Леден гамбит

на светлината на фаровете, а стволовете на дърветата побеляваха откъм север. Истинска снежна буря... И то точно тази нощ... Притесни се дали психоложката ще успее да слезе до Сен Мартен в това лошо време. Преди няколко минути, на излизане от конната база, позвъни на един последен номер.
– Ало! ― чу се глас от другата страна на линията.
– Трябва да те видя. Още тази вечер. Пък съм и малко гладен. Не е ли много късно?
Смях от другата страна. Смях, който внезапно сeкна.
– Има ли нещо ново? ― попита Габриел Сен Сир, без да крие любопитството си.
– Знам кой е.
– Наистина ли?
– Да. Наистина.
Мълчание от другата страна.
– Имаш ли съдебна заповед?
– Не още. Искам първо да узная твоето мнение.
– Какво възнамеряваш да правиш?
– Най-напред да изясня правната страна с теб. А после ще премина към действие.
– Не искаш ли да ми кажеш кой е?
– Първо да вечеряме, а после ще говорим...
– Хайде, че лигите ми текат. Ела. Имам малко останало пиле, ако мога така да се изразя.
– Идвам ― каза Серваз и затвори.
Прозорците на мелницата излъчваха светлина и топлина, когато паркира джипа си до потока. На идване не срещна нито кола, нито пешеходец. Заключи джипа и превит на две под напора на снега, забърза към малкия мост. Вратата се отвори моментално. Миризма на печено пиле, на горящ огън, на вино и на подправки. Сен Сир взе якето му,
закачи го на закачалката и му посочи дневната.
– За начало чаша топло вино? Пилето ще се опече след двайсет минути. Така ще можем да говорим.
Серваз погледна часовника си. 22 часът и 30 минути. Следващите часове щяха да са решаващи. Трябваше да предвиди движението на всяка фигура и следващите ходове, но дали беше наясно как точно ще действа? Старият следовател с неговия опит щеше да му помогне да не направи някой гаф. Противникът беше опасен. Щеше да използва и най-малката юридическа грешка. Серваз беше толкова гладен, че стомахът му се свиваше при миризмата на печащото се пиле.
В камината гореше силен огън. Както и предишния път, пламъците играеха по стените и по гредите на тавана,
изпълвайки помещението със светлини и сенки. Дървата в камината пращяха, вятърът в комина виеше, долавяше се и шумът на потока. Този път не звучеше Шуберт. Очевидно Сен Сир не искаше да пропусне нито дума от онова,
което щеше да му разкаже Серваз.
Върху една масичка между две кресла пред камината две чаши бяха наполовина напълнени с димящо вино с цвят на рубин.
– Сядай ― следователят му посочи едното кресло.
Той взе по-близката чаша. Беше топла. Завъртя я в ръка и вдъхна аромата ѝ. Стори му се, че усеща миризма на портокал, канела и мускатов орех.
– Греяно вино с подправки ― каза Сен Сир. ― Ободрява и придава енергия във вечери като тази. Чудесно е против умората. Направо ще те възкреси. Нощта ще е дълга.
– Толкова ли си личи? ― попита Серваз.
– Кое?
Умората.
Следователят спря погледа си върху него.
– Имаш изтощен вид.
Серваз отпи от чашата. Опари езика си и се намръщи. Гърлото му се изпълни с мощен вкус на вино и треви. Сен
Сир бе сервирал в панерче на масичката за мезе към греяното вино парчета хляб с подправки. Серваз погълна едно парче, после друго.
– Е? ― попита Сен Сир. ― Кой е?
– СИГУРЕН ЛИ СТЕ? ― попита Кати д’Юмиер. Беше включила телефона си на високоговорител.
Качил крака върху бюрото си на улица „Амбушюр“, Есперандийо разглеждаше върховете на обувките си, марка
„Конвърс“.
– Човекът, който ми предаде информацията, е категоричен. Работи в Интерпол, в Лион. Казва се Люк Дамблен.

Свърза се с един от познатите си във ФБР. А той е двеста процента сигурен.
– Господи! ― възкликна прокурорката. ― И не успяхте ли да се свържете с Мартен?!
– Опитах два пъти. Телефонът му работи, но всеки път попадам на гласовата поща. Ще опитам пак след няколко минути.
Кати д’Юмиер погледна златния си часовник „Шопар“, който ѝ беше подарил съпругът ѝ за двайсетата годишнина от сватбата им. Беше 22 часът и 50 минути. Въздъхна.
– Искам да направите нещо за мен, Есперандийо. Звънете му. Отново и отново. Кажете му, че смятам да си легна преди разсъмване и не искам да прекарам нощта в чакане да ми се обади.
На другия край на линията Есперандийо козирува.
– Добре, госпожо.
ИРЕН ЦИГЛЕР СЛУШАШЕ ВОЯ НА ВЯТЪРА зад прозореца с решетки. Истинска снежна буря. Отлепи ухо от стената. Гласът на Д’Юмиер. Очевидно заради икономии при строителството стените бяха тънки като картон. И в тази жандармерия, както във всички други.
Циглер бе чула всичко. Есперандийо беше получил информация от първостепенно значение. Тя променяше целия ход на разследването. Мислеше, че е разбрала за какво се отнася. А Мартен бе изчезнал някъде. Циглер се досещаше къде се намира. Беше отишъл при един човек за съвет, а после щеше да премине към действие. Потропа на вратата,
която се отвори почти веднага, и каза:
– Трябва да отида до тоалетната.
Дежурният отвори и затвори вратата. После се появи млада жена в униформа и я погледна подозрително.
– Последвайте ме, капитан Циглер. И без номера.
Циглер стана и с белезници на ръцете тръгна пред нея.
– Благодаря. Бих искала да говоря с прокурорката. Кажете ѝ, че е важно.
ВЯТЪРЪТ ПЕЕШЕ В КОМИНА и гасеше пламъците. Серваз се чувстваше изтощен до крайност. Остави чашата на масата и усети, че ръката му трепери. Придърпа я до тялото си от страх да не би Сен Сир да забележи треперенето.
Вкусът на виното и тревите бяха приятни, но в устата му остана горчив вкус. Беше скапан, а не биваше в този момент. Каза си, че през следващия половин час ще пие само вода, а после ще поиска силно късо кафе.
– Видът ти не е добър ― отбеляза следователят, като остави чашата си и го наблюдаваше внимателно.
– Чувствал съм се и по-добре.
Наистина не си спомняше друг път да е бил толкова изтощен и толкова нервен. Сринат от умора, със замаяна глава и световъртеж, а бе само на една крачка от разрешаването на най-странното разследване в кариерата си.
– И така, не мислиш, че Ирен Циглер е виновна ― поде следователят. ― И все пак всичко води към нея.
– Знам. Само че има нова следа.
Веждите на следователя се сключиха въпросително.
– Обади се една психоложка, която работи в института „Варние“. Тази вечер.
– И?
– Казва се Диан Берг и идва от Швейцария. В института е отскоро. Очевидно е открила, че там стават странни неща, и е направила малко самостоятелно разследване... Разбрала е, че старшата медицинска сестра на института се е снабдила с анестетици за коне, а и... че същата е любовница на някой си Ерик... богат човек, който пътува много,
ако се вярва на съобщенията по електронната поща, които ѝ е изпращал.
– А как тази психоложка е открила това? ― попита скептично Сен Сир.
– Дълга история.
– И така, този Ерик… ти смяташ, че е... Той обаче е бил в Съединените щати през нощта, когато са убили коня...
– Съвършено алиби ― отвърна Серваз... ― А освен това ― кой би предположил, че жертвата е и виновникът?!
– А тази психоложка? Тя ли ти се обади?... Сигурен ли си, че може да ѝ се има доверие? Институтът е място,
където нервите бързо се изхабяват, ако човек не е свикнал да работи такава работа…
Серваз погледна Сен Сир. За момент бе обзет от съмнение. Ами ако следователят имаше право?
– Спомняш ли си, като ми каза, че всичко, което се е случило в долината, има своите корени в миналото? ―
попита Серваз.
Следователят мълчаливо кимна.
– Каза ми, че сестрата на Ерик Ломбар се е самоубила, когато е била на двайсет и две години.
– Така е ― наруши мълчанието Сен Сир. ― Смяташ, че това самоубийство има връзка със самоубийствата на децата от лагера? Тя никога не е била там.

– Както и още двама от самоубийците ― отвърна Серваз. ― Как намериха Грим и Перо? ― попита той, а сърцето му биеше лудо без причина.
– Обесени.
– Точно така. Когато те попитах как се е самоубила сестрата на Ерик Ломбар, ти ми отговори, че си е прерязала вените. Това е официалната версия. Само че тази вечер открих, че всъщност тя също се е обесила. Защо Ломбар е скрил истината? За да не се свърже пряко самоубийството на Мод с другите самоубийства, нали?
– Дали тази психоложка е разговаряла с някой друг?
– Не, не вярвам... Препоръчах ѝ да слезе в Сен Мартен и да се свърже с Кати д’Юмиер.
– Значи ти смяташ...
– Смятам, че Ерик Ломбар е извършител на убийствата на Грим и Перо ― натърти Серваз. Имаше чувството, че езикът му залепва за небцето и мускулите и челюстите му се вдървяват. ― Смятам, че си отмъщава за това, което са сторили на сестра му ― сестра, която е обожавал. Вменява им вината за нейното самоубийство, както и за самоубийството на останалите седем младежи, жертви на четворката Грим–Перо–Шапрон–Муренкс. Мисля, че е измислил макиавелистки план, за да въздаде самият той правосъдие, отдалечавайки подозренията от себе си с помощта на съучастник от института „Варние“, а може би и с помощта на някой от конната база…
Погледна лявата си ръка. Тя трепереше върху облегалката. Опита се да я обездвижи. Напразно. Вдигна глава и видя погледа на Сен Сир, втренчен в нея.
– Ломбар е изключително интелигентен мъж. Разбрал е, че рано или късно хората, които разследват убийствата,
ще направят връзката с вълната от самоубийства на младежи отпреди петнайсет години, включително и със самоубийството на сестра му. Сигурно си е казал, че най-добрият начин да отдалечи подозренията от себе си е да се включи самият той сред жертвите. Трябвало е той да бъде мишената на първото престъпление. Само че как да постъпи?! Не е възнамерявал да убие някой невинен. В един момент сигурно го е осенило просветление. Да убие същество, на което е държал повече, отколкото на всичко друго. Да извърши престъпление, за което никой няма да го заподозре. Неговия любим кон. Възможно е, когато е вземал това решение, от сърцето му да е капела кръв. Но какво по-добро алиби за това убийство, ако той е в Съединените щати? Ето защо кучетата в конната база не са лаели.
И конят не е цвилил. Може би има и съучастник в базата освен сестрата от института. Защото са били необходими поне двама души, за да пренесат коня горе. А и алармената система на конната база не е проработила. Но както е постъпил и с Грим, и с Перо, не е могъл да повери убийството на друг ― за да е сигурен, че Фридъм няма да страда.
Подобно нещо не би било в стила на дома, където е израснал. Ерик Ломбар е атлет, авантюрист, воин ― той е свикнал с най-крайните предизвикателства, както е свикнал да поема отговорност. Така че не се е побоял да си изцапа ръцете.
Дали е от изтощението? Или от липсата на сън? Стори му се, че погледът му се замъглява, сякаш носеше неподходящи очила.
– Смятам, че Ломбар или някой от доверените му хора са шантажирали пазачите в централата. Със заплахата да ги върнат в затвора, или пък са купили мълчанието им. От друга страна, Ломбар е бил наясно, че хипотезата за участието на Хиртман няма да издържи дълго. Но това едва ли го е смутило. Това просто е била първата димна завеса... Знаел е, че безспорно ще стигнем до самоубийствата отпреди петнайсет години, а така следите се умножават. Виновен може да е всеки от родителите, дори някой от изнасилените младежи, които не са се самоубили и вече са възрастни хора. Питам се дали е знаел нещо за Циглер например, че и тя е била в лагера... И че може да се превърне в идеалния заподозрян. Или просто е било съвпадение...
Сен Сир мълчеше. Беше съсредоточен, но и изглеждаше уморен. Серваз избърса с ръкава на ризата си потта, която се стичаше в очите му.
– Така или иначе, казал си e, че дори целият му план да не проработи както е предвидил, ще успее да замъгли до такава степен действията си, че ще е почти невъзможно да открием истината и да стигнем до него.
– Почти ― каза Сен Сир с тъжна усмивка. ― Само че не е изчислил, че може да се появи някой като теб.
Серваз забеляза, че тонът на следователя се бе променил. Старият човек му се усмихваше с възхищение, но в усмивката му имаше и нещо двулично. Опита се да раздвижи ръката си. Тя не трепереше вече, но му се стори тежка като олово.
– Ти си страхотен разследващ полицай ― заключи Сен Сир с леден глас. ― Ако имах човек като теб, кой знае колко случаи, приключени по липса на доказателства, щяха да бъдат разрешени...
Мобилният телефон в джоба на Серваз започна да вибрира. Той се опита да го извади, но ръката му беше като в циментова отливка. Вложи неимоверно много време, за да я придвижи няколко сантиметра. Телефонът звъня дълго,
разкъсвайки мълчанието на двамата мъже. После се включи гласовата поща и звънът престана. Погледът на следователя бе прикован върху него.

– Аз... чувствам се странно ― заекна Серваз и при новия опит да вдигне ръката си тя падна безсилно.
По дяволите! Какво става? Челюстите му се сковаваха, трудно учленяваше думите. Опита се да стане, като се облегна с ръце на облегалките на креслото. Стаята се разклати и Серваз отново потъна в креслото. Стори му, че чува
Сен Сир да казва: Да се сложи Хиртман в кюпа беше грешка! Запита се дали е чул добре. Напрегна замъгления си мозък и се опита да се съсредоточи върху думите, които произнасяше следователят...
– Можеше да се предвиди... Егото на швейцареца е взело надмощие, както трябваше да се очаква. Накарал е
Елизабет Ферне да проговори за намеренията си в замяна на неговата ДНК. После пък е насочил вниманието ти към следата за младежите самоубийци само заради удоволствието да покаже, че той управлява играта. Това е ласкаело гордостта му. И огромната му суета. Изглежда, че си му харесал.
Серваз леко сключи вежди. Наистина ли Сен Сир беше човекът, който му казваше тези неща?! За миг му се стори,
че срещу него е Ломбар. Примигна, за да изтръска потта, която ги изгаряше, и видя, че следователят седи на същото място. Сен Сир извади мобилен телефон от джоба си и набра някакъв номер.
– Лиза? Габриел е... Очевидно онази малката, дето рови навсякъде, не е говорила с друг. Имала е време само да предупреди Мартен. Да, сигурен съм... Така че нещата са в ръцете ни...
Затвори телефона и пренесе вниманието си върху Серваз.
– Ще ти разкажа една история ― подхвана той. Серваз имаше чувството, че гласът на Сен Сир идва към него от дъното на тунел. ― Историята на едно малко момче, син на жесток и тираничен мъж. Когато ни идваше на гости,
винаги носеше букет цветя, които беше набрал по пътя, и камъчета, събрани покрай потока. С жена ми нямахме деца... Затова идването на Ерик в живота ни бе дар небесен, слънчев лъч...
Сен Сир махна с ръка, сякаш искаше да отстрани спомена, да го държи на разстояние, да не отстъпи пред чувствата.
– Само че на синьото небе имаше облак... Бащата на Ерик, прочутият Анри Ломбар, тиранизираше всички около себе си ― и в завода, и в дома си. Тирания цареше и в замъка, който ти познаваш. Понякога можеше да се прояви като любящ баща пред децата си, но друг път ги тормозеше с гнева, крясъците, а и с ударите си, които разплакваха майка им. Излишно е да ти казвам, че и Ерик, и Мод бяха силно потиснати от атмосферата в замъка.
Серваз се опита да преглътне, но не успя. Опита се и да помръдне. Телефонът му отново иззвъня и отново замлъкна.
– По онова време живеехме в къща в гората, недалеч от имението, покрай същия поток ― продължи Сен Сир спокойно. ― Анри Ломбар беше тираничен, подозрителен, параноичен, направо луд, но никога не направи ограда или заграждения с бодлива тел около дома си, нито пък постави камери, както е там днес. Защото ги нямаше всички тези заплахи и престъпления. Каквото и да казват, живеехме все още в по-човешки свят. Накратко, нашата къща беше убежище за младия Ерик, който прекарваше с нас цели следобеди. Понякога водеше и Мод, красиво дете с тъжни очи. Тя не се усмихваше почти никога. Ерик я обичаше много. Беше десетгодишен, а вече си бе наумил, че трябва да я защитава.
Сен Сир направи кратка пауза.
– Имах извънредно натоварен професионален живот, но от момента, когато Ерик влезе у нас, се опитах да си позволявам свободни мигове всеки път, когато можех. Разтрепервах се от щастие, когато го виждах да са появява по пътя от замъка до нашата къща ― сам или като теглеше сестра си за ръка. Всъщност аз се нагърбих с ролята, която баща му не беше изпълнил. Отгледах това дете като свое. Това е най-голямата ми гордост. Моят най-голям успех.
Научих го на всичко, което знаех. Беше изключително дете, схватливо, възприемчиво. Връщаше ви стократно онова,
което му давахте. Виж какъв е днес! Не само благодарение на империята, която наследи. Не. Благодарение на моите уроци и на нашата любов.
Смаян Серваз видя, че старият следовател плачеше и сълзите се стичаха по набраздените му от бръчки бузи.
– После дойде трагедията. Спомням си деня, когато намериха Мод на онази люлка. След този случай Ерик вече никога не бе същият. Затвори се в себе си. Стана по-мрачен, по-суров. Сякаш надяна броня. Предполагам, че това му е помогнало в сделките. Но той вече не беше момчето, което познавах.
– А какво... се бе... случило с Мод?
– С Мод? Ерик не ми каза всичко, но мисля, че и тя се е сблъскала с онези отрепки.
– Не... после...
– Минаха години. Когато Мод се самоуби, Ерик току-що бе наследил империята. Баща му беше починал предишната година. Бе обсебен от работата си. Един ден в Париж, на следващия в Ню Йорк, после ― в Сингапур.
Нямаше вече и минута за себе си. После отново се възобновиха разпитите и съмненията за смъртта на сестра му.
Разбрах това, когато веднъж дойде да ме види и започна да ми задава въпроси. Преди няколко години. Беше си наумил да разкрие истината. Нае цяла група частни детективи. Хора, които много-много не следваха метода или

етиката и чието мълчание можеше да купи. Много скъпо. Сигурно и те са извървели повече или по-малко пътя,
който ти извървя, и са открили истината за четиримата мъже... От този момент Ерик вече можеше да си представи какво се е случило на Мод и на други жени преди нея... Реши сам да въздаде правосъдие... Разполагаше с необходимите средства. Беше много издигнат и имаше ограничено доверие в правосъдието на страната ни. Намери помощник в лицето на Елизабет Ферне, любовницата си. Тя не само е родена тук и е влюбена в Ерик, но също така е била жертва на оня квартет.
Светлината на свещите и лампите предизвикваше болка в очите на Серваз. Беше плувнал в пот.
– Стар съм и времето ми изтича ― продължи Сен Сир. ― Година, пет, десет. Все едно. Животът е зад гърба ми.
Времето, което ми остава, ще бъде само дълго очакване на края. Защо да не го съкратя, ако смъртта ми може да послужи на някого? На блестящ и важен човек като Ерик Ломбар.
Серваз усети, че го обзема паника. Сърцето му биеше толкова силно, че беше сигурен, че ще получи инфаркт. Все така не успяваше да помръдне. А помещението плаваше около него.
– Ще оставя писмо, в което ще кажа, че аз съм извършил престъпленията ― оповести Сен Сир с учудващо спокоен и твърд глас. ― За да се въздаде правосъдие. Много хора знаят до каква степен бях обсебен от случая със
Самоубийците. Така че никой няма да се учуди. Ще напиша, че съм убил коня, защото съм смятал, че Анри, бащата на Ерик, също е участвал в изнасилванията. И че съм убил и теб, защото си ме разобличил. Ще напиша, че съм осъзнал безизходността на положението и обзет от угризения, съм решил да се саморазоблича и да се самоубия.
Много хубаво писмо ― вълнуващо и изпълнено с достойнство. Вече съм го написал.
Размаха го под носа на Серваз. За миг обзелият го ужас разбуди за малко нещастника.
– Няма... да послужи за нищо... Диан Берг има доказателства за... вината. Ще говори с Кати д’Юмиер...
– Всъщност ― продължи невъзмутимо Сен Сир ― ще намерят психоложката мъртва тази нощ. При разследването ще открият в документите ѝ доказателство, че е дошла от Швейцария с едничката цел да подпомогне своя съотечественик Юлиан Хиртман, неин бивш любовник, да избяга...
– Защо... пра... виш... то... ва?
– Вече ти казах: Ерик е най-голямата ми гордост. Аз го отгледах. Аз го направих човека, който е днес. Бляскав в сделките си, но и праволинеен, достоен за пример... Синът, който нямах...
– Човек, замесен в... злоупотреби... кор... упция... експлоатация на деца...
– Лъжеш! ― изкрещя Сен Сир, като скочи от креслото си.
Серваз отвори широко очи. Потта, стичаща се от веждите му, опари очите. Стори му се, че гласът на Сен Сир,
звуците и миризмите са прекалено силни, прекалено отчетливи. Всичките му сетива бяха болезнено изострени и опъваха нервите му.
– Халюциногенните препарати ― усмихна се Сен Сир. ― Нямаш представа на какви усещания подлагат човека.
Успокой се, наркотикът, който ти давах във всички ястия, когато вечеряше при мен, не беше в смъртоносна доза.
Целта бе да намали умствените и физическите ти способности, да направи действията ти подозрителни за определени хора около теб, а и да намали увереността ти в самия себе си. Що се отнася до дозата в тазвечершното вино, в един момент ще те парализира. Само че няма да имаш възможността да се събудиш, а ще умреш преди това.
Наистина съм съкрушен, че трябва да го направя, Мартен. Ти със сигурност си най-интересният човек, когото съм срещал ― от доста време насам.
Серваз дишаше с отворена уста като риба на сухо. Гледаше Сен Сир с широко отворени очи. Изведнъж го обзе гняв.
Щеше да умре в този идиотски вид от някакъв си наркотик!
– Прекарал съм живота си в битка срещу престъпността, а ще умра като убиец ― промълви горчиво следователят. ― Но ти не ми оставяш избор. Ерик Ломбар трябва да остане на свобода. Той има маса планове.
Благодарение на асоциациите, които финансира, гладните деца могат да ядат, художниците да творят, студентите да получават стипендии. Няма да оставя някакво си нищожно ченге да разруши живота на един от най-блестящите хора на нашето време. Който просто е раздал правосъдие в страна, където тази дума вече отдавна е изпразнена от смисъл.
Серваз недоумяваше дали говореха за един и същ човек ― за човека, който се бе споразумял с други фармацевтични фирми, за да попречи на страните в Африка да произвеждат лекарства срещу СПИН и менингит, за човека, чиито доставчици са били окуражавани да експлоатират жени и деца от Индия и Бангладеш, за човека,
чиито адвокати бяха откупили „Политекс“ заради лицензите, а след това ― уволнили работниците…
Кой бе истинският Ерик Ломбар? Циничният безскрупулен бизнесмен или меценатът и филантропът? Момчето,
което е покровителствало малката си сестричка, или акулата, възползваща се от човешката бедност? Вече не бе способен да разсъждава трезво.
– Мен… Психоложката… ― натърти той. ― Убийства... Та ти се отричаш от всичките си принципи и умираш като

убиец…
Забеляза как сянка на съмнение мина по лицето на следователя. Сен Сир разтърси глава, сякаш за да я прогони.
– Тръгвам си без съжаление… Вярно е, че през целия си живот не съм предавал принципите си… А сега ги стъпквам в краката си… Защото посредствеността, безчестието и цинизмът вече са правило. Днешните хора искат да са като децата. Безотговорни. Глупаци. Престъпници. Тъпаци без никакъв морал. Скоро ще ни помете невиждана досега вълна от варвари. Вече се виждат първите ѝ прояви. А и, честно казано, кой ще оплаче съдбата ни? Заради егоизъм и алчност пропиляваме наследството на дедите си. Само Ерик и още няколко души се открояват сред тази сган.
Сен Сир размаха пистолет под носа на Серваз. Гневът на полицая, прикован към креслото, нарастваше. Беше като противоотрова, която минаваше от стомаха във вените му. Хвърли се напред. Едва успя да се отлепи от креслото, но осъзна, че опитът му е напразен. Краката му се огънаха. Сен Сир се отдалечи, наблюдавайки го как пада, удря масичката, събаря една ваза и една лампа, чийто ослепителен блясък режеше очите му. Вазата се счупи на парчета.
Серваз беше паднал по корем на персийския килим. Лампата, която се търкаляше на земята, пареше ретината му.
Беше се ударил в масичката и кръвта се стичаше по веждите му.
– Хайде, хайде, Мартен, това е безполезно ― каза Сен Сир снизходително.
Серваз мъчително се изправи на лактите си. Яростта го изгаряше като жарава. Светлината го заслепяваше. Черни петна танцуваха пред очите му. Виждаше вече само светлини и сенки. Изпълзя бавно към следователя и протегна ръка към крачола на панталона му, но Сен Сир дръпна крака си. Серваз виждаше пламъците в камината между краката му. Те го заслепяваха. После всичко стана много бързо.
– Хвърлете оръжието! ― каза вляво от него глас, който беше чувал, но парализираният му от наркотика мозък не можеше да се сети името на човека.
Серваз чу първо един, а после и втори изстрел. Тялото на Сен Сир се разтресе и рухна до камината. Удари се в каменната ѝ облицовка и се стовари върху Серваз. Той наведе глава. Като вдигна очи, видя, че някой отмества тежкото като кон тяло.
– Мартен! Мартен! Добре ли си?!
Той примигна, сякаш за да се освободи от попаднала в окото му мигла. Пред сълзящите му очи танцуваше размито лице. ИРЕН. А зад нея имаше някой… МАЙАР.
– Во… во… да ― засрича той.
Ирен Циглер се втурна към американската кухня, напълни чаша вода, върна се и я поднесе към устните му. Серваз я изпи бавно. Мускулите и челюстите го боляха.
– По… могни… ми… БАНЯТА…
Циглер и Майар го хванаха под мишниците си и успяха да го изправят. На всяка крачка Серваз имаше усещането,
че ще падне.
– ЛОМ… БАР ― заекна той.
– Какво?
– За… за… гражденията…
– Направено е ― побърза да отговори Ирен. ― Всички пътища към долината са блокирани след обаждането на помощника ти. Невъзможно е да излезе от долината по шосетата…
– ВЕН… САН?
– Да. Намерил е доказателство, че Ерик Ломбар не е бил в Съединените щати през онази нощ ― когато Фридъм е бил убит.
– А с хели…
– Невъзможно е… Не може да излети в това време…
Серваз се наведе над мивката. Циглер отвори кранчето и го наплиска със студена вода. Серваз се наведе по-ниско и постави лицето си под водната струя. Ледената вода имаше ефекта на токов удар. Започна да кашля и се изплю.
Колко ли време остана така наведен над умивалника, за да започне да диша нормално и да разсъждава? Не би могъл да каже. Когато се изправи, се почувства много по-добре. Ефектът на наркотика започваше да изчезва. Кръвта му биеше в слепоочията и премахваше шока. Трябваше да действат… Бързо…
– Къде са… Кати… и?
– Чакат ни в жандармерията.
Циглер го погледна.
– ОК, да вървим, не трябва да губим време…
ЛИЗА ФЕРНЕ ЗАТВОРИ мобилния си телефон. В другата си ръка държеше насочен пистолет. Диан не разбираше

нищо от оръжия, но беше гледала достатъчно филми, за да знае, че дългият цилиндър върху цевта на пистолета бе заглушител.
– Боя се, че никой няма да ви се притече на помощ, Диан ― произнесе равнодушно старшата медицинска сестра. ― След по-малко от половин час полицаят, с когото сте говорили, ще бъде мъртъв. Жалко, че вечерта ми се провали заради това ченге…
– Умеете ли да си служите с това? ― попита Диан, като посочи пистолета.
Лиза Ферне се усмихна.
– Научих се. Член съм на клуб по стрелба. Ерик ме покани там.
– Вашият любовник и съучастник.
– Не е хубаво да се ровите в хорските работи ― каза иронично медицинската сестра. ― Знам, че трудно ще ми повярвате, но Варние можеше да избира между много кандидати, когато си наби в главата, че му трябва помощник.
Между другото той ме обиди, като каза, че нямам нужната квалификация да ги преценявам, но аз ви избрах и го притиснах да получите работата си.
– Защо?
– Защото сте швейцарка.
– Какво?!
Лиза Ферне отвори вратата и хвърли поглед в тихия коридор, без да сваля оръжието си, насочено към Диан.
– Също като Юлиан… Когато видях кандидатурата ви, си казах веднага, че това е благоприятен знак за плановете ни.
Диан започна да схваща обяснението на сестрата и усети ледени тръпки по гърба си.
– Какви планове?
– Да убием онези гадове ― отвърна Лиза.
– Кои?
– Грим, Перо и Шапрон.
– Заради това, което са направили в лагера ― каза Диан, като си спомни за бележката в бюрото на Ксавие.
– Точно така. И в лагера, и другаде... Долината беше ловният им район...
– Видях един мъж в лагера... Той ридаеше и викаше... Някоя от предишните им жертви?
Лиза втренчи в нея пронизителния си поглед. Изглежда си задаваше въпроса колко в крайна сметка знаеше Диан.
– Да. Матиас. Бедният... Не се възстанови... Съвсем сдаде багажа... но е безобиден...
– Не виждам връзката с мен.
– Няма значение ― каза Лиза Ферне. ― Вие ще сте жената, дошла от Швейцария, за да помогне на Хиртман да избяга. Жената, която подпалва института и повежда Хиртман към изхода. И... лош късмет. След като вече е свободен, неблагодарникът не може да се въздържи от импулсите си и убива сънародничката и съучастничката си.
Край на историята.
Диан замръзна на мястото си. Изпитваше силен неподправен ужас.
– В началото обсъждахме много начини как да заличим следите… Но аз веднага се сетих за Юлиан. В крайна сметка това се оказа грешка. Човек като Юлиан винаги иска нещо в замяна. В замяна на слюнката и на кръвта си той поиска да знае защо ни бяха необходими. Само че изискванията му не спряха дотук. Трябваше да му обещаем и нещо друго. И тогава се намесихте вие, Диан…
– Това е абсурдно. Много хора в Швейцария ме познават. Никой няма да повярва на тази история.
– Обаче няма да я разследва швейцарската полиция. А освен това всички знаят, че това място може да окаже доста лошо влияние върху крехка психика… Доктор Варние имаше съмнения по този въпрос. Във вашите съобщения по електронната поща той долови известна ранимост… Няма да пропусна да кажа това на полицията, а полицаите ще разпитат и доктор Варние… А пък Ксавие, който изобщо не ви искаше тук, няма да има нищо против думите ми.
Виждате ли колко много свидетелски показания са против вас. Не трябваше да заставате на пътя ни, Диан… Бях решила да ви пощадя живота. Просто щяхте да прекарате няколко години в затвора.
– Не можете обаче да ме представите като отговорна за ДНК на Хиртман ― стреля напосоки отчаяната Диан.
– Вярно е. Ето защо предвидихме и друг. От много месеци насам даваме пари на господин Монд. А в замяна той си затваря очите за посещенията ми в отделение А. И за малките ми комбинации с Хиртман. Само че парите ще се обърнат срещу него, когато полицията разбере, че постъпленията са идвали от Швейцария, и открие спринцовката със следи от кръвта на Юлиан у него.
– И него ли ще убиете? ― попита Диан, на която ѝ се виеше свят и имаше чувството, че пропада в бездънен кладенец.
– Как мислите? Смятате ли, че имам желание да прекарам остатъка от живота си в затвора? ― попита Лиза и

добави: ― Стига, изгубихме достатъчно време.

53 Луксозна френска фирма за бижута, часовници и парфюми ― бел. прев.

27.
– ЧАКАХТЕ ЛИ МЕ?
Като чу гласа, Кати д’Юмиер подскочи. Обърна се към вратата. Погледът ѝ се спря върху Серваз. Гледа го дълго и втренчено. Извърна очи към Циглер и Майар и отново се върна върху Серваз.
– О, небеса! Какво ви се е случило?
До вратата висеше снимка в рамка и Серваз видя отражението си в стъклото: черни сенки и кръвясали очи, в които още се четеше ужас.
– Обясни им ― промълви на Циглер и се строполи на един стол.
Все още залиташе.
Ирен Циглер разказа какво се бе случило. Д’Юмиер, Конфиан и двете восъчни маски от жандармерията слушаха в пълно мълчание. След обаждането на Есперандийо прокурорката беше решила да освободи Ирен Циглер.
Интуицията на Циглер веднага ѝ подсказа, че Серваз сигурно е у ментора си. И това го спаси. Както и фактът, че между жандармерията и къщата на Сен Сир разстоянието е пет минути с кола.
– Сен Сир! ― възкликна Д’Юмиер, клатейки глава. ― Не мога да повярвам!
Серваз разтвори аспирин в чаша вода. Мъглата в мозъка му се поразпръсна. Възстанови сцената в мелницата.
Широко разтвори кръвясалите си очи.
– По дяволите! Докато бях безпомощен и не разбирах нищо, Сен Сир се обади на тази... Лиза в института... За да ѝ
съобщи, че психоложката не е говорила с никого другиго освен с мен и че... държал нещата в ръцете си... Точно преди да се опита да ме...
Прокурорката пребледня.
– Значи момичето е в опасност! Майар, екипът, който наблюдава института, още ли е горе? Кажете на хората си веднага да се намесят!
Кати д’Юмиер извади телефона си и набра някакъв номер.
– Доктор Ксавие не отговаря.
– Трябва да разпитаме Ломбар ― мъчително изрече Серваз. ― И да го арестуваме. Остава да разберем как да стане това. Може да е навсякъде. И в Париж, и в Ню Йорк, и на някое островче, което притежава, или тук. Съмнявам се, че току-така ще ни кажат.
– Тук е ― обади се Конфиан.
Всички погледи се обърнаха към него.
– Преди да дойда, се отбих в замъка по негова молба да му разкажа как върви разследването. Точно преди да се обади вашият помощник ― обясни той на Серваз. ― Нямах време да го спомена... хм... После станаха много неща.
Серваз се запита колко ли пъти от началото на разследването младият следовател е ходил в замъка.
– Ще поговорим за това по-късно ― каза студено Д’Юмиер. ― Всички пътища към долината ли са завардени?
Много добре. Искам да се претърси парижкото жилище на Ломбар, докато ние претърсваме замъка. Нужна е пълна координация. И дискретност. С фактите ще бъдат запознати само хора, които са абсолютно необходими за операцията. Сбъркал е, като се е захванал с един от моите хора. Няма значение дали се казва Ломбар или не.
Прекрачил е границата ― изрече тя, докато гледаше Серваз. ― А който прекрачи границата, ще си има работа с мен.
При тези думи прокурорката стана.
– Трябва да се обадя в канцеларията. Имаме твърде малко време да поставим хората на място и да уточним подробностите. Нямаме нито минута за губене.
Около масата веднага възникна спор. Не всички бяха на това мнение. Офицерите от жандармерията се колебаеха.
На карта бе заложена не една кариера, имаше и въпроси, засягащи йерархията и други съпътстващи аспекти.
– Как Венсан е разбрал, че Ломбар не е бил в Съединените щати? ― попита Серваз.
Циглер му обясни. Късметът им бе проработил. След анонимен донос екип от финансовата полиция в Париж проверявал някои от филиалите на групата. Очевидно е бил подготвян голям скандал. Дни по-рано, докато

проверявали счетоводните книги на „Ломбар медия“, открили нова неточност: превод на 135 000 долара от „Ломбар медия“ към продуцентска къща за телевизионни репортажи. Намерили и фактури.
Последвала проверка на продуцентската къща и установили, че такъв репортаж не бил излъчван по телевизията и че фактурите били фалшиви. Къщата постоянно работела за „Ломбар медия“, но в случая не им бил поръчван никакъв репортаж срещу тази сума. Финансовите органи се запитали за какво тогава е била предназначена тя и най- вече защо е бил направен опит да я прикрият. Подкуп ли е или отклоняване на средства?
Направили ново разследване, този път в банката, извършила превода, за да разкрият истинското лице, за което били предназначени парите. За нещастие, авторите на манипулацията били взели всички предпазни мерки и сумата била прехвърлена за няколко часа към някаква лондонска сметка, оттам ― на сметка в Бахамите, после ― в трета сметка на Карибите. Там дирята се губела. Каква е била целта? 135 000 долара са кръгла сумичка, но и капка в морето за империята „Ломбар.“
Тогава извикали изпълнителния директор на „Ломбар медия“ и го заплашили, че ще го обвинят във фалшификация на документи. Човекът се изплашил и изплюл камъчето: измамата била направена по искане на самия Ерик Ломбар.
При това трябвало да стане спешно. Заклел се, че не знаел за какво е сумата.
Понеже Венсан поискал да му съобщят за всяка нередност при Ломбар напоследък, неговият човек му дал тази информация, макар че привидно тя нямала връзка с убийството на коня.
– А каква е връзката? ― попита единият от двете жандармерийски клечки.
– Като получил тази информация, лейтенант Есперандийо се сетил за нещо друго ― обясни Циглер. ― Обадил се на въздушна компания, която осигурявала самолети за богати бизнесмени, и разбрал, че такава сума съответствала точно за трансатлантически полет, отиване и връщане с частен самолет.
– Но Ерик Ломбар има собствени самолети и собствени пилоти ― възрази жандармерийският офицер. ― Защо ще използва друга компания?
– За да не остави този полет каквато и да било следа. За да не излезе никъде в счетоводните сметки на групата ―
отговори Циглер. ― Оставало само да укрият самия разход.
– И тук се появява фалшивият репортаж ― обади се Д’Юмиер.
– Точно така.
– Интересно ― промърмори офицерът. ― Но това са предположения.
– Не само. Лейтенант Есперандийо си казал, че Ерик Ломбар се е завърнал от Съединените щати през нощта,
когато бил убит конят. Тогава позвънил на най-различни летища от района, като постепенно разширявал обхвата:
Тарб, По, Биариц. На третото обаждане ― бинго! Частен самолет на американска авиокомпания наистина се приземил на летище „Биариц-Байон“ във вторник вечерта на 9 декември. Ако се вярва на информацията, с която разполагаме, Ломбар е влязъл на френска територия под фалшиво име и с фалшиви документи. Никой не го е видял.
Самолетът останал около дванайсет часа и си заминал на разсъмване. Ломбар е имал достатъчно време да отиде с кола от летище „Биариц-Байон“ до Сен Мартен, да убие Фридъм, да закачи тялото му горе на лифтената станция и да отпътува.
Всички втренчено гледаха Ирен Циглер.
– И това далеч не е всичко ― продължи тя. ― В регистъра на нощните полети и в разпечатката на движението по летището в Биариц е останала следа от американската въздушна компания. Венсан Есперандийо се е обадил на свой колега в Интерпол, който пък сигнализирал на американското ФБР. Днес оттам са посетили пилота. Той официално е разпознал Ерик Ломбар и е готов да свидетелства.
Циглер се обърна към Серваз.
– Може би Ломбар вече знае за намеренията ни. Вероятно има контакти във ФБР и в Министерството на вътрешните работи.
Серваз вдигна ръка.
– Двама от моите хора са пред замъка още от привечер ― предупреди той. ― Откакто започнах да подозирам какво става. Ако господин следователят е прав, Ломбар все още е там. Впрочем къде е Венсан?
– Идва. Ще бъде тук след няколко минути ― отговори Циглер.
Серваз се изправи. Едва се държеше на крака.
– Мястото ти е в някоя болница, където да те лекуват с противоотрова ― намеси се Циглер. ― Не си в състояние да участваш в акция. Трябва да ти промият стомаха и да останеш под лекарско наблюдение. Дори не знаем с какво те е напоил Сен Сир.
– Ще отида в болница, когато всичко свърши. Разследването е и мое. Ще стоя настрана ― възрази той. ― Освен ако Ломбар не реши безпрепятствено да ни пусне в замъка. Което би ме изненадало.
– Ако предположим, че още е там ― забеляза Д’Юмиер.

– Нещо ми нашепва, че е там.
ХИРТМАН СЛУШАШЕ ВОЯ НА ВЯТЪРА, който обстрелваше прозореца с ледени снежинки.
„Истинска снежна буря“, каза си с усмивка. Тази вечер, седнал на леглото, си мислеше какво ще направи най- напред, когато един ден излезе на свобода. Това беше само хипотеза, но той редовно я обмисляше и всеки път потъваше в смели мечти.
В един от предпочитаните сценарии прибираше документите и парите си, които беше скрил в департамента Савоа в едно гробище до швейцарската граница. Радваше го забавната подробност, че парите бяха сто хиляди швейцарски франка в банкноти по сто и двеста франка и заедно с документите се намираха в непромокаема кутия, скрита в ковчега на майката на една от жертвите му. Жертвата бе говорила за гробището, преди да я убие. С тези пари щеше да плати на известен пластичен хирург, който някога му оказваше честта да присъства на женевските му вечери. В
друго скривалище Хиртман за всеки случай държеше видеоматериали, съсипващи репутацията на лекаря, който бе проявил разум да не се покаже на процеса. А докато очаква с бинтована глава в стая за хиляда евро с изглед към
Средиземно море да види резултатите от интервенцията, щеше да поиска модерна музикална уредба, за да слуша скъпия си Малер, и скъпо „момиче на повикване“.
Изведнъж мечтателната му усмивка се стопи. Вдигна ръка към главата си и се намръщи. Това проклето лечение предизвикваше жестоки мигрени. АХ, КАКВИ НЕГОДНИЦИ БЯХА КСАВИЕ И ОНЕЗИ ТЪПАЦИ ПСИХОЛОЗИТЕ!
Всички до един са шарлатани.
Усети, че гневът го завладява. Яростта си проби път през мозъка му. Малко по малко го лиши от здрав разум и се превърна в черно мастилено петно в океана на мислите му ― лакома мурена, изплувала от дупката си и заличила цялата му прозорливост. Изпита желание да удари с юмрук по стената или да стори зло някому. Изскърца със зъби,
завъртя глава, изврещя като котка, попарена с вряла вода, но накрая се успокои. Изключително трудно му бе да се контролира, но го бе постигнал с дисциплина и воля. При многобройните си престои в психиатрични клиники бе прекарал месеци наред в четене на книги на онези глупаци, психиатрите. Беше научил някои от номерата им и повтаряше един от тях, както само обсебен от фиксидея човек може да прави. Познаваше и основната им слабост: на света не съществуваше психиатър, който да няма високо мнение за себе си. Намери се един-единствен, който разкри играта му и взе книгите му. Един-единствен от десетки психиатри, годни за пациенти на клиниките си.
Остър звук изведнъж проби ушите му. Стана. В коридора оглушително виеше сирена. Воят късаше тъпанчетата и удесеторяваше мигрената му. Още не бе успял да проумее какво става, когато лампата угасна. Потъна в полумрак,
нарушаван от сивкавата светлина на прозореца и от оранжевите отблясъци, които на моменти проникваха през стъклото на вратата. Беше се задействала алармата за пожар! Може би това беше дългоочакваният случай. Сега или никога...
Внезапно вратата се отвори и Лиза Ферне с бързи крачки влезе в помещението. Силуетът ѝ сякаш бе изваден от древен китайски театър на сенките заради ярката оранжева, въртяща се в кръг светлина, която проникваше през отворената врата.
Държеше яке, бяла престилка и панталон, които му хвърли с рязко движение.
– Облечи се! Бързо!
Сложи върху масата защитна маска с противодимен филтър и плексигласови очила.
– Сложи и тях! Побързай!
– Какво става? ― попита той, докато навличаше дрехите. ― Зле ли вървят нещата? Имате нужда от някой, който да отклони вниманието, така ли?
– Никога не си ми вярвал, нали? ― отвърна тя с усмивка. ― Само защото се забавляваше. Мислеше, че няма да изпълня моята част от договора.
Гледаше го, без да мигне. Бе от хората, които имаха такава способност.
– Какво бе намислил, за да ме накажеш, Юлиан?
И като хвърли поглед през прозореца, го подкани отново.
– Побързай! Нямаме на разположение цяла нощ.
– Къде са охранителите?
– Обезвредих господин Монд. Другите тичат насам-натам, за да спрат пациентите да не се разбягат. Пожарът унищожи системите за сигурност. Тази нощ вратите са отворени. Ама побързай! Долу има жандармеристи. Пожарът и другите пациенти ще отвлекат вниманието им.
Хиртман сложи маската и върза връзките зад врата си. Лиза го огледа одобрително. С престилката и маската, при липса на електричество, резултатът бе задоволителен. Само да не беше високият му ръст...
– Слизай право в подземието ― каза Лиза и му подаде ключ. ― Щом влезеш в микробуса, трябва само да следваш

стрелките по стените. Те ще те отведат до тайния изход. Аз изпълних моята част от сделката. Сега е твой ред…
– Моята част от сделката ли? ― попита Хиртман и гласът му прозвуча странно изпод маската.
Лиза Ферне извади от джоба си пистолет и му го даде.
– Ще намериш Диан Берг в подземията. Завързана е. Вземи я със себе си и я убий. После изхвърли тялото и изчезвай.
ЩОМ ИЗЛЕЗЕ В КОРИДОРА, усети мирис на дим. Заслепяващата светлина на противопожарните лампи дразнеше очите, а воят на сирената блъскаше в тъпанчетата му. Коридорът беше пуст. Всички врати бяха отворени, а килиите ― празни.
Господин Монд лежеше на пода в остъклената клетка с дълбока рана на главата. Подът бе облян в кръв. Много кръв... Двамата минаха през зейналата стъклена врата и видяха дима, който се изкачваше по стълбите.
– Хайде! Бързо! ― в гласа на Лиза Ферне се долавяше паника.
Алармената светлина сякаш подпалваше кестенявите коси, обагряше лицето ѝ в гротесков оранжев цвят, дълбаеше сенките по клепачите и носа ѝ, като подчертаваше квадратната ѝ челюст, която издаваше мъжки характер.
Двамата полека слизаха по стълбите. Димът ставаше все по-гъст. Лиза се закашля. Когато стигнаха партера, спря и му посочи стълбите към подземието.
– Удари ме! ― нареди тя.
– Какво?
– Удари ме с юмрук! По носа! Бързо!
Хиртман не се колеба и секунда. Когато юмрукът му се стовари върху лицето ѝ, тя падна по гръб. Нададе вик и вдигна ръце към челюстта си. За миг убиецът със задоволство видя бликналата кръв и изчезна.
ЛИЗА ФЕРНЕ ГО ИЗПРАТИ С ПОГЛЕД, докато потъваше в дима. Болката беше силна, но не я тревожеше. Бе видяла скритите в планината жандармеристи да тръгват към института още преди да подпали сградата. Какво ровеха тук, ако онзи полицай е мъртъв, а Диан ― вързана и безжизнена в микробуса?

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: