Лекции държани в Дорнах от 16 до 26. 1910 г

СКАЗКА ЧЕТВЪРТА

Върху то­зи въп­рос ще се раз­бе­рем най-добре, ко­га­то го пос­та­вим така: Биха ли мог­ли очи, как­ви­то са обик­но­ве­ни­те очи, би­ха ли мог­ли въ­об­ще се­тив­ни органи, как­ви­то са днеш­ни­те се­тив­ни органи, да прос­ле­дят вън- ш­но по сми­съл това, ко­ето е съ­об­ще­но в сът­во­ре­ни­ето в шест дни? За- щото събитията, фактите, ко­ито ни се съобщават, про­ти­чат глав­но в сфе­ра­та на това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем еле­мен­тар­но съществуване. Така що­то следователно, за да виж­да­ме те­зи процеси, би би­ла не­об­хо­ди­ма оп­ре­де­ле­на сте­пен на яс­но­вид­с­ко познание, на яс­но­вид­с­ко възприятие. Напълно е вярно, че Библията ни раз­каз­ва за въз­ник­ва­не­то на се­тив­ния свят от свръхсетивния, и че фактите, ко­ито тя пос­та­вя на върха, на чел­но място, са свръх­се­тив­ни факти, ма­кар и те да се на­ми­рат с ед­на сте­пен по­-го­ре от на­ши­те обик­но­ве­ни се­тив­ни факти, ко­ито са про­из­лез­ли от

Естествено при те­зи ус­ло­вия не мо­же­ше да се ро­ди ни­как­ва твър­да рас­ти­тел­на форма, а тряб­ва да си представим, че силите, ко­ито пра­ве­ха да из­рас­не на­до­лу ко­ре­но­ва­та сис­те­ма и на­го­ре цветовете, са тъ­ча­ли в ед­на га­зо­об­раз­на формация. Така що­то тряб­ва да си пред­с­та­вим ста­ро­то Слъ- нчево със­то­яние ка­то ед­но све­те­що проб­ляс­ва­не на­го­ре на цвет­ни фор- ми. Представете си ед­но га­зо­об­раз­но къл­бо и вът­ре в не­го тъ­ча­ща свет- лина, жи­ва светлина, ко­ято покарва, по­ник­ва и из­рас­т­ва на­го­ре и в то­ва по­кар­ва­не на­го­ре га­зо­ве­те из­рас­т­ват ка­то фор­ми на цве­тя от свет­ли­на и от­но­во про­явя­ват стре­меж да за­дър­жат на­до­лу това, ко­ето ис­ка да проб­ляс­ва нагоре, ко­ето от­но­во зак­реп­ва ста­ро­то Слънце към центъра: то­га­ва ще има­те вът­реш­но­то тъ­ка­не на светлина, топ­ли­на и въз­дух при ста­ро­то Слънце. Минералната за­ко­но­мер­ност се повтаря, към нея се при­ба­вя ра- с­ти­тел­на­та за­ко­но­мер­ност и това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва от човека, се на­ми­ра в ед­но рас­ти­тел­но състояние.

Така сле­до­ва­тел­но ние виждаме, как те­зи три състояния, кой­то са пред­хо­ди­ли раз­ви­ти­ето на на­ша­та Земя и са ус­ло­ви­ята на то­ва развитие, са свър­за­ни закономерно. А в Лунното със­то­яние към га­зо­об­раз­но­то със­то­яние се при­ба­ви теч­но­то или вод­но­то със­то­яние на ма­те­ри­ята от ед­на­та страна, а от дру­га­та се ро­ди тонът, зву­кът в не­го­ва­та ду­хов­на форма, как­то ви го опи­сах вче­ра ка­то ед­но по­-тън­ко със­то­яние на светлината. Това е приб­ли­зи­тел­но ед­но пре­да­ва­не на развитието. Това, ко­ето бе­ше ста­на­ло ми­на­вай­ки през те­зи три състояния, се­га от­но­во въз­ник­на ка­то спо­мен на Елохимите, въз­ник­на - как­то ви­дях­ме вче­ра - пър­во в раз­бър­ка­но състояние, ко­ето в Библията е оха­рак­те­ри­зи­ра­но с думите, ко­ито вче­ра обясних, в ду­ми­те "тоху-ва-боху". В си­ло­ви­те лъчи, ко­ито из­ли­за­ха от един цен­тър на­соч­вай­ки се на­вън и се връ­ща­ха от ок­ръж­нос­т­та към центъра, бя­ха вклю­че­ни в дейс­т­вие ед­но в дру­го пър­во три­те еле­мен­тар­ни състояние, въздухът, топ­ли­на­та и вод­но­то състояние. Сега те бя­ха размесени, а по­-ра­но са би­ли разделени. Още на Слънцето те бя­ха от­де­ле­ни ед­но на друго, ко­га­то га­зо­об­раз­но­то ес­тес­т­во се бе­ше от­де­ли­ли от топлинното, а и през вре­ме на ста­ро­то Лунно със­то­яние бя­ха отделени, ка­то фор­ми на топлината, на въз­ду­хо­об­раз­но­то или га­зо­об­раз­но­то и на теч­но­то или водното. А се­га през вре­ме­то оха­рак­те­ри­зи­ра­но с "тоху-ва-боху" те бя­ха разбъркани, кло­ко­че­ха ед­но в друго, та­ка през он­зи пър­ви пе­ри­од на Земното раз­ви­тие не мо­же­ше да се раз­ли­чи меж­ду теч­но­то или водното, меж­ду га­зо­об­раз­но­то и топлинното. Всичко дейс­т­ву­ва­ше раз­бър­ка­но ед­но в друго.

Първото нещо, ко­ето нас­тъ­пи сега, беше, че в та­зи раз­бър­ка­ност про­ник­на светлината. И то­га­ва от она­зи душевна, ду­хов­на дейност ко­ято ви опи­сах ка­то кос­ми­чес­ко мислене, се раз­ви ед­на та­ка­ва дейност, ко­ято
пър­во от­де­ли га­зо­об­раз­но­то със­то­яние от течното, ко­ито дейс­т­ву­ва­ха раз­бър­ка­но ед­но в друго. Този момент, ко­ито пос­лед­ва явя­ва­не­то на светлината, мо­ля ви да за­пом­ни­те мно­го точно. Ако бих­ме го пре­ве­ли прозаично, ако бих­ме пре­да­ли про­за­ич­но това, ко­ето е станало, би тряб­ва­ло да кажем: След ка­то Светлината про­ник­на в "тоху-ва-боху", Ело- химите от­де­ли­ха това, ко­ето и по­-ра­но бе­ше газообразно, от това, ко­ето по­-ра­но бе­ше течно, та­ка що­то от­но­во мо­же­ше да се раз­ли­чи това, ко­ето има­ше га­зо­об­раз­но състояние, от това, ко­ето в пре­диш­ния сми­съл бе­ше течно. Следователно в масата, ко­ято бе­ше ед­на раз­бър­ка­ност от три­те еле­мен­тар­ни състояния, се­га бе из­вър­ше­но ед­но разделяне, а имен­но та- ка, че се яви­ха две неща: ед­но­то с ха­рак­те­ра на въздуха, с ха­рак­те­ра стре­мящ да се раз­ши­ри по всич­ки посоки, и дру­го­то е ха­рак­тер на не­що за­дър­жа­що се заедно, съ­би­ра­що се заедно. Това е водното, течното. Но във времето, за ко­ето се го­во­ри тук, две­те със­то­яния не бя­ха такива, че да мо­жем да ги срав­ним с това, ко­ето днес на­ри­ча­ме газ или въз­дух и во­да или течност. Водата бе­ше не­що зна­чи­тел­но по­-гъс­то - ние ско­ро ще ви­дим защо. Напротив въз­ду­хо­об­раз­но­то бе­ше такова, че, ако ис­ка­ме да на­луч­ка­ме точ­но не­го­вия то­га­ва­шен състав, не бих­ме на­ме­ри­ли по­-до­бър при­мер от този, ко­га­то ние на­со­чим пог­лед на­го­ре от Земята, виж­да­ме как във въз­ду­ха во­да­та се прев­ръ­ща в га­зо­об­раз­но състояние, об­ра­зу­ва па­ри­те и има стре­меж да се из­диг­не под фор­ма на облаци, за да пад­не след то­ва от­но­во ка­то дъжд: сле­до­ва­тел­но еди­ни­ят еле­мент ка­то не­що из­ди­га­що се, възлизащо, дру­ги­ят еле­мент ка­то не­що слизащо. И две­те са от вод­но естество; са­мо че ед­но­то вод­но ес­тес­т­во има стре­меж да се пре­вър­не в пара, да се из­диг­не на­го­ре ка­то облаци, а дру­го­то по­каз­ва стре­меж да се раз­лее надолу, да се нас­лои в по­вър­х­нос­т­на форма. Естествено то­ва е са­мо ед­но сравнение, за­що­то това, ко­ето опис­вам тук, е ста­на­ло в еле­мен­тар­но състояние.

Ако ис­ка­ме да опи­шем това, ко­ето е ста­на­ло по-нататък, тряб­ва да ка- жем: Чрез тях­но­то кос­ми­чес­ко мис­ле­не Елохимите направиха, що­то в "тоху-ва-боху" да ста­не ед­но раз­де­ля­не на два еле­мен­тар­ни състояния. Едното има­ше стре­меж да про­ник­не нагоре, да ста­не па­ра­об­раз­но - то­ва е вод­но­то прев­ръ­ща­що се в га­зо­об­раз­но -, дру­го­то има­ше тен­ден­ция да се раз­лее на­до­лу - то­ва е не­що водно, ко­ето все по­ве­че и по­ве­че се сгъ- стява. Това е със­то­яни­ето на нещата, ко­ето обик­но­ве­но на на­ши­те мо­дер­ни ези­ци е пре­да­де­но приб­ли­зи­тел­но как­то следва: "Боговете нап­ра­ви­ха не­що меж­ду во­ди­те го­ре и во­ди­те долу. Сега аз ви опи­сах имен­но това, ко­ето нап­ра­ви­ха Боговете. Те про­из­ве­до­ха сред во­ди­те ед­но та­ко­ва действие, че ед­но­то еле­мен­тар­но със­то­яние до­би стре­меж да оти­де на- горе, а дру­го­то стре­ме­жът да се съ­би­ра към вътрешността, към един център. И с това, ко­ето ос­та­ва помежду, не тряб­ва да се раз­би­ра нещо,

Така ние обяс­них­ме това, ко­ето е опи­са­но в Битието ка­то един вто­ри момент. Превеждайки го на наш език, би тряб­ва­ло да кажем: Във во­до­вър­теж­на­та сме­си­ца от еле­мен­тар­ни със­то­яния Елохимите раз­де­ли­ха пър­во въз­ду­ха от вод­ния елемент. Такова е и съв­сем точ­но­то пре­да­ва­не на това, ко­ето тряб­ва да се разбира: стре­мя­що­то се във въздуха, ко­ето ес­тес­т­ве­но об­х­ва­ща в се­бе си вод­ни­те пари, и съ­би­ра­що­то се в по­-т­вър­до състояние. Това раз­де­ли­ха Елохимите. Този е вто­ри­ят мо­мент в раз­ка­за за сът­во­ре­ни­ето на света.

Ето, виж­да­те ли, обич­ни мои ан­т­ро­по­соф­с­ки приятели, та­ки­ва не­ща при­над­ле­жат към онези, при ко­ито на­ши­ят ан­т­ро­по­соф­с­ки стре­меж се прев­ръ­ща в ед­но ог­ром­но бла­го­го­ве­ние пред те­зи древ­ни документи, при ко­ито из­хож­дай­ки от ан­т­ро­по­соф­с­ки­те въз­г­ле­ди се по­раж­да чув­с­т­во­то на вът­реш­но ува­же­ние и пок­ло­не­ние пред те­зи древ­ни документи. Това, ко­ето яс­но­вид­с­ко­то съз­на­ние намира, е пре­да­де­но на един величествен, мо­щен език в те­зи ду­хов­ни документи. Ние от­но­во на­ми­ра­ме в тях това, ко­ето пред­ва­ри­тел­но сме знаели, а именно: че ко­га­то с нас­тъ­пи­ло об­лъч­ва­не­то отвън, мо­же да се пов­то­ри това, ко­ето е съ­щес­т­ву­ва­ло на ста­ра­та Луна във въз­ду­хо­об­раз­ния и во­до­об­ра­зен елементи. Какво зна­че­ние имат спря­мо ед­но та­ко­ва познание, ко­ето раз­тър­с­ва всич­ки си­ли на на­ша­та душа, как­во зна­че­ние имат всич­ки ин­те­лек­ту­ал­ни възражения, ко­ито та­ка чес­то се пра­вят про­тив те­зи неща! Какво зна­че­ние има пре­ди всич­ко оно­ва възражение, ко­ето казва, че те­зи ста­ри до­ку­мен­ти се би­ли съз­да­де­ни в пър­во­бит­ни епо­хи и че всъщ­ност то­га­ва чо­веш­ко­то поз­на­ние се е на­ми­ра­ло на дет­с­ка степен! Хубава дет­с­ка степен, щом в те­зи до­ку­мен­ти от­но­во на­ми­ра­ме най-висшето, до ко­ето мо­жем да се издиг- нем. Не тряб­ва ли да пре­пи­шем и на онези, ко­ито са ни да­ли те­зи доку- менти, съ­ща­та духовност, ко­ято един­с­т­ве­но мо­же да хвър­ли свет­ли­на вър­ху то­ва откровение? Не го­во­рят ли древ­ни­те яс­но­вид­ци един ясен език, ка­то са ни ос­та­ви­ли те­зи документи? Познанието на това, ко­ето се крие в те­зи документи, са­мо ни да­ва доказателството, че ав­то­ри­те на те­зи до­ку­мен­ти са би­ли вдъх­но­ве­ни ясновидци. Наистина ние не се нуж­да­ем от ни­как­во ис­то­ри­чес­ко доказателство. Ние мо­же да дос­та­вим до­ка­за­тел­с­т­во­то са­мо бла­го­да­ре­ние на това, че на­уча­ва­ме това, ко­ето се на­ми­ра в те­зи документи.

Когато схва­ща­ме не­ща­та по то­зи начин, то­га­ва ние си казваме: във всич­ко това, ко­ето пос­лед­ва то­зи пе­ти момент, та­ка на­ре­че­ния ден пе­ти на сътворението, ед­ва там мо­жа да се яви не­що ново. Защото това, ко­ето тряб­ва­ше да се повтори, се бе­ше пов­то­ри­ло вече. Земният, твър­ди­ят еле- мент, са­ми­ят то­зи зе­мен елемент, кой­то се бе­ше явил ка­то не­що ново, ка­то един нов елемент, мо­же­ше се­га да бъ­де на­се­лен от жи­во­тин­с­ко­то цар­с­т­во и от всичко, онова, ко­ето се раз­ви ка­то но­во образуване. Ето за­що ние виждаме, как с ед­на ве­ли­чес­т­ве­на обек­тив­ност в та­ка на­ре­че­ния ден шес­ти на сът­во­ре­ни­ето се явя­ва онова, ко­ето със сво­ето съ­щес­т­ву­ва­не е свър­за­но със зем­но­то ка­то с един нов елемент. Онези животни, за ко­ито от­но­во се казва, че те би­ли съз­да­де­ни в све­та в шес­тия ден на съ- творението, те са свър­за­ни със земния, твър­дия елемент, те се явя­ват ка­то не­що ново. Така ние виждаме, че до пе­тия ден на сът­во­ре­ни­ето има­ме
ед­но пов­то­ре­ние на по­-ви­со­ка сте­пен на съ­щес­т­ву­ва­ло­то по-рано, ко­ето се явя­ва в ед­на но­ва форма, оба­че ед­на в шес­тия ден на сът­во­ре­ни­ето се явя­ва всъщ­ност онова, ко­ето от­го­ва­ря на зем­ния елемент, че то се при­ба­вя към дру­го­то и е ста­на­ло въз­мож­но ед­ва чрез явя­ва­не­то на зем­ния елемент.

С то­ва аз ви да­дох та­ка да се ка­же ед­на ски­ца на шес­т­те дни на сътво- рението. Показах ви, как онези, ко­ито са вло­жи­ли сво­ята ве­ли­ка мъд­рост в те­зи шест дни на сътворението, тряб­ва да са има­ли съз­на­ние за това, ко­ето въз­ник­ва ка­то не­що ново. И по­-на­та­тък те са има­ли съзнанието, че ед­ва сред то­зи зе­мен еле­мент мо­же­ше да се яви това, ко­ето със­тав­ля­ва същ­нос­т­та на човека. Ние знаем, че всич­ко онова, през ко­ето чо­ве­кът бе­ше ми­нал през вре­ме на ста­ро­то Сатурново, Слънчево и Лунно състоя- ние, са би­ли са­мо под­гот­ви­тел­ни ста­дии за съз­да­ва­не­то на съ­щин­с­кия човек. Знаем, че през вре­ме на ста­ро­то Сатурново съ­щес­т­ву­ва­не от чо­ве­ка бе­ше съз­да­де­на са­мо за­лож­ба­та за не­го­во­то фи­зи­чес­ко тяло. През вре­ме на ста­ро­то Слънчево съ­щес­т­ву­ва­не се при­ба­ви за­лож­ба­та за етер­но­то или жиз­не­но тя­ло и през вре­ме на ста­ро­то Лунно съ­щес­т­ву­ва­не та­зи на ас­т­рал­но­то тяло. Това, ко­ето се пов­то­ри до края на та­ка на­ре­че­ния ден пе­ти на сътворението, има­ше ас­т­рал­но тяло. Всички съ­щес­т­ва има­ха ас­т­рал­но тя­ло в се­бе си. Да се влее Азът, чет­вър­ти­ят член на чо­веш­ко­то същество, да се влее то­зи аз в ед­но същество, в це­лия то­зи ком­п­лекс на развитието, то­ва бе­ше въз­мож­но са­мо след ка­то бя­ха на­пъл­но съз­да­де­ни ус­ло­ви­ята на зем­но­то естество. Така в те­че­ние на те­зи та­ка на­ре­че­ни пет де­на на сът­во­ре­ни­ето Елохимите пов­то­ри­ха на ед­на по­-ви­со­ка сте­пен съ­щес­т­ву­ва­ли­те по­-ра­но със­то­яния и в то­ва пов­то­ре­ние под­гот­ви­ха зем- ното. Едва тогава, след ка­то по­лу­чи­ха пов­то­ре­ни­ето в но­ва форма, те има­ха на раз­по­ло­же­ние ед­но същество-съсъд, в ко­ето мо­же­ха да вле­ят чо­веш­ка­та форма, и то­ва бе­ше увен­ча­ни­ето на ця­ло­то развитие.

Ако би си по­лу­чи­ло са­мо ед­но повторение, всич­ко би мог­ли да нап­ред­не в сво­ето раз­ви­тие са­мо до ас­т­рал­но­-жи­во­тин­с­ко­то състояние. Но по­не­же винаги, от са­мо­то начало, в пов­та­ря­щи­те се мо­мен­ти бе вля­то нещо, ко­ето в край­на смет­ка се яви ка­то зе­мен елемент, нак­рая се по­лу­чи нещо, в ко­ето Елохимите мо­же­ха да вле­ят всич­ко онова, ко­ето жи­ве­еше в тях. Аз ве­че описах, как то жи­ве­еше в тях: така, как­то нап­ри­мер бих­ме има­ли се­дем чо­ве­ка в ед­на група, все­ки един от ко­ито е на­учил да пра­ви не­що раз­лич­но от другите, раз­ли­ча­ват се по това, ко­ето могат, но всич­ки ра­бо­тят вър­ху ед­на и съ­ща цел. Всички ис­кат да нап­ра­вят ед­но един­с­т­ве­но нещо. Всеки един тряб­ва да да­де това, ко­ето мо­же на­й-­доб­ре да направи. Чрез то­ва се раж­да ед­но об­що дело. Всеки един по от­дел­но ня­ма си­ла­та сам да про­из­ве­де то­ва дело; но съ­еди­не­ни за­ед­но те имат та­зи сила. Какво бих­ме мог­ли да ка­жем за та­ки­ва се­дем човеци, ко­ито ра­бо­тят за
съз­да­ва­не­то на ед­но об­що произведение? Бихме мог­ли да кажем: из­ра­бот­ват то­ва про­из­ве­де­ние така, че то е сми­съ­лът на образа, кой­то си бя­ха със­та­ви­ли за сво­ето произведение. Това тряб­ва да има­ме пред пог­ле­да си ка­то не­що твър­де характерно, че Елохимите ра­бо­ти­ха задружно, за да про­из­ве­дат нак­рая ве­не­ца на тях­на­та дейност, да вле­ят чо­веш­ка фор­ма в това, ко­ето мо­жа да се ро­ди от пов­то­ре­ни­ето на съ­щес­т­ву­ва­ло­то по-ра- но, за­що­то във всич­ко бе­ше от­пе­ча­та­но не­що ново. Ето за­що вне­зап­но в Битието се за­го­ва­ря на един съ­вър­ше­но нов език. По-рано всич­ко бе­ше из­ра­зе­но по оп­ре­де­лен начин: "Елохимите създадоха", "Елохимите реко- ха" и т.н. Ние има­ме ра­бо­та с нещо, за ко­ето има­ме чувството: то е пред­ва­ри­тел­но определено. Сега се за­го­вор­ва на един нов език там, къ­де­то тряб­ва да се яви увен­ча­ни­ето на Земното развитие: "нека" - ако го пре­да­дем в обик­но­вен пре­вод - "нека да направим човека" /гл.1 26/. Това зву­чи ка­то ед­но съ­ве­ща­ние не се­дем­те заедно, как­то се прави, ко­га­то хо­ра­та ис­кат да из­вър­шат ед­но об­що дело. Така се вижда, че в това, ко­ето нак­рая се явя­ва ка­то ед­но увен­ча­ние на де­ло­то на развитието, ние тряб­ва да виж­да­ме ед­но про­из­ве­де­ние от зад­руж­но­то дейс­т­вие на Елохимите; че всичко, ко­ето все­ки един по от­дел­но мо­же да направи, те го сли­ват в ед­но об­що де­ло и нак­рая се явя­ва чо­веш­ка­та етерна фор­ма ка­то из­раз на това, ко­ето Елохимите бя­ха ус­во­или ка­то спо­соб­нос­ти и си­ли през вре­ме на Сатурновия, Слънчевия и Лунния периоди.

С то­ва ние по­ка­зах­ме не­що из­вън­ред­но важно. С то­ва ние та­ка да се ка­же за­сег­нах­ме въпроса, кой­то със­тав­ля­ва чо­веш­ко­то достойнство. Рели- гиозното съз­на­ние на ня­кои епо­хи е из­пит­ва­ло в чувствата, ко­ито са въз­ник­ва­ли при оп­ре­де­ле­ни думи, мно­го по­-точ­но от­кол­ко­то днес, как всъ- щ­ност сто­ят нещата. Също и древ­но­ев­рейс­ки­ят мъд­рец е чув­с­т­вал това. Когато е на­соч­вал сво­ите чув­с­т­ва към се­дем­те Елохими, за не­го е би­ло така, ка­то че с ця­ло­то сми­ре­ние и благоговение, с ко­ито е гле­дал към тях, той тряб­ва­ше да си каже: човекът е нещо мощно в света, защото трябваше да се слеят в едно седем групи дейности, за да го произве- дат. Човешката форма на земята е една цел на Боговете. Почувству- вайте ця­ла­та те­жест на те­зи думи: човешката форма на земята е една цел на Боговете! Защото ко­га­то по­чув­с­т­ву­ва­те ця­ла­та те­жест на те­зи думи, то­га­ва вие ще си кажете: човешката форма е нещо, спрямо което отделната душа има извънредно голяма отговорност, има задължение- то да я направи колкото е възможно по-съвършена. Възможността за усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не­то бе­ше да­де­но в момента, ко­га­то Елохимите взе­ха об­що­то ре­ше­ние да вле­ят в ед­на цел всичко, ко­ето можеха. Това, ко­ето е нас­лед­с­т­во от Боговете, е пре­да­де­но на човека, за да го раз­вие той все по­-ви­со­ко и по­-ви­со­ко в бъ­де­щи­те времена. Да чув­с­т­ву­ва­ме те­зи цел, в тър­пе­ние и смирение, но съ­що и в сила, то­зи тряб­ва да бъ­де един от ­