Леден гамбит

– Но то беше пет години по-късно! Серията бе прекъсната отдавна. А и Мод беше вече жена, а не тийнейджърка...
– Последен въпрос: как се самоуби?
Сен Сир помълча малко.
– Преряза си вените.
Серваз беше разочарован. Не беше се обесила.
В 12 ЧАСА И 30 МИНУТИ ЕСПЕРАНДИЙО получи съобщение по уоки-токито. „Ела на обяд!“ Погледна към лежащия на кушетката Шапрон, вдигна рамене и излезе. Другите го чакаха накрая на гората. Като гост на жандармерията му предложиха да избира между парижки сандвич ― багета с шунка и сирене ементал, и ориенталски сандвич ― кебап с домати, чушки и салата.
„Ориенталски“, избра Есперандийо.
КОГАТО СЕ КАЧИ В ДЖИПА СИ, Серваз усети как сред многото останали без отговор въпроси в съзнанието му изплува още един. Мод Ломбар се бе самоубила... А и първото убийство беше на коня на Ломбар... Ами ако сърцевината на разследването беше тук, а не в лагера? Инстинктивно усети как се отварят нови хоризонти... Имаше една врата, която все още не беше отворена и името Ломбар бе изписано върху нея. Какво ли бе наредило Ерик
Ломбар сред мишените? Осъзна, че не беше отделил достатъчно внимание на този въпрос. Спомни си как бе пребледнял Вилме, когато спомена в кабинета му за сексуалните насилници и за Ломбар. В оня момент това беше просто прищявка на Серваз, за да извади от равновесие наглия директор на тулузката следствена полиция. Но сега зад прищявката стоеше истински въпрос. Присъствието на Циглер в гробницата на семейство Ломбар превръщаше тази мистерия във възлов момент от разследването. Каква бе връзката между Ломбар и другите жертви?
– ТЯ ИДВА.
– Разбрано.
Есперандийо рязко се изправи. Махна ръка от уоки-токито и погледна часовника си. 13 часът и 46 минути. Взе оръжието си.
– База 1. Остави мотоциклета си на пътя. Върви към вас. Към вас, База 2.
– База 2. Току-що мина край нас.
След известно време.
– Тук База 3. Не е минала покрай нас. Повтарям: мишената не е минала оттук.
– По дяволите, къде е?! ― изскимтя Есперандийо в уоки-токито. ― Някой вижда ли я?
– Тук База 3, не, все още не...
– База 4: Не, не я виждам...
– База 5: Няма никого, изгубихме я...
КЪДЕ Е МАРТЕН, МАМКА МУ! Есперандийо натискаше бутона на уоки-токито, когато вратата на колибата се отвори и се блъсна в стената. Той се обърна кръгом с насочен пистолет... и се оказа срещу дулото на насочено към него оръжие. Черните очи бяха впити в него. Есперандийо преглътна.
– Какво търсите тук? ― попита Циглер.
– Арестувам ви ― отвърна той, но в гласа му се долавяше колебание.
– Ирен! Хвърлете оръжието си! ― извика Майар отвън.
Настана ужасен миг на несигурност. Но тя се подчини и свали оръжието.
– На Мартен ли е това хрумване?
Есперандийо прочете в очите ѝ огромна тъга, но в същото време изпита дълбоко облекчение.
В 16 ЧАСА И 35 МИНУТИ, когато над планините вече се спускаше здрач и носени от вятъра снежинки отново вихрено затанцуваха около института, Диан се измъкна от стаята си и тръгна по пустия коридор на четвъртия етаж.
Никакъв шум. По това време целият персонал работеше активно на долните етажи. Самата Диан трябваше да е с един от пациентите си, но тя свърши беседата с него четвърт час по-рано и се качи в кабинета си. След като остави вратата полуотворена, дебнейки и за най-малкия шум, разбра, че в стаята на Лиза Ферне няма никого.
Огледа се и след секунда завъртя дръжката на вратата ѝ. Стаята не беше заключена. Диан видя в този факт лошо предзнаменование: ако имаше какво да крие, старшата сестра щеше да я заключи. Малката стая, почти същата като нейната, тънеше в полумрак. Планините тъмнееха зад прозореца и нова буря връхлиташе склоновете им. Диан включи осветлението и жълта светлина заля помещението. Като стар опитен детектив, свикнал да търси улики,

пъхна ръка под матрака, отвори шкафа и нощното шкафче, надникна под леглото. Погледна и в шкафчето за лекарства в банята. Нямаше много таблетки. След десетина минути излезе от стаята „с празни ръце“.

51 Мъртвец (фр.) ― бел. прев.
52 Кадиш ― молитва, прославяща Бога на арамейско-юдейски език ― бел. прев.

26.
– НЕ МОЖЕТЕ ДА Я РАЗПИТАТЕ ― каза Д’Юмиер.
– Защо? ― попита Серваз.
– Очакваме двама офицери от Инспектората на жандармерията. Няма да има разпити, докато не дойдат. Трябва да внимаваме да не стъпим накриво. Разпитът на капитан Циглер ще стане в присъствието на нейните началници.
– Не искам да я разпитвам, а да поговоря с нея.
– Стига, Мартен. Отговорът е „не“. Ще чакаме.
Кати д’Юмиер погледна часовника си.
– Трябва да са тук след два часа. Приблизително.
– НАШАТА ЛИЗА МАЙ ЩЕ ИЗЛИЗА тази вечер.
Диан обърна глава към вратата на кафенето. Видя Лиза Ферне да върви към плота, за да си поръча кафе. Старшата медицинска сестра беше сменила престилката си с бяло манто с кожена яка, дълъг бледорозов пуловер, джинси и ботуши над коленете. Косите ѝ падаха свободно върху раменете. Не беше жалила спиралата върху миглите,
червилото и контура за устни.
– Знаеш ли къде отива? ― полюбопитства Диан.
Алекс кимна усмихнато на старшата сестра, но тя дори не го удостои с поглед. Изгълта си кафето и изчезна. Чуха я да се отдалечава с бързи стъпки по коридора.
– Отива при нейния „тайнствен мъж“ ― прошепна Алекс.
Диан го погледна. В този момент той приличаше на палаво момче, което се кани да довери най-голямата си тайна на най-добрия си приятел.
– Каква е тази история?
– Всички знаят, че Лиза си има любовник в Сен Мартен, но никой не знае кой е той. Никой никога не го е виждал с нея. Когато излиза така, Лиза обикновено се прибира чак сутринта. Няколко души се опитаха да я закачат на тази тема и да я накарат да сподели нещо, но тя ги прати по дяволите. Най-странното е, че никой не ги е виждал заедно ― нито в Сен Мартен, нито другаде.
– Вероятно е женен мъж ― предположи Диан.
– В такъв случай жена му сигурно работи нощем.
– Или пък работата ѝ е свързана с пътувания.
– Може би става въпрос за нещо, което съвсем не може да се признае ― каза Алекс, като се наведе над масата и си придаде лукав вид.
Диан се опита да изглежда безразлична. Но не можеше да пропъди мисълта за това, което знаеше, и напрежението
ѝ растеше.
– Какво например?
– Може би участва в разюздани сборища или пък е убиецът, когото всички търсят.
Хладина се загнезди в корема ѝ. Все по-трудно ѝ бе да скрива безпокойството, което владееше ума и мислите ѝ.
Сърдечният ѝ ритъм се ускори. Лиза Ферне навън за цяла нощ... Сега или никога... Друг случай нямаше да има.
– Бялото манто и розовият пуловер не са много практични, ако ще избива хора ― опита се да се пошегува Диан. ―
Ще се изцапат. А и този тежък грим...
– Може би ги съблазнява, преди да ги убие. Нали се сещаш за богомолката...
Алекс имаше вид на човек, който се забавлява. А Диан би предпочела да приключи разговора. В стомаха ѝ сякаш тежеше циментова буца.
– А после беси жертвата си на някой мост... Тя е повече от богомолка, направо си е терминатор.
– Проблемът с вас, швейцарците, е практичният ви дух ― подразни я Алекс.
– Мислех, че цениш чувството ни за хумор.

Той се засмя, а Диан стана.
– Трябва да вървя.
Алекс кимна и вдигна очи към нея. Усмивката му беше все така прекалено сърдечна.
– Добре. И аз имам работа. Надявам се, че ще се видим по-късно.
В 18 ЧАСА И 30 МИНУТИ ВЕЧЕРТА СЕРВАЗ бе изпил вече толкова много лошо кафе и изпушил толкова цигари,
че беше направо като болен. Отиде в тоалетните, за да си наплиска лицето със студена вода, и без малко не повърна.
Поразмина му, но не напълно.
― Мамка му, ама какво правят тези! ― изруга той, като се върна в малката чакалня с пластмасови столове, където търпеливо чакаха всички от криминалния отдел.
ДИАН ЗАТВОРИ ВРАТАТА ЗАД ГЪРБА СИ. Сърцето ѝ биеше до пръсване.
Помещението бе обляно от същата сиво-синя светлина като кабинета на доктор Ксавие предишната вечер.
Натрапчив парфюм. Диан го позна. „Лолита Лемпика“. Шишето бе поставено върху гладката повърхност на бюрото и отразяваше идващата от прозореца бледа светлина.
Откъде да започне?
В кабинета имаше същите метални чекмеджета като в кабинета на Ксавие, но по инстинкт Диан реши да се заеме първо с бюрото.
Чекмеджетата не бяха заключени. Тя запали лампата, за да разгледа съдържанието им, но вниманието ѝ бе привлечено от доста любопитен предмет върху подложката за писане: златен саламандър, украсен със скъпоценни камъни ― рубини, сапфири и смарагди. Беше поставен на такова видно място и бе толкова голям, че Диан реши, че камъните са фалшиви и предметът е само позлатен и очевидно служи за преспапие. Започна да отваря чекмеджетата, пълни с различни на цвят папки. Всички се отнасяха до пряката работа на Лиза Ферне в института ― бележки, фактури, доклади, протоколи от лечението. Нищо особено до... третото чекмедже.
На дъното имаше картонена папка. Диан я извади и я отвори. Изрезки от пресата... Всички съдържаха материали за убийствата в долината. Лиза Ферне старателно ги бе събрала.
Просто любопитство или нещо друго?!
Вятърът виеше под вратата и за миг Диан прекъсна работата си. Навън бурята се усилваше. Тя потръпна, но възобнови търсенето.
Отвори металните чекмеджета и видя вътре същите досиета като при доктор Ксавие. Докато ги вадеше едно по едно и ги разглеждаше на светлината, си каза, че си губи времето. Там нямаше да намери нищо, защото нямаше нищо. Кой би бил толкова луд или глупав да остави в кабинета си улики от престъпления?
Докато преглеждаше класьорите, погледът ѝ отново падна върху бижуто ― саламандъра на бюрото. То блестеше с хиляди огньове на светлината на лампата. Диан не беше специалист, но ѝ се стори, че имитацията е добра.
Загледа се в саламандъра. Ами ако всичко е истинско?
Ако е така, каква информация ѝ дава той за старшата медицинска сестра? От една страна, че нейната власт и авторитет са такива, че никой нямаше да се осмели да влезе без нейно знание в кабинета ѝ. А от друга, че любовникът ѝ е богат човек, защото ако саламандърът е златен, а камъните ― истински, струва цяло състояние.
Диан размисли и върху двете възможности. Инстинктивно усети, че държи нещо значимо в ръцете си.
ДВАМАТА ПРЕДСТАВИТЕЛИ на инспектората бяха облечени в цивилни дрехи и безизразните им лица приличаха на восъчни маски. Поздравиха Кати д’Юмиер и Конфиан с кратко официално ръкостискане и поискаха да разпитат капитан Циглер сами. Серваз се канеше да протестира, но прокурорката го изпревари и веднага удовлетвори искането им. Измина половин час, преди вратата на помещението да се отвори.
– Сега е мой ред да разпитам капитан Циглер сам ― заяви Серваз, след като двамата представители на инспектората излязоха от стаята за разпит. ― Няма да се бавя. После ще сравним гледните си точки.
Кати д’Юмиер се обърна към него, като че искаше да каже нещо, но когато срещна погледа му, замълча. Едната восъчна маска се оживи и каза:
– Представител на жандармерията не може да бъде разпитан от един...
Прокурорката вдигна ръка, за да го прекъсне.
– Вие разполагахте с вашето време. Имате десет минути, Мартен. После разпитът ще продължи в присъствието на всички.
Той бутна вратата. Ирен седеше сама в малкия кабинет, а една лампа осветяваше лицето ѝ. Както последния път,
когато двамата бяха в това помещение, снегът се сипеше зад щорите на светлината на уличната лампа. Навън беше

нощ. Серваз седна и я погледна. С русите си коси, с кожения си, осеян с ципове екип, с подплънките на раменете приличаше на героиня от фантастичен филм.
– Добре ли си?
Тя кимна със стиснати устни.
– Не мисля, че си виновна ― каза той моментално и убедително.
Циглер се вгледа настойчиво в него, но не отвърна. Той изчака няколко секунди, преди да продължи.
– Ти не си убила Грим и Перо, но привидно всичко е срещу теб. Даваш ли си сметка за това?
Тя отново кимна.
Като вдигаше пръст след пръст, Серваз изреди фактите: беше излъгала или скрила истината за лагера и за
Самоубийците. Беше скрила, че знае къде се намира Шапрон...
– А и не беше с нас, когато убиха Перо. Беше най-близо до лифта и трябваше да пристигнеш първа ― каза накрая той.
– Имах произшествие с мотора.
– Ще се съгласиш, че тази версия издиша. Произшествие без свидетел.
– Произшествие беше.
– Не ти вярвам.
Циглер притвори очи.
– Трябва да знам невинна или виновна ме смяташ.
– Невинна. Само че лъжеш за произшествието.
Изглеждаше учудена от прозорливостта му. Усмивката ѝ го изненада.
– Веднага разбрах, че си добър ― каза тя.
– Снощи ― продължи той, ― когато се върна от онази дискотека, бях под леглото ти. Излязох, докато вземаше душ.
Не бива да затваряш вратата си само с обикновена ключалка. Какво правеше там?
Тя пое удара и дълго и замечтано се взираше в него.
– Ходих да видя една приятелка.
– Посред нощ и с текущо разследване, близо до развръзката, което изисква цялата ти енергия?
– Беше спешно.
– Какво толкова спешно?
– Трудно ми е да ти обясня.
– Защо? Защото съм мъж и ченге, а ти си влюбена в жена?
Погледът ѝ бе предизвикателен.
– Какво разбираш ти от тези неща?
– Нищо наистина. Само че не аз съм застрашен да ме обвинят в двойно убийство. Не съм ти враг, Ирен. Нито първият дошъл тъпак ― ограничен мъжкар и човекомразец. Направи усилие.
Тя издържа погледа му, без да мигне.
– Онази вечер, когато се върнах вкъщи, намерих бележка от Жужка, приятелката ми от Словакия. Беше решила да скъса с мен. Упрекваше ме, че твърде много съм погълната от работата и я пренебрегвам, че съм… че съм... Ей,
такива неща… Минал си по този път сигурно, защото си разведен, така че знаеш за какво говоря. Има много разводи и раздели при ченгетата ― дори при хомосексуалните ченгета. Трябваше да ѝ обясня как стоят нещата… веднага. Не исках да се разделим, без да сме имали случая да се обясним. В момента раздялата ми се стори непоносима... Така че хукнах, без да мисля, към „Розовият банан“. Жужка е управителка там.
– От много време ли сте заедно?
– Година и половина.
– Влюбена ли си?
– Да.
– Да се върнем на произшествието. Не е имало такова, нали?
– Разбира се, че имаше! Не видя ли на какво приличах?! Ами драскотините и раните ми?!
– Какво ми гарантира, че не си ги направила сама? За момент си помислих, че са станали, след като си провесила
Перо през кабината и после си скочила… ― уточни той.
Тя се размърда на стола си.
– Но вече не мислиш така?
– Не, защото си невинна.
– А откъде знаеш?
– Защото мисля, че знам кой е. Но също така си мисля, че дори да си имала произшествие, не ми казваш цялата

истина.
Ирен отново остана смаяна от прозорливостта му.
– След произшествието нарочно дойдох по-късно… Не бързах.
– Защо?
– Заради Перо. Или по-скоро исках да дам малък шанс на убиеца да си свърши работата...
Серваз продължи да я гледа проницателно.
– Заради това, което са ти направили Грим, Шапрон, Муренкс и той ли?
Тя не отговори, но кимна с глава.
– В лагера ― продължи той.
Тя вдигна очи. Бе изненадана.
– Много по-късно… Учех право в По, попаднах на Перо на един селски празник една събота и неделя. Предложи да дойде с мен, а Грим и Муренкс ни чакаха в края на пътя, на няколко километра от мястото, където беше празникът… Шапрон го нямаше през онази нощ. Не знам защо. Затова не направих връзка между него и другите,
когато ти намери снимката. Щом видях Перо да излиза с колата от широкия път и да тръгва по тесния, веднага разбрах всичко... Исках да изляза от колата, но той ме удари, веднъж, два, три пъти. Спря и ми каза, че го предизвиквам и че съм мръсница. От мен бликаше кръв. А после…
И двамата замълчаха, преди той да я попита.
– Добре, ама защо…
– Защо не подадох молба ли? По онова време спях с доста хора ― мъже и жени, в това число и с моя професорка от факултета ― женена и с деца… А и баща ми беше жандармерист. Знаех какво ще стане… Разследване, окалване,
скандал… Мислех за родителите си. Как ли щяха да реагират… А и за брат ми и снаха ми, които не знаеха нищо за личния ми живот.
„Така те са успявали да запазят тайната си дълго“ ― каза си той.
Първата му интуиция в дома на Шапрон беше правилна… Деветдесет процента от жертвите не подават оплакване,
също и тийнейджърите от лагера, които не са видели лицата им. Избирали са за плячка момичета и момчета, чийто начин на живот нямало да им позволи да подадат жалба… Интелигентни хищници. Само че не са могли да скрият от жените си, които така или иначе са заподозрели нещо… Настанили са се в отделни стаи или са ги напуснали…
Серваз си помисли за директора на лагера, загинал при катастрофа с мотор. Прекалено удобна смърт.
– Даваш ли си сметка, че изложи живота ми на опасност?
– Съжалявам, Мартен. Наистина. Обаче в момента аз съм обвинена в убийство ― поправи го тя с тъжна усмивка.
Права беше. Той трябваше да прояви твърдост. Конфиан нямаше да изтърве плячката си ― сега, когато имаше идеалния виновник. А самият Серваз му го бе поднесъл върху сребърна табла!
– Нещата се усложняват, че използваш отсъствието ми, за да тръгнеш по следите на Шапрон, без да кажеш на никого.
– Не исках да го убия, а само да го… сплаша. Исках да видя ужаса в очите му, както той го е виждал в очите на жертвите и е ликувал. Исках да сложа дулото на пистолета в устата му, когато двамата сме сами в гората, и да вярва до последния момент, че сетният му час е настъпил. А после щях да спра.
Гласът ѝ бе леден и за миг той се усъмни дали не се е излъгал.
– Още един въпрос ― каза Серваз. ― Кога разбра какво става?
– Още при първото убийство изпитах съмнения… Когато Перо беше убит, а Шапрон изчезна, знаех, че някой иска те да платят за престъпленията си. Само не знаех кой е.
– А защо открадна списъка на децата?
– Глупав рефлекс. Името ми беше в него. В проклетата папка. А и ти много се интересуваше какво има в нея... Не исках да ме разпитват за миналото ми, нито пък да се ровят в него.
– Наистина последен въпрос. Защо занесе цветя на гроба на Мод Ломбар днес?
За миг Ирен Циглер запази мълчание.
– Мод Ломбар също се самоуби.
– Знам.
– Винаги съм знаела, че по един или друг начин и тя е била жертва на онези хищници. И аз самата бях изкушена от подобно решение. Известно време с Мод посещавахме едни и същи купони и празненства, преди да отида да следвам, а тя ― да срещне тези боклуци. Бяхме много близки, не чак приятелки, но се познавахме добре и аз много я обичах. Бе независимо и потайно момиче, което се опитваше да се измъкне от средата си. Всяка година на рождения ѝ ден слагам цветя на гроба ѝ. И преди да арестувам последния от четиримата мръсници, исках да ѝ
изпратя мъничък знак.

– Но Мод никога не е стъпвала в лагера?!
– Е, какво от това? Тя често бягаше от дома си. Влачеше се с не много читави хора. Понякога се прибираше късно.
Сигурно някъде е попаднала на тези мръсници също като мен.
Серваз размишляваше трескаво. Хипотезата му се оформяше. Разрешаването на случая щеше да е нечувано.
Нямаше повече въпроси. Виеше му се свят. Разтърка слепоочията си и се изправи с мъка.
– Може би има още една хипотеза, която не сме предвидили ― каза той.
Д’ЮМИЕР И КОНФИАН го чакаха в коридора. Серваз вървеше очи в очи с тях. Полагаше неимоверни усилия да се задържи на крака. Струваше му се, че стените и земята се люлеят и ще загуби равновесие. Разтърка тила си и пое дълбоко въздух, но това не бе достатъчно, за да премахне усещането, че обувките му бяха пълни с въздух.
– Е? ― попита прокурорката.
– Не мисля, че е тя…
– Какво?! ― възкликна изумен Конфиан. ― Шегувате се, надявам се!
– Нямам време да ви обяснявам сега. Трябва да действаме бързо. Задръжте я на топло, ако искате. Къде е Шапрон?
– Опитваме се да го накараме да признае за изнасилванията на тийнейджърите в лагера ― отвърна Д’Юмиер с леден тон. ― Но той отказва да говори.
– Има ли давност?
– Не и предвид новите улики, които ни позволяват да подновим разследването. Мартен, надявам се, че знаете какво вършите…
Двамата се спогледаха.
– И аз се надявам ― рече той.
Все повече и повече му се виеше свят. Главата го болеше. Отиде в приемната и поиска чаша вода. Изпи една от таблетките, които му бе дал Ксавие, и тръгна към джипа на паркинга.
Как можеше да сподели с тях за хипотезата си, без следователят да започне да бълва гръм и мълнии и без да постави Д’Юмиер в неудобно положение? Тревожеше го един въпрос. Трябваше да е напълно наясно, преди да свали картите... Освен това имаше нужда някой да му потвърди, че е на прав път и докъде може да стигне, без да изгори…
Погледна часовника си. Бе 21 часът и 12 минути.
КОМПЮТЪРЪТ.
Тя го включи. За разлика от компютъра на Ксавие нейният беше заключен с парола. „Я виж ти“, си каза Диан.
Погледна часовника си. Намираше се повече от час в кабинета. Проблемът бе, че не притежаваше никакви хакерски способности. Цели десет минути си блъска главата, за да намери паролата. Опита с „Юлиан Хиртман“ и „Лиза
Ферне“, изписани във всякакъв ред, но никой от опитите ѝ не се увенча с успех. Отново отвори чекмеджето, където беше папката с личните документи. Вкара телефонни номера, номера на социални осигуровки, дата на раждане,
комбинация от първото и второто кръщелно име на старшата медицинска сестра (пълното ѝ име бе Елизабет
Жюдит Ферне), комбинира трите инициала с датата на раждане… Без никакъв успех… По дяволите! Погледът ѝ се върна върху саламандъра. Вкара думата „саламандър“, а после и нейни акроними… Нищо… Диан погледна към часовника в ъгъла на екрана… 21 часът и 28 минути.
Пак се загледа в саламандъра. Машинално го вдигна и огледа отдолу. Видя името на фирмата, която го бе продала ― Van Cleef & Arpels, New York. Написа името в компютъра. Нищо. По дяволите! Абсурдно бе! Все едно че бе в шпионски филм. Отчаяна, опита само с инициалите. VC&ANY. Нищо. А после и обратно: YNA&CV… Изведнъж екранът започна да мига, а после ѝ даде достъп до системата. Бинго! Диан не вярваше на очите си. Почака да се появят всички икони.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: