Леден гамбит
Изтегляне 3.07 Mb. Pdf просмотр
|
| КАТО ЧЕ ЛИ СЕ СЪБУЖДА ... Чувате ли ни??? Гласове. Далечни. Обръщаха се към него. После болката. Болките. Изтощението, желанието да си почива, лекарствата... Проблясък, в чийто миг видя светлините и лицата, после отново лавината, планината, студа и накрая ― мрак... Чуваш ли меее, Маааартен? Бавно отвори очи. Светлият кръг на тавана го заслепи. Мярна силует, който се наведе над него. Опита се да разпознае лицето, което му говореше нещо нежно, ала светлината отзад му причиняваше болка. Лицето беше ту ясно, ту размито. Но беше сигурен, че е красиво. Женска ръка взе неговата. Мартен, чуваш ли ме? Кимна. Шарлен му се усмихна. Наведе се и го целуна по бузата. Приятен допир. Лек парфюм. Влезе помощникът му. – Събуди ли се? – Струва ми се, да. Още нищо не е казал. Обърна се към него и му намигна. Серваз почувства, че е напълно буден. Есперандийо прекоси стаята. Държеше две димящи картонени чаши. Подаде едната на съпругата си. Серваз се опита да обърне глава и веднага усети желязната хватка на обездвижващата яка... – Мамка му! Ама че история! ― възкликна Есперандийо. Серваз понечи да стане, но се смръщи от болка и се отказа. Есперандийо го посъветва: – Лекарят каза, че не трябва да мърдаш. Имаш три пукнати ребра, малки рани на врата и по главата и измръзвания. Освен това ти отрязаха три пръста... – Какво?! – Не, бе. Шегувам се. – А Ирен? – И тя се измъкна. В друга стая е. Малко по-зле е от теб, но ще се оправи. С повече фрактури, но друго няма. Заля го вълна на облекчение. На устните му напираше друг въпрос. – Ами Ломбар? – Не намериха тялото му. Времето горе е прекалено лошо, за да възобновят търсенето. Утре. Със сигурност е под лавината. Двамата с Ирен сте имали късмет. Само ви е докоснала. Серваз се намръщи. Много би искал да види как лавината „докосва“ по този начин помощника му. – Жаден съм... ― изрече с пресипнал глас. Есперандийо кимна и излезе. Върна се с медицинска сестра и лекар. Шарлен и Венсан излязоха. Лекарят разпита и обстойно прегледа Серваз. Медицинската сестра му подаде чаша със сламка. Гърлото му беше ужасно сухо. Пи и поиска още. Вратата отново се отвори и се появи Марго. По погледа ѝ разбра, че видът му е ужасен. – Готов си за филм на ужасите! Наистина плашиш хората! ― пошегува се тя. – Позволих си да я доведа ― каза Есперандийо с ръка на бравата. ― Оставям ви ― и затвори вратата. – Лавина ― отрони Марго, като не смееше да го гледа по-дълго. ― Бррр! Ужасяващо! ― сбърчи вежди, усмихна се смутено, но усмивката ѝ бързо изчезна. ― Даваш ли си сметка, че можеше да пукнеш?! Мамка му, татко, не ми го причинявай повече! По дяволите! Що за език?, за пореден път си помисли той. Но видя очите ѝ, пълни със сълзи. Сигурно е седяла до леглото му далеч преди да се събуди и състоянието му я бе потресло. Усети пеперуди в корема. Посочи ѝ края на леглото. – Седни. Взе ръката ѝ. Този път тя не я издърпа. За миг се възцари мълчание. Серваз се канеше да каже нещо, но на вратата се почука. Влезе млада, около трийсетгодишна жена. Беше сигурен, че никога не я е виждал. Имаше рани по лицето. Под една от веждите върху скулата ѝ тъмнееше пресен шев. На челото червенееше незараснала рана. Под кръвясалите ѝ очи плуваха сини сенки. Още една жертва на лавината? – Майор Серваз? Той кимна. – Аз съм Диан Берг. Психоложката от института. Говорихме по телефона. – Какво е станало с вас? – Произшествие с кола ― усмихна се тя, сякаш имаше нещо смешно. ― Можех да ви задам същия въпрос, но знам отговора. После погледна към Марго и попита: – Може ли да поговорим за малко? Марго направи физиономия, измери с поглед младата жена и излезе. Диан се приближи до Серваз, а той ѝ посочи празния стол. – Знаете ли, че Хиртман изчезна? Изненадан, Серваз поклати глава въпреки яката на врата му. Хиртман на свобода... Лицето му помръкна. Погледът му стана суров, като че ли някой беше изгасил светлината. „В крайна сметка, помисли той, цялата тази нощ е огромен провал...“ Макар че Ломбар беше убиец, бе опасен само за група зловредни негодници. Онова, което възбуждаше Хиртман, беше нещо друго. Неконтролируема ярост, която изгаряше сърцето му и го отделяше от хората. Безгранична жестокост, жажда за кръв, липса на угризения... Побиха го тръпки. Какво щеше да стане сега, след като швейцарецът е на свобода?! Навън, без лекарства, с психопатично поведение, неговите ловни импулси и инстинкти щяха да се събудят. Тази мисъл го вцепени. У психопатите перверзници като Хиртман не съществува ни най-малка частица човечност. Насладата, която им доставят мъчението, насилието и убийството, е твърде изкусителна. Щом му се отдаде случай, Хиртман ще започне отново. – Какво стана? ― попита Серваз. Диан му разказа всичко: от нощта, когато Лиза Ферне я изненада в кабинета ѝ, до момента, в който тръгна по заледения път, оставяйки Хиртман безжизнен в колата. Вървя близо два часа, преди да срещне жива душа. Изпаднала бе в хипотермия, когато стигна до първата къща на някакво село. Когато жандармерията отишла на местопроизшествието, колата била празна. Намерили следи и кръв от колата до пътя и после нищо. – Някой го е взел със себе си ― предположи Серваз. – Да. – Кола, която е минала оттам, или съучастник. Серваз обърна поглед към прозореца. Навън беше нощ. – Как открихте, че Лиза Ферне е съучастничката на Ломбар? ― попита той. – Дълга история. Искате ли да я чуете? Той я погледна с усмивка. Усети, че психоложката има нужда да говори с някого. Да сподели преживяното. Моментът беше подходящ и за нея, и за него. Разбра, че и тя изпитва същото чувство за иреалност. Чувство, родено през онази нощ на ужаси и насилие. В този миг двама напълно чужди хора, оказали се сами в тишината на болничната стая, се почувстваха необяснимо близки. – Имам цяла нощ ― отвърна той. – Е, добре ― започна тя. ― Пристигнах в института сутринта, когато намериха убития кон. Спомням си много добре. Валеше и... 54 Робер Денар ― легендарен френски войник, участник във войните в Индокитай и Алжир, координатор на Шарл дьо Гол за политиката му в Африка; Дейвид Смайли ― британски офицер, полковник от спец. разузнавателни части, участник във Втората световна война ― бел. прев. |