътуваха през ветровита местност, осеяна с равнини и полянки, с липи, дъбове, ели и брястове, които се простираха докъдето стигаше погледът. Навсякъде виждаха бариери, коне и селскостопански машини, напълно готови за работа. На места все още имаше сняг, въздухът бе чист, кристален. Всичко наоколо напомняше на Серваз ранчо в Монтана или хасиенда в Аржентина. На места по дърветата или на бариерите се мяркаха табели с надпис
„Частна собственост“. Никъде нямаше огради. След пет километра се оказаха срещу каменен четириметров зид,
който обграждаше част от пейзажа. Отвъд зида се простираше гора. Спряха пред решетъчна врата. Върху един стълб бе окачена табела. На нея с позлатени букви бе изписано „Белият замък“. Трябваше да слязат от колата и да се свържат със замъка по интерфона. Вратата моментално се отвори. Пътуваха още поне километър по алея, оградена от вековни дъбове. Безупречно асфалтираният път лъщеше под приведените клони на дърветата. На Серваз му се стори, че замъкът в дъното на парка бавно се приближава към тях. След няколко секунди паркираха колата пред алея с изтравничета и светлорозови камелии, засипани със сняг. Серваз изпита разочарование. Замъкът бе по-малък,
отколкото си мислеше. Повторният му поглед обаче показа, че е сгрешил. Сградата излъчваше младежка красота и вероятно бе построена в края на XIX и началото на XX век. Донякъде приличаше на замък от долината на Лоара,
донякъде ― на английско имение. Приказен замък… Пред прозорците на партера редица чемшири, подрязани във формата на различни животни: слон, кон, жираф и елен, се открояваха върху снега. Вляво, на изток, Серваз забеляза френска градина със статуи със замислен израз на лицето и фонтанчета. Имаше също басейн и тенис корт. В дъното се издигаше голям парник с многобройни причудливи антени на покрива. Спомни си какво бе прочел в интернет:
Ерик Ломбар бе един от най-богатите хора във Франция и една от най-влиятелните личности. Беше начело на империя, която властваше в седемдесет страни. Вероятно бившият парник бе превърнат в свръхмодерен център за комуникации.
Циглер затръшна вратата на колата.
– Погледнете.
Показваше му дърветата. Той проследи с поглед посоката и преброи поне трийсет камери. Сигурно обхващаха целия периметър на замъка и парка. Нямаше нито един ъгъл, който да е извън обсега им. Очевидно в замъка имаше хора, които наблюдаваха цялото имение.
Двамата тръгнаха по покрита с чакъл алея между цветни лехи и минаха покрай два седнали на задните си лапи лъва, изсечени от чемшир. Всеки от тях бе висок около пет метра.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: