Лекции държани в Дорнах от 16 до 26. 1910 г



страница8/12
Дата23.10.2018
Размер9.36 Mb.
#94416
ТипСказка
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12

СКАЗКА ОСМА


Когато ис­ка­ме да про­ник­нем до раз­би­ра­не­то на съществуването, ние се ръ­ко­во­дим от оп­ре­де­ле­на стра­на от са­мо­то раз­ви­тие на то­ва съществува- не. При оп­ре­де­ле­ни слу­чаи ние се за­поз­нах­ме с това, как всичко, ко­ето ни заобикаля, ко­ето до­ла­вя­ме с на­ши­те сетива, е об­х­ва­на­то в развитие. Трябва да свик­нем съ­що да ус­во­ява­ме те­зи пред­с­та­ви за раз­ви­ти­ето в по­-го­лям стил и в та­ки­ва области, при ко­ито днеш­но­то съз­на­ние мно­го мал­ко мис­ли за развитие. Например мал­ко се мис­ли за раз­ви­тие по от­но­ше­ние на ду­шев­ния жи­вот на човека. Вярно е, че във външ­но от­но­ше­ние се мис­ли за та­ко­ва развитие, ко­га­то то­ва раз­ви­тие та­ка сил­но из­пък­ва в очи­те при ин­ди­ви­ду­ал­но­то съ­щес­т­ву­ва­не на чо­ве­ка от раж­да­не­то до смъртта. Обаче по от­но­ше­ние на чо­ве­чес­т­во­то се мис­ли за раз­ви­ти­ето са­мо тогава, ко­га­то се раз­г­леж­да раз­ви­ти­ето от нис­ши­те жи­во­тин­с­ки със­то­яния и се сти­га след това, да­же по от­но­ше­ние на онова, ко­ето днес ве­че мо­же да се знае, до ня­как­ва фантастичност, до един възглед, спо­ред кой­то нап­ра­во вис­ше­то се раз­ви­ва от по-нисшето, чо­веш­ко­то се раз­ви­ва от животинското. Моята за­да­ча в то­зи ци­къл от сказ­ки не мо­же да бъ­де да из­тък­на по-подробно, как­то чес­то пъ­ти съм пра­вил това, че чо­веш­ко­то съзнание, такава, как­ва­то то е днес, е ми­на­ло през ед­но раз­ви­тие в го­лям стил, а именно, че фор­ми­те на съзнанието, фор­ма­та на ду­шев­ния живот, ко­ято днес имаме, е би­ла пред­шес­т­ву­ва­на от ед­на дру­га форма. Ние чес­то сме на­ри­ча­ли един вид низ­ше яс­но­вид­с­ко съзнание, ко­ято е пред­хож­да­ла на­ше­то съв­ре­мен­но външ­но съзнание. Това днеш­но съз­на­ние ни дос­та­вя пред­с­та­ви за външ­ни­те не­ща по пъ­тя на външ­но­то въз- приятие. Обаче оно­ва дру­го ко­ето е би­ло пред­те­ча на на­ше­то съв­ре­мен­но съзнание, ние мо­жем по­-доб­ре да го изследваме, ко­га­то на­со­чим пог­лед на­зад в миналото, ко­га­то Земята е ми­на­ла през сво­ето Лунно разви- тие. Тази е на­й-­ха­рак­тер­на­та раз­ли­ка меж­ду ста­ро­то Лунно раз­ви­тие и на­ше­то съв­ре­мен­но Земно развитие, че съз­на­ни­ето се е из­диг­на­ло от ед­ни вид ста­ро ясновидство, от един вид об­раз­но съзнание, до днеш­но­то пред­мет­но съзнание. Всъщност аз под­чер­та­вам то­ва ве­че от мно­го го­ди­ни и още пре­ди мно­го го­ди­ни вие сте мог­ли да се за­поз­на­ете с то­ва от статиите, ко­ито съм пуб­ли­ку­вал в спи­са­ни­ето "Луцифер-Гнозис" вър­ху раз­ви­ти­ето спо­ред Ака­шо­ви­те летописи. Още там бе подчертавано, как ста­ро­то съ­но­вид­но об­раз­но съзнание, ко­ето ние сме при­те­жа­ва­ли в ми- налото, се е раз­ви­ло нап­ред и се е пре­вър­на­ло в зем­но­то съзнание, в това, ко­ето ни да­ва съз­на­ние за външ­ни­те неща, т.е. за това, ко­ето на­ри­ча­ме външ­ни не­ща в пространството, про­ти­во­по­лож­но на това, ко­ето ние са­ми­те сме в на­ша­та вътрешност. Това раз­ли­ча­ва­не на външ­ни­те пред­ме­ти от на­шия соб­с­т­вен вът­ре­шен живот, то­ва е и ха­рак­тер­но­то за на­ше­то съв­ре­мен­но съзнание. Когато има­ме пред се­бе си един предмет,
нап­ри­мер ед­на роза, ние казваме: ро­за­та е там в пространството; тя е от­де­ле­на от нас. Ние се на­ми­ра­ме на дру­го мяс­то в срав­не­ние с нейното. Ние въз­п­ри­ема­ме ро­за­та и си об­ра­зу­ва­ме ед­на пред­с­та­ва за нея. Пред- ставата е вът­ре в нас: ро­за­та е вън. Да раз­ли­ча­ва то­ва вън и вътре, та­зи е ха­рак­тер­на­та чер­та на на­ше­то зем­но съществуване. Съзнанието вър­ху ста­ра­та Луна не е би­ло такова. Съществата, ко­ито са има­ли то­ва ста­ро лун­но съзнание, не са пра­ви­ли та­зи раз­ли­ка меж­ду външ­но и вътрешно. Представете си, че, гле­дай­ки та­зи роза, вие съв­сем не бих­те има­ли съз- нанието: ро­за­та се на­ми­ра там вън и вие има­те вът­ре във вас пред­с­та­ва­та за нея, а бих­те има­ли след­но­то съзнание: ко­га­то та­зи ро­за ви­си там в пространството, ней­но­то соб­с­т­ве­но съ­щес­т­во не при­над­ле­жи са­мо на пространството, ко­ето е зат­во­ре­но в нея, а то­ва съ­щес­т­во се прос­ти­ра на­вън в прос­т­ран­с­т­во­то и всъщ­ност ро­за­та е във вас, не­ща­та мо­гат да оти­дат още по-далече. Представете си, че на­соч­ва­те пог­лед към Слънцето и бих­те има­ли несъзнанието: Слънцето е горе, а вие долу: а съзнанието: през време, ко­га­то си съз­да­ва­те пред­с­та­ва­та за Слънцето е вът­ре във вас: Вашето съз­на­ние об­х­ва­ща Слънцето по един по­ве­че или по­-мал­ко ду­хо­вен начин. Тогава та­зи раз­ли­ка меж­ду вът­реш­но и външ­но не бе същест- вувала. Когато то­ва ви ста­не ясно, вие ще има­те пър­во­то оп­ре­де­ле­но ка­чес­т­во на то­ва съзнание, как­во­то то е съ­щес­т­ву­ва­ло на ста­ра­та Луна. Друга ед­на не­го­ва ха­рак­тер­на чер­та е, тази, че то е ед­но об­раз­но съзна- ние, та­ка що­то не­ща­та не се явя­ват нап­ра­во ка­то предмети, ка­то в сим- воли, как­то днес съ­ну­ва­не­то дейс­т­ву­ва по­ня­ко­га в символи. Например, съ­но­ви­де­ни­ето мо­же да бъ­де такова, че спя­щи­ят въз­п­ри­ема не­съз­на­тел­но един огън, кой­то се на­ми­ра вън от не­го така, че той му се явя­ва под фор­ма­та на ед­но съ­щес­т­ве­но из­лъч­ва­що светлина, явя­ва му се образно: по един по­до­бен на­чин ста­ро­то лун­но съз­на­ние е въз­п­ри­ема­ло не­ща­та - да ре­чем - вътрешно, но съ­що и об­раз­но . Следователно то­ва ста­ро лун­но съз­на­ние е би­ло ед­но образно, про­ник­на­то от свойс­т­во­то на вът­реш­нос­т­та съзнание. Има ед­на съ­щес­т­ве­на раз­ли­ка в срав­не­ние с на­ше­то съв­ре­мен­но съзнание. То е дейс­т­ву­ва­ло въ­об­ще не така, ка­то че би­ха съ­щес­т­ву­ва­ли външ­ни предмети, как­то за на­ше­то днев­но зем­но съзнание. Това, ко­ето днес на­ри­ча­те ваш ок­ръ­жа­ващ свят, ко­ето въз­п­ри­еме­те в растителното, жи­во­тин­с­ко­то и чо­веш­ко­то цар­с­т­во ка­то се­тив­ни неща, то въ­об­ще не е съ­щес­т­ву­ва­ло за съз­на­ни­ето през вре­ме на ста­ро­то Лунно развитие. На ед­на по­-нис­ка съ­но­вид­на сте­пен съ­щес­т­ву­ва­ло е то­га­ва не­що по­доб­но на това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва днес, ко­га­то се про­буж­да яс­но­вид­с­ка­та способност, съз­на­тел­но­то ясновидство. Първото про­буж­да­ме на то­ва яс­но­вид­с­ко съз­на­ние е такова, че на пър­во вре­ме то не до­ла­вя външ­ни съ­щес­т­ва се крие един из­точ­ник на мно­жес­т­во ра­зо­ча­ро­ва­ния за онези, ко­ито да ре­чем - чрез тях­но­то езо­те­рич­но раз­ви­тие об­ра­зу­ват в
се­бе си съд­ба­та на яс­но­вид­с­ки способности. Това раз­ви­тие за яс­но­вид­с­ки­те спо­соб­нос­ти вър­ви на степени. Има ед­на пър­ва сте­пен на ясно- видството; то­га­ва в чо­ве­ка се раз­ви­ват ня­кои яс­но­вид­с­ки спо­соб­нос­ти и той виж­да не­що око­ло се­бе си. Но той би сгрешил, ако вед­на­га би бил убеден, че това, ко­ето въз­п­ри­ема око­ло се­бе си - да ре­чем - в ду­хов­но­то пространство, е ис­тин­с­ка действителност. В на­ша­та ро­зен­к­ройцер­с­ка дра­ма /Розенкройцерска мистерия/ Йоханес Томасиус ми­на­ва през то­зи ста­дий на ас­т­рал­но ясновидство. Припомням ви са­мо оне­зи образи, ко­га­то той се­ди ме­ди­ти­рай­ки в пред­на­та част на сце­на­та и чувствува, как в не­го из­г­ря­ва ду­хов­ни­ят свят. Тогава се явя­ват об­ра­зи и пър­во­то не­що е, че ду­хът на еле­мен­ти­те му пред­с­та­вя пред ду­ша­та об­ра­зи на същества, ко­ито той поз­на­ва ве­че от живота. Нещата се пред­с­та­вят така, че Йо- ханес Томасиус се е за­поз­нал в своя жи­вот с про­фе­сор Капезиус и с Доктор Щрадер. Той поз­на­ва те­зи ли­ца от фи­зи­чес­ко­то поле; при­ел е оп­ре­де­ле­ни пред­с­та­ви от те­зи лич­нос­ти на фи­зи­чес­ко­то поде. Там, къ­де­то след го­ля­ма­та скръб се про­буж­да не­го­ва­та яс­но­вид­с­ка способност, Йо- ханес Томасиус от­но­во виж­да про­фе­сор Капезиус и Доктор Щрадер. Но той ги виж­да в стран­ни форми: Капезиус той виж­да подмладен, на око­ло 25, 26 години, а не такъв, ка­къв­то е в момента, ко­га­то Йоханес Томасиус се­ди в ста­ята и медитира. Също та­ка той виж­да Доктор Щрадер не та- къв, ка­къв­то е дейс­т­ви­тел­но в момента, а го виж­да такъв, ка­къв­то ще стане, ко­га­то ос­та­рее в то­ва си въплъщение. Тези и още ня­кои дру­ги об­ра­зи се явя­ват пред Йоханес Томасиус. Драматично то­ва мо­же да бъ­де пред­с­та­ве­но така, ка­то образите, ко­ито всъщ­ност ожи­вя­ват в ду­ша­та чрез медитацията, са по­ка­за­на на сцената. Грешката не мо­же да се със­тои в това, че Йоханес Томасиус счи­та то­ва за измама, ако би сто­рил това, той би сгре­шил напълно. Единствено пра­вил­но­то нас­т­ро­ение спря­мо то­ва по­ло­же­ние е, той да си каже, че се­га не мо­же още да знае, до­кол­ко то­ва е из­ма­ма или действителност. Той не знае, да­ли това, ко­ето му се пред­с­та­вя в образите, е ед­на външ­на ду­хов­на действителност, ако щете, да­ли то е това, ко­ето е за­пи­са­но в Акашовите ле­то­пи­си - или да­ли той е раз­ши­рил сво­ето соб­с­т­ве­но се­бе и го е пре­вър­нал в един свят. То мо­же да бъ­де и две­те по­ло­же­ния и той тряб­ва да при­еме че е така. Това, ко­ето му липсва, е дар­ба­та да раз­ли­ча­ва меж­ду ду­хов­на­та дейс­т­ви­тел­ност и об­раз­но­то съзнание. Това тряб­ва да си ка­же той. И ед­ва от момен- та, ко­га­то нас­тъп­ва де­ва­ка­ни­чес­ко­то съзнание, ко­га­то Йоханес Томасиус из­жи­вя­ва ду­хов­на действителност, ко­га­то в Девакана въз­п­ри­ема ду­хов­на­та дейс­т­ви­тел­ност на ед­но същество, ко­ето поз­на­ва на фи­зи­чес­ко­то по­ле - Мария -, то­га­ва той от­но­во мо­же да хвър­ля пог­лед на­зад и да раз­ли­чи дейс­т­ви­тел­нос­т­та от чис­ти­те об­ра­зи на съзнанието. Така сле­до­ва­тел­но вие мо­же­те да видите, че в те­че­ние на сво­ето езо­те­рич­но раз­ви­тие
чо­ве­кът мо­же да ми­не и тряб­ва да ми­не през един стадий, ко­га­то е за­оби­ко­лен от образи, ко­га­то оба­че не при­те­жа­ва ни­как­ва спо­соб­ност да раз­ли­ча­ва това, ко­ето се изя­вя­ва чрез об­ра­зи ка­то ис­тин­с­ка ду­хов­на дей- ствителност, от това, ко­ето е са­мо образи. Естествено в об­ра­зи­те от ро­зен­к­ройцер­с­ка­та дра­ма е до­ка­за­на изя­ва­та на ис­тин­с­ки ду­хов­ни действи- телности. Например това, ко­ето се по­каз­ва ка­то про­фе­сор Капезиус, е ис­тин­с­ки­ят образ, кой­то е за­пи­сан в Акашовите ле­то­пи­си от мла­дос­т­та на Капезиус /а това, ко­ето се по­каз­ва ка­то док­тор Щрадер, е ис­тин­с­ки­ят образ, кой­то е за­пи­сан от ста­рос­т­та на Щрадер/. В дра­ма­та те са пред­с­та­ве­ни ка­то действителни; са­мо че Йоханес Томасиус не знае, че те­зи об­ра­зи са действителни.

Този стадий, през кой­то ми­на­ва посвещаваният, през не­го са ми­на­ли чо­веш­ки­те съ­щес­т­ва през вре­ме на ста­ро­то Лунно съзнание, са­мо че на ед­на по-ниска, съ­но­по­доб­на сте­пен - та­ка що­то бе­ше не­въз­мож­но да се яви та­зи спо­соб­ност на различаване. Следователно ед­ва по­-къс­но за­поч­ва да дейс­т­ву­ва спо­соб­нос­т­та за раз­ли­ча­ва­не на не­ща­та и чо­век тряб­ва на­пъл­но да се за­поз­нае с това, ко­ето то­ку що казах. Нека за­пом­ним това, че яс­но­ви­де­цът се вжи­вя­ва в един вид об­раз­но съзнание. Обаче през вре­ме на ста­рия Лунен пе­ри­од образите, ко­ито се явяваха, бя­ха глав­но не­що съ­вър­ше­но раз­лич­но от пред­ме­ти­те на на­ше­то зем­но съзнание; та­ки­ва са те и при на­чи­на­юще­то ясновиждане. При дейс­т­ви­тел­но­то на­чи­на­ещо яс­но­виж­да­не яс­но­ви­де­цът съв­сем не виж­да пър­во външ­ни ду­хов­ни съще- ства: той виж­да образа. И ние тряб­ва да се запитаме: Какво оз­на­ча­ват те­зи образи, ко­ито въз­ник­ват там? Видите ли, на пър­ва­та сте­пен на яс­но­виж­да­не­то то­ва съв­сем не са из­ра­зи за външ­ни ду­хов­ни същества: той виж­да образи. И ние тряб­ва да се запитаме: Какво оз­на­ча­ват те­зи образи, ко­ито въз­ник­ват там? Видите ли, на пър­ва­та сте­пен на яс­но­виж­да­не­то то­ва съв­сем не са из­ра­зи за външ­ни дейс­т­ви­тел­ни ду­хов­ни същества, а това, ко­ето се явя­ва пър­во е - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - един вид ор­га­ни­чес­ко съзнание; то е ед­но об­раз­но представяне, ед­но про­жек­ти­ра­не на­вън в прос­т­ран­с­т­во­то на това, ко­ето ста­ва в са­мия наш организъм. И ко­га­то яс­но­ви­де­цът за­поч­ва да раз­ви­ва в се­бе си силите, то­га­ва той мо­же - за да по­со­чим се­га един дейс­т­ви­те­лен при­мер - да чув­с­т­ву­ва така, ка­то че въз­п­ри­ема да­ле­че вън в прос­т­ран­с­т­во­то две яр­ко све­те­щи кълба. Ако яс­но­ви­де­цът би ка­зал сега: Там вън се на­ми­рат на­къ­де две същества, той по вся­ка ве­ро­ят­ност би си пред­с­та­вил не­що погрешно. Във все­ки слу­чай в на­ча­ло то­ва не е пра­вил­но­то със­то­яние на нещата; то ще бъ­де не­що съ­вър­ше­но друго. То ще бъ­де така, че яс­но­вид­с­т­во­то про­жек­ти­ра на­вън си­ли в пространството, ко­ито ра­бо­тят в са­мия него, и въз­п­ри­ема две кълба. А те­зи две къл­ба мо­гат да пред­с­тав­ля­ват нап­ри­мер това, ко­ето ра­бо­ти в ас­т­рал­но­то тя­ло на яс­но­ви­де­ца и про­из­веж­да вът­реш­но си­ла­та на


виж­да­не­то в не­го­ви­те две очи. Тази си­ла на виж­да­не­то мо­же да се про­жек­ти­ра за не­го на­вън във фор­ма­та на две кълба. Следователно всъщ­ност то­ва са вът­реш­ни сили, ко­ито се пред­с­та­вят ка­то на­ми­ра­щи се вън яв­ле­ния на ас­т­рал­но­то пространство. Най-голямата въз­мож­на из­ма­ма би би­ла тази, ко­га­то ня­кой би счи­тал то­ва за ня­как­ва про­ява на външ­ни ду­хов­ни същества. Още по­-пог­реш­но е, ко­га­то от­на­ча­ло ня­кой пос­ти­га чрез ня­как­ви сред­с­т­ва - да ре­чем - да чу­ва гла­со­ве и да тъл­ку­ва те­зи гла­со­ве ка­то вдъх­но­ве­ния отвън. Това е най-погрешното, в ко­ето чо­век мо­же да изпадне. То ед­ва ли би мог­ло да бъ­де не­що друго, ос­вен ед­но ехо от един вът­ре­шен процес. И до­ка­то по пра­ви­ло това, ко­ето се явя­ва ка­то цвет­ни образи, ка­то фор­ме­ни образи, пред­с­тав­ля­ва поч­ти чис­ти про­це­си на соб­с­т­ве­на­та вътрешност, по пра­ви­ло гла­со­ве­те се праз­на работа, не­що несъществено, ко­ето ста­ва в душата. И на­й-­доб­ре е, ко­га­то всеки, кой­то за­поч­ва да въз­п­ри­ема гласове, да хра­ни от­на­ча­ло на­й-­го­ля­мо не­до­ве­рие към съ­дър­жа­ни­ето на те­зи гласове. Както виждате, на­ча­ло­то на то­ва об­раз­но въз­п­ри­ятие тряб­ва при всич­ки об­с­то­ятел­с­т­ва да се при­ема с го­ля­ма предпазливост. То е един вид ор­га­ни­чес­ко съзнание, ед­но про­жек­ти­ра­ме на­вън в прос­т­ран­с­т­во­то на соб­с­т­ве­на­та вътрешност. Но ка­то не­що съ­вър­ше­но нор­мал­но то­ва съз­на­ние е съ­щес­т­ву­ва­ло през вре­ме на ста­ро­то Лунно раз­ви­тие ка­то та­ко­ва ор­га­ни­чес­ко съз­на­ние Самите хо­ра на ста­ра­та Луна ед­ва ли са въз­п­ри­ема­ли и не­що дру­го ос­вен това, ко­ето то­га­ва е ста­ва­ло в тях.

Аз съм при­пом­нял важ­ни­те думи, ко­ито Гьоте е казал: Око­то е об­ра­зу­ва­но от свет­ли­на­та за светлината. Тези ду­ми тряб­ва да се раз­би­рат мно­го дълбоко. Всички органи, ко­ито чо­век притежава, са об­ра­зу­ва­ни чрез си­ли­те на за­оби­ка­ля­щия го свят, от то­зи за­оби­ка­лящ го свят. И по­вър­х­нос­т­на фи­ло­со­фия е тази, кой­то под­чер­та­ва са­мо ед­на стра­на на истината, ко­га­то се казва: Без око­то чо­ве­кът не би въз­п­ри­емал ни­как­ва светлина. Защото дру­га­та важ­на стра­на на ис­ти­на­та е тази: Без свет­ли­на ни­ко­га не бе мог­ло да се раз­вие ед­но око и съ­що та­ка без звук не би мог­ло да се раз­вие ни­как­во ухо. От ед­на по­-дъл­бо­ка глед­на точ­ка все­ки кан­ти­ани­зъм е ед­на повърхностност, за­що­то той да­ва са­мо ед­на­та стра­на на истината. Светлината, ко­ято про­тъ­ка­ва и из­пъл­ва със сво­ите въл­ни прос­т­ран­с­т­во­то на вселената, е при­чи­на­та за оч­ни­те органи. През вре­ме на ста­ра­та Лун- на епо­ха глав­на­та ра­бо­та на Съществата, ко­ито са взе­ли учас­тие в раз­ви­ти­ето на на­ши­те светове, е би­ла из­г­раж­да­не­то на органите. Първо тряб­ва да бъ­дат из­г­ра­де­ни ор­га­ни­те и след то­ва те мо­гат да възприемат. Нашето се­гаш­но пред­мет­но съз­на­ние се ос­но­ва­ва на това, че пър­во са би­ли из­г­ра­де­ни органите. Като чис­то фи­зич­ни ор­га­ни на­ши­те се­тив­ни ор­га­ни са би­ли из­г­ра­де­ни още през вре­ме на ста­ра­та Сатурнова епоха; око­то е би­ло из­г­ра­де­но ка­то ед­на "ка­ме­ра обскура", как­ва­то из­пол­зу­ват фотогра-


фите. Нашите се­тив­ни ор­га­ни са със­та­ве­ни спо­ред за­ко­ни­те на физиката. Но та­ки­ва фи­зич­ни апа­ра­ти не мо­гат да възприемат. През вре­ме на ста­ра­та Лунна епо­ха те­зи ор­га­ни са би­ли овътрешнени. Следователно, ко­га­то раз­г­леж­да­ме окото, тряб­ва да кажем: На ста­рия Сатурн то е би­ло та­ка изградено, че е би­ло на­й-м­но­го един фи­зи­чен апарат; за Лунната сте­пен чрез па­да­ща­та от­вън свет­ли­на то е би­ло пре­об­ра­зу­ва­но в един въз­п­ри­ема­те­лен орган, в един ор­ган на съзнанието. Същественото в она­зи дей- ност, ко­ято е би­ла из­вър­ше­на през вре­ме на ста­ро­то Лунно състояние, е, че ор­га­ни­те та­ка да се ка­же са из­тег­ле­ни на­вън от съществата. През вре­ме на Земната ра­бо­та съ­щес­т­ве­но­то е, че нап­ри­мер свет­ли­на­та дейс­т­ву­ва вър­ху растенията, по­дър­жа раз­ви­ти­ето на растенията. Ние виж­да­ме ре­зул­та­тът от то­ва дейс­т­вие на свет­ли­на­та във външ­на­та растителност. Светлината не е дейс­т­ву­ва­ла по то­зи на­чин на Старата Луна; тя е из­тег­ли­ла ор­га­ни­те навън. И това, ко­ето чо­ве­кът е въз­п­ри­емал тогава, е би­ло та­зи ра­бо­та над не­го­ви­те органи. Следователно то­ва е би­ло ед­но въз­п­ри­ема­не на образи, ко­ито оба­че из­г­леж­да­ли ка­то че из­пъл­ват ми­ро­во­то пространство. В дейс­т­ви­тел­ност те не са би­ли ни­що дру­го ос­вен из­ра­зи за ра­бо­та­та на еле­мен­тар­но­то съ­щес­т­ву­ва­не над ор­га­ни­те на човека. Как се е об­ра­зу­вал той самият, как от са­мо­то му съ­щес­т­во та­ка да се ка­же са се раз­ви­ли въз­п­ри­ема­щи­те очи, та­зи ра­бо­та над са­мия него, не­го­во­то соб­с­т­ве­но развитие, то­ва е въз­п­ри­емал чо­ве­кът през вре­ме на ста­ра­та Лунна епоха. Така за не­го външ­ни­ят свят е бил един вът­ре­шен свят, за­що­то це­ли­ят вън­шен свят е ра­бо­тел над не­го­ва­та вътрешност. И за се­бе си той не е раз­ли­ча­вал външ­но­то от вътрешното. Той съв­сем не е въз­п­ри­емал Слънцето ка­то не­що външно. Тогавашният чо­век не е от­де­лял Слънцето от се­бе си, а е чув­с­т­ву­вал в се­бе си раз­ви­ти­ето на сво­ите очи. и то­ва ра­бо­те­що раз­ви­тие на не­го­ви­те очи за не­го се е раз­п­рос­ти­ра­ло на­вън и се е прев­ръ­ща­ло в ед­но об­раз­но възприятие, ко­ето е из­пъл­ва­ло пространството. Това е би­ло за не­го въз­п­ри­яти­ето на Слънцето, но то­ва въз­п­ри­ятие е би­ло един вът­ре­шен процес. Това е би­ло ха­рак­тер­но­то за ста­ро­то Лунно съзнание, че чо­ве­кът е въз­п­ри­емал око­ло се­бе си един свят от образи; но об­ра­зи са оз­на­ча­ва­ли ед­но вът­реш­но развитие, ед­но вът­реш­но из­г­раж­да­не на ду­шев­но­то съществуване. Така Лунният чо­век е бил вклю­чен в ас­т­рал­ния свят, чув­с­т­ву­вал е сво­ето соб­с­т­ве­но раз­ви­тие ка­то един вън­шен свят. Днес въз­п­ри­ема­не­то на то­ва вът­реш­но раз­ви­тие ка­то вън­шен свят, при ко­ето чо­век не би мо­гъл да раз­ли­чи образите, ко­ито той въз­п­ри­ема ка­то от­ра­же­ние на сво­ето соб­с­т­ве­но развитие, би би­ло ед­на болест. През вре­ме на ста­ро­то лун­но съз­на­ние то е би­ло не­що нормално. Така нап­ри­мер ра­бо­та­та на оне­зи Същества, ко­ито по­-къс­но ста­на­ха Елохими, той е въз­п­ри­емал в сво­ето соб­с­т­ве­но същество. Както нап­ри­мер днес бих­те въз­п­ри­ема­ли на­ша­та кръв да те­че във вас, та­ка е
въз­п­ри­емал чо­ве­кът дейнос­т­та на те­зи Елохими. Това е би­ло в са­мия него, но се от­ра­зя­ва­ло са­мо във външ­ни образи. Това е би­ло един­с­т­ве­но въз­мож­но­то съз­на­ние на ста­ра­та Луна. Защото това, ко­ето ста­ва на на­ша­та Земя, тряб­ва да бъ­де в хар­мо­ния с це­лия Космос. Едно та­ко­ва съзнание, как­во­то днес чо­ве­кът има на Земята, с раз­ли­ча­ва­не на вът­реш­но­то от външното, с то­ва възприятие, че вън се на­ми­рат дейс­т­ви­тел­ни пред­ме­ти и че на­ред с то­ва ние сме ед­на вътрешност, та­ко­ва ед­но съз­на­ние изискваше, що­то ця­ло­то раз­ви­тие от ста­ра­та Луна да пре­ми­не към Земята, да нас­тъ­пи ед­на съ­вър­ше­но дру­га фор­ма на де­ле­ние в на­ша­та кос­ми­чес­ка система. Например от­де­ля­не­то на Луната от Земята, как­во­то то днес съществува, не е съ­щес­т­ву­ва­ло през вре­ме на ста­ра­та Луна. Това, ко­ето на­ри­ча­ме ста­ра­та Луна, тряб­ва да си го пред­с­та­ви­те така, че днеш­на­та Луна и Земята са об­ра­зо­ва­ли ед­но цяло. С то­ва всич­ки дру­ги пла­не­ти вклю­чи­тел­но и Слънцето са би­ли съв­сем раз­лич­но устроени. И при условията, ко­ито то­га­ва са съществували, мо­же­ше да се раз­вие са­мо ед­но та­ко­ва об­раз­но съзнание. Едва след ка­то це­ли­ят Космос, кой­то при­над­ле­жи към нас, е при­ел формата, ко­ято има ка­то за­оби­ка­лящ Земята свят, мо­жа да се раз­вие пред­мет­но­то съзнание, как­во­то го има­ме ние днес. Следователно тряб­ва да кажем: Такова ед­но съзнание, как­во­то чо­ве­кът има ка­то зем­но съзнание, е би­ло за­па­зе­но за не­го за Земната епоха. И не са­мо чо­ве­кът не е имал та­ко­ва съзнание: не са го има­ли и всич­ки дру­ги Същества, ко­ито опи­сах­ме ка­то при­над­ле­жа­щи на те­зи или она­зи йерархии. Би би­ло твър­де повърхностно, ако бих­ме си представили, по­не­же нап­ри­мер Ангелите са ми­на­ли на ста­ра­та Луна сво­ята чо­веш­ка сте­пен на развитие, че по­ра­ди то­ва то е тряб­ва­ло да имат на ста­ра­та Луна ед­но та­ко­ва съзнание, как­во­то днес чо­ве­ци­те имат на Земята. Те не са има­ли та­ко­ва съз­на­ние и то­ва ги от­ли­ча­ва от човека, че те са ми­на­ли сво­ето чо­веш­ко раз­ви­тие с ед­но дру­го съзнание. Никога не ста­ва ед­но пря­ко пов­то­ре­ние на това, ко­ето ве­че е съществувало. Всичко, ко­ето пред­с­тав­ля­ва един мо­мент на развитието, ста­ва са­мо вед­нъж и те става, за да съществува, а не за да пов­та­ря не­що друго. Следователно, за да мо­же да се ро­ди вед­нъж то­ва със­то­яние на съзнанието, ко­ето днес на­ри­ча­ме съз­на­ние на зем­ния човек, бя­ха не­об­хо­ди­ми всич­ки процеси, ко­ито са про­из­ве­ли та­зи Земя, бе­ше не­об­хо­дим чо­ве­кът ка­то човек. И не­въз­мож­но бе­ше зем­ни­ят човек, зем­ни­те съ­щес­т­ва да раз­ви­ят ед­но та­ко­ва съз­на­ние на пре­диш­ни­те сте­пе­ни на развитието. Когато пред нас зас­та­ва един предмет, той се на­ми­ра то­га­ва вън от нас, явя­ва ни се ка­то съ­щес­т­во вън от нас. Всяко пре­диш­но съз­на­ние на съществата, за ко­ито мо­жем да говорим, е такова, че то не пра­ви раз­ли­ка меж­ду вът­реш­но и външно, че би би­ло без­с­мис­лие да се каже: на нас ни се явя­ва нещо, ко­ето се на­ми­ра вън от нас. Това не мо­же­ха да ка­жат и Елохимите; то не съ­щес­т­ву­ва­ше и
за тях. Те мо­же­ха са­мо да кажат: Ние жи­ве­ем и тъ­чем във Вселената; ние творим, и в тво­ре­ни­ето въз­п­ри­ема­ме то­ва на­ше творчество. Пред нас не сто­ят предмети; пред нас не се явя­ват предмети. Този факт, ко­ито се съ­дър­жа в изречението: "Пред нас се явя­ват предмети", "Същества се из­ра­зя­ват в ед­на външ­на прос­т­ран­с­т­ве­на форма, от ко­ято ние сме отде- лени, тя стои пред нас и, то­зи факт, кой­то се съ­дър­жа в то­ва изречение, нас­тъп­ва и за Елохимите ед­ва през вре­ме на Земната епоха. Когато на ста­ра­та Луна те­зи Елохими са чувствували, че тъ­кат и дейс­т­ву­ват в светлината, ко­ято се е раз­ли­ва­ла от Слънцето вър­ху Луната, те мо­же­ли да си кажат: Ние се чув­с­т­ву­ва­ме вът­ре в та­зи Светлина; ние чув­с­т­ву­ва­ме как за­ед­но с та­зи Светлина се по­то­пя­ва­ме в съществата, ко­ито жи­ве­ят ка­то чо­ве­ци вър­ху ста­ра Луна; ние про­бяг­ва­ме ня­как­си прос­т­ран­с­т­во­то за­ед­но с та­зи Светлина. Но те не би­ха мог­ли да кажат: Ние виж­да­ме та­зи Светлина вън от нас. Такова по­ло­же­ние не е съ­щес­т­ву­ва­ло през вре­ме на ста­ро­то Лунно състояние; то­ва е би­ло един съ­вър­ше­но нов зе­мен факт. Когато на оп­ре­де­ле­на сте­пен на раз­ви­ти­ето в Генезиса сре­ща­ме ве­ли­чес­т­ве­ни­те думи: "И ре­ко­ха Елохимите: Да бъ­де Светлина", към то­ва тряб­ва да се при­ба­ви един нов факт: че те не се чув­с­т­ву­ват са­мо да се раз­ли­ват за­ед­но със светлината, а свет­ли­на­та се от­ра­зя­ва към тях от предметите, че пред­ме­ти­те им се явя­ват отвън. Авторът на Генезиса /Би- тието/ из­ра­зя­ва това, ка­то към думите: "И ре­ко­ха Елохимите: Да бъ­де Светлина"! прибавя: "И Елохимите ви­дя­ха Светлината". Да, в то­зи до­ку­мент не е за­пи­са­но ни­що ненужно; то­ва не е ед­на фраза, там ни­що не е са­мо фраза. И же­ла­тел­но би било, меж­ду дру­ги­те неща, ко­ито хо­ра­та би­ха мог­ли да на­учат от то­зи документ, да на­учат съ­що и това: да не при­ба­вят в сво­ето пи­са­не нищо, ко­ето да не бъ­де пъл­но­соч­но съдържание, да не пи­шат нищо, ко­ето да бъ­де са­мо ед­на фраза. Авторът на Генезиса не е на­пи­сал ни­що ненужно, нищо, ко­ето в ес­наф­с­ки сми­съл мо­же да бъ­де са­мо ед­но украшение, за да при­ба­вят и не­що кра­си­во към съз­да­ва­не­то на Светлината. Той не е ис­кал да ка­же не­що подобно, ка­то думите: Да, ние виж­да­ме свет­ли­на­та и сме до­вол­ни от се­бе си, че доб­ре сме я направили. Не се явя­ва не­що ново, то­ва е важното, ко­ето е ка­за­но с то­ва мал­ко изречение. Но ка­за­но е и не­що повече. Там не е пи­са­но само: "И Елохимите ви­дя­ха Светлината", а: "Те видяха, че то­ва бе­ше ху­ба­во - или доб­ро - "Правя забележката, че в ев­рейс­кия език не се пра­ви та­ка­ва раз­ли­ка меж­ду "красиво" и "добро", как­то днес. Същата ду­ма оз­на­ча­ва и "красиво" и "добро". Но как­во се раз­би­ра с това, ко­ето е на­ре­че­но кра­си­во или добро? Смисълът, кой­то се крие тук, още проз­ву­ча­ва в древ­ния сан­с­к­рит­с­ки език, а да­же и в гер­ман­с­кия език. Думата кра­си­во об­х­ва­ща всич­ки думи, ко­ито във всич­ки ези­ци означават, че не­що вътрешно, не­що ду­хов­но се явя­ва в ед­на вън­шен образ. Да бъ­де не­що "красиво", то­ва
значи: не­що вът­реш­но се изя­вя­ва външно. И днес още ние свър­з­ва­ме на­й-­доб­ра­та пред­с­та­ва с ду­ма­та "красота", ко­га­то се при­дър­жа­ме към това, че в "красивия" пред­мет ед­на вът­реш­на ду­хов­на същ­ност се пред­с­та­вя ка­то на по­вър­х­нос­т­та във фи­зи­чес­ки образ. Ние на­ри­ча­ме не­що "краси- во", ко­га­то та­ка да се ка­же виж­да­ме да про­зи­ра ду­хов­но­то във външ­но сетивното. Кога ед­на мра­мор­на скул­п­ту­ра е "красива"? Когато в сво­ята външ­на фор­ма тя съ­буж­да илюзията: в нея жи­вее духовното. Проявата на ду­хов­но­то чрез външното, то­ва е красивото, /Българската ду­ма "хуба- во" из­ра­зя­ва до из­вес­т­на сте­пен сми­съ­ла на ев­рейс­ка­та дума, тъй ка­то тя оз­на­ча­ва ед­нов­ре­мен­но "красиво" и "добро". Бел. на преводача./ Така сле­до­ва­тел­но ние мо­жем да кажем, ко­га­то сре­ща­ме в Генезиса думите: "Елохимите видяха Светлината", че в то­ва се по­соч­ва това, ко­ето е спе­ци­фич­но за Земното развитие, но че и това, ко­ето по­-ра­но е мо­же­ло да се из­жи­вее са­мо субективно, се­га се явя­ва отвън; че ду­хът се пред­с­та­вя в сво­ето външ­но явление. Следователно думите, ко­ито обик­но­ве­но са пре- ведени: "И Елохимите пог­лед­на­ха Светлината и видяха, че тя бе­ше добра", ние мо­жем да ги из­ра­зим така: "И Елохимите из­жи­вя­ха /изпи- таха/ съзнанието, че това, в ко­ето по­-ра­но те се чувствуваха, зас­та­на пред тях ка­то не­що външно; и в то­ва яв­ле­ние те изживява, че Духът сто­еше зад не­го и се из­ра­зя­ва­ше във външното",- за­що­то то­ва се крие зад думата: че то бе­ше "добро" /хубаво/. Вие на­й-­доб­ре ще раз­бе­ре­те та­къв един до­ку­мент ка­то Генезиса ед­ва тогава, ко­га­то ни­къ­де не ще тър­се­те ня­как­во за­пъл­ва­ме с думи, а нав­ся­къ­де ще тър­си­те да от­к­ри­ете тайните, ко­ито дейс­т­ви­тел­но се кри­ят зад думите. Тогава ва­ше­то из­с­лед­ва­не вие ще напредвате; в про­ти­вен слу­чай цял куп обяс­не­ния не са ни­що дру­го ос­вен обик­но­ве­но филистерство.

Но не­ка оти­дем по-нататък. Видяхме, че ха­рак­тер­но­то за Лунното със­то­яние мо­же да се ро­ди са­мо бла­го­да­ре­ние на това, че Слънцето се от­де­ли от Луната. Видяхме след това, че се яви не­об­хо­ди­мос­т­та през вре­ме на Земното раз­ви­тие от­но­во Слънцето да се от­де­ли от Земята; че та­ка да се ка­же за жи­во­та на това, ко­ето има съзнание, е не­об­хо­ди­ма ед­на двойст- веност. Трябваше да нас­тъ­пи ед­но от­де­ля­не на Земното. Но та­ко­ва ед­но отделяне, та­ко­ва ед­но из­ли­за­не е свър­за­но и с не­що друго. То е свър­за­но с това, че еле­мен­тар­ни­те със­то­яния в това, ко­ето ста­ва Луна, и в това, ко­ето ста­ва Слънце, та­ка да се ка­же из­ме­нят сво­ята природа, ста­ват не­що друго. Когато раз­г­леж­да­те днев­но­то Слънце съ­що са­мо физически, вие тряб­ва да си кажете: Състоянията, ко­ито има­ме на Земята и ко­ито на­ри­ча­ме твър­до и течно, не тряб­ва да ги тър­сим на фи­зи­чес­ко­то Слън- це. Най-много ще мо­же­те да кажете, че ма­те­ри­ята на Слънцето сти­га до га­зо­об­раз­но­то състояние. Така виж­да Слънцето и на­ша­та физика. Такова ед­но раз­г­ра­ни­че­ние ста­ва въ­об­ще при раз­де­ля­не­то на това, ко­ето по­-


рано е би­ло ед­но единство. Видяхме, че Земното ес­тес­т­во се раз­ви­ва така, че ста­ва един вид сгъс­тя­ва­не на­до­лу от топ­лин­но­то със­то­яние до това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва еле­мен­тар­но­то със­то­яние на­го­ре от топлината: свет­лин­ни­ят етер, зву­ко­вия етер. жиз­не­ния етер. Но у това, ко­ето из­ли­за ка­то Слънчево естество, не тряб­ва да пред­по­ла­га­ме съ­що­то нещо. На- против тряб­ва да кажем: Като пър­во на­й-­тън­ко със­то­яние има­ме онова, ко­ето включ­ва в се­бе си и про­из­веж­да живота; пос­ле това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем чис­лов или зву­ков етер, пос­ле свет­лин­ния етер и след то­ва топ­ли­нен етер; след то­ва има­ме въз­дух или га­зо­об­раз­но състояние, вод­но или теч­но със­то­яние и зем­но или твър­до състояние. Това са се­дем­те със­то­яния на еле­мен­тар­но­то съществуване. В об­лас­т­та на зем­но­то ние ще мо­жем да тър­сим глав­но това, ко­ето оти­ва до топ­лин­но­то състояние. Топлината про­ник­ва на­ша­та Земя; до­ка­то за свет­лин­ния етер тряб­ва да кажем, че Земята го при­те­жа­ва дотолкова, до­кол­ко­то в зем­ния жи­вот учас­т­ву­ват Съществата от окръжността, ако ще­те мо­же­те да ка­же­те - не­бес­ни­те те­ла от окръжността. Светлината лъ­че­за­ри от Слънцето към Земята, Когато бих­ме ис­ка­ли та­ка да се ка­же да ло­ка­ли­зи­ра­ме три­те по­-вис­ши еле­мен­тар­ни със­то­яния - свет­лин­ния етер, зву­ко­вия етер, жиз­не­ния етер -, то­га­ва би тряб­ва­ло да кажем: тях ние тряб­ва да тър­сим по мес­то­на­хож­де­ни­ето по­ве­че в Слънчевото естество; оба­че топ­ли­на­та е раз­п­ре­де­ле­на вър­ху двете, вър­ху Земята и вър­ху Слънцето. На Слънцето ние ще пос­та­вим по­ве­че ес­тес­т­во­то на Светлината, на ду­хов­ния звук и на живота. Това, ко­ето про­из­веж­да живота, тряб­ва да го тър­сим по­ве­че на Слънцето. За пър­ви път то­ва слън­че­во ес­тес­т­во се е от­де­ли­ло през вре­ме на ста­ра­та Лунна епоха. Тогава, през вре­ме на ста­ра­та Лунна епо- ха, Светлината е дейс­т­ву­ва­ла първо, оба­че не ка­то светлина. Аз ве­че казах, че изречението, ко­ето се на­ми­ра в Генезиса: "И Елохимите ви­дя­ха Светлината", то­ва из­ре­че­ние би би­ло не­въз­мож­но да бъ­де про­из­не­се­но по от­но­ше­ние раз­ви­ти­ето на Лунната епоха. Там би тряб­ва­ло да се каже: И Елохимите тъ­ча­ха през прос­т­ран­с­т­во­то със светлината, бя­ха вът­ре в светлината, но не я видяха. Както нап­ри­мер днес ня­кой би плу­вал във во­да­та и всъщ­ност не би виж­дал водата, а се дви­жи нап­ред в нея, та­ка и свет­ли­на­та не е би­ла виждана, а е би­ла но­си­тел на ра­бо­та­та в кос­ми­чес­ко­то пространство. С раз­ви­ти­ето на Земята за­поч­на да се явя­ва светли- ната, да бъ­де от­ра­зя­ва­на от предметите. Това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва­ше в све- т­ли­на­та през вре­ме на ста­ра­та Лунна епоха, за не­го бе­ше твър­де естест- вено, че през вре­ме на Земното раз­ви­тие тряб­ва­ше да се по­лу­чи ед­но по­-вис­ше състояние. Трябва сле­до­ва­тел­но да очакваме, що­то това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва­ше за свет­ли­на­та през вре­ме на ста­ро­то Лунно развитие, то да съ­щес­т­ву­ва през вре­ме на Земното раз­ви­тие за зву­ко­вия етер. С дру­ги думи: През вре­ме на Земното раз­ви­тие със зву­ко­вия етер ста­ва същото,
ко­ето през вре­ме на Лунното раз­ви­тие ста­на за светлината. Това би тряб­ва­ло да бъ­де причина, що­то за Елохимите това, ко­ето на­ри­ча­ме духовен звук, да не бъ­де въз­п­ри­ема­емо как­то свет­ли­на­та в ней­но­то отражение. Следователно, ако Генезисът би ис­кал да ни покаже, че раз­ви­ти­ето нап­ред­ва от дейс­т­ве­нос­т­та на свет­лин­ния етер към та­зи на зву­ко­вия етер, то­га­ва то би тряб­ва­ло да ни каже: "И Елохимите гле­да­ха в раз­ви­ти­ето на Земята Светлината и видяха, че тя бе добро", но се­га не би тряб­ва­ло да про­дъл­жи по съ­щия начин: "През вре­ме на та­зи фа­за Елохимите въз­п­ри­ема­ха зву­ко­вия етер", а би тряб­ва­ло да каже: "Те жи­ве­еха и тъ­ча­ха в то­зи зву­ков етер". То­га­ва за та­ка на­ре­че­ния ден вто­ри на сът­во­ре­ни­ето не би мог­ло да се каже, че Елохимите въз­п­ри­ема­ха оно­ва възбуждане, ко­ето раз­де­ля ма­те­ри­ята по по­со­ка на­го­ре и надолу, тук за та­зи ра­бо­та на Елохимите не би мог­ло да се ка­же например: Те я възприемат, имат въз­п­ри­ятие за нея, виж­дат я, а та­зи ду­ма за въз­п­ри­ема­не и про­явя­ва­не на кра­со­та би тряб­ва­ло да бъ­де изпусната; то­га­ва то би от­го­ва­ря­ло на това, ко­ето кон­с­та­ти­ра­ме чрез Духовната наука. Следователно ясновидецът, кой­то е на­пи­сал Генезиса, би тряб­ва­ло да изос­та­ви на вто­рия ден на сът­во­ре­ни­ето изречението: "И Елохимите видяха.....". Вземете Битието /Ге- незиса раз­каз­ва за сътворението/. Там е пи­са­но за пър­вия ден: И Елохи- мите ви­дя­ха Светлината и видяха, че тя бе доб­ро /хубаво, красиво/. За вто­рия ден на сът­во­ре­ни­ето ще на­ме­ри­те из­ра­зе­но в обик­но­ве­ни­те пре­во­ди на Библията, след из­ти­ча­не­то на пър­вия ден на сът­во­ре­ни­ето - "И ре­че Бог: Да бъ­де ед­но раз­ши­ре­ние пос­ред во­ди­те и да ста­не раз­де­ле­ние меж­ду водите... и ста­на така. И на­ре­че Бог раз­ши­ре­ни­ето /твърдта, в дру­ги преводи/ небе... И ста­на вечер, ста­на утро, ден втори. "А оно­ва изречение, ко­ето се намира, в опи­са­ни­ето за пър­вия ден, не се спо­ме­на­ва ве­че за вто­рия ден. Генезисът раз­каз­ва така, как­то тряб­ва да изис­к­ва­ме от не­го спо­ред това, ко­ето мо­жем да кон­с­та­ти­ра­ме от гле­ди­ще­то на Духовната наука. Тук от­но­во има­те ед­но та­ко­ва кръстовище, с ко­ето тъл­ку­ва­те­ли­те от 19-я век не са мог­ли ни­как да се справят. Имало е тълкуватели, ко­ито са казвали: Но що е това, как­ва е причината, че вто­ри­ят ден не се про­из­на­ся то­ва изречение? на­вяр­но пи­са­те­лят го е за- бравил. От Генезиса хо­ра­та би тряб­ва­ло да се научат, че те не са­мо не тряб­ва да при­ба­вят нищо, ко­ето не при­над­ле­жи там, но и да не от­не­мат нищо, ко­ето му принадлежи. Авторът на Генезиса не е заб­ра­вил нищо. Има на­й-­дъл­бо­ка причина, що­то за вто­рия ден на сът­во­ре­ни­ето те­зи ду­ми да не сто­ят там. Това от­но­во е един та­къв факт, ка­къв­то спо­ме­нах ве­че много, кой­то ни из­пъл­ва с ед­но та­ко­ва чув­с­т­во на удив­ле­ние и бла- гоговение, ко­га­то вник­ва­ме в един та­къв дре­вен документ, ка­къв­то е Генезисът. Ние бих­ме мог­ли да на­учим мно­го не­ща от те­зи древ­ни писатели, ко­ито дейс­т­ви­тел­но не се нуж­да­ели да по­ла­гат ни­как­ва клет­ва
за това, но от са­мо се­бе си са след­ва­ли принципа, "да не при­ба­вят ни­що и да не из­пус­кат ни­що от това, ко­ето са поз­на­ли ка­то истина." те са би­ли дъл­бо­ко про­ник­на­ти от това, че вся­ка ду­ма тряб­ва да бъ­де све­ще­на за нас, вся­ка дума, ко­ято стой там, и че ние ме тряб­ва да из­пус­ка­ме ни­що от необходимото.

С то­ва ние раз­б­рах­ме та­ка да се ка­же из вът­реш­ни ос­но­ви ком­по­зи­ци­ята на те­зи та­ка на­ре­че­ни ден пър­ви и вто­ри на сътворението. Онзи, кой­то чрез ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не разкрива, как­во се крие зад небето, и след то­ва от­ва­ря Библията, казва: Би би­ло чудесно, твър­де чудесно, ако те­зи тънкости, ко­ито мо­гат да бъ­дат на­ме­ре­ни чрез ед­но съ­вес­т­но ду­хов­но изследване, бих­ме ги на­ме­ри­ли и при древ­ния ясновидец, кой­то е ра­бо­тил вър­ху Генезиса. И ко­га­то то­зи по­ра­зя­ващ факт се потвърди, той из­пит­ва ед­но чуд­но чувство; ед­но чувство, ко­ето би тряб­ва­ло да из­пъл­ни чо­веш­ка­та душа, за да по­чув­с­т­ву­ват те отношението, свещеността, ко­ято жи­вее в то­зи дре­вен документ, кой­то поз­на­ва­ме под име­то Генезис или Битие /Сътворение на света/.




Каталог: wp-content -> Rudolf%20Steiner -> BG%20DOCS
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Берлин от 20 23. 1914 г превод от руски: петранка георгиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис
BG%20DOCS -> Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Увод. Задачата на Духовната наука
BG%20DOCS -> Лекция, изнесена в Цюрих на Октомври 1918 Превод от немски: Димитър Димчев Октомври 1918, Цюрих
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции
BG%20DOCS -> Стопанство
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924
BG%20DOCS -> Окултна история


Сподели с приятели:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница