Леден гамбит

целия ви разговор.
Серваз се канеше да ѝ каже, че бърза, но нещо в тона на жената и информацията, че работи в института, го спряха да я прекъсне.
– Чувате ли ме?
– Слушам ви ― каза той. ― Какво желаете, госпожо Берг?
– Госпожица. Знам кой е убил коня. Това може би е същият човек, който е изнесъл ДНК на Хиртман от института.
Интересува ли ви кой е?
– Една минута ― прекъсна я той.
Намали скоростта и паркира в отбивката. Вятърът огъваше дърветата наоколо. Превитите клони се люлееха на светлината на фаровете като в стар експресионистичен германски филм.
– Хайде! Разкажете ми всичко.
– Казвате, че авторът на мейлите се казва Ерик?
– Да. Знаете ли кой е?
– Мисля, че да.
Насред гората Серваз трескаво размишляваше за това, за което го бе уведомила току-що тази жена. Хипотезата,
която си беше изградил в жандармерията, когато Ирен Циглер му съобщи, че Мод Ломбар сигурно е била изнасилена, сега се потвърждаваше. И още как! Ерик Ломбар... Сети се за пазачите в централата и за тяхното мълчание, за лъжите им. Още от самото начало беше убеден в нещо... Сега знаеше, че те не лъжеха, защото бяха виновни, а защото са били принудени да го направят. Бяха ги шантажирали или бяха купили мълчанието им. А
вероятно и двете. Бяха видели нещо, но предпочитаха да мълчат и да лъжат с риск да привлекат вниманието върху себе си, защото знаеха, че не са убедителни.
– От дълго време ли разследвате, госпожице Берг?
Мина известно време, преди тя да му отговори.
– В института съм едва от няколко дни.
– Опасно е.
Отново мълчание. Серваз се запита до каква степен момичето поемаше риск. Нямаше опит и сигурно бе допуснало грешки. А и се намираше на място, където насилието беше всекидневие и можеше да се очаква всичко.
– Говорили ли сте с някой друг?
– Не.
– Слушайте внимателно. Ето какво ще направите. Имате ли кола?
– Да.
– Много добре. Напуснете незабавно института, вземете колата си и слезте в Сен Мартен, преди да ви е попречила снежната буря. Среща ― в жандармерията. Поискайте да говорите с госпожа прокурорката. Кажете ѝ, че идвате от мое име. И ѝ разкажете всичко, както го разказахте на мен. Разбрахте ли?
– Да.
Серваз бе затворил, когато Диан се сети, че колата ѝ е повредена.
СГРАДИТЕ НА КОННАТА БАЗА се показаха на светлината на фаровете. Базата беше пуста и тъмна. Нямаше нито коне, нито коняри. Боксовете бяха затворени за през нощта или за зимата. Серваз спря пред най-голямата сграда от тухли и дърво и слезе от колата.
Около него веднага затанцуваха снежинки, а вятърът в дърветата виеше все по-силно. Той вдигна яката си и тръгна към входа. Разлаяха се кучета, които се мъчеха да се откъснат от веригите си в мрака. Видя зад един прозорец светлина и някакъв силует да се приближава, за да погледне навън.
Влезе в сградата, чиято врата бе полуотворена, а централният коридор ― силно осветен. Моментално усети миризма на конски тор, вдясно кон и жокей тренираха на голям манеж, осветен от лампи, въпреки късния час. От първата врата вляво изскочи Маршан.
– Какво става? ― попита той.
– Искам да ви задам няколко въпроса.
Управителят посочи една малко по-отдалечена врата. Серваз влезе. Същият кабинет, пълен с трофеи, с книги за коне и класьори ― като последния път. Върху екрана на лаптопа имаше снимка на кон; великолепно животно с червеникава козина. Може би Фридъм. Маршан мина покрай него и Серваз усети, че лъха на уиски. Начената бутилка „Лейбъл 5“ стоеше на една етажерка.
– Става въпрос за Мод Ломбар ― започна Серваз.
Маршан го погледна учудено, но в погледа му се четеше предпазливост. Очите му блестяха прекалено.

– Знам, че се е самоубила.
– Да ― отвърна старият управител на конюшнята. ― Мръсна история.
– Как?
Видя, че Маршан се колебае. За миг гледаше в друга посока, преди да погледне Серваз. Канеше се да излъже.
– Преряза си вените.
– ГЛУПОСТИ! ― изрева Серваз, като неочаквано хвана управителя за яката. ― ЛЪЖЕТЕ, МАРШАН!
СЛУШАЙТЕ! НЕВИНЕН ЧОВЕК БЕ ОБВИНЕН ЗА УБИЙСТВАТА НА ГРИМ И ПЕРО! АКО НЕ МИ КАЖЕТЕ
ВЕДНАГА ИСТИНАТА, ЩЕ ВИ ОБВИНЯ ЗА СЪУЧАСТИЕ В УБИЙСТВО! ПОБЪРЗАЙТЕ И РАЗМИСЛЕТЕ! НЕ
РАЗПОЛАГАМ С ЦЯЛА НОЩ! ― добави той, като извади белезниците. Беше почервенял от гняв.
Управителят изглеждаше уплашен от този неочакван и яростен изблик. Пребледня, като чу металния звън на белезниците. Очите му се отвориха широко и той впи недоумяващ поглед в ченгето.
– Това е блъф!
Беше добър играч на покер. Който не се оставя да му приказват врели-некипели. Серваз грубо го хвана за ръката и го завъртя.
– Какво правите? ― попита объркан Маршан.
– Предупредих ви!
– Нямате никакво доказателство.
– А знаете ли колко обвинени без доказателства гният в предварителните арести?!
– Почакайте! ― каза управителят, обхванат внезапно от паника. ― Не можете да го направите! Нямате никакво право!
– Предупреждавам ви. Отпред има фотографи от жандармерията ― излъга Серваз и го повлече енергично към вратата. ― Трябва само да погледнете. Разбира се, ще ви сложим яке на главата и ще ви водят, а вие ще гледате в земята.
– Почакайте! Почакайте! По дяволите! Почакайте!
Но Серваз го влачеше твърдо към вратата. Бяха вече в коридора. Навън вятърът виеше, а снегът влизаше през отворената врата. ― Добре! Добре! Излъгах. Махнете белезниците!
Серваз спря. Жокеят бе спрял коня и ги наблюдаваше от средата на манежа.
– Най-напред истината ― прошепна Серваз в ухото му.
– ОБЕСИ СЕ! На люлката в парка на замъка, мамка му!
Серваз не можеше да си поеме дъх. Така. Обесила се. Успяхме... Отключи белезниците. Маршан разтърка китките си.
– Никога няма да забравя това ― каза той с наведена глава. ― Беше по залез, през лятото. Беше облякла бяла,
почти прозрачна рокля... Люлееше се като призрак над моравата, с пречупен врат, на светлината на залязващото слънце... Все още виждам този образ... Почти всяка вечер...

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: